Аби Глайнс
Твърде далеч: Завинаги (38)

Блеър

Винаги съм се страхувала от спринцовки. Още преди месеци реших, че няма да раждам с упойка, защото не исках да ми забиват тая грамадна игла в гърба. Сега обаче си мислех, че решението ми май е било прибързано, защото имах чувството, че някой разтяга слабините ми с някакъв режещ предмет.

Не ми помагаше много и фактът, че всеки път, когато исках да изпищя, Ръш тотално се побъркваше. За бога, трябваше да се успокои вече. Налагаше се да крещя, за да се справя с болката. Никога повече нямаше да кажа и дума, никога нямаше да се оплача, когато имам предменструални болки. Никога. В сравнение с тях това, което изпитвах в момента, беше истински ад.

Поредната контракция ме атакува. Стиснах чаршафите и извиках силно. Последния път, когато минаха да ме прегледат, имах разкритие едва седем сантиметра. Как щях да стигна до десет?

— Да викам ли сестрата? Да донеса ли лед? Искаш ли да стиснеш ръката ми?

Ръш наистина не спираше да пита. Знам, че искаше само да ми помогне, но в момента нищо не ме интересуваше. Вдигнах ръка, хванах го за тениската и го придърпах до лицето си.

— Радвай се, че пистолетът ми не е тук, защото точно в този момент обмислям всички възможни начини да те накарам да млъкнеш. Остави ме да си пищя. Остави ме — изкрещях, когато поредната контракция ме атакува.

— Време е да видим какво става тук — каза приказливата медицинска сестра с яркочервена коса, сплетена отзад, която влезе в стаята с леки подскоци.

И тя трябваше да ми благодари, че пистолетът ми не бе тук, защото беше следващата в списъка ми. Затворих очи и се помолих да не получа контракция, докато е долу, защото щях да я изритам в лицето, кълна се.

— О! Вече имаме десет сантиметра и сме готови. Ще извикам лекаря. Не напъвай — каза за кой ли път през последния час.

Цялото ми тяло искаше да напъва. Тоя лекар трябваше да си раздвижи задника.

Ръш беше необичайно мълчалив. Погледнах го — изглеждаше като малко момченце — изплашен и притеснен. Стана ми толкова гузно, че му се разкрещях така, но чувството за вина премина след секунда, когато ме връхлетя следващата контракция и този път беше много по-зле. Не мислех, не вярвах, че може да стане и по-зле.

Оплешивяващият лекар влезе и ми се усмихна, сякаш тези контракции бяха най-хубавото и радостно събитие в живота ми.

— Време е да извадим малкия и да му покажем света! — Звучеше дори по-непоносимо весел от сестрата. Копеле! — Можете да дойдете тук да гледате, ако не се притеснявате от секрети и кръв, или да останете при нея и да стискате ръката й, докато напъва — каза лекарят.

Ръш застана до мен и стисна ръката ми.

— Ще остана с нея — каза и нежно улови ръката ми.

Думите и желанието му да ми помогне и да ми вдъхне кураж едва не ме разплакаха. Толкова се стараеше да направи нещата по-лесни, да облекчи болката ми, а аз се бях заканила да го разстрелям. Подсмръкнах. Бях ужасна съпруга.

— Не плачи. Всичко ще е наред. Можеш да се справиш — отвърна ми той, решен да се впусне в битката с мен.

— Бях толкова зла. Съжалявам — проплаках.

Той се усмихна и целуна челото ми.

— Боли те. Предполагам, че болката е ужасна. Ако ще се почувстваш по-добре, можеш да ме удариш, няма проблем.

Исках да го целуна, но контракцията ме спря.

— Напъвай! — заповяда лекарят и аз с готовност изпълних.

След няколко жестоки ругатни и няколко напъна чух най-прекрасния звук на света. Плач.

Моето бебе проплака.