Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (28)

Двадесет и осма глава

Този следобед не ми се спи, адреналинът ми все още бушува. Сядам на подпрозоречния перваз и гледам през полупрозрачните пердета. Бяла нощница. Прозорецът е отворен, докъдето е възможно, подухва ветрец, топъл от слънцето, белият плат се полюшва в лицето ми. Отвън сигурно изглеждам като пашкул, като привидение с това прикрито лице, виждат се само очертанията на нос, превързана уста, слепи очи. Усещането обаче ми допада, харесва ми допирът на мекия плат до кожата ми. Все едно съм в облак.

Дали са ми малък електрически вентилатор, който е от полза в тази влага. Бръмчи на пода, в ъгъла, перките му са обхванати от решетка. Ако бях Мойра, щях да знам как да го разглобя, та да останат само режещите ръбове. Нямам отвертка, но ако бях Мойра, щях да се справя и без отвертка. Не съм Мойра.

Какво щеше да ми каже тя за Командира, ако беше тук? Сигурно нямаше да одобри. Навремето не одобряваше и Люк. Не него, а факта, че е женен. Каза, че бракониерствам на територията на друга жена. Отговорих, че Люк не е риба или пръст, че е човешко същество, способно самостоятелно да взема решения. Мойра отговори, че само си търся оправдание. Аз отговорих, че съм влюбена. Не било извинение. Мойра открай време разсъждава по-логично от мен.

Отбелязах, че тя самата вече няма този проблем, откакто реши, че предпочита жени, и доколкото виждах, нямаше никакви скрупули да ги отмъква или да ги взема назаем, когато й скимне. Отговори, че било различно, защото балансът на силите между жените бил различен, затова сексът бил замяна по братски. Отбелязах, че „по братски“ е сексистка фраза, след като ще се държи така, пък и спорът въобще е отживелица. Тя отговори, че омаловажавам проблема и че ако го намирам за отживелица, значи просто съм си заровила главата в пясъка.

Проведохме този разговор в кухнята, на кафе на кухненската ми маса, разговаряйки тихо и напрегнато, както спорехме на по двайсет и няколко — навик от колежа. Кухнята се намираше в неугледна квартира в облицована с дъски къща близо до реката — от онези триетажните, с паянтово външно стълбище отзад. Аз живеех на втория етаж, следователно ми беше шумно и отгоре, и отдолу, две нежелани музикални уредби дънеха до късно през нощта. Студенти, сигурна бях. Все още бях на първата си работа, не печелех много: работех на компютър в застрахователна компания. Затова хотелите с Люк не бяха за мен само любов и дори само секс. Означаваха и откраднато време далеч от хлебарките, капещата мивка, линолеума, който се белеше тук-таме, дори от собствените ми опити да създам уют, като окача плакати по стените и призми на прозорците. Имах и растения, но все завъждаха листни въшки или изсъхваха. Изчезвах някъде с Люк и ги зарязвах.

Отговорих, че има повече от един начин да живееш с глава в пясъка и че ако Мойра си въобразява, че може да създаде утопия, като се затвори в някой женски анклав, жестоко се лъже. Мъжете няма просто да изчезнат, уверявах я. Не може просто да ги пренебрегваш.

Това е все едно да твърдиш, че трябва да отидеш да се заразиш със сифилис само защото болестта съществува, контрира Мойра.

Да не твърдиш, че Люк е венерическа болест?, попитах.

Мойра се засмя. Чуй ни само. Мамка му. Говорим като майка ти.

И двете се засмяхме, а когато тя си тръгна, се прегърнахме, както обикновено. По едно време престанахме да се прегръщаме — след като ми съобщи, че е гей, но после уточни, че не я възбуждам, увери ме в това, и пак започнахме да се прегръщаме. Можехме да се караме, да се боричкаме и да се наричаме как ли не, но в крайна сметка това нищо не променяше. Тя си оставаше най-старата ми приятелка.

Още е.

 

 

След това наех по-хубав апартамент, в който живях през двете години, които отне на Люк да се откопчи от брака си.

Сама плащах наема с парите от новата си работа. Работех в библиотека, не в голямата със Смъртта и Победата, в по-малка.

Прехвърлях книги на компютърни дискове, за да намалим нужното място за съхранение и разходите по замяната, така твърдяха. Дискари, така се наричахме. Библиотеката наричахме дискотека — наша си шега. След като прехвърлехме книгите, те трябваше да отидат на резачката, но понякога ги отнасях у дома. Харесваше ми допирът до тях, видът им. Люк казваше, че мозъкът ми е като на антикварка. На него му допадаше, той също харесваше стари неща.

Сега ми е странна мисълта да имам работа. Работа. Смешна дума. Работата е за мъжете. Свърши си работата, казваха на децата, докато ги учеха да ходят на гърне. Или за кучетата — свърши си работата на килима. Майка ми казваше, че в такъв случай трябва да ги удариш с навит на руло вестник. Помня времето, когато имаше вестници, но никога не съм имала куче, само котки.

Дела. Деяния на светите апостоли.

Всички онези жени на работа — сега ми е трудно да си го представя, но хиляди жени имаха работа, милиони жени. Смяташе се за нормално. Сега е като спомена за хартиените пари, докато още ги имаше. Мама беше запазила малко, държеше ги между страниците на албума с изрезки заедно с ранните снимки. По онова време хартиените пари вече бяха отживелица. Нищо не можеше да се купи с тях. Хартийки, въздебели, мазни на допир, зеленикави, с картинки от двете страни — някакъв възрастен мъж с перука от едната страна и пирамида с око над нея. И надпис: „Уповаваме се в Бог“. Мама ми разказваше, че до касовите апарати имало шеговити табелки: „Уповаваме се в Бог, а останалите плащат в брой“. Сега това би било богохулство.

Носиш хартийките със себе си, когато пазаруваш, но когато бях на девет-десет, хората вече използваха пластмасови карти. Не за хранителните продукти обаче, това дойде после. Изглеждаше толкова примитивно, някак тотемно дори, като раковините каури. Сигурно и аз самата съм използвала такива пари, мъничко, преди всичко да отиде в Компюбанката.

Допускам, че така са успели да го направят, всичко наведнъж, без никой да знае предварително. Ако все още имаше разменни пари, щеше да е по-трудно.

Случи се след катастрофата, когато застреляха президента и посякоха с картечница Конгреса, а армията обяви извънредно положение. Тогава обвиниха ислямските фанатици.

Запазете спокойствие, съветваха ни по телевизията. Всичко е под контрол.

Бях изумена. Всички бяха изумени. Не беше за вярване. Цялото правителство да изчезне така. Как бяха влезли, как се беше случило?

И тогава отмениха Конституцията. Уж щяло да бъде временно. Нямаше дори улични протести. Хората си стояха у дома вечер, гледаха телевизия, търсеха някакви насоки. Нямаше дори враг, когото да посочиш.

Внимавай, предупреди ме Мойра по телефона. Наближава.

Какво наближава?, попитах.

Всеки момент, каза тя. Те ни го подготвяха. Аз и ти, миличка, притиснати сме до стената. Цитираше израз на майка ми, но изобщо не се шегуваше.

 

 

Нещата останаха в това висящо положение седмици наред, но все пак се случиха някои събития. Вестниците бяха цензурирани, а някои дори бяха затворени — от съображения за сигурност, така казаха. Започнаха да се появяват уличните блокади и пропуските. Всички одобряваха, защото беше ясно, че предпазливостта не е излишна. Твърдяха, че ще се проведат нови избори, но подготовката им щяла да отнеме известно време. А дотогава, убеждаваха ни, нека животът си тече като преди.

Затвориха всички Порномарти обаче, по площада вече не обикаляха „Ласки на колела“ и „Дупедавци“. Но аз не тъгувах за тях. Всички знаехме какви са досадни. Крайно време беше някой да предприеме нещо, заяви продавачката в магазина, откъдето обикновено си купувах цигари. Беше на ъгъла, верига будка за вестници: вестници, цигари, бонбони. Жената беше възрастна, с прошарена коса, от поколението на майка ми.

Затвориха ли ги, или какво?, попитах.

Тя сви рамене. Кой знае и на кого му пука, отговори. Може да са ги преместили другаде. Съвсем да ги закрият, ще е като да тъпчеш мишки, нали така? Тя набра моя Компюномер на касовия апарат, без почти да го погледне — вече бях редовен клиент. Хората се оплакваха, изтъкна.

На следващата сутрин на път за библиотеката се отбих в магазинчето за още една кутия цигари, защото ми бяха свършили. По онова време пушех много — заради напрежението, усещаше се като подземен тътен, макар че на повърхността всичко изглеждаше спокойно. Пиех и повече кафе и не спях добре. Всички бяха малко напрегнати. По радиото пускаха повече музика от обикновено и говореха по-малко.

Вече бяхме женени, като че от години; тя беше на три-четири, ходеше на детска градина.

Станахме както всеки ден и закусихме мюсли, помня го, Люк я закара на училище с дрешките, които й бях купила няколко дни преди това — гащеризон и синя фланелка. Кой месец беше? Сигурно септември. Пътуваше „Училищна совалка“, която събираше децата, но кой знае защо, предпочитах Люк да я кара — дори Совалката ме тревожеше вече. Нито едно дете не ходеше на училище пеша, твърде много изчезваха.

Когато стигнах до ъгловия магазин, жената, която обикновено ме обслужваше, я нямаше. Вътре заварих мъж, млад мъж, не повече от двайсетгодишен.

Болна ли е?, попитах и му подадох картата си.

Кой?, отговори с въпрос той, стори ми се агресивно.

Жената, която продава обикновено, уточних.

Откъде да знам, сопна ми се той. Той въвеждаше номера ми, взираше се във всяка цифра, пишеше с един пръст. Явно му беше за пръв път. Барабанях с пръсти по плота, нямах търпение да запаля цигара, чудех се дали някой му е казал какво да предприеме за пъпките по шията си. Много ясно си спомням как изглеждаше: висок, леко прегърбен, с тъмна и късо подстригана коса, кафяви очи, които фокусираха сякаш на пет сантиметра зад горната част на носа ми, и акнето. Сигурно го помня толкова ясно заради следващите му думи.

Съжалявам, каза. Номерът не е валиден.

Това е нелепо, възразих. Би трябвало да е. Имам хиляди в сметката си. Получих извлечението преди два дни. Опитайте отново.

Не е валидна, повтори той упорито. Виждате ли червената лампичка? Означава, че не е валидна.

Сигурно сте допуснали грешка, опитайте отново, настоях.

Той сви рамене, удостои ме с отегчена усмивка, но все пак отново набра номера. Този път наблюдавах пръстите му на всяка цифра, проверявах и онези, които се изписваха на екранчето. Да, беше моят номер, но червената лампичка отново светна.

Ето, виждате ли?, попита той със същата усмивка, като че знаеше някаква шега, която нямаше да ми каже.

Ще им звънна от офиса, казах. Не е първият срив на системата, но обикновено се оправя с няколко телефонни разговора. Въпреки това обаче бях ядосана, сякаш бях несправедливо обвинена в нещо, за което дори не подозирах. Все едно аз бях допуснала грешката.

Ами добре, безразлично каза той. Бях оставила цигарите на плота, защото не ги бях платила. Реших, че ще поискам от някой колега.

Наистина се обадих от офиса, но винаги попадах на запис. Линиите бяха претоварени: гласеше съобщението. Обадете се отново по-късно.

Положението остана така през цялата сутрин. Звънях няколко пъти, но без успех. Но и това не беше твърде необичайно.

Около два часа, след обедната почивка, директорът дойде в стаята за запис на дисковете.

Трябва да ви съобщя нещо, каза. Изглеждаше ужасно, косата му беше чорлава, очите — зачервени и потрепващи, все едно беше пил.

Всички вдигнахме поглед, изключихме компютрите си. В стаята бяхме девет-десет души.

Съжалявам, но такъв е законът, каза той.

За какво?, попита някой.

Налага се да ви освободя, поясни той. Такъв е законът, длъжен съм. Трябва да освободя всички. Каза го почти нежно, все едно сме зверчета, жаби, които е уловил в буркан. Все едно постъпва хуманно.

Уволнявате ли ни?, попитах и се изправих. Но защо?

Не ви уволнявам, отговори. Освобождавам ви. Не може да работите повече тук, такъв е законът. Прокара пръсти през косата си и аз си помислих: побъркал се е. Явно напрежението му е дошло в повече и е изпушил.

Не може да го направите просто ей така, каза жената на стола до мен. Думите й прозвучаха фалшиво, невероятно, като нещо, което някой би казал по телевизията.

Не зависи от мен, не разбирате. Моля ви, вървете си, повиши тон той. Не искам неприятности. Ако възникнат проблеми, книгите може да се изгубят, може да изпотрошат всичко. Хвърли поглед през рамо. Те са навън, в кабинета ми. Ако не си тръгнете веднага, лично ще дойдат. Дадоха ми десет минути. Вече звучеше по-налудничаво от всякога.

Смахнал се е, каза някой на висок глас, но всъщност всички си го мислехме. Аз обаче виждах в коридора — там стояха двама мъже с автомати. Беше твърде драматично, за да е истина, но мъжете стояха там като привидения, като марсианци. Като насън — твърде ясни, твърде нелепо присъствие.

Оставете компютрите, каза шефът ни, докато си събирахме нещата и се изнизвахме. Като че ли можехме да ги вземем.

Скупчихме се на стълбите пред библиотеката. Не знаехме какво да си кажем. Никой не проумяваше какво се случва, затова нямахме думи. Взирахме се в лицата си и разчитахме смайване и донякъде срам, сякаш са ни спипали да вършим нещо непозволено.

Възмутително е, възкликна една жена, но неубедително. Какво се случваше, защо имахме усещането, че го заслужаваме?

 

 

Когато се прибрах, вкъщи нямаше никого. Люк още беше на работа, дъщеря ми — на училище. Чувствах се изморена до мозъка на костите си, но когато седнах, тутакси отново скочих на крака — просто не ме свърташе. Обикалях из къщата, от стая в стая. Помня как докосвах предметите, дори не го правех съзнателно, просто плъзвах пръсти по тях: тостера, захарницата, пепелника в дневната. След известно време взех котката и започнах да я разнасям със себе си. Искаше ми се Люк да си дойде. Мислех, че трябва да направя, да предприема някакви стъпки, но не знаех какви.

Отново опитах да звънна в банката, но попаднах на същия запис. Налях си чаша мляко — бях твърде напрегната за още едно кафе — отидох в дневната, седнах на дивана и сложих млякото на масичката, без дори да отпия. Притиснах котката към гърдите си, за да усещам мъркането й с гърлото си.

Малко по-късно позвъних в апартамента на майка си, но никой не се обади. По онова време вече се беше установила по-трайно, престанала беше да се мести през няколко години — живееше на другия бряг на реката в Бостън. Изчаках мъничко и звъннах на Мойра. И нея я нямаше, но когато опитах половин час по-късно, я намерих. Между телефонните обаждания просто седях на дивана. Мислех за училищния обяд на дъщеря си. Опасявах се, че прекалявам със сандвичите с фъстъчено масло.

Осведомих Мойра, че съм уволнена, когато най-сетне се свързах с нея. Каза, че пристига. По онова време тя работеше в издателския отдел на женски кооператив. Издаваха книги за контрол над раждаемостта, за изнасилването, такива неща, макар да не се търсеха колкото преди.

Пристигам, каза тя. Явно е отгатнала по тона ми, че точно от това имам нужда.

Появи се след известно време. Е, поде, метна якето си някъде и се стовари в широкото кресло, разказвай. Но най-напред ще пийнем нещо.

Стана, отиде в кухнята и наля два скоча, после се върна, седна до мен и аз опитах да й разкажа какво ми се е случило. Когато приключих, тя попита: днес опитвала ли си да купиш нещо с Компюкартата си?

Да, потвърдих. Разказах й и за това.

Значи са ги замразили, отсъди Мойра. Моите — също. Парите на кооператива — също. Всички сметки, на които пише пол „Ж“, а не „М“. Натиснали са няколко копчета, и готово. Отрязали са ни.

Но аз имах повече от две хиляди долара в банката, възкликнах, като че ли само собствената ми сметка имаше значение.

Жените вече нямат право на собственост, обясни Мойра. Нов закон. Пускала ли си телевизора днес?

Не.

Само за това предават, осведоми ме Мойра. Навсякъде. Не беше изумена, не като мен. Изпитваше някакво чудато тържество, като че ли беше очаквала това от известно време и сега правотата й беше доказана. Изглеждаше дори по-енергична, по-решителна. Люк може да използва твоята Компюсметка, осведоми ме тя. Ще прехвърлят номера ти на него, поне така казват. На съпруга или на най-близкия роднина мъж.

Ами ти?, попитах. Тя нямаше никого.

Аз минавам в нелегалност, отговори Мойра. Някои гейове ще вземат нашите номера и ще ни купуват необходимото.

Но защо? Защо са го направили?, недоумявах.

Не е за нас да се чудим защо^[1]. Трябвало е да го направят — и Компюсметките, и уволненията едновременно. Иначе представяш ли си летищата? Не искат никъде да ходим, можеш да се обзаложиш.

 

 

Отидох да взема дъщеря си от училище. Шофирах свръхвнимателно. Когато Люк се прибра у дома, вече седях на масата в кухнята. Тя рисуваше с флумастери на своята си масичка в ъгъла, където рисунките й бяха залепени за хладилника.

Люк приклекна до мен и ме обгърна с ръце. Чух, каза той, по радиото в колата, докато се прибирах. Не се тревожи, сигурен съм, че е временно.

Казаха ли защо?, попитах.

Не отговори на въпроса ми. Ще се справим, увери ме той и ме прегърна.

Нямаш представа какво е, казах. Все едно някой ми е отрязал стъпалата. Не плачех.

Освен това не можех да го прегърна.

Това е просто работа, опита да ме успокои той.

Явно ти ще получиш всички пари, отбелязах. А дори не съм мъртва. Беше опит за шега, но прозвуча зловещо.

Шшшт, успокои ме той, все още коленичил на пода. Нали знаеш, че винаги ще се грижа за теб.

Мислех си: ето, вече започва да се държи покровителствено. После си казах: а ти се превръщаш в параноичка.

Знам, отвърнах. Обичам те.

По-късно, когато тя вече си беше легнала и двамата вечеряхме, не се чувствах толкова несигурна и му разказах за следобеда. Описах как директорът е влязъл, как неловко е изтърсил съобщението си. Щеше да е смешно, ако не беше толкова ужасно, казах. Стори ми се пиян. А може и наистина да беше. Бяха дошли и военните.

И после си спомних нещо, което не бях забелязала тогава. Не бяха военните. Беше някаква друга войска.

 

 

Разбира се, имаше протести, с тълпи от жени и с неколцина мъже. Обаче бяха по-малобройни, отколкото бихте очаквали. Вероятно хората се страхуваха. А когато стана ясно, че полицията или армията, или които там бяха, открива огън още от самото начало, демонстрациите секнаха. Бяха взривени някои неща — пощенски станции, спирки на метрото. Обаче не беше сигурно дори точно какво се случва. Можеше да е армията, за да оправдае компютърното претърсване и другите претърсвания от врата на врата.

Не отидох на нито един протест. Люк твърдеше, че ще се провалят и че трябва да мисля за тях, за моето семейство, за него и за нея. Така и направих. Заех се с повече домакинска работа, започнах да пека разни неща. Стараех се да не плача, докато се храним. Вече бях започнала най-неочаквано да избухвам в сълзи, да седя до прозореца на спалнята и да зяпам навън. Не познавах много от съседите и когато се срещахме на улицата, се стараехме общуването ни да се свежда до най-обикновен поздрав. Никой не искаше да го докладват за нелоялност.

 

 

Като си спомням това, си спомням и за майка си отпреди години. Трябва да съм била четиринадесет-петнадесетгодишна, на възрастта, на която дъщерите най-много се срамуват от майките си. Помня как тя се върна в един от многобройните ни апартаменти с група други жени от нейния вечно променящ се приятелски кръг. Бяха ходили на някаква демонстрация — беше по време на демонстрациите заради порното или заради абортите, бяха почти по едно и също време. Тогава имаше много взривове: клиники, видеомагазини, трудно беше да ги следи човек.

Майка ми имаше синина на лицето и мъничко кръв. Няма как да пъхнеш ръка в счупен прозорец и да не се порежеш, каза тя. Проклети свине.

Проклети кръволоци, припяваше една от приятелките й. Така наричаха противниците си заради лозунгите, които носеха: „Дано да им изтече кръвчицата!“. Значи сигурно е било на бунтовете за абортите.

Отидох в стаята си да не им се мотая в краката. Говореха твърде много и твърде високо. Не ми обръщаха внимание и аз ги мразех. Мама и свадливите й приятелки. Не разбирах защо трябва да се облича така, с гащеризон, като че ли е младо момиче, нито защо трябва да ругае толкова.

Ама че си богородичка, казваше тя не без удоволствие, ако се съди по тона й. Харесваше й да бъде по-скандална от мен, по-голяма бунтарка. Подрастващите винаги са кошмарно превзети.

Част от неодобрението ми беше такова — повърхностно, рутинно. Но също така ми се искаше в живота ни да има повече правила и по-малко импровизации и бягства.

Бог ми е свидетел, ти беше желано дете, казваше тя друг път, разглеждайки фотоалбумите с мои снимки в рамчици. Бяха пълни с бебешки снимки, но с напредването на годините образите ми намаляваха, като че ли поколението на моите двойници беше покосено от някакъв мор. Мама го казваше с известно съжаление, като че ли не съм се оказала, каквато е очаквала да бъда. Никоя майка не отговаря напълно на детската представа за идеалната майка, а предполагам, че обратното също е вярно. Въпреки всичко обаче не се справяхме зле, не по-зле от повечето други.

Иска ми се да беше тук и най-сетне да й кажа, че съм го осъзнала.

 

 

Някой е излязъл от къщата. Чувам далечен шум от затварянето на врата някъде отстрани, стъпки по алеята. Ник е, вече го виждам, слязъл е от пътеката върху моравата, за да вдъхне влажния въздух, натежал от мириса на цветя, на месест растеж, на полени, захвърлени с шепи на вятъра като хайвер в морето. Цялото това разточително размножаване. Ник се протяга на слънцето, усещам как вълната на мускулите се разлива по тялото му, както котка извива гръб. По къси ръкави е, голите му ръце стърчат безсрамно от навития плат. Къде ли свършва тенът му? Не съм говорила с него от онази нощ, от мечтателната дневна на лунна светлина. Той е моето знаме, моят фар. Език на тялото.

В момента фуражката му е килната настрани. Значи ме викат.

Какво получава той за ролята си на паж? Как се чувства в съмнителната си роля на сводник за Командира? Дали го изпълва с отвращение, или го кара да иска повече от мен, да желае самата мен повече? Защото той няма представа какво всъщност се случва там, сред книгите. Сигурно си мисли, че е някаква перверзия. Че с Командира се мажем с мастило и после го ближем от телата си, или се любим върху купчини забранени печатни издания. Е, много е далеч от истината.

Със сигурност обаче има изгода от това. Всички са подкупни по един или друг начин. Допълнителни цигари? Допълнителни свободи, които по принцип не се допускат? Така или иначе, какво би могъл да докаже? Неговата дума срещу думата на Командира, освен ако не иска да оглави хайка. Да строшат вратата и… какво ви казах? Спипани на местопрестъплението: греховен скрабъл. Я бързо изяжте тези думи!

Може би просто му допада задоволството да знае нещо тайно. Да ме държи с нещо, както казваха навремето. Тази власт можеш да използваш само веднъж.

Иска ми се да вярвам, че е по-свестен.

 

 

В нощта, след като изгубих работата си, Люк пожела да се любим. Защо аз не исках? Дори само отчаянието би трябвало да ме тласне в прегръдките му. Въпреки това се чувствах вцепенена. Почти не усещах ръцете му по тялото си.

Какво има?, попита ме.

Не знам, отвърнах.

Още имаме, поде, но не довърши какво имаме още. Помислих си, че не бива да говори в множествено число, защото на него нищо не му беше отнето.

Все още се имаме един друг, казах. Вярно беше. Тогава защо дори в собствените си очи звучах толкова равнодушна?

Тогава той ме целуна, като че ли сега, след като бях казала това, всичко ще се оправи. Само че нещо се беше променило, равновесието се бе разместило. Почувствах се смалена и когато той ме обгърна с ръка и ме придърпа, бях дребна като кукла. Усетих как любовта продължава напред без мен.

Той няма нищо против това, помислих си. Ама никак. Може би дори му допада. Вече не си принадлежим един на друг. Вече аз принадлежа на него.

Недостойно, несправедливо, невярно. Но това се случи.

И така, Люк, сега искам да те попитам, трябва да узная: права ли бях? Защото така и не говорихме за това. Когато можех да го направя, се уплаших. Не можех да си позволя да те изгубя.