Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (33)

Тридесет и трета глава

Късно следобед е, небето е мъгливо, слънчевата светлина е разсеяна, но тежка и вездесъща като бронзов прашец. Крача с Гленова по тротоара, двете сме, а пред нас има друга двойка, на отсрещния тротоар — още една. Сигурно изглеждаме добре отдалеч — колоритни като холандски млекарки от бордюра на някой тапет, като лавица с костюмирани керамични солници, като флотилия от лебеди или нещо друго, което се повтаря без промяна и с поне някаква грациозност. Успокоителна гледка за окото, за очите, за Очите, защото тъкмо за тях е предназначено това представление. Запътили сме се към Молитвонадата, за да покажем колко сме покорни и благочестиви.

Не се вижда нито едно глухарче, моравите са облизани. Копнея поне за едно, едно-едничко, глуповато и дръзко случайно глухарче, от което трудно можеш да се отървеш и което е постоянно жълто като слънцето. Весело и плебейско, грее еднакво за всички. Правехме си пръстени от глухарчета, венци и медальони, по пръстите ни оставаха петна от горчивото мляко. Поднасям едно под брадичката й: я да видим обичаш ли масло? Като го помирише, по носа й ще полепнат полени. Или това ставаше с лютичетата^[1]? Или издухваш пухчетата на глухарче — представям си я как тича по поляната, по ей тази поляна точно пред мен, на две или три годинки, размахва едно цвете като фойерверк, мъничка бяла факла от бял огън, и във въздуха се разлитат бели парашутчета. Духни, и ще разбереш колко време^[2]. Толкова много време, отлетяло с летния бриз. По маргаритките гадаехме за любов, и това правехме.

Нареждаме се да преминем през пропускателния пункт, заставаме по двойки като момичета от частни училища, които са излезли на разходка и са закъснели много. С години, затова всичко е пораснало — краката, телата, роклите, всички заедно. Като омагьосано. Вълшебна приказка, така ми се иска да вярвам. Вместо това обаче ни пускат по двойки и ние продължаваме по пътя си.

След малко завиваме надясно, минаваме покрай „Лилия“ и продължаваме надолу към реката. Иска ми се да можех да отида далеч до широките брегове, където преди се припичахме на слънце, където са извивките на мостовете. Ако се спуснеш достатъчно по брега на реката, по лъкатушните й извивки, ще стигнеш до морето, но какво ще правиш там? Ще събираш миди, ще се излежаваш по мазните камъни.

Не отиваме на реката обаче, от тази страна няма да видим малките куполи на сградите, бели, обточени със синьо и златно, такава целомъдрена веселост. Завиваме пред една по-модерна сграда, над чийто вход виси голям плакат: ЖЕНСКА МОЛИТВОНАДА ДНЕС. Плакатът скрива предишното име на сградата — на някакъв мъртъв президент, жертва на атентат. Под червения надпис има по-ситни черни букви с рисунка на крилатото око отстрани: Бог е национално богатство. От двете страни на входа стоят неизменните Пазители — две двойки, общо четири, с оръжие отстрани, с вперени напред очи. Приличат на манекени с вчесаната си коса, изгладена униформа и сурови младежки лица. Днес няма пъпчиви. Всеки е преметнал през рамо автомат в готовност за евентуална опасност или подривни действия, които подозират, че може да предприемем вътре.

Молитвонадата ще се проведе в покрит вътрешен двор — правоъгълно пространство с покрив с оберлихти. Не е градска, тя се провежда на стадиона, а е само за нашия квартал. Сгъваеми столове са подредени на редици отдясно за Съпругите и дъщерите на високопоставените служители или офицери — не че има голяма разлика. Галериите горе с техните бетонни парапети са за по-нископоставените жени, за Мартите, Иконосъпругите с пъстрите им рокли. Присъствието им на Молитвонадата не е задължително, особено ако са на смяна или имат малки деца, но галериите въпреки това се пълнят. Допускам, че за тях все пак е някакво развлечение, подобно на цирк или на представление.

Няколко Съпруги вече са се настанили, издокарани с най-хубавите си сини рокли с бродерия. Усещаме погледите им върху нас, докато минаваме по двойки с червените си рокли, за да се настаним срещу тях. Гледат ни, преценяват ни, шушукат за нас, усещаме очите им като мравчици да пълзят по кожата ни.

Тук няма столове. Нашите места са оградени с усукан шнур от червена коприна, като онези по кината навремето, за да удържат тълпата. Въжетата ни отделят, бележат ни, предпазват другите да не ги замърсим, очертават нещо като кошара и ние влизаме, настаняваме се в редици, което прекрасно умеем, после коленичим на циментовия под.

— Отиди отзад — промърморва Гленова до мен. — Ще можем да поговорим по-спокойно.

Когато коленичим с наведена глава, навсякъде край нас чувам шепот като бръмченето на насекоми сред високи сухи треви: облак от шушукания. Това е едно от местата, на които можем по-спокойно да си разменяме новини, да си ги предаваме една на друга. Трудно им е да нарочат конкретно някой от нас или да чуят какво се говори. Пък и не биха прекъснали ритуала, не и пред телевизионните камери.

Гленова ме смушква отстрани с лакът, за да привлече вниманието ми, и аз вдигам очи бавно и крадешком. От мястото си имаме добра видимост към входа за вътрешния двор, откъдето продължават да се стичат хора. Сигурно Джанин е целяла да я видя, защото е тук, заедно с нова партньорка, не с предишната. Тази не я познавам. Значи Джанин е прехвърлена в нов дом, на ново място. Рано е за това, да не би нещо да не е наред с кърмата й? Това може да е единствената причина да я преместят, освен ако не са се счепкали за бебето, което се случва по-често, отколкото предполагате. Възможно е след раждането да не е искала да се раздели с него. Личи си. Тялото й под червената рокля е много слабо, почти кльощаво, изгубила е сиянието си като бременна. Лицето й е пребледняло и издължено, сякаш жизнените й сокове са пресъхнали.

— Оказало се болно — казва Гленова отстрани до главата ми. — В крайна сметка не било наред.

Има предвид бебето на Джанин, бебето, преминало през Джанин на път за някъде другаде. Малката Анджела. Не беше правилно да й дадат име толкова скоро. Усещам прилошаване дълбоко в корема си. Не е прилошаване, а празнота. Не искам да узнавам какво не е наред с бебето.

— Божичко! — възкликвам. Да преживееш всичко това напразно. Дори по-зле от напразно.

— Второто й е — казва Гленова. — Без да броим нейното преди. Помятала е в осмия месец, нали знаеш?

Гледаме как Джанин влиза в ограденото с въжета място зад булото на своята недосегаемост, на лош късмет. Вижда ме, няма как да не ме вижда, но погледът й се плъзва през мен. Този път няма ликуваща усмивка. Обръща се, коленичи и вече виждам само гърба й и слабите приведени рамене.

— Мисли, че вината е нейна — прошепва Гленова. — Две бебета едно след друго. Задето е била грешница. Говори се, че използвала лекар, че в крайна сметка не било на нейния Командир.

Не мога да кажа, че знам, защото Гленова ще се пита откъде. Доколкото знае, тя е единственият ми източник поне на тази информация, с каквато разполага в изобилие. Откъде е научила това за Джанин? От Мартите? От партньорката на Джанин в покупките? Подслушвала е пред затворени врати как Съпругите, седнали на чай и вино, плетат мрежите си. Дали Серина Джой ще говори и за мен след това, ако направя, каквото иска? Веднага се съгласи, наистина не подбира — съгласна е на всичко на два крака и с хубав сещате се какво. Те не са гнусливи, не изпитват същите чувства като нас. А другите слушат, приведени напред на стола си: мили боже, какъв ужас, каква похот! Как е могла? Къде? Кога?

Както със сигурност са направили и с Джанин.

— Това е ужасно — казвам. Но наистина Джанин е способна да си причини това, да си внуши, че недостатъците на бебето се дължат единствено на нея. Хората обаче са готови на всичко, само и само да не признаят, че животът им няма смисъл. Безполезни. Безсюжетни.

Една сутрин, докато се обличахме, забелязах, че Джанин още е по бялата си памучна нощница. Седеше на ръба на леглото.

Погледнах към двойната врата на физкултурния салон, където обикновено стоеше Лелята, за да проверя дали е забелязала, но Лелята я нямаше. Вече ни имаха по-голямо доверие и понякога ни оставяха по няколко минути без надзор в класната стая и дори в кафенето. Сигурно пазачката ни беше излязла да изпуши цигара или да изпие чаша кафе.

Виж, казах на Алма, чието легло беше до моето.

Алма погледна към Джанин. После двете се приближихме към нея. Облечи се, Джанин, каза Алма на белия гръб на Джанин. Не искаме допълнителни молитви заради теб. Джанин обаче не помръдна.

Мойра също се приближи. Беше преди да избяга втория път. Все още куцаше заради онова, което бяха направили със стъпалата й. Заобиколи леглото, за да вижда лицето на Джанин. Елате тук, повика тя мен и Алма. Другите също започваха да се скупчват, образува се малка група. Махайте се, нареди им Мойра. Ами ако онази се върне?

Бях се вторачила в Джанин. Очите й бяха отворени, но изобщо не ме виждаха. Бяха окръглени, ококорени, а зъбите й бяха заголени в застинала усмивка. Шепнеше си нещо през зъби, през усмивката. Трябваше да се приближа.

Здравей, каза тя, но не на мен. Казвам се Джанин. Аз ще ви обслужвам тази сутрин. Кафе или чай предпочитате?

Боже, възкликна Мойра до мен.

Не богохулствай, предупреди Алма.

Мойра стисна рамото на Джанин и го разтърси. Опомни се, Джанин, рязко нареди тя. И не използвай тази дума!

Джанин се усмихна. Приятен ден, каза тя.

Мойра я шамароса през лицето, два пъти, по едната и по другата буза. Ела на себе си, каза тя. Върни се тук! Не можеш да останеш там, вече не си там! Това го няма.

Усмивката на Джанин се стопи. Тя вдигна длан към бузата си. Защо ме ударихте?, попита тя. Не беше ли хубаво? Ще ви донеса друго. Нямаше нужда да ме удряте.

Не знаеш ли какво ще направят?, попита Мойра. Говореше тихо, но строго, решително. Погледни ме. Казвам се Мойра и това е Червеният център. Погледни ме.

Очите на Джанин започнаха да фокусират. Мойра? Не познавам никаква Мойра.

Няма да те изпратят в Лечебницата, хич не си го и помисляй, предупреди я Мойра. Няма да си играят да те лекуват. Няма да си направят дори труда да те изпратят с кораб в Колониите. Ако прекалиш, ще те заведат в Химическата лаборатория и ще те инжектират. А после ще те изгорят със сметта като Нежена. Така че, забрави.

Искам у дома, простена Джанин и се разплака.

Мили боже, възкликна Мойра. Престани вече. Онази ще се върне всеки момент, казвам ти. Обличай си проклетите дрехи и млъквай.

Джанин продължи да хленчи, но се изправи и започна да се облича. Ако го направи пак, а мен ме няма, предупреди ме Мойра, просто я шамаросай така. Не бива да минава отвъд. Заразно е.

Явно тогава вече е планирала как ще се измъкне.