Аби Глайнс
Твърде далеч: Завинаги (3)

Ръш

Дийн тръгна към дивана, седна и извади пакет цигари. Мамка му! Точно сега ли трябваше да се занимавам с баща ми? Не, не исках, не и в такъв момент.

— Не можеш да пушиш тук. И по-точно никъде около Блеър. Вредно е за бебето.

Дийн повдигна въпросително вежда.

— По дяволите, момче, сигурен съм, че майка ти е пушила като комин, когато е била бременна с теб.

О, нямаше никакво съмнение, че е пушила и кой знае какво още бе вземала. Но аз по никакъв начин нямаше да подложа детето си на такова нещо.

— Това не означава, че е здравословно, а и Блеър не е като майка ми.

При споменаването на името й Блеър влезе в хола с две бири. Не я бях молил да сервира бира. Не исках да сервира на никого. Никога. Тръгнах към нея и ги взех от ръцете й.

— Нямаше нужда — казах и я целунах по челото.

— Знам, но имаме гост. Искам да се чувства добре, да го посрещнем подобаващо.

Сладката усмивка върху устните й напълно разби концентрацията ми, а сега трябваше да се фокусирам върху баща ми, да говорим каквото ще говорим… и да я заведа в спалнята.

— Донеси ми бирата, момче, и престани да се налагаш за всяко нещо. Ще го задушиш това момиче! Какво ти става?

От устните на Блеър се изплъзна тих сърдечен смях. Е, щом можеше да я накара да се смее, нямаше да се хващам за думите му.

— Ето! — Пъхнах бирата в ръката му. — Сега казвай защо си тук.

— Не може ли един баща да дойде да види сина си?

— Това е Розмари, баща ми. Ти никога не идваш тук.

Дийн сви рамене, отпи от бирата си, преметна ръка през облегалката на дивана и качи краката си върху масичката за кафе.

— Сестра ти е луда кучка. Мамка му, луда за връзване. Имаме нужда от помощ.

За Нан е било. Така си и мислех.

Седнах на стола срещу него и подадох ръка на Блеър. Не исках да стои права, не исках и да се чувства изолирана от разговора. Тя се приближи и аз я придърпах в скута си.

— Какво е направила? — попитах, но изпитвах истински ужас, че всъщност… наистина се налагаше да чуя отговора.

Дийн пак отпи от бирата си и прокара ръка през дългата си рошава коса.

— Въпросът е не какво е направила, а какво НЕ е направила. Проклетото момиче е истински дявол. Не ни оставя на мира. Преди две седмици се прибрахме в Лос Анджелис от турне. Искахме да си починем, а тя се появи и адът се отвори и се изсипа над главите ни. Не пощади никого. Киро не знае вече какво да прави с нея. Имаме нужда от помощ.

Знаех си, усещах, че Нан е доста по-тиха от обичайното и че вероятно пак е замислила нещо, но не бях очаквал, че ще се грабне до Лос Анджелис да търси Киро. Тя знаеше, че Киро и баща ми живеят в общо имение в Бевърли Хилс. Откакто се помня, двамата прекарваха времето между турнетата там. Киро се беше женил два пъти и по време на тези неуспешни бракове се бе изнасял да живее с поредната жена, но след последния развод пак се нанесе при баща ми.

Къщата беше известна като имението „Слакър Димън“. Никой никога не знаеше със сигурност кои членове на групата живеят там, защото обитателите се сменяха доста често.

— В имението ли е? — попитах баща ми.

Той ме погледна изумено.

— Приличам ли ти на идиот? Мамка му, не! Не е там. Не стои там, но се появява навсякъде по всяко време. Иска, иска, претендира, държи речи през цялото време. Киро се опита да седне да говори с нея, да изглади нещата, да създаде някаква връзка с нея, но тя не му позволява. Не иска и да чуе и освен това… ами… Нан разбра, че Киро има и друга дъщеря. Не мина никак добре.

Явно сестра ми не бе разбрала, че Киро има и син, но може би никой не бе споменал за Мейз пред нея.

— Вероятно е много разстроена — каза Блеър с неподправена загриженост. Как Блеър намираше в сърцето си място за съчувствие към сестра ми? Това беше най-голямата мистерия за мен. — Трябва да отидеш да я видиш, да й помогнеш да се справи с тази нова ситуация и може би да подкрепиш Киро в опита му да изгради някаква връзка с нея.

— Това момиче вече ми харесва. Точно това трябва да направиш. Стаята ти е празна и знаеш, че е много удобна. Доведи и Блеър. Така ще я опозная, а и ние двамата ще можем да прекараме малко време заедно. Ако не го направиш, Киро може и да удуши Нан.

Блеър стисна рамото ми.

— Мисля, че трябва да отидем. Нан има нужда от теб.

Наведох глава назад и я погледнах.

— Защо те е грижа от какво се нуждае Нан? — попитах шокиран.

— Защото я обичаш — беше нейният простичък отговор.

— Това момиче не е за изпускане. Така, стига вече за Нан. Искам да знам кога ще се роди бебето и кога е сватбата — каза весело Дийн. Тонът му беше съвсем различен от този преди минутка, когато говореше за Нан.

Блеър погледна баща ми и се усмихна.

— Вече съм в двадесетата седмица. Бебето ще се роди в средата на април. Сватбата е планирана след две седмици, но искам Ръш да е спокоен, не желая нищо да му тежи, така че по-скоро бих отложила сватбата, отколкото да се оженим, без да е разрешил семейните си проблеми. Не сме изпратили поканите, така че няма да е трудно да сменим датата.

— Не, няма да чакам повече. Искам да носиш моето име! — започнах да упорствам, но тя сложи пръст върху устните ми.

— Шшшш. Не искам да спорим за това. Няма да съм напълно щастлива на сватбата, ако знам, че имаш нерешени проблеми. Нека си останем с приятелите си за Деня на благодарността, както сме планирали вече, а после да заминем за Лос Анджелис, за да се видиш с Нан. Когато това остане зад гърба ни, ще можем да се фокусираме върху сватбата.

Не исках да чакам. Не исках моето бебе да расте в корема на Блеър Уин. Исках да вземе моето име, исках целият свят да знае, че я искам, че искам нашето бебе. Уви, решителността в очите й ми подсказваше, че няма начин да спечеля този спор.

— Искам само да си щастлива — казах след доста време.

Тя целуна връхчето на носа ми.

— Знам, че това искаш. И това е една от многото причини да те обичам.

— Ако ще заминете след Деня на благодарността, и аз мога да изчакам тук с вас. Освен това от толкова много време не сме прекарвали заедно никакви празници — заяви баща ми.

Не бях сигурен как следва да се чувствам след подобна оферта.

— За нас ще е огромно удоволствие да останете тук, господин Финли — каза Блеър с широка усмивка. Тя май наистина се радваше.

Мамка му! Налагаше се да допусна и това да се случи.

— Казвай ми Дийн, захарче. Вече сме семейство.

Доволната му усмивка ме накара да се засмея. Може би нямаше да е чак толкова зле да остане с нас за празника. Щом успяваше да я накара да се усмихва толкова често, щеше да се наложи да се примиря.