Кен Фолет
Зимата на света (18)

II

Този следобед Чък Дюър разбра, че следват неприятности, още щом капитан Вандърмиър влезе в отдела за вражеските страни със зачервено от обилно полятия с бира обяд лице.

Разузнавателната служба в Пърл Харбър се бе разраснала. По-рано се наричаше Станция ХИПО, а сега работеше под гръмкото название Обединен разузнавателен център за Тихоокеанския район, накратко ОРЦТР.

Подир Вандърмиър вървеше сержант от морската пехота.

— Ей, пудри — подхвана капитанът. — Имаме оплакване от клиент.

С разширяването на разузнавателната работа, всички почнаха да се специализират и Чък и Еди станаха експерти в картографирането на териториите, където предстоеше да слязат американските войски, овладяващи остров след остров в Тихия океан.

— Това е сержант Донеган — представи капитанът морския пехотинец.

Донеган беше много висок и изглеждаше корав като пушка. Чък предположи, че сексуално смутеният Вандърмиър си пада по него.

Чък се изправи и поздрави:

— Приятно ми е да се запознаем, сержант. Аз съм старши сержант Дюър.

Двамата с Еди бяха повишени. С вливането на хиляди новобранци в редовете на американската армия се появи недостиг на офицери и всички постъпили преди войната, които си разбираха от работата, се издигаха бързо. На Чък и Еди вече им се разрешаваше да живеят извън базата. Двамата бяха наели малък апартамент.

Чък протегна ръка, но Донеган не я стисна.

Седна отново. Беше с малко по-висок чин от сержанта и не възнамеряваше да проявява учтивост към грубияни.

— Какво мога да направя за Вас, капитан Вандърмиър?

Във флота съществуваха много начини капитанът да тормози сержантите и Вандърмиър ги знаеше. Нагласи смените така, че Чък и Еди никога да не почиват в един и същи ден. Слагаше на докладите им оценка „задоволително“ с ясното съзнание, че всичко, което не е „отлично“, всъщност е черна точка. Пращаше противоречиви нареждания в касата, та Чък и Еди получаваха заплатите си или със закъснение, или намалени, и им се налагаше да прекарват часове в изясняване на грешката. Въобще, Вандърмиър беше страшна досада. А сега беше измъдрил нова беля.

Донеган измъкна от джоба си някакъв мърляв лист, разгъна го и нападателно попита:

— Това тук твоя работа ли е?

Чък взе листа. Представляваше карта на Нова Джорджия, архипелаг, който е част от Соломоновите острови.

— Нека да проверя — рече той, макар отлично да знаеше, че картата е негово дело. Опитваше да спечели време.

Отиде до кантонерката и издърпа едно чекмедже. Извади папката за Нова Джорджия и затвори чекмеджето с коляно. Върна се на бюрото си, седна и отгърна папката. Вътре имаше същата карта като на Донеган.

— Да. Моя работа е.

— Е, дошъл съм да ти кажа, че нищо не струва — съобщи Донеган.

— Така ли?

— Гледай тука. Показваш, че джунглата слиза до морето. Всъщност има широк четвърт миля плаж.

— Съжалявам да го чуя.

— Той съжалявал!

Донеган беше изпил почти толкова бира, колкото Вандърмиър, и сега беше готов да налети на бой.

— Петдесетима от моите хора загинаха на този плаж.

Вандърмиър се оригна и попита:

— Как можа да направиш такава грешка, Дюър?

Чък беше потресен. Щом беше отговорен за грешка, която струваше живота на петдесет войника, то заслужаваше да му крещят.

— Ето върху какво работим — отговори той.

Папката съдържаше неточна карта на островите, може би от викторианско време, и една по-нова флотска карта, която показваше само дълбочината на морето и почти никакви точни очертания на терена. Нямаше сведения от мястото, нямаше радиограми. Папката съдържаше още само мъглява черно-бяла снимка, направена от разузнавателен самолет. Чък посочи съответното място на снимката и продължи:

— Определено изглежда, че дърветата стигат чак до водата. Има ли прилив? Ако няма, то пясъкът може да е бил покрит с водорасли, когато е направена снимката. Водораслите цъфтят внезапно и също така внезапно умират.

— По дяволите, нямаше да си толкова небрежен, ако ти се налагаше да се сражаваш на терен — рече Донеган.

„Може би е прав“, помисли си Чък. Донеган беше агресивен и груб, а и Вандърмиър злонамерено го подстрекаваше, но това не означаваше, че няма право.

Капитанът се намеси:

— Да, Дюър. Може би ти и гаджето ти бихте желали да отидете с морските пехотинци при следващата им операция. Да видите как вашите карти се използват в бойни действия.

Чък се помъчи да измисли някакъв остроумен отговор, обаче изведнъж реши да приеме предложението сериозно. Може би трябваше да участва в бой. Наистина беше лесно да си седи самодоволно зад бюрото. Ала оплакването на Донеган заслужаваше сериозно отношение.

От друга страна, това означаваше да изложи живота си на опасност.

Чък погледна Вандърмиър в очите.

— Капитане, идеята ми се струва добра. Бих искал да участвам.

Донеган се изуми и като че започна да се пита дали не е преценил ситуацията погрешно.

Еди проговори за пръв път от началото на срещата.

— Аз също. И аз ще дойда.

— Отлично — отвърна Вандърмиър. — Ще се върнете помъдрели. Или въобще няма да се върнете.

III

Володя не успя да напие Уди Дюър.

В бара на хотел „Москва“ той тикна под носа на младия американец чаша водка и обясни на ученическия си английски:

— Ще ти хареса. От най-добрата е.

— Благодаря много — отговори Уди. — Оценявам жеста.

И не докосна чашата.

Уди беше висок и тънък и изглеждаше праволинеен до наивност, което беше и причината Володя да се насочи към него.

Като използва услугите на преводача, Уди попита:

— Пешков често срещано руско име ли е?

— Не особено — отговори Володя на руски.

— Аз съм от Бъфало. В нашия град има един известен бизнесмен, Лев Пешков. Питах се дали не сте роднини.

Володя се сепна. Братът на баща му се казваше Лев Пешков и беше заминал за Бъфало преди Европейската война. Но предпазливостта го накара да се застрахова.

— Трябва да попитам баща ми.

— Учих в Харвард със сина на Лев Пешков, Грег. Може да се окаже твой братовчед.

— Възможно е.

Володя притеснено огледа насядалите около масата агенти. Уди не разбираше, че всяка връзка на съветски гражданин с някого в Америка може да навлече подозрения.

— Знаеш ли, Уди, в тази страна се смята за обида, ако откажеш да пиеш.

Уди се усмихна приятно и отвърна:

— А в Америка не е така.

Володя вдигна своята чаша и пак погледна агентите, преструващи се на чиновници и дипломати.

— Вдигам тост! — обяви той. — За приятелството между Съединените щати и Съветския съюз!

Останалите вдигнаха чаши. Уди също.

— За приятелството! — повториха всички.

Уди върна чашата си недокосната на масата.

Володя почваше да подозира, че Уди Дюър не е толкова наивен, колкото изглежда.

Американецът се приведе към него и рече:

— Володя, трябва да разбереш нещо. Аз не знам никакви тайни. Прекалено нископоставен съм.

— Аз също — излъга Володя.

— Опитвам да ти обясня, че просто можеш да ме попиташ. Ако знам отговора на въпроса, ще ти кажа. Мога да си го позволя, защото всичко, което знам, няма как да е тайна. Значи, не е нужно да се мъчиш да ме напиеш или да пращаш проститутки в стаята ми. Трябва само да ме попиташ.

Володя прецени, че това е някаква хитрост. Няма човек, който да е толкова невинен. Все пак реши да му угоди. Защо пък не?

— Добре. Трябва да знам какво целите. Не лично, разбира се. Делегацията, секретарят Хъл, президентът Рузвелт. Какво искате от тази конференция?

— Искаме вие да подкрепите четиристранния пакт.

Стандартен отговор, обаче Володя реши да е по-настойчив.

— Ето това не можем да разберем.

Сега той беше откровен, може би повече от допустимото, но инстинктът му подсказваше да поеме риска и да каже нещо, затова продължи:

— Кому е нужен пакт с Китай? Ние трябва да разбием надпетите в Европа. Искаме вие да ни помогнете в това.

— И ще ви помогнем.

— Така говорите. Но казахте, че ще влезете в Европа това лято.

— Е, нахлухме в Италия.

— Не е достатъчно.

— Франция е догодина. Обещали сме.

— За какво тогава ви е притрябвал пактът?

— Добре, де — Уди помълча, за да си събере мислите. — Трябва да покажем на американския народ, че инвазията в Европа е в негов интерес.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо трябва да обяснявате това на обществото? Рузвелт е президент, нали? Би трябвало просто да го направи!

— Догодина има избори. Рузвелт иска да го преизберат.

— Е, и?

— Американците няма да гласуват за него, ако смятат, че ненужно ги е въвлякъл във войната в Европа. Затова той иска да им го представи като част от своя общ план за световен мир. Ако разполагаме с Четиристранния пакт, който показва, че приемаме сериозно идеята за Организация на обединените нации, става по-вероятно американските гласоподаватели да приемат, че инвазията във Франция е стъпка към един по-мирен свят.

— Удивително е — възкликна Володя. — Той е президент и въпреки това трябва през цялото време да обяснява какво прави!

— Нещо такова. Наричаме го демокрация.

У Володя се прокрадваше подозрението, че тази невероятна история може и да е чиста истина.

— Следователно пактът е необходим, за да бъдат убедени американските гласоподаватели да подкрепят инвазията в Европа.

— Точно така.

— И за какво ни е Китай? — попита Володя. Сталин се отнасяше с особено презрение към настояването на съюзниците за включване на Китай в пакта.

— Китай е слаб съюзник — отговори Уди.

— Тогава го игнорирайте.

— Ако не включим китайците, те ще се обезсърчат и може да се сражават с японците с по-малко ентусиазъм.

— И какво следва?

— Следва, че ще се наложи да подсилим нашите войски на тихоокеанския фронт, а това ще ни отслаби в Европа.

Володя се разтревожи от чутото. Съветският съюз не желаеше съюзнически войски да се отклоняват от Европа и да се насочват към Тихоокеанския боен театър.

— Значи вие правите този приятелски жест към Китай, само за да запазите повече войски за инвазията в Европа.

— Да.

— Като го казваш така, звучи просто.

— Просто е — отговори Уди Дюър.

IV

В ранните часове на първи ноември Чък и Еди закусваха заедно с Трета дивизия на морската пехота недалеч от южния тихоокеански остров Бугенвил.

Островът беше дълъг около 125 мили. На него бяха разположени две въздушни бази на японския флот — едната на юг, другата на север. Трета дивизия се готвеше да слезе приблизително по средата на слабо охранявания западен бряг. Целта им беше да установят предмостие и да завземат територия, достатъчна за построяването на писта, от която да осъществяват нападенията над японските бази.

Чък беше на палубата в седем и двадесет и шест, когато морските пехотинци с каски и раници почнаха да слизат на групи по въжетата, провесени отстрани на кораба, и да скачат в десантните лодки. Водеха и няколко кучета, доберман-пинчери, които бяха неуморни стражи.

Още докато лодките приближаваха брега, Чък забеляза грешка в картата, която беше приготвил. Мощните вълни се разбиваха във висок и стръмен бряг. Пред очите му една от лодките се обърна. Морските пехотинци се добраха до брега с плуване.

— Трябва да предоставяме данни и за крайбрежното вълнение — каза Чък на Еди, който стоеше до него на палубата.

— Как ще ги получим?

— Разузнавателните самолети ще трябва да летят достатъчно ниско, за да може на снимките им да се вижда къде се разбиват вълните.

— Не могат да рискуват да слязат толкова ниско, щом наблизо има противникови въздушни бази.

Еди беше прав. Но трябваше да има някакво решение. Чък си отбеляза това като първи въпрос, възникнал в резултат на тази им мисия.

За днешния десант разполагаха с повече сведения от обикновено. Наред с обичайните недостоверни карти и трудните за разгадаване въздушни снимки, имаха и доклад от един разузнавателен отряд, докаран с подводница преди шест седмици. Хората бяха идентифицирали дванадесет участъка върху четири мили брегова ивица, на които е удобно да се дебаркира, обаче не бяха съобщили за прибоя. Може би не е бил толкова висок тогава.

Извън това, засега картата на Чък беше вярна. Песъчливият бряг беше широк стотина ярда, а отвъд него имаше палми и други растения. Зад тях — според картата — би трябвало да има тресавище.

Брегът не беше оставен напълно незащитен. Чък чу рева на артилерийския огън и видя как в плитчините падат снаряди. Нямаше жертви, но противниковите стрелци можеха и да нагодят прицела. Морските пехотинци изскачаха от лодките и се понасяха към палмите с подновена бързина.

Чък се радваше, че е решил да дойде. По принцип той не изработваше картите небрежно и мърляво, обаче приветстваше възможността да наблюдава лично как точното картографиране може да спаси войниците, а най-дребната грешка да се окаже смъртоносна. Още преди да потеглят, Чък и Еди проявиха голяма взискателност. Поръчаха нови въздушни снимки, разпитаха по телефона разузнавателния отряд и телеграфираха по целия свят да търсят по-точни карти.

Чък беше щастлив и по друга причина. Той обичаше морето. Намираше се на кораб със седемстотин млади мъже и се наслаждаваше на тяхното другарство, шегите, песните и интимността на претъпканите спални помещения и общите душове. Една вечер сподели с Еди:

— Усещането е като на хетеросексуален в девически пансион.

— Само дето е истинско — отвърна Еди. И той споделяше радостта на Чък. Двамата се обичаха, но нямаха нищо против да се наслаждават на гледката на голите моряци.

Сега седемстотинте морски пехотинци се придвижваха от кораба до брега с възможно най-голяма бързина. Същото се случваше на още осем места по този бряг. Когато лодките се освободяха, без бавене се връщаха при кораба да вземат още войници, ала цялата работа изглеждаше отчайващо бавна.

Скритият някъде в джунглата японски артилерист най-сетне оправи мерника си и за ужас на Чък един добре прицелен снаряд се взриви в група морски пехотинци. Тела, оръжия и откъснати крайници се понесоха из въздуха, тупнаха на брега и окървавиха пясъка.

Чък вцепенено гледаше тази касапница, когато чу рева на двигатели, вдигна очи и видя как ниско над брега се носи японски самолет Зеро. Сърцето му се изпълни със страх от нарисуваните на крилете червени слънца. Последно ги беше виждал в битката при Мидуей.

Самолетът обстрелваше брега. Слизащите от лодките войници бяха беззащитни. Някои се хвърляха в плитчините, други се мъчеха да се скрият зад лодките, трети тичаха към джунглата. Пръскаше се кръв, мъжете падаха.

След секунди самолетът изчезна и остави брега настлан с телата на мъртвите американци.

Само след миг Чък чу как самолетът обстрелва следващия участък от брега.

Щеше да се върне.

Предполагаше се, че тук ще има американски самолети, но Чък не виждаше нито един. Въздушната подкрепа никога не беше там, където човек я иска, а именно — над главата си.

Когато всички морски пехотинци, живи и мъртви, бяха вече на брега, лодките почнаха да превозват при тях санитари и носилки. После стовариха муниции, питейна вода, храна, лекарства и превръзки. На връщане откараха ранените на кораба.

Чък и Еди, в качеството си на маловажен персонал, бяха свалени на брега заедно е провизиите.

Шкиперите свикнаха с вълните и държаха лодките стабилно, с трапа в пясъка, докато прибоят блъскаше по кърмата. Стовариха сандъците. Чък и Еди скочиха във водата и тръгнаха към брега.

Добраха се заедно до линията на водата.

Тогава започна картечна стрелба.

Стрелецът като че ли беше в джунглата на стотина ярда от брега. Дали беше чакал там търпеливо през цялото време, или пък беше дошъл от друга позиция? Еди и Чък се снишиха и хукнаха към палмите.

Един моряк, понесъл на рамо кутия с муниции, изрева от болка и падна.

После Еди извика.

Чък направи още две крачки преди да успее да спре. Обърна се и видя как Еди се търкаля по пясъка, стиска коляното си и ругае.

Чък се върна при него, приклекна и викна:

— Всичко е наред, аз съм тук.

Очите на Еди бяха затворени, но беше жив. Чък не забеляза други рани, освен тази в коляното.

Озърна се и видя, че лодката, която ги беше докарала, още е близо и разтоварва. Можеше за минути да върне Еди на кораба. Но картечният огън продължаваше.

Чък се приведе.

— Ще боли. Викай, колкото искаш.

Пъхна дясната си ръка под плещите на Еди и подхвана бедрата му с лявата. Намести тежестта и се надигна. Еди изкрещя от болка, когато раненият му крак увисна.

— Дръж се, приятелю — рече Чък и тръгна към водата.

Усети внезапна непоносимо остра болка в краката, гърба и накрая — в главата си. В следващата част от секундата помисли, че не бива да изпуска Еди. След това разбра, че ще го изпусне. Заслепи го ярка светлина.

После светът свърши.

V

В почивния си ден Карла работеше в Еврейската болница.

Доктор Ротман я убеди. Той беше освободен от лагера — по причина, известна само на нацистите, които нищо не обясняваха. Беше останал с едно око и куцаше, ала бе жив и можеше да практикува медицина.

Болницата се намираше в северния работнически квартал „Вединг“, но в архитектурата й нямаше нищо пролетарско. Издигната беше преди Европейската война, когато берлинските евреи още бяха богати и горди. Състоеше се от седем сгради в просторна градина. Отделенията бяха свързани с тунели, за да могат пациентите и лекарите да се движат свободно, независимо от времето навън.

Цяло чудо бе, че още има еврейска болница. В града бяха останали съвсем малко евреи. Хилядите техни сънародници бяха задържани и откарани някъде в специални влакове. Никой не знаеше къде са отишли и какво е станало с тях. Носеха се невероятни слухове за лагери на смъртта.

Ако заболееха, малцината останали в Берлин евреи, не можеха да се лекуват при арийски лекари и сестри. И тъй, по извратената логика на нацистите, болницата си остана. Персоналът се състоеше главно от евреи и други злощастни хора, които не можеха да минат за чисти арийци — славяни от Източна Европа, хора със смесен произход или женени за евреи. Нямаше обаче достатъчно сестри и Карла идваше да помага.

Болницата редовно беше посещавана от Гестапо; снабдяването, особено с лекарства, беше под критичния минимум; персоналът беше малоброен, а пари почти нямаше.

Мерейки температурата на някакво единадесетгодишно момче със смазано при бомбардировките стъпало, Карла всъщност нарушаваше закона. Освен това извършваше престъпление с внасянето на откраднатите от редовната й месторабота лекарства. Но тя искаше да докаже, макар и само на себе си, че не всички са се предали на нацистите.

Когато привърши с обиколката на отделението, Карла видя пред вратата Вернер, облечен в униформата на Военновъздушните сили.

Няколко дни двамата живяха в страх и се питаха дали има оцелели от бомбардировката в училището, които да могат да обвинят Вернер. Сега обаче беше ясно, че всички са загинали и няма кой да потвърди подозренията на Маке. Отново се бяха измъкнали.

Вернер се възстанови бързо от огнестрелната рана.

Двамата с Карла бяха любовници. Вернер се беше преместил в голямата и полупразна къща на фон Улрихови и спеше с Карла всяка нощ. Родителите им не възразяваха; всички хора живееха с усещането, че смъртта им е близка и трябва да извлекат всяка възможна радост от трудния и изпълнен с печал живот.

Вернер обаче изглеждаше по-мрачен от обичайното. Махна на Карла през остъклената врата на отделението. Тя го покани вътре и го целуна.

— Обичам те.

Никога не й омръзваше да му го казва. А той беше щастлив да й отговаря:

— И аз те обичам.

— Какво правиш тук? Само за целувка ли дойде?

— Нося лоши новини. Пращат ме на Източния фронт.

— О, не — продума Карла през сълзи.

— Цяло чудо е, че ми се разминаваше толкова дълго. Но генерал Дорн не може да ме задържи повече. Половината ни армия е съставена от старци и юноши, а аз съм годен за служба офицер на двадесет и четири години.

— Моля те, не умирай — прошепна Карла.

— Ще се постарая.

Карла продължи да шепне:

— А какво ще стане с мрежата? Ти знаеш всичко. Кой друг може да я ръководи?

Вернер я погледна и не каза нищо.

Тя разбра.

— О, не… не аз!

— Ти си най-подходяща. Фрида е изпълнител, не е водач. Ти показа, че си способна да вербуваш нови хора и да ги убеждаваш. Никога не си имала неприятности с полицията и нямаш досие за политическа дейност. Никой не знае за участието ти в съпротивата срещу Акция Т4. В очите на властта, ти си безукорна медицинска сестра.

— Вернер, страх ме е!

— Не си длъжна да го правиш. Обаче друг не може.

В същия момент доловиха някакво раздвижване. Съседното отделение беше за психично болни и нерядко оттам се чуваха викове и даже писъци, но това беше нещо друго. Благовъзпитан глас, който се извиси гневно. Втори глас с берлински акцент и настоятелния нахален тон, типичен за столичаните според всички други германци.

Карла излезе в коридора, следвана от Вернер.

Доктор Ротман, с жълтата звезда на ревера, спореше с някакъв мъж в униформа на СС. Зад тях двукрилата врата на психиатрията, обикновено заключена, сега зееше широко отворена. Пациентите излизаха. Двама полицаи и няколко сестри подкарваха неравна редица мъже и жени, повечето облечени в пижами. Някои ходеха изправени и изглеждаха нормални, други се кривяха и бърбореха, докато слизаха по стълбите.

Карла в миг си спомни за Курт, сина на Ада, и за вернеровото братче Аксел, и за така наречената болница в Акелберг. Не знаеше къде отиват тези пациенти, но беше напълно сигурно, че ще ги убият.

Доктор Ротман говореше възмутено:

— Тези хора са болни! Имат нужда от лечение!

Офицерът от СС отвърна:

— Те не са болни, луди са. Водим ги там, където им е мястото.

— В болница ли?

— Ще бъдете осведомени своевременно.

— Това не е достатъчно.

Карла знаеше, че не бива да се меси. Разберяха ли, че не е еврейка, щеше да пострада. Всъщност с тъмната си коса и зелени очи нямаше твърде арийски вид и ако си мълчеше, навярно нямаше да я закачат. Но ако възразеше срещу действията на СС, щяха да я арестуват и разпитват. Тогава щеше да се разбере, че работи незаконно. Затова стисна зъби.

Офицерът извиси глас:

— Бързайте! Качвайте кретените в автобуса.

Ротман настояваше:

— Трябва да съм информиран къде отиват. Те са мои пациенти.

Всъщност не бяха точно негови пациенти — той не беше психиатър.

— Щом сте толкова загрижен, можете да тръгнете с тях.

Ротман пребледня. Да иде с пациентите за него означаваше почти сигурна смърт.

Карла се замисли за съпругата на доктор Ротман, Ханелоре; за сина му Руди и за дъщеря му Ева, която беше в Англия. Призля й от страх.

Офицерът се ухили подигравателно.

— Изведнъж се оказа, че не сте толкова загрижен, а?

Ротман се изправи.

— Напротив. Приемам предложението. Преди много години се заклех да правя всичко по силите си да помагам на болните. Не смятам да нарушавам клетвата си сега. Надявам се да умра в мир със себе си — рече той и закуцука по стълбите.

Край Карла премина една старица, облечена само в болнична роба. Карла не можа да се въздържи и извика:

— Ноември е! Нямат горни дрехи!

— В автобуса ще им е добре — изгледа я сурово офицерът.

— Ще донеса топли дрехи — заяви Карла и се обърна към Вернер — Ела да ми помогнеш. Взимай одеяла откъдето можеш.

Двамата се втурнаха в опразващото се отделение и заизмъкваха завивките от леглата и от шкафовете. Завтекоха се надолу по стълбите, награбили цели камари.

Земята в болничната градина беше замръзнала. Пред главния вход стоеше сив автобус с работещ двигател. Шофьорът пушеше зад волана. Карла забеляза, че е облечен в дебело палто и има шапка и ръкавици, което й подсказа, че колата не е отоплена.

Малка групичка офицери от Гестапо и СС наблюдаваха процесията.

Качваха се и последните пациенти. Карла и Вернер влязоха в автобуса и почнаха да раздават одеялата.

Доктор Ротман стоеше отзад.

— Карла — подзе той, — кажи… кажи на моята Ханелоре как стоят нещата. Трябва да замина с пациентите. Нямам избор.

— Разбира се — отговори задавено Карла.

— Може би ще успея да защитя тези хора.

Карла кимна, макар всъщност да не вярваше.

— Във всеки случай, не мога да ги изоставя.

— Ще й кажа.

— Предай й още, че я обичам.

Карла не можа повече да сдържа сълзите си.

— Кажи й, че това са били последните ми думи. Обичам я.

Карла кимна.

Вернер я взе за ръка.

— Да тръгваме.

Слязоха от автобуса.

Един от СС се обърна към Вернер:

— Ей, ти, летеца, какво си въобразяваш, че вършиш, по дяволите?

Вернер беше толкова гневен, че Карла се боеше да не се сбие. Но той отговори хладно:

— Раздавам одеяла на възрастни граждани, на които им е студено. И това ли вече е незаконно?

— Мястото ти е на източния фронт.

— Заминавам утре. А Вие?

— Мери си приказките.

— Ако бъдете така любезни да ме арестувате преди да замина, може и да ми спасите живота.

Мъжът се обърна, без да отговори.

Скоростният лост на автобуса изскърца и двигателят забоботи по-шумно. Карла и Вернер се обърнаха да гледат. На всеки прозорец имаше долепени лица — бръщолевещи, разлигавени, смеещи се истерично, разсеяни, изкривени — всичките луди. Пациенти на психиатрията, отведени някъде далеч от СС. Лудите водеха луди.

Автобусът потегли.

VI

— Русия може би щеше да ми хареса, ако ми бяха позволили да я видя — рече Уди Дюър на баща си.

— И аз изпитвам същото усещане.

— Дори не можах да направя прилични снимки.

Двамата седяха в просторното фоайе на хотел „Москва“, недалеч от входа на метрото. Багажът им беше приготвен и предстоеше да си отидат у дома.

Уди продължи:

— Трябва да кажа на Грег Пешков, че съм се запознал с някой си Володя Пешков. Макар че на Володя не му стана приятно. Предполагам, че всички хора с връзки на Запад са подозрителни.

— Можеш да се обзаложиш.

— Както и да е. Получихме онова, за което дойдохме. Това е важното. Съюзниците се ангажираха с Организацията на обединените нации.

— Да — отвърна Гас доволно. — Сталин имаше нужда от малко убеждаване, обаче накрая видя смисъла. Мисля, че ти помогна с откровения си разговор с Пешков.

— Татко, ти се бориш за това цял живот.

— Нямам нищо против да призная, че моментът е особено хубав.

Тревожна мисъл премина през ума на Уди.

— Нали не смяташ да се оттеглиш сега? — попита той.

Гас се разсмя.

— Не. Ние постигнахме принципно съгласие, но с това работата едва започва.

Кордел Хъл вече беше напуснал Москва, обаче някои от помощниците му още бяха тук. Сега един от тях приближи Дюърови. Уди познаваше младежа — Рей Бейкър.

— Имам съобщение за Вас, господин сенатор — притеснено рече той.

— Е, хващате ме тъкмо навреме. След малко тръгвам. Какво има?

— Отнася се за Вашия син Чарлз, тоест Чък.

Гас пребледня.

— Казвайте, Рей.

Младежът с трудност изрече:

— Лоши новини, господине. Чък е участвал в сражение в района на Соломоновите острови.

— Ранен ли е?

— Не, господине, по-лошо.

— Иисусе Христе — промълви Гас и заплака.

Уди никога не бе виждал баща си да плаче.

— Съжалявам, господине. Съобщението е, че той е загинал.