- Серия
- XX век (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Winter of the World, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борис Шопов, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
- Сканиране, корекция и форматиране
- VaCo
Издание:
Автор: Кен Фолет
Заглавие: Зимата на света
Преводач: Борис Шопов
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Артлайн Студиос
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска (не е указано)
Печатница: Скала принт
Редактор: Мартина Попова
Художник: Стоян Атанасов
ISBN: 978-954-2908-50-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10102
- — Добавяне
Двадесет и втора глава
1946 година
I
Берлинските хлапетии имаха нова игра — „Ела, жено!“. Карла забеляза, че това не беше просто поредната игра, в която момчетата гонят момичетата. Момчетата се събираха на група и подгонваха едно момиче. Щом го хванеха, изкрещяваха „Ела, жено!“ и го хвърляха на земята. После го държаха там, а едно лягаше отгоре и имитираше сексуален акт. Това бяха седем-осемгодишни деца, които не би трябвало да знаят какво е изнасилване, обаче имаха тази игра, защото бяха виждали какво правят червеноармейците с германките. Всеки съветски войник знаеше тези две думи на немски — „Komm, Frau!“
Какво им беше станало на съветските войници? Карла не познаваше жена, която да е изнасилена от френски, британски, американски или канадски войник, макар да предполагаше, че има и такива случаи. Докато всичките й познати жени на възраст между петнадесет и петдесет и пет години бяха станали жертва най-малкото на един съветски войник — майка й Мод; приятелката й Фрида; майката на Фрида, Моника; прислужницата Ада. Всички.
Ала се оказа, че са имали късмет — останаха живи. Някои жени, насилвани в продължение на часове от десетки мъже, бяха загинали. Карла беше чувала за момиче, изпохапано до смърт.
Само Ребека Розен избегна това. След като Карла я спаси от съветските войници в деня на освобождаването на Еврейската болница, Ребека се настани в дома на фон Улрихови. Къщата се намираше в съветската зона, ала момичето нямаше къде другаде да отиде. Цели месеци тя се кри на тавана като избягал престъпник. Слизаше долу само късно през нощта, когато зверовете-войници спяха пиянския си сън. Когато можеше, Карла прекарваше по няколко часа с нея горе на тавана. Играеха на карти и всяка разказваше за живота си. Карла искаше да е като по-голяма сестра, но Ребека сякаш я приемаше като майка.
И тогава Карла откри, че наистина ще става майка.
Мод и Моника бяха прехвърлили петдесетата си година и, слава Богу, бяха твърде възрастни, за да забременеят. Ада просто имаше късмет, ала и Карла, и Фрида бяха забременели от насилниците си.
Фрида направи аборт.
Абортите бяха нелегални — още беше в сила нацисткият закон, който ги наказваше със смърт. Затова Фрида се обърна към една стара „акушерка“, която свърши работата срещу пет цигари. Фрида разви тежка инфекция, която щеше да я убие, ако Карла не бе успяла да открадне малко от оскъдния пеницилин в болницата.
Карла реши да задържи бебето.
Чувствата й се мятаха от едната крайност в другата. Когато се измъчваше от сутрешното неразположение, тя кипеше от гняв срещу чудовищата, които я бяха насилили и я бяха оставили с това бреме. Друг път се улавяше, че просто седи с ръце на корема, гледа в празното пространство и мечтае за бебешки дрешки. Тогава се питаше дали личицето на детето няма да й напомня за някой от онези мъже и тя няма да го намрази заради това. Но сигурно щеше да носи и чертите на фон Улрихови. Карла беше разтревожена и уплашена.
През януари четиридесет и шеста беше бременна в осмия месец. Като почти всички германци, тя се измъчваше от студа, глада и немотията. Когато бременността й започна да личи, Карла се видя принудена да напусне работа и да стане една от милионите безработни. Купоните за храна се раздаваха веднъж на десет дни. Определената дажба за хората без специални привилегии беше хиляда и петстотин калории дневно. И затова трябваше да се плаща, разбира се. А дори и онези, които разполагаха и с пари, и с купони, понякога не получаваха нищо, защото храната свършваше.
Карла се чудеше дали да не потърси специално отношение от съветските власти заради шпионската работа по време на войната. Но Хайнрих беше опитал и това го доведе до доста страховито преживяване. Съветското военно разузнаване очакваше от него да продължи да шпионира в полза на Москва. Поискаха от Хайнрих да се инфилтрира сред американските военни. Когато Хайнрих отказа, онези се озлобиха и заплашиха да го пратят в трудов лагер. Той се отърва, само защото заяви, че не говори английски и няма да им е от полза. Случаят послужи като предупреждение за Карла и тя реши, че е най-безопасно да си мълчи.
Денят се оказа щастлив за Карла и Мод, защото успяха да продадат един скрин — Югендщил от светъл дъб, купен от родителите на Валтер след сватбата им през 1889 година. Карла, Мод и Ада го бяха натоварили на взета назаем ръчна количка.
В дома им още нямаше мъж. Ерик и Вернер бяха сред милионите изчезнали немски военни. Навярно бяха загинали. Полковник Бек каза на Карла, че на Източния фронт са намерили смъртта си близо три милиона германци; други бяха умрели от студ, глад и болести като съветски пленници. Още два милиона бяха още живи и се намираха в лагери на съветска територия. Някои от тях успяха да се върнат — или бяха избягали, или се разболяваха прекалено тежко и не можеха повече да се ползват за работа. По пътищата на Европа имаше хиляди такива хора, които се мъчеха да стигнат до домовете си. Карла и Мод написаха множество писма до съветските власти, но така и не получиха отговор.
Карла се терзаеше при мисълта за връщането на Вернер. Тя още го обичаше и отчаяно се надяваше и той да я обича, но я беше страх да го посрещне така — с детето на насилника си. Макар станалото да не беше по нейна вина, съвсем ирационално Карла се чувстваше засрамена.
И така, трите жени бутаха количката по улиците. Оставиха Ребека у дома. Червеноармейската оргия беше преминала кошмарния си връх на грабежи и насилия и Ребека вече не живееше на тавана, но все още не беше безопасно за хубавите момичета да излизат навън.
Над „Унтер ден Линден“, някога любимо място за разходки на немския елит, висяха образите на Ленин и Сталин. Повечето улици в града бяха разчистени. Тухлите от разрушените сгради бяха струпани на камари на всеки няколкостотин метра — ако някога въобще германците успееха да възстановят страната си, може би щяха да ги използват. На места сградите на цели улици бяха изравнени със земята. Разчистването на отломките щеше да отнеме години. Цяло лято във въздуха тегнеше сладникавата миризма на разложена плът, понеже сред руините още гниеха телата на хиляди убити. Сега миришеше само след дъжд.
Градът беше разделен на четири зони — съветска, американска, британска и френска. Много от оцелелите здания бяха заети от окупационните армии. Берлинчани живееха където намерят. Често търсеха убежище в някоя запазена стая на полусрутена сграда. Отново имаше течаща вода, а понякога и електричество, обаче трудно се намираше гориво за отопление и готвене. Скринът на фон Улрихови сигурно щеше да е не по-малко ценен и във вид на дърва за огрев.
Трите жени го откараха във Вединг, във френската зона, където го продадоха срещу картон цигари Житан на един очарователен полковник, парижанин. Окупационната валута нямаше стойност, понеже Съветите печатаха прекалено много от нея. Всичко се купуваше и продаваше за цигари.
Сега се завръщаха триумфално — Мод и Ада бутаха празната количка, а Карла крачеше до тях. Всичко я болеше, обаче бяха богати — цял картон цигари щеше да им стигне за много време.
Когато мръкна, бързо стана мразовито. Пътят към дома минаваше през британския сектор. Карла понякога се питаше дали британците няма да помогнат на майка й, ако узнаят какви трудности преживява. От друга страна, Мод беше германска гражданка вече от двадесет и шест години. Брат й, лорд Фицхърбърт, беше богат и влиятелен човек, ала след брака й с Валтер фон Улрих отказваше да я подкрепя. Фиц беше упорит и нямаше изгледи някога да размисли.
Натъкнаха се на група от тридесет-четиридесет опърпани берлинчани, скупчени пред използвана от британските окупационни сили къща. Трите жени спряха, за да разберат какво гледат хората — в къщата имаше някакво увеселение. През прозорците се виждаха ярко осветени стаи, смеещи се мъже и жени с чаши в ръце, келнери, които сновяха сред тях с подноси. Карла се огледа — тълпата пред къщата се състоеше главно от жени и деца. В Берлин, а и в цяла Германия, не бяха останали много мъже. Жените и децата се взираха с копнеж в прозорците и приличаха на прогонените грешници пред райските врати. Тъжна картина.
— Отвратително — рече Мод и тръгна по алеята към вратата на къщата.
Британският караул й препречи пътя с думите „Nein, nein“ — сигурно единственото, което знаеше на немски.
Мод му заговори с кристалния си аристократичен акцент:
— Трябва незабавно да се срещна с Вашия командващ офицер.
Войникът скептично огледа вехтото й палто, но след кратко колебание почука на вратата. Показа се нечие лице.
— Една дама, англичанка, желае да разговаря с командващия офицер — съобщи караулът.
След малко на входа се появиха британски офицер и неговата съпруга. Офицерът беше с куртка и папийонка, а офицершата — с дълга рокля и перли. Изглеждаха карикатурно.
— Добър вечер — рече Мод. — Безкрайно съжалявам, че се налага да ви безпокоя по време на тържеството.
Двамата я зяпаха и се дивяха как може една жена в дрипи да им говори така.
— Просто помислих — продължи Мод, — че би трябвало да видите какво причинявате на тези клети хора на улицата.
Офицерът и жена му огледаха тълпата.
— Бихте могли да спуснете завесите, за Бога.
— О, Божичко, може би бяхме ужасно нелюбезни? Джордж?
— Непреднамерено — отговори мрачно мъжът.
— Възможно ли е някак да се извиним, ако пратим храна на хората отвън?
— Да — бързо отговори Мод. — Това би се възприело и като любезност, и като извинение.
Офицерът като че се съмняваше. Може би сервирането на canapé на гладуващи германци не беше по устав.
— Джордж, скъпи, можем ли? — примоли се жената.
— Ох, добре.
— Благодаря Ви, че ни обърнахте внимание. Ние наистина не сме искали да направим това — каза жената на Мод.
— За нищо — отговори Мод и си тръгна.
След малко от къщата наизлязоха гости и отнесоха на жените и децата плата със сандвичи и кейкове. Карла се усмихна. Дързостта на майка й имаше резултат. Взе си голямо парче плодов кейк и го погълна на няколко хапки. В него имаше повече захар, отколкото Карла беше получила през последните шест месеца.
Завесите се спуснаха, гостите се върнаха в къщата, а берлинчани се разотидоха. Мод и Ада пак забутаха празната количка.
— Добра работа, майко. Цял картон цигари и безплатна храна, при това в един следобед!
„За разлика от съветските войници, малцина от служещите в останалите окупационни армии проявяват жестокост към германците“, рече си Карла. За нея това беше изненадващо. Американците раздаваха шоколад. Дори французите, чиито деца бяха гладували по време на немската окупация, често проявяваха добрина. „След всички страдания, които причинихме на нашите съседи, е направо удивително, че не ни мразят повече“, размишляваше Карла. „От друга страна, може да са решили, че с нацистите, Червената армия и бомбардировките вече сме се настрадали достатъчно.“
Беше късно, когато трите жени се прибраха у дома. Оставиха количката у съседите, от които я бяха взели, и им платиха с половин пакет цигари. Влязоха в къщата си, която, за щастие, беше почти невредима. Повечето прозорци бяха останали без стъкла и зидарията беше поочукана, но нямаше нищо съборено, и така къщата ги предпазваше от лошото време навън.
Въпреки това, трите жени и Ребека на практика живееха в кухнята. Спяха на дюшеци, които вечер домъкваха от антрето. Горивото не стигаше за отоплението и на едно помещение, какво остава за цялата къща. Навремето печката работеше на въглища, ала сега въглища практически не беше възможно да се набавят. Фон Улрихови установиха, че печката гори и с друго — книги, вестници, мебели и дори завеси.
Спяха по две — Карла и Ребека, Мод и Ада. Ребека често плачеше, докато заспи в обятията на Карла, както стана в първата нощ след смъртта на родителите й.
Карла беше изморена от много ходене и веднага си легна. Ада запали печката със старите списания, които Ребека беше свалила от тавана. Мод добави вода към бобената супа от обед и я притопли.
Карла седна в постелята си да вечеря и внезапно я проряза болка. Тя разбра, че причината не е в бутането на тежката количка. Беше различно. Погледна коя дата е, припомни си кога беше случаят в Еврейската болница и пресметна.
— Майко — със страх продума тя, — мисля, че бебето идва.
— Рано е!
— В тридесет и шестата седмица съм и имам контракции.
— Значи е най-добре да се подготвим.
Мод се качи да донесе кърпи.
Ада донесе един стол от трапезарията. Тя разполагаше с удобно парче усукана стомана от някаква разрушена постройка и го ползваше като чук. Натроши стола и използва цепениците да засили огъня в печката.
Карла положи ръце на изопнатия си корем.
— Можеше да почакаш и да се родиш, когато се постопли времето.
Скоро обаче болките станаха прекалено силни, та да обръща внимание на студа. Не подозираше, че може да съществува такава болка.
Нито че може да е толкова продължителна. Контракциите траяха цяла нощ. Мод и Ада се редуваха да я държат за ръка, докато стенеше и викаше. Пребледняла и уплашена, Ребека гледаше отстрани.
През облепения с вестници кухненски прозорец се процеди сивкавата светлина на утрото. Тогава главата на бебето най-сетне се показа. Вълна на облекчение заля Карла. Тя не познаваше друго толкова силно чувство, макар болката да не изчезна веднага.
След още един болезнен тласък, Мод улови бебето.
— Момче е — рече тя.
Духна в личицето на бебето и то отвори уста и заплака.
Мод подаде детето на Карла и я облегна на няколко възглавници, които донесе от салона.
Главицата на бебето беше покрита с гъста тъмна коса.
Мод уви пъпната връв с памук, после я преряза. Карла разкопча блузата си и даде на детето да суче.
Притесняваше се, че може и да няма мляко. Към края на бременността гърдите й би трябвало да наедреят и да започнат да отделят коластра, но това не се случи, дали защото бебето се роди малко рано, или пък защото тя беше недохранена. Но след като детето посука малко, Карла изпита някакво странно усещане и млякото потече.
Скоро бебето заспа.
Ада донесе купа топла вода и кърпа и внимателно уми първо личицето и главата му, а после цялото му телце.
— Толкова е красиво — прошепна Ребека.
— Майко, да го наречем Валтер, нали?
Карла нямаше намерение да драматизира, ала в този момент Мод се пречупи. Лицето й се сгърчи, тя се преви и се разтърси от ридания. Успя само да каже:
— Извинявай.
После плачът отново я задави и тя заповтаря „О, Валтер, мой Валтер“.
Най-накрая се поуспокои и отново се извини.
— Не исках да вдигам толкова шум — рече Мод и избърса лицето си с ръкав. — Само ми се щеше баща ти да може да види детето, това е всичко. Толкова е несправедливо.
Ада изненада всички с думите от Книгата на Йов:
— Бог дал и Бог взел. Да се слави името Господне.
Карла не вярваше в Бог — никое уважаващо себе си божество не би допуснало съществуването на нацистките лагери на смъртта — ала тези думи я успокоиха. Говореха за приемането на всичко в живота на човека, на болката от раждането и на тъгата от смъртта. Мод явно също оцени чутото и се утеши.
Карла гледаше с обожание малкия Валтер. Обеща си да се грижи за него, да го храни, да го топли, независимо от всички трудности. Той беше най-прекрасното дете и тя щеше да го обича и да го пази винаги.
Валтер се събуди и Карла отново му поднесе гръдта си. Той засука доволно. От време на време премляскваше тихичко, а трите жени и Ребека го гледаха. Известно време в тясната и сумрачна кухня не се чуваше друг звук.
II
Първата реч на всеки нов представител в парламента се нарича „моминска реч“ и обикновено е доста скучна. Трябва да се кажат определени неща, има готови фрази и по общо съгласие речта не бива да засяга противоречиви теми. Колегите и опонентите поздравяват новодошлия, традициите се спазват и ледът се разтапя.
Първата си истинска реч Лойд Уилямс произнесе няколко месеца по-късно, по време на обсъждането на закона за осигуровките. Сега вече се поуплаши.
В подготовката на речта Лойд се опираше на примера на двама оратори. Неговият дядо, Дай Уилямс, използваше лексиката и ритъма на Библията при това не само в параклиса, а и — подчертано — когато говореше за тегобите и неправдите в живота на миньора. Обичаше кратките, натоварени със смисъл думи: труд, грях, алчност. Говореше за домашното огнище, за мината и за гроба.
Чърчил правеше същото, обаче с хумор, който липсваше на Дай Уилямс. Дългите и великолепни изречения при него често завършваха с изненадваща метафора или обрат. Като редактор на правителствения Бритиш Газет по време на общата стачка през 1926 година, той предупреждаваше профсъюзните членове: „Мислете ясно: ако някога развихрите срещу нас още една обща стачка, ние ще развихрим срещу вас още един Бритиш Газет“. Лойд вярваше, че всяка реч има нужда от такива изненади; те бяха като стафидите в козунака.
Ала когато се изправи да говори, той внезапно установи, че грижливо подготвените му думи не звучат истински. Слушателите му видимо имаха същото усещане и той долови как петдесет-шестдесет от представителите в камарата го слушат с половин ухо. Обзе го паника: как можа да говори скучно по въпрос с такова голямо значение за хората, които го бяха избрали?
На правителствената пейка Лойд видя майка си, вече министър на училищата, и чичо си Били, министър на въгледобива. Той знаеше, че Били Уилямс е почнал работа в мината на тринадесет години. На същата възраст Етел вече е търкала подовете в Тай Гуин. Дебатите сега не бяха свързани с изящни фрази. Ставаше дума за техния живот.
След минута Лойд изостави бележките си и заговори направо. Припомни злощастието на работническите семейства, които бяха останали без пари заради безработица или трудови злополуки — това беше наблюдавал лично в лондонския Ийст Енд и във въгледобивните райони в Южен Уелс. Вълнението му си личеше в гласа и Лойд малко се срамуваше, но не спря да говори. Усети, че публиката вече му обръща внимание. Разказа за своя дядо и за останалите основоположници на движението на лейбъристите за пълно осигуряване, което завинаги да премахне опасността от разорение. Когато седна на мястото си, в залата се разнесе одобрителен рев.
В галерията за посетителите беше и съпругата на Лойд, Дейзи, която го поздрави с вдигнати палци.
Лойд изслуша следващите дебати, обхванат от задоволство. Вярваше, че е преминал първото истинско изпитание като депутат.
Във фоайето го пресрещна един от партийните организатори на лейбъристите, тоест от хората, които следяха депутатите да гласуват правилно. След като го поздрави за речта, човекът попита:
— Бихте ли желали да станете частен парламентарен секретар?
Лойд се развълнува. Всеки министър и държавен секретар имаше свой частен парламентарен секретар. Всъщност понякога това беше просто човек, който носи чантата с документите, но обикновено този пост беше първа стъпка към назначение в правителството.
— За мен ще бъде чест — отговори Лойд. — За кого ще работя?
— За Ърни Бевин.
Лойд направо не вярваше на късмета си. Бевин беше външен министър и премиерът Атли беше най-близък с него. Тясната връзка между двамата държавници беше класически случай на привличане на противоположностите. Атли беше от средната класа — син на адвокат, оксфордски възпитаник и офицер по време на Европейската война. Бевин пък беше незаконен син на прислужница, не познаваше баща си, работеше от единадесетгодишен и беше основал гигантския Профсъюз на транспортните и общите работници. Различаваха се и на вид. Атли беше слаб, елегантен, тих и сериозен. Бевин беше грамаден, висок, силен, дебел и с гръмогласен смях. Наричаше премиер-министъра „малкия Клем“. Въпреки това двамата бяха твърди съюзници.
За Лойд, както и за милиони обикновени британци, Бевин беше герой.
— Нищо не би ми харесало повече от това — додаде той. — Но няма ли Бевин секретар?
— Трябват му двама. Утре идете във „Форин офис“ в девет сутринта и можете да започнете работа.
— Благодаря Ви!
Лойд забърза по облицования с дъбова ламперия коридор към кабинета на майка си. Имаше уговорка с Дейзи да се срещнат тук след дебатите.
— Мамо! Назначиха ме за парламентарен секретар на Ърни Бевин!
Тогава видя, че Етел не е сама. При нея беше лорд Фицхърбърт.
Фиц изгледа Лойд със смесица от изненада и погнуса.
Макар и сепнат, Лойд можа да забележи, че баща му е облечен в отлично скроен светлосив костюм с двуредна жилетка.
После хвърли поглед към майка си. Етел беше съвършено спокойна. Тази среща не беше изненада за нея. Явно тя я беше замислила.
Лордът стигна до същото заключение.
— Какво трябва да означава това, Етел?
Лойд се взираше в мъжа, чиято кръв течеше във вените му. Дори и в тази неловка ситуация Фиц се държеше с подчертано достойнство. Беше хубав мъж, въпреки отпуснатия клепач, последица от Битката при Сома. Заради нея и имаше нужда от бастун. Почти шестдесетгодишен, Фиц беше безукорно облечен, прическата му беше грижливо направена, сребристата вратовръзка беше със спретнат възел, а обущата лъщяха. Лойд също обичаше да се облича хубаво. „Ето от кого съм го наследил“, рече си той.
Етел се приближи до лорда. Лойд познаваше майка си достатъчно добре и разбра този ход. Тя често използваше чара си, за да убеди някой мъж в нещо. Но не му беше приятно да гледа как тя се държи топло с мъжа, който се е възползвал от нея и я е изоставил.
— Много се натъжих, когато научих за смъртта на Бой — каза тя. — Нищо не ни е по-скъпо от нашите деца, нали?
— Трябва да тръгвам — отвърна Фиц.
Досега Лойд се беше срещал с него само мимоходом. Никога не беше прекарвал толкова време с него, не го бе чувал да говори толкова. Въпреки неудобството, Лойд беше очарован. Макар и сърдит, Фиц притежаваше някаква привлекателност.
— Моля те, Фиц — настоя Етел. — Ти имаш син, когото никога не си признавал, син, с когото би трябвало да се гордееш.
— Не биваше да правиш това, Етел — отговори той. — Мъжът е длъжен да забравя грешките от младостта си.
Лойд се сгърчи от смущение, обаче майка му продължи с натиска.
— Защо искаш да забравиш? Знам, че раждането му беше грешка, обаче погледни го сега — депутат в парламента, който току-що произнесе вълнуваща реч и беше назначен за парламентарен секретар на външния министър.
Фиц целенасочено не поглеждаше към Лойд.
— Искаш да се престориш, че нашата връзка е била някакво глупаво увлечение, но знаеш истината. Да, бяхме млади и глупави, и буйни — аз не по-малко от теб — но се обичахме. Ние наистина се обичахме, Фиц. Трябва да го признаеш. Мигар не вярваш, че ако отричаш истината за себе си, губиш душата си?
Лойд забеляза, че лицето на Фиц вече не е толкова безстрастно. Мъчеше се да се овладее. Лойд разбра, че майка му е отворила стара рана. Проблемът не беше свързан толкова с това, че Фиц има незаконен син. А в това, че е прекалено горд да приеме факта, че е обичал една прислужница. „Навярно е обичал Етел повече от съпругата си“, предположи Лойд. И това разтърсваше из основи вярата му в социалната йерархия.
Лойд продума за пръв път:
— Бях с Бой накрая, господине. Той умря като герой.
Също за пръв път Фиц го погледна.
— Моят син не се нуждае от Вашето одобрение.
Лойд имаше чувството, че той му е зашлевил плесница.
Дори Етел беше потресена.
— Фиц! Как може да си толкова долен?
В този момент влезе Дейзи.
— Здрасти, Фиц! — весело избъбри тя. — Май мислеше, че си се отървал от мен, а ето че пак си мой свекър. Не е ли забавно?
— Тъкмо се опитвах да убедя Фиц да поздрави Лойд — обясни Етел.
— Старая се, доколкото е възможно, да не поздравявам социалисти.
Етел водеше предварително загубена битка, ала не се предаваше.
— Погледни колко много от теб има у него! Изглежда като теб, облича се като теб, има същия интерес към политиката — сигурно един ден ще стане външен министър, какъвто ти винаги си искал да бъдеш!
Фиц помръкна още повече.
— Вече е съвсем невероятно някога да стана външен министър — отвърна той и тръгна към вратата. — И никак няма да ми е приятно ако тази велика държавна служба бъде оглавена от моето болшевишко копеле.
След което излезе.
Етел избухна в сълзи.
Дейзи прегърна Лойд с думите:
— Толкова съжалявам!
— Не се тревожи. Не съм нито шокиран, нито разочарован.
Това не беше вярно, обаче Лойд не искаше да изглежда жалък.
— Той отдавна се е отказал от мен. Щастлив съм, че има много други хора, които ме обичат — додаде Лойд и погледна съпругата си с обожание.
— Сбърках — обади се през сълзи Етел. — Не трябваше да го моля да идва тук. Трябваше да знам, че срещата ще свърши зле.
— Нищо — отговори Дейзи. — Имам добри новини.
— Какви са? — полюбопитства Лойд с усмивка. Дейзи погледна Етел и я попита:
— Готова ли си?
— Май да.
— Хайде! Казвай.
— Ще имаме дете — рече Дейзи.
III
Това лято Ерик се върна у дома полумъртъв. Беше се заразил с туберкулоза в съветския трудов лагер и го бяха освободили, щом отслабна дотам, че да не може да работи. Цели седмици почти не беше спал, пътуваше с товарни влакове и от време на време се примолваше някой шофьор на камион да го вземе. Пристигна в къщата на фон Улрихови бос и мръсен. Лицето му беше толкова изпито, че приличаше на череп.
Ала не умря. Дали беше заради хората, които го обичаха, или заради по-топлото време, когато зимата отстъпи на пролетта, или пък просто задето си отдъхна, но Ерик кашляше по-малко и събра достатъчно сили да свърши някои работи в къщата. Закова дъски на счупените прозорци, оправи покрива и отпуши тръбите.
За щастие в началото на годината Фрида Франк попадна на златна възможност.
Лудвиг Франк загина при въздушно нападение, което разруши фабриката му. След това известно време Фрида и майка й бяха в същото окаяно положение като всички берлинчани. Но Фрида намери работа като медицинска сестра в американската зона и не след дълго обясни на Карла, че групичка американски лекари са я помолили да продава на черния пазар остатъците от техните храни и цигари срещу част от печалбата. И оттогава Фрида се появяваше у фон Улрихови веднъж седмично с кошница провизии: топли дрехи, свещи, батерии за фенерчета, кибрит, сапун и храна — бекон, шоколад, ябълки, ориз, компот от праскови. Мод делеше храната на порции и даваше на Карла двойно. Карла се съгласи без колебание. Не заради себе си, а за да може да кърми малкия Валтер.
Без незаконно получените от Фрида стоки, детето нямаше да оцелее.
Валтер се променяше бързо. Тъмната косичка, с която се роди, опада и на нейно място покара нежен рус мъх. На шест месеца вече имаше прекрасни зелени очи като баба си Мод. Когато личицето му се пооформи, Карла забеляза, че всъщност очите му са теснички и се зачуди дали няма някаква сибирска жилка. Не помнеше лицата на всички насилници — през повечето време не ги гледаше.
Вече не ги мразеше. Странно, но тя беше толкова щастлива с малкия Валтер, че не можеше да се принуди да съжалява за случилото се.
Ребека беше като омагьосана от бебето. Вече бе почти на петнадесет години и у нея се зараждаха майчински инстинкти. Тя с удоволствие помагаше на Карла да къпе и да преоблича малкия. Непрестанно играеше с него и той гукаше от задоволство, щом я зърнеше.
Когато Ерик укрепна достатъчно, постъпи в Комунистическата партия.
Карла беше потресена. Как можеше брат й да направи това след всичко, което му беше причинила съветската армия? Ала скоро установи, че той говори за комунизма по същия начин, по който говореше за нацизма десетина години по-рано. Оставаше й само да се надява, че новата му заблуда няма да трае толкова дълго.
Съюзниците държаха в Германия отново да се установи демокрация. Затова към края на 1946 година в Берлин бяха насрочени местни избори.
Карла вярваше, че градът ще се върне към нормалния си живот едва след като жителите му вземат нещата в свои ръце, затова реши да участва на изборите в листата на социалдемократическата партия. Ала берлинчани бързо установиха, че съветските окупатори имат прелюбопитно разбиране за демокрацията.
Съветският съюз беше шокиран от изборните резултати в Австрия през ноември предходната година. Австрийските комунисти очакваха да получат равен брой гласове със социалистите, но се оказа, че печелят само пет места в парламента от общо сто шестдесет и пет. Като че ли гласоподавателите отхвърляха комунизма заради жестокостите на Червената армия. В Кремъл не бяха свикнали с реални избори и не очакваха такъв резултат.
За да не се случи същото и в Германия, съветските окупатори предложиха сливане на Комунистическата и Социалдемократическата партия в така наречения „единен фронт“. Въпреки тежкия натиск, социалдемократите отказаха. Съветските власти започнаха да арестуват социалдемократите в Източна Германия така, както бяха постъпили и нацистите през 1933 година. Тук сливането на двете партии стана принудително. Но изборите в Берлин бяха под контрола на всички съюзници и в града социалдемократите оцеляха.
Когато времето поомекна, Карла вече можеше също да чака на опашка за храна. Носеше бебето, повито в калъфка за възглавница, понеже нямаше дрешки за него. Една сутрин чакаше реда си да вземе картофи, на няколко преки от дома, когато забеляза с изненада как на улицата спира един американски джип. На седалката до шофьора седеше Фрида. Шофираше някакъв плешив мъж на средна възраст. Той я целуна в устата за довиждане и Фрида изскочи от колата. Беше със синя рокля без ръкави и с нови обувки. Бързо закрачи по улицата към дома на фон Улрихови, понесла обичайната си кошничка с продукти.
Карла в миг разбра всичко. Фрида не търгуваше на черната борса и изобщо нямаше никакъв лекарски синдикат. Тя беше платена любовница на американски офицер.
Това не беше необичайно. Хиляди хубави германски момичета бяха изправени пред избора да гледат как семействата им гладуват или да спят с някой щедър офицер. Французойките правеха същото по време на германската окупация; офицерските съпруги в Германия горчиво се оплакваха от това.
Въпреки всичко, Карла беше потресена. Вярваше, че Фрида обича Хайнрих. Двамата планираха да се оженят веднага щом животът стане що-годе нормален. Сърцето на Карла се сви.
Стигна до началото на опашката, купи своята дажба картофи и забърза към дома.
Откри Фрида в салона на втория етаж. Ерик беше почистил помещението и беше облепил прозорците с вестници — най-близкото до стъкло, което можеха да си позволят. Завесите отдавна се ползваха вместо спално бельо, обаче повечето от столовете бяха оцелели. Тапицерията им беше избеляла и износена. По чудо и пианото беше запазено. Един съветски офицер го откри и заяви, че ще се върне на другия ден и ще го изнесе с кран през прозореца, но това така и не се случи.
Фрида веднага взе Валтер от ръцете на Карла и почна да му пее. „А, В, С, die Katze lief im Schnee“. Карла беше установила, че Ребека и Фрида, които още нямаха свои деца, не можеха да се наситят на малкия Валтер. Докато Мод и Ада го обожаваха, но се държаха с него отривисто и практично.
Фрида отвори капака на пианото и даде на детето да чука по клавишите, докато тя му пее. На инструмента не беше свирено от години — Мод не го докосна след смъртта на последния си ученик, Йоахим Кох.
След няколко минути Фрида каза на Карла:
— Мрачна ми се виждаш. Какво има?
— Знам как получаваш храната, която ни носиш. Ти не си черноборсаджийка, нали?
— Разбира се, че съм. Какви ги говориш?
— Видях те тази сутрин. Слезе от един джип.
— Полковник Хикс предложи да ме докара.
— Целуна те в устата.
Фрида отмести очи.
— Знаех си, че трябва да сляза по-рано. Можех да дойда пеш от американската зона.
— Фрида, а Хайнрих?
— Той никога няма да узнае. Ще внимавам повече, кълна се.
— Още ли го обичаш?
— Разбира се. Ние ще се оженим.
— Тогава защо…?
— Дотегна ми вече от трудностите. Искам да нося хубави дрехи, да ходя в нощните клубове, да танцувам.
— Не, не искаш — отвърна убедено Карла. — Не можеш да ме излъжеш. Приятелки сме достатъчно отдавна. Кажи ми истината.
— Истината ли?
— Да, ако обичаш.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Направих го заради Валтер.
Карла остана без дъх. Никога не й беше минало през ума, ала беше логично. Готова беше да повярва, че Фрида е способна на подобна жертва заради нея и заради детето.
Но се почувства зле. Тя беше отговорна за това, че Фрида постъпва като проститутка.
— Това е ужасно! Не трябваше да го правиш. Щяхме някак да се справим.
Фрида скочи от столчето пред пианото с бебето в ръце и избухна:
— Не! Не бихте се справили!
Валтер се уплаши и заплака. Карла го взе, почна да го люшка и да го гали по гръбчето.
— Не бихте се справили — повтори Фрида по-спокойно.
— Откъде знаеш?
— Цяла зима при нас в болницата носеха бебета. Голи, увити във вестници, умрели от глад и студ. Едва издържах да ги виждам.
— Боже мой.
Карла прегърна здраво малкия.
— Когато премръзнат до смърт, добиват един особен синкав цвят.
— Престани.
— Трябва да ти го кажа, иначе няма да разбереш защо го правя. Валтер можеше да е едно от онези сини и измръзнали бебета.
— Знам — прошепна Карла. — Знам.
— Пърси Хикс е добър човек. У дома в Бостън го чака свадливата му жена, а аз съм най-хубавото момиче, което е виждал. Той е мил, в леглото е бърз и винаги ползва кондом.
— Трябва да престанеш.
— Всъщност ти не искаш да престана.
— Така е. Не искам — призна Карла. — И това е най-лошото. Чувствам се толкова виновна. Виновна съм.
— Не си виновна. Това беше мой избор. Германските жени са изправени пред труден избор. Така плащаме за лесния избор на германските мъже преди петнадесет години. Мъже като моя баща, който мислеше, че Хитлер ще се отрази добре на икономиката. Като бащата на Хайнрих, който гласува Закона за извънредните пълномощия. Греховете на бащите се плащат от дъщерите им.
Чуха силно тропане на входната врата. След миг усетиха как Ребека се качва на тавана, за да се скрие, ако се окаже, че идват червеноармейци.
После чуха Ада:
— О! Господине! Добро утро!
Звучеше изненадано и леко разтревожено, но не и уплашено. Карла се чудеше кой ли може да предизвика такива смесени чувства у прислужницата.
По стълбите се разнесоха тежки мъжки стъпки и след миг влезе Вернер.
Беше мръсен, опърпан и слаб като тръстика, но хубавото му лице беше озарено от широка усмивка.
— Аз съм! Върнах се! — весело рече той.
После съгледа бебето. Зяпна от почуда и щастливата му усмивка изчезна.
— О. Какво… кой… чие е това дете?
— Мое, скъпи — отговори Карла. — Нека ти обясня.
— Да ми обясниш ли? — тросна се Вернер. — Какво има за обяснение? Ти си родила дете на друг!
И тръгна да излиза.
Фрида се намеси:
— Вернер! Тук са двете жени, които те обичат. Не си отивай, без да ни изслушаш. Ти не разбираш.
— Струва ми се, че всичко разбирам.
— Карла беше изнасилена.
Вернер пребледня.
— От кого?
— Не разбрах имената им — отговори Карла.
— Имената… — Вернер преглътна. — Не е бил… не е бил един?
— Петима войници от Червената армия.
— Пет — едва продума Вернер.
Карла кимна.
— Но… не можа ли да… имам предвид да…
— И с мен се случи същото — намеси се Фрида. — И с мама.
— Мили Боже. Какво е ставало тук?
— Ад.
Вернер тежко приседна и рече:
— А аз мислех, че адът е там, откъдето идвам.
Зарови лице в ръцете си.
Карла отиде при него с детето.
— Вернер, погледни ме. Моля те.
Той вдигна поглед. Лицето му беше изкривено от мъка.
— Адът свърши — рече Карла.
— Дали?
— Да — твърдо отговори тя. — Трудно се живее, обаче нацистите ги няма, войната свърши, Хитлер е мъртъв, а червеноармейските насилници са повече или по-малко под контрол. Кошмарът свърши. И двамата сме живи и сме заедно.
Вернер се пресегна и улови ръката й.
— Права си.
— Имаме Валтер, а след малко ще се запознаеш с едно момиче — Ребека, която стана нещо като моя дъщеря. Трябва да създадем ново семейство от това, което войната ни остави, точно както трябва да построим нови домове със струпаните по улиците останки.
Вернер кимна.
— Аз се нуждая от твоята обич. Валтер и Ребека също.
Вернер бавно се изправи. Карла го гледаше с очакване. Той нищо не каза, но след миг прегърна и нея, и детето.
IV
Доколкото военновременното законодателство още беше в сила, британското правителство можеше да отвори въгледобивна мина където намери за добре, независимо от желанията на собственика на земята. Компенсации се изплащаха само при загуба на доходите от обработваема земя или търговска площ.
Били Уилямс, в качеството си на министър на въгледобива, нареди да се разработи открита мина на територията на Тай Гуин, двореца на лорд Фицхърбърт край Абъроуен.
Държавата не дължеше компенсация, понеже земята не се използваше за земеделие или друга стопанска дейност.
Откъм пейките на Консервативната партия в Камарата се надигна ропот.
— Отпадъкът на Вашата мина ще се трупа под прозорците на спалнята на контесата — рече един раздразнен тори.
— Отпадъкът на мината на лорда стоя под прозореца на майка ми в продължение на петдесет години — с усмивка отговори Били Уилямс.
Лойд и Етел заминаха заедно с Били за Абъроуен в деня, преди инженерите да започнат работа. На Лойд не му се щеше да оставя Дейзи, която трябваше да роди след две седмици. Но моментът беше исторически и той искаше да присъства.
Баба му и дядо му вече бяха близо осемдесетгодишни. Дядо беше почти сляп, въпреки очилата с дебели като лупи стъкла, а баба ходеше превита на две. Когато седнаха около старата кухненска маса, баба рече:
— Хубаво е. И двете ми деца са тук.
Тя поднесе телешко варено, ряпа и дебели късове домашен хляб, намазани с мас. Наля в големи чаши подсладен чай с мляко.
Като момче Лойд често ядеше такава храна, но сега не му се понрави. Знаеше, че дори и в гладни години французойките и испанките успяват да предложат хубави гозби, тънко овкусени с чесън и подправки. Засрами се от своята придирчивост и засърба здравата.
— Жалко за градините в Тай Гуин — нетактично каза баба.
Били се докачи.
— Какво искаш да кажеш? Страната се нуждае от въглища.
— Обаче хората обичат тия градини. Красиви са. Ходя там поне веднъж в годината от дете. Грехота е да се затрият.
— В центъра на Абъроуен има прекрасна зона за отдих!
— Не е като градините — инатливо отвърна баба.
Дядо се намеси:
— Жените никога няма да разберат политиката.
— Така си е — каза баба. — Не вярвам да я разберем.
Лойд и Етел се спогледаха. Етел се усмихна и нищо не каза.
Били и Лойд се настаниха в стаята, а Етел си постла на пода в кухнята.
— Тук прекарах всяка нощ от живота си, чак докато постъпих в армията — каза Били, докато си лягаха. — И всяка сутрин поглеждах през прозореца и виждах проклетата купчина.
— Тихо, чичо Били. Нали не искаш майка ти да те чуе, че ругаеш.
— Аха.
На другата сутрин след закуска всички тръгнаха нагоре по хълма към Тай Гуин. Времето беше меко и за разнообразие не валеше дъжд. Очертанията на планините бяха по-нежни заради лятната трева. Когато видя Тай Гуин, Лойд го прие само като една прекрасна сграда, а не като символ на потисничество. Разбира се, Тай Гуин представляваше и двете — в политиката нямаше нищо просто.
Големите железни порти бяха отворени. Семейство Уилямс влязоха в имението. Вече се беше насъбрала тълпа — работниците на подизпълнителя с тяхната машинария; стотина миньори със семействата си; лорд Фицхърбърт и синът му Андрю; неколцина репортери и снимачен екип.
Градините бяха толкова красиви, че оставяха човек без дъх. Старите кестенови дървета бяха напълно разлистени, в езерото плаваха лебеди, а лехите грееха в цветове. Лойд предположи, че лордът се е постарал мястото да изглежда по-добре от всякога.
Искаше да покаже пред света, че лейбъристкото правителство е съставено от хора, които обичат да рушат.
Лойд усети, че симпатизира на Фиц.
Кметът на Абъроуен даваше интервю:
— Жителите на този град са против откритата мина — заяви той.
Лойд се изненада — градският съвет беше съставен от лейбъристи, които сигурно с крайно нежелание се бяха противопоставили на правителството.
— Вече над сто години тези градини освежават душите на хората, които живеят сред мрачен индустриален пейзаж — продължи кметът. После добави към предварително заучената реч: — Под това кедрово дърво поисках ръката на жена си.
Прекъсна го мощно металическо тракане, прилично на стъпките на железен великан. Лойд видя как по алеята се задава грамадна машина. Като че беше най-големият багер на света. Стрелата му беше деветдесет стъпки дълга, а в кофата преспокойно би се побрал камион. Най-удивителното беше, че се придвижваше на въртящи се стоманени обувки, които разтърсваха земята.
Били гордо съобщи на Лойд:
— Това е самоходен екскаватор „Мониган“. Загребва по шест тона пръст наведнъж.
Филмовата камера снимаше как чудовищната машина гази по алеята.
Само едно не харесваше Лойд в Лейбъристката партия. У мнозина социалисти имаше някаква жилка пуритански авторитаризъм. Дядо му я имаше. Чичо му Били също. Сетивните наслади ги караха да се чувстват неудобно. Жертвата и себеотрицанието им прилягаха повече. Те смятаха, че пленителната красота на тези градини е маловажна. И грешаха.
Етел не беше като баща си и брат си. Лойд също. Може би тази сухарска жилка в рода вече беше пресъхнала. Надяваше се на това.
Фиц стоеше на настланата с розови камъчета алея, а багеристът насочваше грамадната машина към мястото.
— Министърът на въгледобива ви е казал, че когато мината се изчерпи, градините ще бъдат подложени на програма за ефективно възстановяване, както той се изразява. А аз ви казвам, че това обещание не означава нищо. Нужни бяха повече от сто години на дядо ми, на баща ми и на мен, за да могат градините да достигнат днешната си красота и хармония. За възстановяването им ще трябват още сто години.
Стрелата на екскаватора беше поставена под ъгъл от четиридесет и пет градуса над храстите и цветните лехи. Кофата беше над игрището за крокет. Чакането беше доста дълго. Хората се смълчаха. Били рече на висок глас:
— Почвайте го, за Бога.
Един от инженерите с каски наду свирка.
Кофата шумно се стовари върху земята. Стоманените й зъби захапаха равната зелена морава. Стоманеното въже на стрелата се натегна, разни механизми заскърцаха и кофата започна да се движи назад. Изкопа леха с едри жълти слънчогледи, розовата градина, миртовите храсти, малките диви кестени и една магнолия. Към края на пътуването си беше пълна с пръст, цветове и растения.
После се вдигна на двадесет фута и част от тях почна да се ръси по земята.
Стрелата тръгна настрани. Лойд видя, че е по-висока от къщата. Помисли, че кофата ще строши прозорците на горния етаж, но операторът беше умел и спря навреме. Стоманеното въже се поотпусна, кофата се наклони и шест тона от градината се изсипаха на няколко стъпки от входа на дома.
Кофата се върна в първоначалното положение и целият процес се повтори.
Лойд видя, че Фиц плаче.