Кен Фолет
Зимата на света (5)

II

„Изненадващо е“ — мислеше си Лойд Уилямс — „колко бързо може да обикнеш дадено място“. Беше в Испания едва десет месеца, но слабостта му към нея почти бе достигнала привързаността му към Уелс. Харесваше самотните, разцъфтели посред опаления от слънцето пейзаж цветя; харесваше следобедната дрямка; нравеше му се, че се пие вино дори и при липсата на храна. Опита непознати вкусове — маслини, чушки, чоризо и огненото питие, което наричаха „орухо“.

Бе застанал на някакво възвишение и с карта в ръка се взираше през маранята. Край реката се виждаха няколко ливади, по отдалечените планински склонове — дървета, но между тях се простираше гола, прашна и камениста равнина.

— Няма много прикритие за настъплението ни — притеснено изговори той.

До него се обади Лени Грифитс:

— Сражението ще е много тежко.

Лойд погледна картата си. Сарагоса заемаше двата бряга на реката Ебро на около стотина мили от вливането й в Средиземното море. Градът владееше комуникациите в целия Арагон — беше голям кръстопът, железопътен възел и сливане на три реки. Тук испанската армия се сражаваше с бунтовниците срещу демокрацията из пустата ничия земя.

Някои хора наричаха правителствените сили републиканци, а бунтовниците — националисти, но имената подвеждаха. Много хора и от двете страни бяха републиканци, понеже не искаха да бъдат управлявани от крал. Всички бяха националисти, тъй като обичаха страната си и бяха готови да умрат за нея. Лойд ги възприемаше като правителството и бунтовниците.

Сарагоса се намираше в ръцете на метежниците на Франко; Лойд наблюдаваше града от позиция, разположена на петдесет мили южно от него.

— Ако успеем да превземем града, противникът ще бъде затворен на север за още една година.

— Ако — добави Лени.

„Перспективите са мрачни“, помисли си унило Лойд, „когато най-доброто, което може да се желае, бе евентуалното спиране на вражеското настъпление. Тази година обаче не се очертаваше победа за правителството.“

Независимо от това, някаква частица от него очакваше сражението. Беше в Испания вече десет месеца, а това щеше да е първият му истински бой. Досега бе инструктор в един лагер за новобранци. Веднага щом разбраха, че е бил в британския Корпус за подготовка на офицери, испанците го произведоха в чин, направиха го лейтенант и го поставиха начело на новопристигащите. Трябваше да ги обучи, докато изпълнението на заповедите не стане рефлекс; да ги разкарва по плаца, докато краката им спрат да кървят и мехурите станат на мазоли; и да ги научи да разглобяват и почистват малкото налично оръжие.

Потокът от новобранци обаче се бе свил до съвсем ситно ручейче и инструкторите бяха преместени в бойните батальони.

Лойд носеше барета, блузон с цип, надве-натри пришит за ръкава офицерски знак, и рипсени панталони. Носеше къса испанска седеммилиметрова пушка Маузер, вероятно открадната от някой арсенал на Гражданската гвардия.

Лойд, Лени и Дейв бяха разделени за малко, но после се събраха в британския батальон на Петнадесета интернационална бригада за предстоящата битка. Лени беше пуснал черната си брада и изглеждаше с десет години по-голям от своите седемнадесет години. Беше произведен сержант, въпреки че нямаше униформа, а само сини дочени панталони и кърпа на ивици около врата. Приличаше повече на пират, а не на войник.

Лени продължи:

— Все едно, нападението няма нищо общо със задържането на бунтовниците. То е политически мотивирано. Районът винаги е бил доминиран от анархистите.

По време на краткия си престой в Барселона Лойд видя анархизма в действие — бодряшка фундаменталистка форма на комунизма. Офицерите и войниците получаваха еднакви заплати. Ресторантите на големите хотели бяха превърнати в кръчми за работниците. Келнерите връщаха бакшиша и обясняваха, че даването на бакшиш било унизително. Навсякъде плакатите осъждаха проституцията като експлоатация на жените. Владееше чудесна атмосфера на другарство. Руснаците ги ненавиждаха.

— Правителството — допълни Лени — е прехвърлило комунистически войски от района на Мадрид и зачисли всички ни в новата Армия на Изтока — под комунистическо ръководство, разбира се.

Подобни разговори отчайваха Лойд. Единственият начин да се победи бе съвместната работа на левите фракции, както — най-накрая — при битката за улица „Кейбъл“. Но анархистите и комунистите се сражаваха помежду си из улиците на Барселона.

Той изкоментира:

— Министър-председателят Негрин не е комунист.

— Може и да е.

— Той разбира, че без съветската подкрепа сме свършени.

— Това означава ли, че изоставяме демокрацията и позволяваме на комунистите да вземат властта?

Лойд кимна. Всеки разговор за управлението завършваше еднакво — трябва ли да правим всичко, което Съветите искат, просто защото те са единствените, които ни продават оръжие?

Заслизаха по хълма. Лени каза:

— Сега ще пием по един хубав чай, нали?

— Да, разбира се. Две бучки захар в моя.

Това беше постоянната им шега. И двамата не бяха виждали чай от месеци.

Прибраха се в лагера си покрай реката. Взводът на Лени заемаше малка групичка груби каменни постройки, които вероятно са били краварници, преди войната да прогони селяните. Няколко ярда по-нагоре немците от Единадесета бригада държаха някакъв навес за лодки.

Лойд и Лени бяха посрещнати от Дейв Уилямс, братовчеда на Лойд. И той като Лени бе пораснал с десет години за една. Изглеждаше слаб и жилест, със загоряла и прашна кожа, набръчкана около очите от примижаване срещу слънцето. Носеше стандартната униформа — куртка и панталони в цвят каки, кожени торбички за патрони и ботуши с катарами на глезените — нищо, че малцина войници имаха всичките й елементи. Около врата си беше вързал червен памучен шал. Носеше руска винтовка Мосин-Наган; старомодният й шипообразен щик бе обърнат, за да бъде оръжието по-удобно. На колана си Дейв бе окачил деветмилиметров Люгер, сигурно свален от тялото на офицер от метежниците. Беше много точен с пушката или пистолета.

— Имаме си посетител — възторжено започна той.

— Кой е той?

— Тя е! — и Дейв посочи с ръка.

В сянката на някаква разкривена черна топола десетина британски и немски войници си приказваха с приказно красива жена.

— О, Дав — Лени изпусна уелската дума за „Боже“. — Това е гледка за зажаднели очи.

„Изглежда на двадесет и пет“, помисли си Лойд — дребничка с големи очи и гъста черна коса, хваната нагоре с игла и увенчана от армейска пилотка. Размъкнатата униформа някак си й прилягаше досущ като вечерна рокля.

Един от доброволците, Хайнц, знаеше, че Лойд разбира немски, и му заговори:

— Това е Тереза, другарю лейтенант. Дошла е да ни ограмотява.

Лойд му кимна разбиращо. В Интернационалните бригади служеха чужди доброволци, смесени с испанските войници; при испанците грамотността беше проблем — детството им бе преминало в рецитиране на катехизиса в селските църковни училища. Много от свещениците не бяха учили децата да четат от страх, че по-нататък в ръцете им ще попаднат социалистически книги. Следствието — при монархията едва около половината от населението на Испания беше грамотно. Избраното през 1931 г. републиканско правителство бе подобрило образователната система, но милиони испанци все още не можеха да четат или пишат; за войниците учебните часове продължаваха дори и на фронта.

— Неграмотен съм — заяви Дейв, който не беше такъв.

— И аз — присъедини се Джо Илай, преподавател по испанска литература в Колумбийския университет в Ню Йорк.

Тереза говореше на испански с нисък, спокоен и много чувствен глас:

— За кой ли пореден път чувам тая шега, как ви се струва? — но не изглеждаше твърде засегната.

Лени се доближи:

— Аз съм сержант Грифитс — започна той. — Ще направя всичко по силите си, за да Ви помогна.

Думите звучаха делово, но тонът на гласа му ги правеше да приличат на обяснение в любов.

Тя му се усмихна ослепително:

— Ще ми услужите изключително много.

Лойд й заговори официално на най-добрия си испански:

— Много се радвам, че сте тук, госпожице. — Голяма част от последните десет месеца бе изкарал в ученето на езика. — Аз съм лейтенант Уилямс. Мога точно да Ви кажа на кои войници им трябва ограмотяване… и на кои не им трябва, дени го прекъсна пренебрежително:

— Но лейтенантът трябва да отиде до Бухаралос, за да вземе заповедите за нас. — В малкото градче бе разположен щабът на правителствените войски. — Може би ще трябва заедно с Вас да поогледаме за удобно място за провеждане на часовете.

Май намекваше за разходка на лунна светлина, Лойд се усмихна и кимна в знак на съгласие. С удоволствие оставяше Лени да омайва Тереза. Самият той не бе в настроение да флиртува, а Лени изглеждаше вече влюбен. Намираше шансовете на Лени за близки до нулата — Тереза бе образовано двадесет и пет годишно момиче и вероятно получаваше дузина предложения дневно; Лени беше некъпан от месец седемнадесетгодишен миньор. Не каза нищо — Тереза изглеждаше способна да се грижи за себе си.

Изникна нова фигура — мъж на годините на Лойд, който му се стори далечно познат. Бе по-добре облечен от войниците — вълнени панталони и памучна риза — и носеше пистолет в закопчан кобур. Беше толкова късо подстриган, че косата му приличаше на едва набола брада; руснаците предпочитаха такъв фасон. Човекът беше само лейтенант, но излъчваше авторитет, направо власт. Заговори на отличен немски език:

— Търся лейтенант Гарсия.

— Няма го — отвърна му отново на немски Лойд. — Къде ли сме се срещали по-рано?

Русинът доби едновременно изненадан и ядосан изглед — като човек, намерил змия в завивките си.

— Въобще не сме се срещали — твърдо заяви той. — Вие грешите.

Лойд щракна с пръсти.

— Берлин — каза той. — Хиляда деветстотин тридесет и трета. Нападнаха ни щурмоваците.

По лицето на мъжа за кратко се изписа облекчение, сякаш бе очаквал нещо по-лошо.

— Да, аз бях там — съгласи се той. — Казвам се Владимир Пешков.

— Казвахме ти Володя.

— Да.

— При онова сбиване в Берлин ти беше с едно момче — Вернер Франк.

За миг Володя изпадна в паника, след което с доста напъни прикри чувството си.

— Не познавам такъв човек.

Лойд реши да не го притиска. Можеше да се досети защо събеседникът му е нервен. Както всички останали хора, и руснаците се бояха от тайната си полиция НКВД — те работеха в Испания и се славеха с бруталността си. За тях всеки съветски гражданин който е близък с чужденец, беше потенциален предател.

— Аз съм Лойд Уилямс.

— Спомням си — Володя го пронизваше със синия си поглед. — Странно е, че отново се срещаме тук.

— Всъщност не е толкова странно — възрази Лойд. — Сражаваме се с фашистите, където можем.

— Може ли да си поговорим на спокойствие?

— Разбира се.

Отдалечиха се на няколко ярда от останалите. Пешков започна:

— Във взвода на Гарсия има шпионин.

Лойд се смая.

— Шпионин? Кой?

— Немец. Казва се Хайнц Бауер.

— Ето го, оня с червената риза. Шпионин? Сигурен ли си?

Съветският офицер дори не си направи труда да отговори на въпроса:

— Искам да го повикаш в землянката си, ако имаш такава, или на друго изолирано място.

После погледна часовника си.

— До един час ще дойде подразделението по сигурността, за да го арестува.

— Малката барака е мой кабинет — посочи с ръка Лойд. — Но трябва да говоря с командира си за тази работа.

Командирът беше комунист и едва ли щеше да се намеси, но Лойд искаше време, за да си помисли.

— Както искаш — Володя явно не даваше пет пари за съображенията на командира на Лойд. — Искам шпионинът да бъде задържан спокойно, без никакъв шум. Обясних на хората, които ще го задържат, значението на дискретността.

Звучеше като някой, който не е сигурен, че желанията му ще бъдат изпълнени.

— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Защо? — запита Лойд, но сам си отговори, още преди Володя да може да отвори уста. — Надяваш се да го направиш двоен агент и да изпращаш подвеждащи отчети до неприятеля. Ако много хора знаят, че е бил заловен, другите шпиони може да предупредят бунтовниците и те няма да вярват на дезинформацията.

— По-добре да не разсъждаваме върху подобни въпроси — напрегнато му отвърна Пешков. — Хайде да вървим в твоята барака.

— Почакай малко — прекъсна го Лойд. — Как така знаеш, че е шпионин?

— Не мога да ти кажа, без да изложа сигурността ни на риск.

— Това не е твърде задоволителен отговор.

Пешков изглеждаше ядосан. Явно не бе навикнал да му казват, че обясненията му са незадоволителни. Обсъждането на заповедите бе особено презиран от руснаците елемент от гражданската война.

Преди Пешков да може да продължи, се появиха още двама мъже и доближиха групичката под дървото. Единият от новодошлите носеше кожено яке въпреки жегата. Другият, който изглеждаше главен, бе мършав субект с дълъг нос и дълбоко хлътнала брадичка.

Пешков възкликна гневно:

— Твърде рано! — и след това възмутено добави нещо на руски.

Мършавият махна с ръка и попита на лош испански:

— Кой е Хайнц Бауер?

Никой не отговори. Мършавият обърса върха на носа си с ръкав.

Тогава Хайнц се помести. Не побягна веднага, но се блъсна в мъжа в коженото яке и го събори. После се втурна — но оня протегна крак и го спъна.

Хайнц падна лошо и тялото му се плъзна по сухата почва. Лежеше замаян — само за миг, но достатъчно. Изправи се на колене, но двамата руснаци се нахвърлиха отгоре му и го събориха отново.

Беше неподвижен, но въпреки това те започнаха да го бият. Извадиха дървени палки. Застанаха от двете му страни и го заудряха на смени по тялото и по лицето; издигаха ръце над главите си и ги стоварваха като в зловещ танц. За секунди лицето на Хайнц бе окървавено. Отчаяно се опитваше да се измъкне, но те го събаряха на колене, когато се изправеше. Най-накрая се сви на кълбо и заскимтя. Явно се беше отказал, но не и те. Не спираха да налагат безпомощния мъж.

Лойд се усети как вика да спре и рязко дръпва мършавия човек. Лени направи същото с другия. Лойд хвана своя избраник в мечешка прегръдка и го повдигна; Лени събори своя на земята. Тогава Лойд чу как Володя произнася на английски:

— Престанете или ще стрелям!

Лойд пусна дребосъка и невярващо се извъртя. Володя бе извадил оръжието си, стандартния руски револвер Наган М1895, и го запъна.

— Заплашването на офицер с оръжие е провинение за военния съд във всяка армия в света — произнесе Лойд. — Много го загази, Володя.

— Не се занасяй — отвърна му руснакът. — Кога някой от нас е имал неприятности в тази армия?

Но свали оръжието си.

Мъжът в коженото яке вдигна тоягата си — като че искаше да удари Лени — но Володя изкряска:

— Назад, Березовски! — и човекът се подчини.

Насъбраха се още войници, привлечени от тайнствения магнетизъм, с който всяко сбиване притегля мъжете; за секунди броят им достигна двадесет.

Мършавият посочи с пръст Лойд и му рече на ужасен английски:

— Намеси се в неща, които не са твоя работа!

Лойд помогна на Хайнц да застане на крака. Той стенеше от болка и беше облян в кръв.

— Не може просто така да идвате и да започвате да налагате някого! — възрази Лойд на противника си. — Къде ви е авторитетът?

— Този немец е троцкистко-фашистки шпионин! — изкрещя му оня.

Володя се намеси:

— Иля, запази тишина.

Иля обаче въобще не го чу и продължи:

— Снимал е документи!

— Къде са ви доказателствата? — спокойно възрази Лойд.

Иля явно не знаеше или пък не обръщаше внимание на доказателствата. Но Володя въздъхна и промърмори:

— Погледни в раницата му.

Лойд кимна на ефрейтора Марио Ривера:

— Иди и провери.

Ривера изтича до навеса за лодки и изчезна вътре.

Ала Лойд изпитваше ужасното чувство, че Володя говори истината. Затова продължи:

— Дори и да си прав, Иля, можеше да го направиш малко по-любезно.

Иля отвърна:

— Любезност? Това е война, а не пиене на чай следобед.

— Може и да ти помогне да не се замесваш в излишни неприятности.

Иля каза нещо презрително на руски.

От навеса се появи Ривера с малък, видимо скъп, фотоапарат и тесте официални книжа в ръцете. Показа ги на Лойд. Първият документ беше вчерашната обща заповед за диспозицията на войските преди предстоящото настъпление. На хартията се виждаше познато петно от вино; Лойд изненадано схвана, че това е неговото копие и че сигурно е било откраднато от бараката му.

Погледна Хайнц; той се стегна, вдигна ръка за поздрав и произнесе:

— Хайл Хитлер!

Иля ги изгледа победоносно.

Володя изкоментира:

— Иля, ти току-що направи арестувания безполезен като двоен агент. Още един успех за НКВД. Поздравления.

И си тръгна.

III

Лойд влезе в битка за първи път във вторник, 24-ти август. Неговата страна, избраното правителство, имаше осемдесет хиляди души. Антидемократичните бунтовници бяха по-малко от половината от това. Правителството разполагаше и с двеста самолета срещу петнадесет за метежниците.

Да използва максимално превъзходството си, правителствената армия настъпваше на широк фронт — участък от шестдесет мили с ориентацията север-юг — тъй че бунтовниците да не могат да концентрират малочислените си сили.

Планът беше добър. „Защо тогава“ — запита се Лойд два дни по-късно — „не проработи“?

Започна добре. На първия ден армията зае две села северно от Сарагоса и две на юг от града. Групата на Лойд действаше на юг. Те се сражаваха ожесточено с противника, за да превземат някакво селце с името Кодо. Единственият неуспех беше централният маньовър — той спря в местността Фуентес де Ебро.

Преди сражението Лойд беше уплашен и прекара нощта буден; представяше си какво ще стане, както понякога правеше преди боксов мач. Щом боят започна, той беше твърде зает, за да се притеснява. Най-неприятният момент беше придвижването през храсталаците, без никакво прикритие освен недораслите шубраци, докато неприятелят стреляше от каменните къщи. Дори и тогава обаче не го изпълни страх, а някаква отчаяна ловкост — тичаше на зигзаг, пълзеше и се търкаляше, когато куршумите бяха твърде близко; после ставаше и притичваше още няколко ярда, сгънат на две. Главният проблем беше липсата на амуниции — всеки изстрел трябваше да бъде попадение. Превзеха Кодо заради численото си превъзходство. Лойд, Дейв и Лени останаха невредими.

Бунтовниците бяха корави и смели — но такива бяха и правителствените войници. Интернационалните бригади бяха съставени от идеалисти — доброволци, дошли в Испания, които знаеха, че може да им се наложи да загубят живота си. Заради славата им на храбри хора често ги поставяха начело на някоя атака.

На втория ден настъплението започна да се развива зле. Северното крило не помръдна — не искаха да настъпват заради липсата на разузнавателни данни за отбраната на неприятеля. Според Лойд оправданието беше неубедително. Центърът все още не можеше да превземе Фуентес де Ебро, въпреки получените на третия ден подкрепления. Лойд с ужас разбра, че са загубили почти всичките си танкове под опустошителния огън на отбраната. На южния фланг групата на Лойд, вместо да настъпи напред получи заповеди да извърши обходен маньовър към селцето Кинто на брега на реката. Още веднъж трябваше да надвиват твърд противник и да отвоюват къща по къща. Когато противниците им се предадоха, Лойд и хората му взеха хиляда пленници.

Лойд бе приседнал под вечерната светлина до разрушената от артилерийския огън църква; около него димяха развалините на къщите и лежаха странно неподвижните тела на току-що загиналите хора. Наобиколиха го групичка изтощени мъже — Лени, Дейв, Джо Илай, ефрейтор Ривера и още един уелсец, Мъгси Морган. В Испания имаше толкова уелсци, че някой беше съчинил шеговито куплетче:

„Имаше един юнак, викаха го Прайс;

имаше и друг юнак, и него викаха го Прайс;

имаше и друг юнак, него викаха го Робъртс,

имаше и друг юнак, и него викаха го Робъртс,

имаше и друг юнак, и него викаха го Прайс.“

Мъжете пушеха и спокойно чакаха да разберат дали ще има вечеря; бяха твърде уморени, за да бъбрят с Тереза, която все още беше с тях — машината, която трябваше да я върне в тила, не се бе появила. Чуваха откъслечни изстрели — няколко улици по-нататък продължаваха да прочистват селцето.

— Какво спечелихме? — обърна се Лойд към Дейв. — Изхабихме от недостатъчните си амуниции, загубихме много хора и не сме напреднали много. Още по-зле — дадохме на фашистите време да доведат подкрепления.

— Мога да ти посоча причината — започна Дейв с акцента си на жител на Ийст Енд. Духът му се бе вкоравил дори повече от тялото и той бе станал циничен и изпълнен с презрение. — Офицерите ни се боят повече от своите комисари, отколкото от неприятеля. При най-малкия повод могат да бъдат наречени троцкистко-фашистки шпиони и да бъдат изтезавани до смърт, тъй че се ужасяват от това да си подадат главите. Предпочитат да си стоят спокойно, вместо да се движат, няма да свършат нищо по своя инициатива и никога не поемат рискове. Бас ловя, че и до онова място не отиват без писмена заповед.

Лойд се запиха дали презрителният коментар на Дейв е точен. Комунистите неспирно приказваха за нуждата от дисциплинирана армия с ясна командна верига. Под това имаха предвид армия, която следва съветските разпореждания, но Лойд схващаше позицията им. Твърде многото дисциплина обаче можеше да задуши самостоятелната мисъл. Това ли не беше наред?

На лейтенант Уилямс не му се искаше да го вярва. Социалдемократите, комунистите и анархистите можеха да се сражават за общата си кауза, без някой от тях да притискат останалите — всичките мразеха фашизма и вярваха в едно бъдещо общество, което ще е по-справедливо към всички хора.

Запита се какво ли мисли Лени по въпроса; Лени обаче седеше до Тереза и й говореше нещо на нисък глас. Тя се закиска при някакви негови думи и лейтенантът си рече, че господин Грифитс може би напредва. Да можеш да предизвикаш смеха на някое момиче — това беше добър знак. Тереза докосна ръката на събеседника си, изрече няколко думи и стана. Лени й отвърна:

— Върни се бързо.

Тя му се усмихна през рамо.

„Късметлия“, каза си Лойд, но не изпитваше завист. Временните любовни истории не го привличаха — не виждаше смисъл. Помисли си, че е човек от типа „всичко или нищо“. Единственото момиче, което наистина бе желал, беше Дейзи. Тя обаче беше съпруга на Бой Фицхърбърт; Лойд все още не бе срещнал жената, която би могла да заеме мястото й в сърцето му. Някой ден щеше да я намери, сигурен беше; временните заместители не го привличаха твърде много, дори когато бяха привлекателни като Тереза.

— Ето ги и руснаците — обади се някой.

Думите дойдоха от Джаспър Джонсън, черен американски електротехник от Чикаго. Лойд погледна и видя десетина военни съветници; разхождаха се из селцето с вид на завоеватели. Руснаците се отличаваха по кожените якета и кобурите с копчета.

— Странна работа, не ги видях, докато се биехме — саркастично продължи Джаспър. — Май са били в друг участък на бойното поле.

Лойд се огледа да не би някой политически комисар да е наблизо и да чуе подривните им приказки.

Руснаците минаваха през гробището на изоставената църква. Лойд забеляза Иля Дворкин, плъхоподобния полицай, с когото се бе сблъскал преди седмица. Той пресрещна Тереза и спря, за да говори с нея. Лойд го чу да казва нещо на лош испански за обяд.

Тя му отвърна, той отново заприказва, и тя поклати глава — очевидно му отказваше. Обърна се и продължи, но той я хвана за ръката и я задържа.

Лойд видя как Лени се стяга и напрегнато гледа живата картина — двете фигури в рамката на каменната арка, която вече не водеше наникъде.

— По дяволите — произнесе Лойд.

Тереза отново опита да се откъсне, но Иля явно затегна хватката си. Лени тръгна да се изправя, но Лойд постави ръка на рамото му и го натисна надолу.

— Остави ме да се оправя с това — каза му той.

Дейв го предупреди тихичко:

— Внимавай, човече — това е НКВД. По-добре не се забърквай с тия гадове.

Лойд тръгна към Тереза и Иля.

Руснакът го видя и му каза на испански:

— Разкарай се.

Лойд започна:

— Здравей, Тереза.

— Мога да се оправя с това, не се притеснявай — отговори му тя. Иля се загледа по-внимателно в Лойд.

— Познавам те — каза той. — Миналата седмица опита да възпрепятстваш ареста на един опасен троцкистко-фашистки шпионин.

Лойд му отвърна:

— А тази млада жена също ли е опасен троцкистко-фашистки шпионин? Стори ми се, че току-що я поканихте на обяд.

Появи се Березовски, приятелчето на Иля, и застана заплашително близо до Лойд.

С периферното зрение Лойд видя как Дейв вади Люгера от колана си.

Работата се изплъзваше от контрол.

Лойд продължи:

— Госпожице, дойдох да Ви съобщя, че полковник Бобров настоява незабавно да се явите в щаба. Моля, последвайте ме, и ще ви заведа при него.

Бобров беше високопоставен руски „военен съветник“. Не беше канил Тереза, но историята звучеше правдоподобно, а Иля не знаеше, че е измислица.

В продължение на едно мигновение Лойд не можеше да каже как ще се развият нещата. Тогава се разнесе шумът от произведен наблизо изстрел. Той сякаш върна руснаците към действителността. Тереза отново се дръпна от Иля; този път той я остави да си тръгне.

Но другарят Дворкин заплашително размаха пръст към лицето на Лойд:

— Ще се видим отново.

И си тръгна драматично, следван от Березовски, който вървеше като куче подире му.

Дейв прокоментира:

— Глупав…

Иля се направи, че не е чул.

Всички седнаха. Дейв продължи:

— Създаде си сериозен неприятел, Лойд.

— Нямах особен избор.

— Все едно, отсега нататък си пази гърба.

— Разправия за момиче — пренебрежително заключи господин Уилямс. — Случва се по хиляда пъти на ден.

С падането на мрака звънецът ги събра в полевата кухня. Лойд получи купа рядка яхния, резен сух хляб и голяма чаша червено вино; толкова беше остро, че си представи как сваля емайла от зъбите му. Топна хляба си във виното, за да оправи вкуса и на едното, и на другото.

Храната свърши, но той остана гладен, както обикновено. Отново се върна към старата им шега:

— Сега ще пием по един хубав чай, нали?

— Да, разбира се — отвърна му Лени. — Две бучки захар, ако обичате.

Развиха тънките си одеяла и се приготвиха за сън. Лойд отиде да търси тоалетна, не намери и се облекчи в някаква малка градинка на края на селото. Луната беше в третата си четвърт; той можеше да види прашните листа на маслиновите дървета, които бяха оцелели от артилерийския обстрел.

Докато си закопчаваше панталона, дочу стъпки. Обърна се бавно — твърде бавно. Видя лицето на Иля и тоягата, която се стоварваше върху главата му. Изпита ужасна болка и падна на земята. Погледна нагоре замаяно. Березовски бе насочил късоцевен револвер към главата му. Иля проговори:

— Не мърдай или си мъртъв.

Лойд беше ужасен. Отчаяно разтърси глава, за да си проясни ума. Това беше лудост.

— Мъртъв? — невярващо запита той. — И как ще обясните убийството на един лейтенант?

— Убийство? — попита Иля и се усмихна. — Това е фронтовата линия. Ударил те е заблуден куршум.

После мина на английски:

— Лош късмет.

Лойд с отчаяние разбра, че Иля е прав. Когато намереха тялото му, щеше да изглежда, че е бил убит в сражението.

Ето как щеше да умре.

Иля се обърна към Березовски:

— Довърши го.

Чу се гърмеж.

Лойд не усети нищо. Това ли беше смъртта? Березовски се сгърчи и падна на земята. В същия миг Лойд разбра, че изстрелът е дошъл откъм гърба му. Обърна се и невярващо погледна. На лунната светлина видя Дейв, хванал своя отмъкнат Люгер. Облекчението го заля като приливна вълна. Беше жив!

И Иля бе видял Дейв и тичаше като подплашен заек.

Няколко секунди Дейв го държеше на мушка; Лойд бясно желаеше братовчед му да стреля, но Иля се стрелкаше отчаяно между маслиновите дръвчета, като плъх в капан, а после се стопи в мрака.

Дейв свали оръжието.

Лойд погледна Березовски, който не дишаше. Лейтенант Уилямс проговори:

— Благодаря ти, Дейв.

— Казах ти да си пазиш гърба.

— Ти го направи вместо мен. Жалко, че не довърши и Иля. Сега ще си имаш неприятности с НКВД.

— Едва ли — възрази му Дейв. — Иля ще желае ли всички да са наясно, че сътрудникът му е бил убит в разправия за жена? Дори хората от НКВД се боят от НКВД. Според мен ще си мълчи.

Лойд отново погледна тялото.

— Как ще обясним това?

— Ти го чу — отговори Дейв. — Това е фронтовата линия. Няма нужда от обяснения.

Лойд кимна. Дейв и Иля бяха прави. Никой нямаше да пита как е загинал Березовски. Ударил го е случаен куршум.

Отдалечиха се и оставиха трупа на мястото му.

— Лош късмет — заключи Дейв.

IV

Лойд и Лени говориха с полковник Бобров и се оплакаха, че атаката срещу Сарагоса е спряла.

Бобров беше възрастен русин с късо подстригана пухеста бяла коса. Наближаваше пенсия и беше изключително ортодоксален. На теория трябваше само да подпомага и съветва испанските командири. На практика русите се разпореждаха.

— Губим време и енергия за такива малки селца — предаваше Лойд на немски думите на Лени и на всички опитни войници. — Танковете трябва да са бронирани юмруци, използвани за проникване в дълбочина и за нанасяне на удари далеч напред в територията на противника. Пехотата трябва да ги следва, за да прочиства терена и да затвърждава успеха, след като неприятелят вече е бил разпръснат.

Володя стоеше до него; лицето му изразяваше съгласие, въпреки че не казваше нищо.

— Малки пунктове като това загубено градче не бива да спират настъплението, но трябва да бъдат подминавани, а с тях да бъде оставена да се занимава втората линия.

Лейтенант Уилямс приключи.

Бобров изглеждаше смаян.

— Това е теорията на осъдения маршал Тухачевски! — прошепна той. Звучеше, сякаш Лойд е казал на някой епископ да отправя молитви към Буда.

— И какво от това? — продължи Лойд.

— Той се призна за виновен в измяна и шпионаж и бе екзекутиран.

Лойд го изгледа изненадано.

— Да не би да ми съобщавате, че испанското правителство не може да използва модерна танкова тактика, понеже някакъв генерал е бил осъден в Москва?

— Лейтенант Уилямс, държите се непочтително.

Лойд Продължи:

— Дори и обвиненията срещу Тухачевски да са били верни, това не означава, че методите му са погрешни.

— Достатъчно! — прогърмя Бобров. — Разговорът ни приключи.

Остатъците от надеждите на Лойд бяха разбити, когато батальонът им бе прехвърлен от Кинто обратно в направлението, от което бяха дошли — още един обходен маньовър. На първи септември участваха в атаката срещу Белчите, добре укрепено, но стратегически безполезно малко градче на двадесет и пет мили от целта им.

Още една тежка битка.

Около седем хиляди защитници се бяха укрепили в най-голямата църква на града, „Св. Августин“ и на един от близките хълмове, с окопи и насипи. Лойд и взводът му достигнаха покрайнините на града без жертви, но после върху тях се посипа унищожителен огън от прозорците и покривите.

Шест дни по-късно още си бяха там.

Труповете миришеха в жегата. Имаше и мъртви животни, понеже водоснабдяването на града бе прекъснато и добичетата мряха от жажда. При всяка възможност пионерите струпваха телата, заливаха ги с бензин и ги подпалваха; миризмата от изгарящите човешки тела бе по-лоша и от миризмата на разложение. Дишаше се трудно; някои от хората бяха надянали противогази.

Тесните улици около църквата бяха смъртоносна зона, но Лойд изнамери начин да напредват, без да понасят загуби. В някаква работилница Лени намери инструменти. В момента двама души пробиваха дупка в стената на една от къщите, където се криеха. Джо Илай работеше с кирка и плешивата му глава лъщеше от пот. Ефрейтор Ривера, облечен в раирана риза с цветовете на анархистите — червено и черно — размахваше ковашки чук. Стената бе изградена от плоски жълти тухли, местно производство, грубо споени с хоросан. Лени ги ръководеше, за да не съборят цялата къща; като миньор инстинктивно преценяваше издръжливостта на покривите.

Дупката вече бе достатъчно голяма, за да пропусне човек; Лени кимна на Джаспър — друг ефрейтор. Той извади една от малкото останали му гранати от паласката си, извади щифта и хвърли бомбата в съседната къща, в случай, че там имаше засада. Веднага след експлозията Лойд бързо пропълзя през дупката с готова за стрелба карабина.

Озова се в поредната бедна испанска къща — варосани стени и под от трамбована пръст. Нямаше никой, жив или мъртъв.

Тридесет и петимата души от взвода му го последваха през отвора и претичаха, за да прочистят зданието. Къщата беше малка — и празна.

По този начин те се придвижваха бавно, но в безопасност през редицата къщички към църквата.

Започнаха да работят над следващата дупка, но точно преди да разкъртят стената, ги спря майор Маркес; беше дошъл през отворения от тях път.

— Оставете това — заговори им той на английски с испански акцент. — Ще щурмуваме църквата.

Лойд изстина. Това беше самоубийство. Той попита:

— Това идея на полковник Бобров ли е?

— Да — съобщи майор Маркес с неутрален тон. — Чакате сигнала — три резки изсвирвания със свирката.

— Може ли да получим повече амуниции? — попита Лойд. — Много сме зле с тях, особено за такава работа.

— Няма време — отвърна майорът и се отдалечи.

Лойд беше ужасен. За няколко дни боеве научи достатъчно и знаеше, че единственият начин да се щурмува добре защитавана позиция е под прикритието на огъня. Иначе противникът просто щеше да покоси нападащите.

Хората изглеждаха метежно настроени, а ефрейтор Ривера каза:

— Това е невъзможно.

Лойд отговаряше за поддържането на бойния им дух.

— Без оплаквания, хора — живо заговори той. — Всички вие сте доброволци. Да не сте си мислели, че войната е нещо безопасно? Ако беше така, сестрите ви щяха да могат да го свършат вместо вас.

Те се разсмяха и опасният момент временно отмина.

Той отиде до фасадата на къщата, отвори леко вратата и надзърна. Слънцето безмилостно печеше по тясната уличка с къщи и дюкяни и от двете страни. Сградите и земята имаха еднакъв бледокафеникав цвят на недопечен хляб, и само разровената от артилерийската стрелба земя червенееше. Точно пред вратата лежеше мъртъв войник; около дупката на гърдите му се виеше облак мухи. Лойд погледна към площада и видя, че улицата се разширява към църквата. Стрелците в двете високи камбанарии имаха отлична видимост и възможност за лесна стрелба по всеки, който се доближаваше. Ниско долу прикритието беше минимално — натрошени камъни, един мъртъв кон и ръчна количка.

„Всички ние ще загинем“, рече си той.

„Но нали именно затова сме дошли тук?“

Обърна се към хората си и се чудеше какво ли да им каже. Трябваше да ги настрои да мислят позитивно.

— Само се придържайте към страните на улицата, близо до къщите. Помнете, колкото по-бавно се движите, толкова по-дълго време сте изложени на огъня — така че чакайте за свирката, а после тичайте с все сили.

По-скоро от очакваното се чуха трите остри изсвирвания на свирката на майор Маркес.

— Лени, ти си последният — каза Лойд.

— Кой е първи? — попита Лени.

— Аз, разбира се.

„Сбогом на света“, мина през ума на Лойд. „Поне ще умра в сражение с фашистите.“

Отвори широко вратата.

— Напред! — изрева той и изтича навън.

Изненадата му даде няколко секунди и той се затича свободно по улицата към църквата. Усети жарта на пладнешкото слънце по лицето си и чу трополенето на ботушите на хората зад себе си; със странно чувство на благодарност констатира — подобни усещания означават, че все още е жив. Тогава пушечният огън се разрази като буря. Продължи да тича още малко; чуваше свистенето и тупкането на куршумите, а после сякаш удари лявата си ръка в нещо и по необясним начин падна.

Осъзна, че е бил ударен. Нямаше болка, но ръката му бе безчувствена и висеше безжизнена. Успя да се изтъркаля настрани, докато не се допря до стената на най-близката сграда. Изстрелите продължиха да се носят и той беше много уязвим, но няколко фута по-напред видя трупа на войник от бунтовниците, облегнат на къщата. Изглеждаше като седнал на земята човек, облегнал гръб на стената и заспал; във врата му обаче зееше рана от куршум.

Лойд се запровира напред с неловки движения, като в дясната ръка държеше пушката, а лявата влачеше зад себе си; после се сви зад тялото и опита да се смали.

Опря дулото на пушката си на рамото на мъртвеца и се прицели във високия прозорец на камбанарията. Бързо изпрати и петте изстрела от пълнителя си. Не можеше да каже улучил ли е някого.

Погледна назад. За свой ужас видя улицата застлана с телата на взвода си. Неподвижният труп на Марио Ривера в червено-черната му риза приличаше на намачкано анархистко знаме. До него лежеше Джаспър Джонсън; черните му къдрици бяха подгизнали от кръв. „Да измине целия път от фабриката в Чикаго“ — помисли си Лойд — „за да загине на улица в някакво испанско градче, понеже вярва в един по-добър свят.“

Още по-зле бяха недоубитите, които стенеха и плачеха на улицата. Някъде някой викаше в агония, но Лойд не можеше да види кой и къде. Няколко от хората му все още тичаха, ала видя как още от тях паднаха, а останалите се проснаха на земята. Секунди по-късно никой не се движеше с изключение на ранените, които се въртяха от болка.

„Каква касапница“ — каза си той — и в гърлото му се надигнаха гняв и мъка.

Къде бяха останалите поделения? Само техният взвод ли е участвал в атаката? Може би останалите настъпваха по успоредните улици, водещи към площада. Един пристъп обаче налагаше числено превъзходство. Лойд и неговите тридесет и пет души явно бяха твърде малко. Защитниците успяха да убият и ранят почти всичките; оцелелите от взвода бяха принудени да се прикрият.

Долови погледа на Лени, който надзърташе иззад мъртвия кон. Поне той беше жив. Лени вдигна пушката си и направи безпомощен жест със значението „нямам патрони“. И Лойд ги беше изхабил. На следващата минута стрелбата от улицата затихна — и останалите свършиха патроните си.

Това бе и краят на атаката срещу църквата, една така и така невъзможна операция. Без боеприпаси щеше да е безсмислено самоубийство.

Огънят от църквата отслабна, след като уцелиха по-лесните мишени, но продължиха от време на време да стрелят по хората, които се бяха прикрили. Лойд разбра, че е възможно всичките му хора да бъдат избити. Трябваше да се оттеглят.

Вероятно щяха да ги избият при отстъплението.

Отново привлече вниманието на Лени и махна силно назад, в обратна посока на църквата. Лени се огледа и повтори знака на неколцината останали живи. Щяха да имат повече шансове, ако се движеха едновременно.

Когато достатъчно хора бяха предупредени, Лойд се изправи.

— Оттегляй се! — извика той с най-силния си глас.

И се затича.

Не повече от двеста ярда, но бяха най-дългото пътуване в живота му.

Бунтовниците в църквата откриха огън веднага при вида на оттеглящите се правителствени войници. На Лойд му се стори, че с крайчеца на окото си е видял пет-шест души от неговите да се оттеглят. Тичаше с накъсана стъпка — ранената му ръка го изваждаше от равновесие. Лени бе пред него, явно незасегнат. Куршумите белязваха зидарията на сградите, покрай които Лойд претичваше. Лени стигна до къщата, от която бяха дошли, стрелна се вътре и остави вратата отворена. Лойд влетя, задъхан до хриптене, и рухна на пода. Още трима души влязоха вътре.

Лойд гледаше оцелелите — Лени, Дейв, Мъгси Морган и Джо Илай.

— Това ли са всички? — попита той.

— Да — отвърна му Лени.

— Божичко. Петима живи от тридесет и шест.

— Полковник Бобров е изключителен военен съветник.

Бяха задъхани и опитваха да овладеят дишането си. Ръката на Лойд отново стана чувствителна и го болеше неописуемо. Откри, че може да я движи, макар и да му причиняваше болка, тъй че едва ли беше счупена. Погледна надолу и видя, че ръкавът му е подгизнал от кръв. Дейв свали червения си шал и импровизирано направи превръзка през рамо.

Лени беше ранен в главата. По лицето му имаше кръв, но той каза, че било драскотина, и наистина изглеждаше добре.

По някакво чудо Дейв, Мъгси и Джо не бяха ранени.

— По-добре да се връщаме за нови заповеди — каза Лойд, след като полежаха няколко минути. — А и без боеприпаси не можем да направим нищо.

— Да пием по един хубав чай най-напред, а? — попита Лени.

— Не можем, нямаме лъжички — отговори му Лойд.

— О, добре.

Дейв попита:

— Не можем ли да си отдъхнем малко по-дълго тук?

— Ще си почиваме в тила — отговори му Лойд. — По-безопасно е.

Върнаха се през къщите, като минаваха през направените от тях дупки в стените. Непрестанните навеждания докараха на Лойд виене на свят. Запита се дали не е отслабнал от загуба на кръв.

Излязоха от обсега на църквата „Св. Августин“ и забързаха по една странична уличка. Радостта на Лойд, че е жив, бързо изчезваше пред гнева от пропиляването на живота на хората му.

Отидоха при хамбара в края на града, където беше разположена главната квартира на правителствената армия. Лойд видя как майор Маркес раздава амуниции иззад някаква купчина щайги.

— Защо не можехме да получим част от това? — ядосано попита той.

Маркес сви рамене.

— Докладвам тази работа на Бобров — каза Лойд.

Полковник Бобров беше вън от хамбара, седнал на стол зад маса — взети от някоя селска къща. Лицето му бе почервеняло от слънчевите лъчи. Говореше с Володя Пешков. Лойд се насочи право към тях.

— Щурмувахме църквата, но не получихме подкрепа — обясни той. — И свършихме амунициите, понеже Маркес отказа да ни даде!

Бобров изгледа Лойд студено.

— Какво правите тук? — попита той.

Лойд беше озадачен. Очакваше Бобров да го поздрави за смелото нападение и поне да изрази съчувствие заради липсата на подкрепа.

— Съобщих Ви — каза той. — Нямахме подкрепа. Не е възможно да се превземе укрепена сграда с един взвод. Дадохме всичко от себе си, но ни избиха. Загубих тридесет и един от своите тридесет и шест души.

Посочи четиримата, които бяха с него.

— Това е остатъкът от моя взвод!

— Кой Ви нареди да отстъпвате?

Лойд се бореше със световъртежа. Чувстваше, че всеки миг ще рухне, но трябваше да разкаже на Бобров колко храбро се бяха сражавали хората му.

— Върнахме се за нови заповеди. Какво друго можехме да направим?

— Трябваше да се сражавате до последния човек.

— С какво да се сражаваме? Нямахме куршуми!

— Тишина! — извика Бобров. — Мирно!

Всички автоматично застанаха мирно — Лойд, Лени, Дейв, Мъгси и Джо, строени в редица. Лойд се страхуваше, че ще припадне.

— Кръгом!

Обърнаха се гърбом. Лойд се запита — а сега какво?

— Ранените, крачка напред.

Лойд и Лени пристъпиха.

Бобров произнесе:

— Ранените, които могат да ходят, ще охраняват военнопленници. Лойд смътно си представи, че вероятно ще пази военнопленници на някой влак до Барселона. Олюляваше се. „Сега не мога да пазя и стадо овце“, помисли си той.

Бобров продължи:

— Отстъплението пред неприятелския огън без заповед е дезертьорство.

Лойд се обърна и погледна Бобров. За свое смайване и ужас видя как полковникът вади револвера от закопчания си кобур.

После пристъпи, за да бъде непосредствено зад тримата мъже, застанали „мирно“.

— И тримата сте виновни и осъдени на смърт.

После вдигна пистолета си, докато цевта не се доближи на три инча от тила на Дейв.

И стреля.

Чу се гръм. В главата на Дейв се появи дупка от куршум, а от челото му потекоха кръв и мозък.

Лойд не можеше да повярва на очите си.

Мъгси започна да се обръща с отворена уста, за да извика; Бобров обаче беше по-бърз. Той премести дулото до врата на Мъгси и стреля отново. Куршумът влезе зад дясното му ухо и излезе през лявото му око; той също падна.

Най-после гласът на Лойд се върна и той извика:

— Не!

Джо Илай се обърна с вик на гняв и изненада и протегна ръце, за да сграбчи Бобров. Оръжието прогърмя отново и Джо получи куршум в гърлото. От врата му като фонтан рукна кръв, опръска червеноармейската униформа на Бобров, полковникът изруга и отскочи крачка назад. Джо падна на земята, но не умря веднага. Лойд безпомощно гледаше как кръвта изтича от каротидната артерия на Джо в изсъхналата испанска земя. Джо явно опитваше да каже нещо, но не излязоха думи; очите му се затвориха и той утихна.

— За страхливците няма милост — заключи Бобров и се отдалечи.

Лойд погледна Дейв, легнал на земята — слабичък, немит, смел като лъв, само на шестнадесет години и мъртъв. Убит не от фашистите, а от някакъв глупав и брутален съветски офицер. „Каква загуба“, помисли си Лойд и се просълзи.

От хамбара изтича един сержант.

— Предадоха се! — радостно извика той. — Сградата на общината се предаде — вдигнаха бялото знаме. Превзехме Белчите!

Най-накрая световъртежът надви Лойд и той припадна.

V

Лондон беше студен и влажен. Лойд вървеше по „Нътли“ под дъжда и отиваше към къщата на майка си. Още бе облечен в блузона с цип и рипсените панталони на испанската армия, и с ботуши на бос крак. Носеше малката раница с резервното си бельо, една риза и калаена чаша. На врата му беше червената кърпа, която Дейв бе направил на превръзка през рамо за ранената му ръка. Ръката още го болеше, но превръзката вече не му трябваше.

Беше късен октомврийски следобед.

Както и очакваше, разпределиха го в претъпкан с военнопленници влак, потеглил обратно за Барселона. Пътят бе не поведе от сто мили, но отне три дни. В Барселона ги разделиха с Лени и двамата загубиха връзка. На север го откара един камион. След като шофьорът го остави, той ходи пеш, спира коли, вози се на товарни вагони с въглища, чакъл и — веднъж извади късмет — сандъци с бутилки вино. Една нощ се промъкна през границата с Франция. Спеше на открито, просеше храна, наемаше се на работа за няколко монети; в продължение на две славни седмици си изработи корабния билет за през Ламанша на гроздобера в едно лозе край Бордо. Вече си беше у дома.

Наслаждаваше се на влажния, вмирисан на сажди въздух на Олдгейт, все едно че вдишва парфюм. Спря се на вратата на градинката и загледа родния си дом. Зад залетите от дъжда прозорци светеше — вкъщи имаше някой. Отиде до входната врата. Ключът му все още беше у него — беше го запазил заедно с паспорта. Влезе вътре.

Пусна раницата на пода в антрето до закачалката за шапки.

От кухнята се дочу:

— Кой е?

Гласът на втория му баща Бърни. Лойд установи, че не може да говори. Бърни излезе в антрето.

— Кой…?

И тогава разпозна Лойд.

— Боже мой! — изрече той. — Това си ти.

Лойд му каза:

— Здрасти, тате.

— Момчето ми — промълви старият. Прегърна Лойд. — Жив си. Лойд усещаше как риданията разтърсват баща му.

След малко Бърни изтри очите си с ръкава на жилетката и отиде до стълбището.

— Ет! — извика той.

— Какво?

— Имаш посетител.

— Минутка.

Слезе по стълбите след няколко секунди, красива, както винаги, в синята си рокля. На половината път тя видя лицето му и пребледня.

— О, Дав — изговори Етел. — Лойд е.

Пробяга остатъка от стълбите и го прегърна.

— Ти си жив!

— Писах ви от Барселона…

— Не сме получавали писмото.

— Тогава не знаете…

— Какво?

— Дейв Уилямс загина.

— О, не!

— Убиха го в битката при Белчите — Лойд беше решил да не казва истината за смъртта му.

— Ами Лени Грифитс?

— Не знам. Загубихме връзка. Надявах се, че може да се е прибрал у дома преди мен.

— Не, и дума не е дошла от него.

Бърни попита:

— Как бяха работите там?

— Фашистите побеждават. Това е основно заради комунистите, които са по-заинтересувани да нападат другите леви партии.

Бърни бе шокиран:

— Не може да е вярно.

— Вярно е. Ако съм научил нещо в Испания, то е — с комунистите трябва да се борим толкова сериозно, колкото с фашистите. И едните, и другите са зли.

Майка му се усмихна криво:

— Виж ти.

Лойд си даде сметка, че тя е достигнала до този извод отдавна.

— Стига с политиката — обяви той. — Как си, мамо?

— Все същата съм си, но я се виж ти — толкова си отслабнал!

— В Испания нямаше много какво да ядеш.

— Я по-добре да ти приготвя нещо.

— Не бързай. Дванадесет месеца съм гладувал — ще мога да изтрая още няколко минути. Но ще ти кажа какво би ми харесало.

— Какво? Каквото поискаш!

— Ще ми се да изпия един хубав чай.