Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (44)

Четиридесет и четвърта глава

Всичко отново се нормализира.

Как може да намирам това за нормално? Но в сравнение със случилото се сутринта е нормално.

За обяд имаше сандвич със сирене с пълнозърнест хляб, чаша мляко, пръчици целина, компот от круши. Ученически обяд. Изядох всичко, не светкавично, насладих се на вкуса, усетих пищните аромати върху езика си. Сега отивам на покупки както обикновено. Дори го очаквам с нетърпение. Рутината носи известна утеха.

Излизам през задната врата, минавам по пътеката. Ник мие колата, фуражката му е килната настрани. Не ме поглежда. Напоследък избягваме да се гледаме. Ще се издадем дори тук навън, когато никой не ни вижда.

Чакам Гленова на ъгъла. Закъснява. Най-сетне я виждам да приближава — силует в червено и бяло, като хвърчило, крачи отмерено, както са ни учили. Гледам я и отначало не забелязвам нищо. После, когато приближава, решавам, че нещо не е наред. Не изглежда както трябва. Променила се е неузнаваемо — не е ранена, не накуцва. Като че ли се е смалила.

И когато е съвсем наблизо, разбирам какво е. Това не е Гленова.

Има същия ръст, но е по-слаба, а лицето й е сивкаво, не розово. Стига до мен, спира.

— Благословен да е плодът — казва. С изопнато лице и изопнат гръб.

— Да отвори Бог — отговарям. Старая се да прикрия изненадата си.

— Сигурно си Фредова — казва тя. Потвърждавам и двете потегляме. А сега какво, чудя се. В главата ми цари пълен хаос, новината не е добра — какво се е случило с нея, как да узная, без да проявя неуместно силна тревога? Не бива да завързваме приятелства, да се сближаваме. Опитвам да си спомня колко време оставаше на Гленова на сегашното й назначение.

— Хубаво време ни е отредено свише — казвам.

— Приемам го с радост. — Гласът е спокоен, равен, не издава нищо.

Минаваме през първия пропускателен пункт, без да разменим нито дума повече. Тя е мълчалива, аз също. Дали очаква аз да подема нещо, да се издам, или е вярваща и е потънала във вътрешна медитация?

— Гленова е прехвърлена другаде по-рано, така ли? — питам, но знам, че не е така. Видях я едва днес сутринта. Щеше да ми каже.

— Аз съм Гленова — отговаря жената. Съвършено точно. Разбира се, че е, тя е новата, а Гленова, където и да се намира сега, вече не е Гленова. Така и не научих истинското й име. Ето как можеш да се изгубиш в морето от имена. Вече няма да е лесно да я намеря.

Отиваме в „Мляко и мед“ и във „Всяка плът“, където купувам пилешко, а новата Гленова взема килограм и половина хамбургери. Има обичайната опашка. Забелязвам няколко познати жени, кимваме си почти незабележимо, за да си покажем, че сме се разпознали, че съществуваме поне за някого. Пред „Всяка плът“ казвам на новата Гленова:

— Трябва да отидем на Стената.

Не знам какво очаквам от това, може би да изпитам как ще реагира. Трябва да разбера дали е една от нас. Ако е, ако го установим, може би ще може да ми каже какво всъщност се е случило с Гленова.

— Както искаш — отговаря. Безразличие ли е това, или предпазливост?

На Стената висят трите жени от сутринта, все още с роклите и обувките си, все още с белите торби на главата. Ръцете им са развързани и висят сковано отстрани на тялото. Синята е в средата, червените са от двете й страни, но цветовете вече не са толкова ярки, изглеждат избелели, зацапани като на мъртви пеперуди или на тропическа риба, съхнеща на пясъка. Лустрото е изчезнало. Стоим и мълчаливо ги наблюдаваме.

— Това трябва да ни напомня — казва накрая Гленова.

Отначало не отговарям, защото се мъча да отгатна какво иска да каже. Може би има предвид напомняне за несправедливостта и жестокостта на режима. В такъв случай трябва да се съглася. Или има предвид точно обратното — че трябва да правим, каквото ни заръчат, и да не се забъркваме в неприятности, защото в противен случай ще бъдем основателно наказани. Ако има предвид това, трябва да отговоря: „Хвала!“. Гласът й е съвсем безизразен и монотонен, не ми подсказва нищо.

— Да — рискувам.

Тя не отговаря, но с периферното си зрение долавям как нещо бяло се стрелва към мен, като че ли бързо ме е погледнала.

След малко се обръщаме и поемаме дългия път обратно, крачим в еднакъв ритъм, както е позволено, за да изглеждаме в пълен унисон.

Решавам, че трябва да почакам, преди да предприема нещо. Твърде рано е да я притискам, да опипвам почвата. Редно е да почакам една седмица, две седмици, а може би и повече, да я наблюдавам внимателно, да се вслушвам в интонацията й, в изпуснатите думи, както Гленова слушаше мен. Сега, когато Гленова я няма, отново съм бдителна, леността ме е напуснала, тялото ми вече не търси само наслади, а усеща опасност. Не бива да прибързвам, да поемам ненужни рискове. Но трябва да разбера. Сдържам се до последния пропускателен пункт, но там вече не мога да се контролирам.

— Не познавах Гленова много добре — казвам. — Имам предвид предишната Гленова.

— Така ли? — отговаря.

Фактът, че изобщо казва нещо, колкото и да е предпазливо, ме насърчава.

— Познавам я само от май — казвам. Усещам как кожата ми се затопля, как сърцето ми ускорява. Опасно е. Първо, защото е лъжа. Пък и как да стигна до следващата жизненоважна дума? — Някъде към първи май, струва ми се. Мейдей, така го наричаха преди.

— Нима? — пита нехайно, безразлично, заплашително. — Не помня тази дума. Учудена съм, че ти я помниш. По-добре се постарай… — прави пауза, — … да прочистиш съзнанието си от такива неща. — Отново пауза. — От отгласи.

Усещам как мраз прониква под кожата ми като вода. Всъщност тя ме предупреждава.

Не е една от нас. Обаче знае.

Изминавам последните пресечки ужасена. Поредната ми глупост. Дори повече от глупост. Преди не ме притесняваше, но сега разбирам: ако Гленова е заловена, тя може да проговори и за мен наред с други неща. Тя ще проговори. Няма да има друг изход.

Но аз не съм направила нищо, внушавам си, всъщност не съм. Просто знаех. Просто не казах на никого.

Те знаят къде е детето ми. Ами ако я доведат, ако заплашат да й направят нещо лошо? Или действително го направят? Непоносима ми е мисълта какво може да й сторят. Или на Люк, ако са го заловили. Или на майка ми, или на Мойра, на почти всички. Мили Боже, не ме принуждавай да избирам. Няма да го издържа, Мойра беше права за мен. Ще кажа каквото поискат от мен, ще обвиня всеки. Така е, първият писък и дори стенание, и ще стана на желе, ще си призная каквото и да било престъпление и ще увисна на кука от Стената. Наведи глава, повтарях си, и просто издръж. Няма полза.

Така си повтарям по пътя за вкъщи.

На ъгъла се обръщаме една към друга, както обикновено.

— Под Неговите очи — казва новата, заплашителна Гленова.

— Под Неговите очи — отговарям и се старая да звуча ревностно вярваща. Като че ли има някаква полза от подобна комедия, като сме стигнали дотук.

И после тя прави нещо странно. Привежда се напред, така че коравите бели наочници на шапките ни почти се допират, виждам отблизо светлите й сивкави очи, тънката мрежа от бръчици по бузите й, и ми прошепва много бързо с глас като прошумоляването на сухи листа: — Обесила се е. След Избавлението. Видя, че фургонът идва за нея. Така било по-добре.

После се отдалечава от мен надолу по улицата.