Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (15)

Петнадесета глава

Командирът чука на вратата. Така се полага: приемната е владение на Серина, той трябва да иска позволение, за да влезе. Тя обича да го кара да чака. Дреболия, но в това домакинство дреболиите означават много. Тази вечер обаче тя не получава дори тази възможност, защото още преди Серина Джой да се обади, той влиза в стаята. Може би просто е забравил какво налага протоколът, а може и да го прави умишлено. Кой знае какво му е казала — или не му е казала — на покритата със сребро маса на вечеря? Командирът е с черната си униформа, прилича на охранител в музей. Мъж пред пенсия, сърдечен, но бдителен, убива време. Но само на пръв поглед. После вече изглежда като банков директор от Средния запад със своята старателно загладена прошарена коса, със сериозната си поза и леко приведени рамене. А после и мустаците му, също прошарени, и брадичката му, която не можеш да пропуснеш. Стигнеш ли до брадичката, Командирът заприличва на лице от реклама на водка в лъскаво списание от миналото.

Поведението му е благо, дланите — големи, с дебели пръсти и присвояващи палци, сините му очи са необщителни, измамливо безобидни. Оглежда ни, сякаш съставя опис. Една коленичила жена в червено, една седнала жена в синьо, две в зелено, прави, и един-единствен мъж със слабо лице отзад. Съумява да си придаде озадачен вид, като че ли не си спомня добре как сме се озовали всички там. Като че ли сме вещ, която е наследил, викториански хармониум, и още не е решил какво да прави с нас. Колко струваме.

Кимва неопределено към Серина Джой, която не издава нито звук. Приближава се до личното си голямо кожено кресло, изважда ключа от джоба си и придърпва богато декорираната кутия от кожа и месинг на масичката до креслото си. Пъхва ключа, отваря кутията, изважда Библията — обикновено издание с черна корица и позлатени ръбчета на страниците. Държат Библията под ключ, както мнозина заключват чая, за да не я откраднат слугите. Библията е подривно средство — кой знае какво ще извлечем от нея, ако я докопаме, позволено е той да ни чете от Библията, но ние сами не бива. Обръщаме глава към него в очакване — предстои приказката за лека нощ.

Командирът сяда и кръстосва крака пред погледите ни. Показалците за отбелязване са по местата си. Той разгръща книгата. Прокашля се, сякаш смутен.

— Може ли чаша вода? — пита неопределено в пространството и добавя: — Моля.

Зад мен една от двете, Кора или Рита, напуска мястото си в живата картина и тихо се отправя към кухнята. Командирът седи със сведен поглед. Командирът въздъхва, вади очила за четене със златни рамки от вътрешния джоб на сакото си и ги слага. Сега заприличва на обущар от стара книжка с приказки. Нямат ли край тези негови доброжелателни превъплъщения?

Наблюдаваме го — всеки сантиметър, всяко трепване.

 

 

Усещането да си мъж, пред погледа на жени. Сигурно е странно. Да те наблюдават непрекъснато. И да се чудят какво ще е следващото ти действие. Да трепват, когато помръднеш, дори да е съвсем безобидно движение, например пресягане към пепелника. Да те преценяват. Да си мислят: той не може да го направи, няма да го направи, ще трябва да го направи, като че ли е износена или старомодна дреха, която въпреки това трябва да облече, защото няма нищо друго.

Да го преценяват, претеглят, изпробват, докато той самият ги мери, както мериш чорап, на свой израстък, на допълнителен свръхчувствителен палец, неговото пипало, неговото нежно и стълбчато охлювено око, което щръква, разширява се, свива се и отново се прибира, когато го докоснеш по неподходящия начин, а после отново се уголемява, издува се мъничко на върха, пълзи напред като по листо, и навлиза в тях, жадно да види. Да прозре по този начин, чрез това пътуване в мрака, съставен от жени, от жена, зряща в тъмното, докато той слепешката се напъва напред.

Тя го наблюдава отвътре. Всички го наблюдаваме. Единственото, което можем да правим и ненапразно: ако той се поколебае, ако се провали или умре, какво ще стане с нас? Нищо чудно, че той прилича на ботуш: твърд отвън, моделиращ меката плът на новака. Това не е нищо повече от желание. Наблюдавам го от известно време, но той не показва никакви признаци на мекота.

Обаче внимавай, Командире, предупреждавам го наум. Държа те под око. Един погрешен ход, и ще съм мъртва.

И все пак, какъв кошмар да си мъж така.

Каква обичайност.

Какъв ад.

Каква тишина.

Носят му водата, Командирът я изпива.

— Благодаря — казва. Кора се връща на мястото си, шумолейки.

Командирът прави пауза, свежда очи, оглежда страницата. Не бърза, все едно не забелязва присъствието ни. Прилича на човек, който си играе с пържолата в чинията си до прозореца на ресторанта и се преструва, че не забелязва вторачените в него погледи откъм гладния мрак на няма и метър от лакътя му. Ние леко се накланяме към него като метални стружки, привлечени от неговия магнит. Има нещо, което ние нямаме, има словото. А как го пилеехме навремето.

Командирът започва да чете наглед неохотно. Не го бива много. Може би просто е отегчен.

Обичайната история, обичайните истории. Бог — на Адам, Бог — на Ной. „Плодете се и множете се, пълнете земята“^[1]. Следва историята за престарелите и овехтели Рахил и Лия, „дай ми деца; ако ли не, умирам. … Нима аз съм Бог, Който не ти е дал плод на утробата? Тя рече: ето слугинята ми Вала; влез при нея; нека тя роди на скута ми, та и аз да имам деца от нея“^[2]. Чели са ни тези редове всеки ден на закуска, докато седяхме в столовата на бившата гимназия и ядяхме овесена каша със сметана и кафява захар. Получавате най-доброто, нали разбирате, натякваше Леля Лидия. Води се война, всичко е на порцион. Глезли такива, блестяха очите й, все едно се кара на коте. Палава котана.

 

 

На обяд ни се полагаха Блаженствата. Блажено това, блажено онова. Пускаха ни ги на запис, така че дори Лелите да не си навличат греха на четенето. Гласът беше мъжки. „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно. … блажени милостивите, … блажени кротките.“^[3] Блажени мълчаливите. Знаех, че това, последното, си го измислят, знаех, че не е вярно и че други пасажи пък са пропуснали, но нямаше как да проверя. „Блажени плачещите, защото те ще се утешат.“^[4]

Никой не казваше кога.

Поглеждам часовника по време на десерта — компот от праскови с канела, както винаги — и търся с очи Мойра на мястото й, през две маси. Вече е тръгнала. Вдигам ръка и ми позволяват да отида. Не го правим прекалено често, и винаги по различно време на деня.

В тоалетната, както обикновено, се запътвам към предпоследната кабинка.

Тук ли си?, прошепвам.

Истинска като този живот и точно толкова грозна, прошепва Мойра в отговор.

Какво си чула?, питам я.

Нищо особено. Трябва да се махна оттук, направо откачам.

Обзема ме паника. Не, не, Мойра, дори не опитвай. Не и самичка.

Ще се престоря на болна. Ще изпратят линейка, виждала съм.

Няма да стигнеш по-далеч от болницата.

Поне ще е промяна. Не съм длъжна да слушам тази дърта вещица.

Ще те открият.

Не се бой, бива ме в това. В гимназията престанах да вземам витамин C и се разболях от скорбут. Не могат да го диагностицират в ранните стадии. После пак започваш да го пиеш и се оправяш. Ще си скрия витамини.

Не, Мойра.

Не можех да понеса мисълта, че няма да бъде тук с мен. За мен.

Изпращат двама придружители в линейката. Само си представи. Сигурни си умират от желание, а нямат право дори да пъхнат ръце в джобовете си, най-вероятно…

Ей, вие, времето изтече, разнася се гласът на Леля Елизабет откъм вратата. Изправям се, пускам водата. През дупката в стената се появяват два от пръстите на Мойра. Само толкова може да се промуши оттам. Докосвам ги със своите пръсти, само за миг, стисвам и пускам.

 

 

— И рече Лия: Бог ми даде награда, задето дадох своята слугиня на мъжа си^[5] — казва Командирът. Отпуска книгата и тя се затваря. Издава звук като захлопването на тапицирана врата, надалеч: просто полъх. Звукът показва колко тънки са страниците, като лукова ципа, намеква как ги усещат пръстите му. Меки и сухи, също като розовата напудрена хартия от едно време, за да не ти блести носът — слагаха листчетата в магазините за свещи и сапун в най-различна форма: на миди, на гъби. Като цигарена хартия. Като паус.

Командирът остава за миг със затворени очи, сякаш е изморен. Работи много. Има много отговорности.

Серина плаче. Чувам я зад гърба си. И не за пръв път. Винаги плаче в нощта на Ритуала. Старае се да не издава звук. Старае се да запази достойнството си пред нас. Тапицерията и килимите заглушават звука, но въпреки това го чуваме съвсем ясно. Ужасно е напрежението между неспособността й да се овладее и опита й да я потисне. Като пръдня в църква. Досмешава ме, както винаги, но не защото го намирам за смешно. Миризмата на плача й ни залива и ние се преструваме, че не обръщаме внимание.

Командирът отваря очи, забелязва, смръщва се, престава да забелязва.

— Сега ще се помолим мълчаливо — нарежда той. — Ще помолим за благословия и за успех във всичките ни начинания.

Свеждам глава и затварям очи. Слушам притаения дъх, почти недоловимите хлипове, клатенето, което се случва зад гърба ми. Колко ли ме мрази тя, казвам си.

 

 

Моля се безмълвно: Nolite te bastardes carborundorum. Не знам какво означава, но ми звучи правилно и ще трябва да свърши работа, защото не знам какво друго да кажа на Бог. Не в момента. Не на този етап, както се изразяваха преди. Издрасканият надпис на стеницата на моя гардероб се мержелее пред очите ми, останал от непозната жена с лицето на Мойра. Видях как двама Ангели я изнасят на носилка към линейката.

Какво й е?, питам шепнешком жената до себе си. Въпросът е невинен за всички освен за фанатиците.

Треска, отговаря тя само с устни. Казват, че е апандисит.

Онази вечер вечерях кюфтета и картофени кюфтета. Масата ми беше близо до прозореца, виждах навън и входа. Видях кога линейката се връща, този път без сирена. Един от Ангелите изскочи, поговори с пазача. Пазачът влезе в сградата, линейката остана паркирана, Ангелът беше с гръб към нас, както беше обучен. Две Лели излязоха от сградата заедно с пазача. Заобиколиха към задната част на линейката. Извадиха Мойра и я замъкнаха през портата и нагоре по главното стълбище, прихванали я под мишниците — по една от двете й страни. Трудно й беше да върви. Престанах да се храня, не можех да преглътна. Вече всички от моята страна на масата зяпаха през прозореца. Стъклото беше зеленикаво, с онази телена мрежа, която слагаха от вътрешната страна. Продължавайте си вечерята, нареди Леля Лидия. Отиде да дръпне щората.

Отведоха я в стаята, където преди се бе помещавала научната лаборатория. Никой не пристъпваше прага на тази стая по своя воля. След това Мойра не можеше да ходи седмици наред, стъпалата й бяха толкова подути, че не влизаха в обувките. Винаги започваха с краката — за първа простъпка. Използваха стоманени кабели с разръфани краища. После минаваха на ръцете. Пет пари не даваха какво причиняват на ръцете или на краката ти, дори вредата да е трайна. Не забравяйте, повтаряше Леля Лидия, за нашите цели ръцете и краката ви нямат никакво значение.

Мойра лежеше в леглото си за назидание. Не биваше да опитва, не и с Ангелите, каза Алма от съседната койка. Налагаше се да я носим в час. Крадяхме й пликчета със захар от кафенето и й ги давахме нощем, предавахме си ги от легло на легло. Захарта може би не й трябваше, но само това можехме да откраднем. Да дадем.

Продължавам да се моля, но пред очите ми са стъпалата на Мойра, както изглеждаха, когато я върнаха. Стъпала, които изобщо не приличаха на стъпала. Приличаха на краката на удавник, подпухнали и без кости, само цветът им беше друг. Приличаха на дробове.

О, Господи, моля се. Nolite te bastardes carborundorum.

Това ли си имала предвид?

 

 

Командирът се прокашля. Така ни показва, че по негово мнение е време да престанем да се молим.

— Очите на Господ обозряват цялата земя, за да подкрепят онези, чието сърце изцяло му принадлежи — казва той.

Заключителната реплика. Той се изправя. Освобождава ни.