Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (8)

Осма глава

Хубавото време се задържа. Почти като през юни е, когато вадехме летните си рокли и сандалите и отивахме да си купим сладолед във фунийка. На Стената има три нови трупа. Единият е свещеник, все още с черното си расо. Принудили са го да го облече за процеса, макар че свещениците престанаха да носят расо още преди години, когато започнаха първите сектантски войни. В расо се набиваха на очи. На шията на другите две тела са увесени пурпурни табелки: „Полова измама“. Телата им още са с униформата на Пазителите. Сигурно са ги заловили заедно, но къде? В казармата, под душа? Трудно е да се каже. Снежният човек с червената усмивка е изчезнал.

— Време е да се връщаме — казвам на Гленова. Все аз напомням за тези неща. Понякога имам усещането, че ако не го кажа, тя може завинаги да си остане тук. Скърби или злорадства обаче? Още не мога да определя.

Тя се обръща безмълвно, сякаш е на гласово управление, сякаш се движи върху смазани колелца, сякаш е в музикална кутия. Вбесява ме тази нейна грациозност. Вбесява ме покорната глава, сведена като при бурен вятър. А изобщо не духа.

Тръгваме си от Стената, връщаме се по същия път под топлото слънце.

— Прекрасен майски ден — отбелязва Гленова. По-скоро усещам, отколкото виждам как главата й се обръща към мен в очакване на отговор.

— Да — отвръщам и добавям със закъснение: — Хвала!

Навремето, много отдавна, „Мейдей“^[1] беше сигнал за помощ, по време на една от войните, за които учехме в гимназията. Все ги бърках, но ако внимаваш, ще ги различаваш по самолетите. Всъщност Люк ми обясни за този сигнал за бедствие. „Мейдей“ за пилотите, чийто самолет е улучен, и за корабите — нали и за корабите? — в открито море. Или пък за корабите беше SOS. Иска ми се да можех да проверя някъде. В една от онези войни имаше и нещо от Бетовен^[2], в началото на победата.

— Знаеш ли откъде идва? — попита ме Люк. — Мейдей?

— Не — отговорих. — Странен избор за сигнал, нали?

Вестници и кафе в неделя сутрин, преди да се роди тя. Тогава още имаше вестници. Четяхме ги в леглото.

— На френски — каза той. — От M’aidez.

Помогнете.

 

 

Към нас се движи малко шествие, погребение: три жени с черно прозрачно було на шапката. Опечалените са една Иконосъпруга и две други, също Иконосъпруги, сигурно нейни приятелки. Раираните им рокли изглеждат износени, лицата им също са износени. Някой ден, когато положението се подобри, казва Леля Лидия, няма да се налага никой да бъде Иконосъпруга.

Първата е опечалената, майката — носи малък черен буркан. По размера на съда можеш да познаеш колко голям е бил плодът, когато е пропаднал вътре в нея, когато се е изсипал и е загинал. На два-три месеца, твърде рано, за да се знае дали е Нерожба. По-големите зародиши и онези, които умират при раждане, имат ковчежета.

Спираме в знак на уважение, докато преминат. Дали Гленова чувства същото като мен — остра болка като пронизване в корема. Притискаме сърцата си с ръка, за да покажем на непознатите жени, че им съчувстваме за загубата. Първата ни поглежда начумерено изпод воала си. Една от другите се обръща настрани и плюе на тротоара. Иконосъпругите не ни харесват.

 

 

Минаваме покрай магазините и отново стигаме до бариерата, пускат ни да преминем. Продължаваме сред големите къщи, наглед пусти, с оплевени морави. В ъгъла, близо до къщата, където съм назначена, Гленова спира и се обръща към мен.

— Пред Неговите очи — казва тя. Това е подходящият поздрав.

— Пред Неговите очи — отговарям и тя кимва лекичко. Поколебава се, сякаш се кани да каже още нещо, но после се обръща и се отдалечава по улицата. Наблюдавам я. Все едно е собственото ми отражение в огледало, от което се отдалечавам.

На алеята Ник отново лъска автомобила „Буря“. Стигнал е до хромовите части отзад. Полагам ръката си с червена ръкавица върху резето на портата, отварям, побутвам я напред. Портата щраква зад гърба ми. Лалетата околовръст са по-червени от всякога, разтварят се, вече не са като винени чаши, а като потири, напират нагоре, но каква полза? В крайна сметка са празни. Когато остареят, ще се обърнат наопаки, ще се взривят бавно, венчелистчетата им ще се разхвърчат като отломки.

Ник вдига поглед и започва да си подсвирква.

— Добре ли се разходи? — пита ме.

Кимвам, но не отговарям на глас. Не е редно да ме заговаря. Разбира се, някой от тях ще се опита, предупреди ни Леля Лидия. Всяка плът е слаба. Всяка плът е като трева^[3], поправям я наум. Просто не могат да се сдържат, казва тя, Бог ги е създал такива, но вас е устроил различно. Вие трябва да поставяте границите. По-късно ще получите възмездие.

Съпругата на Командира е извадила стол и седи в градината зад къщата. Серина Джой, ама че глупаво име. Като на помада за изправяне на косата отпреди, от друго време. На шишенцето ще пише „Серина Джой“ и ще има силует на женска глава в розов овал, ограден със златен фестон. При толкова голям избор на имена защо са избрали точно това? И бездруго Серина Джой никога не е било истинското й име, дори навремето. Истинското й име е Пам. Прочетох го в статия за нея в едно новинарско списание много след като за пръв път я видях да пее, докато майка ми спеше в неделя сутрин. Вече беше станала достатъчно прочута, че да й посветят очерк — трябва да е било в „Тайм“ или в „Нюзуик“. Вече беше престанала да пее, изнасяше речи. И много я биваше. Говореше за светостта на дома, за това, че жените би трябвало да си стоят у дома. Самата Серина Джой не го правеше, само изнасяше речи, но представяше този свой неуспех като жертва, която прави в името на всички.

Някъде по това време се опитаха да я застрелят, но вместо нея загина секретарката й, която стояла до Серина. Друг беше поставил бомба в колата й, но тя се взривила твърде рано. Някои хора твърдяха, че самата тя е сложила бомбата в колата си, за да предизвика съчувствие. Дотолкова се разгорещиха страстите.

Двамата с Люк понякога гледахме късните новини. По халати, с нощни шапки. Гледахме напръсканата й с лак коса, истеричните й изблици и сълзите, които все още беше способна да пуска, когато си пожелае, а спиралата се разтичаше черна по бузите й. По онова време се гримираше по-силно. Намирахме я за смешна. Или поне Люк я намираше за смешна. Аз само се преструвах, че съм на същото мнение. Всъщност тя беше малко плашеща. Говореше сериозно.

Вече не държи речи. Не е речовита като преди. Стои си вкъщи, но явно не й понася. Как ли беснее сега, когато думите й се сбъднаха.

Съзерцава лалетата. Бастунчето й е до нея, на тревата. Седи с профил към мен, установявам го с бърз кос поглед, докато минавам покрай нея. Не е редно да я зяпам. Вече не е онзи безукорен профил като на изрязан от хартия силует, лицето й е грохнало, напомня ми за онези градове, построени над подземни реки, където цели улици с къщи се сгромолясват за една нощ във внезапно появили се тресавища, или за въгледобивните градчета, които рухват в мините под тях. Нещо такова трябва да се е случило и с нея, когато е проумяла истинския облик на предстоящото^[4].

Тя не обръща глава. Изобщо не отбелязва присъствието ми, макар да знае, че съм тук. Личи си, че знае, усещам го като мирис на вкиснато, на старо мляко например.

Не съпрузите, а съпругите трябва да ви държат нащрек, казваше Леля Лидия. Винаги се старайте да си представяте как се чувстват те. Разбира се, те ще ви мразят. Напълно естествено е. Опитайте да проявите съчувствие. Леля Лидия се мислеше за много състрадателна. Старайте се да ги жалите. Да им прощавате, защото не разбират какво правят^[5]. И отново онази треперлива просешка усмивка, примигването като на слепец, въртенето на очите зад стоманените рамки нагоре, към дъното на класната стая, все едно зеленият таван се разтваря и измежду кабелите и дюзите на противопожарната система върху облак пудра „Розова перла“ слиза Бог. Разберете, те са съкрушени жени. Неспособни.

На това място гласът й секваше, тя правеше пауза и аз чувах как край мен се отронва колективна въздишка. Не беше уместно да шумолим или да мърдаме по време на тези паузи — Леля Лидия може и да изглеждаше отнесена, но усещаше всяко трепване. Затова само въздишка.

Бъдещето е в собствените ви ръце, казваше в заключение. Протягаше своите ръце към нас — отколешен жест, едновременно поднасяне на дар и покана да пристъпиш в прегръдката, да приемеш. Във вашите ръце, повтаряше тя и свеждаше очи към своите, сякаш на тях дължи това хрумване. Само че в ръцете й нямаше нищо. Бяха празни. Нашите ръце би трябвало да са пълни с бъдещето, което можеш да обгърнеш, но не можеш да видиш.

 

 

Заобикалям към задната врата, отварям я, влизам и оставям кошницата си върху кухненската маса. Масата е изжулена, почистена от брашното, върху решетката изстива днешният хляб, току-що изпечен. В кухнята ухае на мая — носталгичен мирис. Напомня ми за други кухни, които са били мои. Мирише на майки, въпреки че собствената ми майка не печеше хляб. Мирише на мен от предишните времена, когато бях майка.

Предателски мирис, знам, че трябва да го пресека.

Рита е там, седи на масата, бели и реже моркови. Стари моркови, дебели, премръзнали, с прораснали в килера бради. Младите моркови, нежни и свежи, ще се появят чак след седмици. Ножът в ръката й е остър и лъскав, изкусителен. Де да имах такъв нож.

Рита престава да кълца морковите, надига се и почти жадно изважда пакета от кошницата. Няма търпение да види какво съм донесла, макар че винаги се смръщва леко, докато отваря пакетите. Каквото и да купя, все не е напълно доволна. Смята, че би се справила по-добре. Би предпочела тя да пазарува, да купува точно каквото иска, завижда ми за разходката. В тази къща всяка завижда на другата за нещо.

— Имаше портокали — казвам. — В „Мляко и мед“. Още са останали. — Споделям го като дар, иска ми се да спечеля благоразположението й. Видях портокалите още предния ден, но не казах на Рита, защото вчера беше много кисела. — Утре може да купя, ако ми дадеш купони за тях. — Подавам й пилешкото. Днес искаше стек, но нямаше.

Рита изсумтява, не проявява нито задоволство, нито съгласие. Ще си помисли и ще реши, когато прецени, това означава сумтенето. Развързва пакета с пилешкото, разгръща хартията. Бодва месото, раздвижва крилцето, пъхва пръст в кухината, изважда дреболиите. Пилето лежи върху масата без глава и без крака, с настръхнала кожа, все едно му е студено.

— Ден за вана — оповестява Рита, без да ме поглежда.

Кора влиза в кухнята от килера отзад, където държат парцалите и метлите.

— Пилешко — казва тя почти доволно.

— Мършаво е, но ще свърши работа — подмята Рита.

— Нямаше друго — казвам. Рита не ми обръща внимание.

— Според мен е доста едричко — казва Кора. Да не би да се застъпва за мен? Поглеждам дали ще се усмихне, но не, мисли само за храната. По-млада е от Рита, косото слънце от западните прозорци осветява косата й, прибрана назад и разделена на път. Сигурно съвсем до неотдавна е била красива. Има мъничък белег като трапчинка на двете уши — зараснали дупки за обеци.

— Едро, ама кльощаво — казва Рита. — Трябваше да им кажеш — поглежда тя право към мен за пръв път. — Не си от простолюдието.

Има предвид ранга на Командира. Но в другия смисъл, нейния смисъл, ме мисли за простолюдие. Прехвърлила е шейсетте, има категорично мнение за всичко.

Отива на мивката, бързо оплаква ръце под струята, подсушава ги с кърпата. Бяла на сини райета. Кърпите за съдове са си същите като преди. Понякога тези изблици на нормалност ме връхлитат странично като засади. Обикновеното, привичното, напомняне — като ритник. Виждам кърпата за съдове извън контекста и дъхът ми секва. За някои хора в някакъв смисъл нещата не са се променили особено.

— Кой ще я изкъпе? — пита Рита, но Кора, не мен. — Трябва да мариновам тази птица.

— Аз ще го направя по-късно, след като приключа с бърсането на прах — казва Кора.

— Важното е да я измиеш — казва Рита.

Говорят за мен, като че ли не ги чувам. За тях аз съм просто задължение, едно от многото.

 

 

Отпращат ме. Вземам кошницата, минавам през вратата на кухнята и по коридора към стоящия часовник. Вратата на дневната е затворена. През витража струи слънце и се разпада на различни цветове на пода: червено, синьо и пурпурно. За миг пристъпвам в тях, протягам ръце и те се изпълват с цветя от светлина. Качвам се по стълбите, лицето ми е далечно, бяло и разкривено в рамката на огледалото в коридора, издуто навън като око под напрежение. Крача по пепеляворозовата пътека в дългия коридор на горния етаж, връщам се в стаята.

 

 

Някой стои в коридора, близо до вратата на стаята, в която съм настанена. В коридора е сумрачно, но фигурата е на мъж, с гръб към мен — наднича в стаята, тъмен силует на светъл фон. Познавам Командира, а не би трябвало да е тук. Чува ме, че приближавам, обръща се, поколебава се, тръгва напред. Към мен. Нарушава обичая, какво да правя сега?

Аз спирам, той спира, не виждам лицето му, той ме гледа, какво иска? После той продължава напред, отстъпва встрани, за да не ме докосне, накланя глава, изчезва.

Показано ми е нещо, но какво? Както знаме на непозната държава, което мярваш за миг над извивката на хребета. Може да означава нападение, може да означава преговори, може да отбелязва предел, границата на територия. Сигнали, каквито си дават животните: прихлупени синкави клепачи, прилепнали назад уши, наперен гребен. Блясък от оголени зъби — ама какви ги върши той, по дяволите? Никой друг не го е видял. Дано. Нашествие ли беше това? Влизал ли бе в моята стая?

Нарекох я „моя“.