Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (16)

Блеър

Първи ден на работа и Уудс ме сложи в ресторанта — смяната за закуска и обяд.

Никак не беше добре.

Стоях пред кухнята и психически се подготвях за миризмите. Не трябваше да мисля за тях. Не трябваше да мисля. Събудих се с гадене и успях да се насиля да изям два крекера с малко джинджифилова бира. Не успях да хапна нищо повече.

В мига, в който влязох в кухнята, миризмата щеше да ме събори. Беконът… О… боже… беконът…

— Сладка моя, нека ти кажа една тайна. Ще трябва да се престрашиш да влезеш вътре, ако днес ти се работи — каза весело Джими зад гърба ми. Обърнах се. На лицето му грееше огромна топла усмивка. — Готвачите не са чак толкова зле, бързо ще свикнеш с врясъците им. Освен това последния път, когато беше тук, ги въртеше на малкия си красив пръст.

Насилих се да се усмихна.

— Прав си. Мога да го направя. Просто не съм готова да ми задават милиони въпроси.

Това не беше истината, но пък не беше и съвсем невярно.

Джими отвори вратата и миризмата буквално ме връхлетя. Яйца, бекон, наденички, мазнина. О, не! Тялото ми се разтрепери, обля ме ледена пот, стомахът ми се преобърна.

— Трябва да отида до тоалетната — казах и бързо тръгнах към банята за персонала. Едва се сдържах да не побягна, защото не исках всички да се усъмнят.

Затворих вратата зад гърба си, заключих и паднах на колене върху студените плочки. Стиснах тоалетната чиния и всичко, което бях яла тази сутрин и вчера, излезе.

След няколко сухи конвулсии, събрах сили и станах. Все още ми беше лошо. Взех мокра кърпичка и изчистих лицето си. Бялата ми тениска се бе залепила за потното ми тяло. Трябваше и да се преоблека.

Изплакнах си устата с освежителя, който винаги стоеше на плота, и пригладих тениската си. Може би все пак никой нямаше да забележи? Нямаше да дишам в лицата на хората и това е. Всеки път, преди да вляза, щях да поемам дълбоко дъх и да не вдишвам от миризмата. Трябваше да има някакъв начин да се справя.

Когато отворих вратата на тоалетната, очите ми срещнаха погледа на Уудс. Той стоеше облегнат на стената, със скръстени ръце и ме оглеждаше изпитателно. Закъснявах за работа!

— Съжалявам, знам, че закъснявам. Исках да отида до тоалетната, преди да започна. Обещавам, че никога няма да се повтори. Ще остана повече, за да компенсирам за времето…

— В моя офис. Веднага — каза рязко той, завъртя се на пети и тръгна с едри крачки пред мен.

Сърцето ми щеше да изскочи. Бягах след него да го настигна. Не исках Уудс да ми е ядосан. Тази работа беше единственото ми спасение за следващите няколко месеца. Сега, след като бях успяла да убедя себе си, че трябва да остана, наистина не исках да заминавам. Все още не.

Уудс отвори вратата на кабинета си и влезе.

— Наистина съжалявам. Моля те, не ме уволнявай. Просто…

— Не те уволнявам.

О.

— Беше ли вече на лекар? Предполагам, че е от Ръш. Той знае ли? И ако знае и те е оставил да работиш тук, лично ще му счупя шибания врат.

„Уудс знаеше. О, не, не, не, не.“

Клатех глава като малоумна. Не, трябваше да се сложи край на този разговор. Уудс не биваше да знае. Никой не биваше да знае. Само Бети.

— Не разбирам за какво говориш.

Уудс повдигна вежда с недоверие.

— Наистина? — тонът му беше крайно притеснителен. Никога нямаше да се хване на такава лъжа, но аз бях длъжна да защитавам бебето си.

— Не знае — истината се изплъзна от устните ми, преди да успея да я спра. — И не искам да знае. Все още. Трябва да намеря начин да се справя сама. И двамата сме наясно, че Ръш няма да го иска. И семейството му ще мрази детето ми. Не мога да допусна някой да мрази бебето ми. Умолявам те, разбери ме.

Уудс изпсува тихо и прокара пръсти през косата си.

— Блеър, той заслужава да знае.

Да, заслужаваше, но когато това бебе беше заченато, аз не знаех колко опетнени са световете ни и колко невъзможно би било да имаме каквато и да е връзка.

— Те ме мразят. Мразят майка ми. Не мога. Моля те, дай ми време и ще ти докажа, че мога да се справя сама, без помощ. Ще му кажа… но няма да е скоро. Трябва да съм стабилна и уверена. Ще му кажа, преди да замина. Този път не е важно какво иска той или какво искам аз. Ще направя най-доброто за бебето си.

Уудс се намръщи още повече.

— Не съм съгласен, но решението е твое. Иди се преоблечи и излез при Дарла. Можеш да си на количката. Кажи ми, когато миризмата от кухнята спре да те притеснява.

Исках да се метна на врата му и да го прегърна. Не ме принуди да кажа на Ръш и ме освободи от бремето на кухненската миризма и сервирането на закуската. А като си помислиш, че имаше време, когато обичах бекон. А сега… не можех нито да го погледна, нито да го помириша.

— Благодаря. Вечер не е толкова зле. Само сутрин докъм обед. Понякога следобед, но е по-леко.

— Ще го имам предвид. В ресторанта ще работиш само вечер. Тази седмица остани навън, на въздух. Но се пази от слънцето. Вземи си повече лед, за да се охлаждаш. Мога ли да кажа на Дарла?

— Не, моля те, не бива да знае. Никой не бива да знае.

Уудс въздъхна и кимна много бавно.

— Добре. Ще пазя тайната ти, но искам да ми обещаеш, че ако имаш нужда от нещо, веднага ще ми кажеш… в случай че все още не възнамеряваш да казваш на Ръш.

— Добре. Благодаря.

— Ще се видим по-късно — отвърна и се усмихна някак сковано.

Това означаваше, че трябваше да се връщам на работа.

По програма цялата седмица щях да съм на количката. От събота започваше турнир и трябваше да работя по цял ден. Бях много щастлива — щях да изкарам добри пари. Макар че жегата беше ужасна, пак беше по-добре от климатизираното вонящо на бекон и друго готвено в мазнина месо помещение. Така поне не се налагаше да бягам да повръщам през пет минути.

Игрището бе станало по-натоварено през времето, в което не бях в града. Според Дарла много от хората идвали само през лятото да прекарат тук почивката си и сега всички били във вилите си, които по принцип оставали необитаеми през зимата.

С Бети бяхме на отделни колички, за да можем да разнасяме напитките навреме. Уудс рядко идваше на игрището и не се налагаше да се притеснявам от любопитния му поглед. Имаше прекалено много работа. Джейс беше казал на Бети, че се опитвал да докаже на баща си, че е готов за повишение.

След като заредих количката за трети път днес, тръгнах към първа дупка. Веднага разпознах Грант. Беше застанал с гръб към мен. Играеше с… Нан. Знаех, че и този ден ще дойде, но не бях подготвена. Можех да подмина тази дупка и да кажа на Бети да отиде да ги обслужи, но така само отлагах неизбежното.

Спрях количката и Грант се обърна към мен. Очевидно с Нан водеха някакъв много сериозен разговор. Намръщеното му лице никак не ме успокои. Усмихна се, но едва ли някога бях виждала по-насилена усмивка.

— Няма проблем, Блеър, май не сме жадни. Иди направо на следващата дупка — извика Грант.

Главата на Нан се извърна за части от секундата. Омразата сгърчваше лицето й. Идеше ми да обърна количката и да побягна. Може би първият ми инстинкт все пак е бил правилен — трябваше да оставя тази дупка за Бети.

— Изчакай, аз съм жаден.

Гласът на Ръш караше сърцето ми да прави онова малко пърхащо движение… само той можеше да го предизвика да се преобръща така нежно и с грация, сякаш танцуваше.

Обърнах глава по посока на гласа му. Видях го да бяга към нас по светлосини къси шорти и бяла тениска с яка. Винаги се изумявах колко добре изглежда в такива дрехи. Толкова добре, че чак беше нелепо. Момчетата в Бама не се обличаха така. Играеха голф, но по джинси, с бейзболни шапки и с онази тениска, която са намерили изпрана и суха.

Но Ръш караше голфа да изглежда като нещо изумително вкусно и секси.

— Искам да пийна нещо — каза с ослепителна усмивка, когато доближи до количката ми и застана точно пред мен. Не го бях виждала от два дни. От пътешествието до Съмит.

— Обичайното? — попитах и слязох от количката.

Телата ни бяха на сантиметри едно от друго. Той не отстъпи назад, когато гърдите ми опряха в неговите. Вдигнах поглед към очите му.

— Да, би било страхотно — отговори, но не се помръдна. Не откъсваше очи от моите. Един от двама ни трябваше да отстъпи и да прекрати тази надпревара кой ще издържи по-дълго на погледа на другия. И това очевидно трябваше да съм аз. Не можех да допусна Ръш да остане с впечатлението, че нещо се е променило.

Промуших се между тялото му и количката, за да извадя „Короната“ му. Наведох се за лед и го усетих зад себе си. По дяволите, не правеше нещата по-лесни.

Изправих се, не се обърнах, не го погледнах. Беше прекалено близо.

— Какво правиш? — попитах тихичко. Не исках Нан или Грант да ни чуят.

— Липсваш ми — отговори простичко той.

Затворих очи и поех дъх, за да се успокоя и да накарам сърцето си да престане да се мята като обезумяло. И той ми липсваше, но не беше разумно да му го казвам. Не исках да вярва, че нещата могат да се върнат към това, което беше преди.

— Вземай си бирата и идвай вече — извика ядно Нан зад гърба му.

Това ми стигаше, за да се размърдам. Не бях в състояние да поема словесната атака на Нан. Не и днес.

— Престани, Нан — извика Ръш, докато тиках „Короната“ в ръцете му и бързах да се кача в количката.

— Блеър, чакай — провикна се Ръш и тръгна след мен.

— Не го прави, моля те. Не мога да се справя с нападките й.

Той примигна няколко пъти, кимна и направи крачка назад. Откъснах очи от него и подкарах количката към следващата дупка.