Кен Фолет
Зимата на света (10)

II

В събота беше горещо и Уди отиде на плаж с брат си Чък.

Цялото семейство Дюър беше във Вашингтон. Имаха деветстаен апартамент в хотел Риц-Карлтън. Чък беше в отпуск от флота, баща му работеше по дванадесет часа дневно заради нещо, което наричаше Атлантическата конференция, а майка му пишеше нова книга, за президентските съпруги.

Уди и Чък се преоблякоха в къси панталони и спортни блузи, взеха хавлии, слънчеви очила и вестници и се качиха на влака за Реобът бийч, на брега на Делауеър. Пътуването им отне два часа, но в събота през лятото можеха да идат само там. Пясъчната ивица беше широка, а от океана подухваше свеж бриз. И имаше хиляди момичета в бански костюми.

Двамата братя изглеждаха различно. Чък беше по-нисък, стегнат и атлетичен. Имаше хубавото лице и завладяващата усмивка на майка им. Беше слаб ученик, но и той, като Роза, показваше особена интелигентност и възгледите му за живота винаги бяха нестандартни. Беше по-добър от Уди във всички спортове, без бягането, където дългите крака даваха на по-големия брат бързина, и без бокса, където дългите му ръце почти не позволяваха да получава удари.

У дома Чък не приказваше много за флота, защото родителите още му се сърдеха, че не е отишъл в Харвард. Но пред Уди той ставаше малко по-открит:

— На Хавай е страхотно, обаче наистина съм разочарован, че ми дадоха работа на сушата — обясни той. — Постъпих във флота, за да плавам.

— С какво точно се занимаваш?

— Служа в поделение за радиоразузнаване. Подслушваме съобщения, предимно на японския Имперски военноморски флот.

— Не са ли шифровани?

— Шифровани са. Обаче можеш да научиш много и така. Нарича се анализ на трафика. Внезапното увеличаване на броя на съобщенията означава, че предстоят някакви действия. Освен това в радиотрафика можеш да различаваш модели. Например преди десант има определена конфигурация сигнали.

— Удивително. Обзалагам се, че си добър в работата.

Чък сви рамене.

— Аз съм само чиновник. Анотирам и завеждам сигналите. Но човек не може да не схване основните неща.

— Как е животът в Хавай?

— Много е забавно. Флотските барове могат да са наистина размирни. Най-добро е кафето Черната котка. Имам един добър приятел, Еди Пари, с когото при всяка възможност сърфираме в Уаикики. Хубаво ми е. Но ми се ще да служа на кораб.

Поплуваха в студените води на Атлантическия океан, хапнаха хот-дог за обед, снимаха се един друг с апарата на Уди и зяпаха момичетата, докато слънцето почна да залязва. Вече си проправяха път през навалицата на тръгване, когато Уди съзря Джоан Рузрок.

Не се налагаше да гледа два пъти. Не приличаше на което да е друго момиче на плажа, нито в цял Делауеър. Човек не можеше да сбърка високите скули, извития нос, разкошната тъмна коса, кожата с цвят и гладкост на кафе с мляко.

Без колебание той се насочи право към нея.

Тя изглеждаше направо неописуемо. Черният цял бански костюм с тесни презрамки показваше елегантните й рамене. Минаваше на черта през горната част на бедрата на Джоан и разкриваше доста от дългите й кафяви крака.

Почти не можеше да повярва, че някога е държал в ръцете си тази приказна жена и я е целувал тъй, сякаш е за последно.

Тя погледна към него и заслони очите си от слънцето.

— Уди Дюър! Не знаех, че си във Вашингтон.

Толкова му трябваше като покана. Коленичи на пясъка край нея. Само от близостта й задиша по-тежко.

— Здравей, Джоан.

Хвърли бърз поглед към закръгленото тъмнооко момиче до нея.

— Къде е съпругът ти?

Тя избухна в смях.

— Какво те е накарало да си мислиш, че съм омъжена?

Той се развълнува:

— Преди няколко години минах през апартамента ти за едно парти.

— Наистина?

Придружителката на Джоан се намеси:

— Спомних си. Попитах те как се казваш, но не ме удостои с отговор.

Уди въобще не си я спомняше.

— Съжалявам за неучтивостта си — извини се той. — Аз съм Уди Дюър, а Това е брат ми Чък.

Тъмнооката госпожица се здрависа и с двамата и се представи: Даяна Тавернер.

Чък седна до нея на пясъка — явно това й достави удоволствие. Той беше привлекателен, много по-хубав от Уди.

Самият Уди продължи:

— Както и да е, влязох в кухнята, за да те потърся, и един господин по име Бексфорт Рос ми се представи като твой годеник. Предположих, че вече сте женени. Или е някакъв извънредно дълъг годеж?

— Не бъди глупав — прекъсна го тя леко раздразнена; той си спомни, че Джоан не реагираше добре на шегите.

— Бексфорт разправяше на хората, че сме сгодени, понеже практически живееше в апартамента ни.

Уди бе смаян. Значеше ли това, че Бексфорт е спал там? С Джоан? Не че беше нещо рядко срещано, но малко момичета го признаваха.

— Той постоянно говореше за брак — обясни тя. — Аз не се съгласих.

Следователно беше неомъжена. Уди не би се зарадвал толкова и на печеливш лотариен билет.

Напомни си, че може и да има приятел. Трябваше да установи. Все пак, приятелят беше нещо различно от съпруга.

— Преди няколко дни присъствах на едно заседание заедно с Бексфорт — каза Уди. — Той е голям човек в Държавния департамент.

— Ще стигне далеч и ще си намери жена, която е по-подходяща от мен за съпруга на голям човек в Държавния департамент.

От тона й личеше, че не изпитва топли чувства към бившия си любовник. Уди установи, че това му харесва, макар че не можеше да определи защо.

Облегна се на лакът. Пясъкът беше горещ. Беше уверен, че отдавна щеше да е намерила причина да спомене сериозен приятел, ако имаше такъв. Той продължи:

— Като стана дума за Държавния департамент, ти още ли работиш там?

— Да. Аз съм помощник на заместник-държавния секретар за Европа.

— Интересно.

— Точно сега е интересно.

Уди съзерцаваше чертата, която банският й правеше, когато пресичаше бедрото. Мислеше си, че независимо колко оскъдно е облечено едно момиче, мъжете винаги мислеха за онова, което не се вижда. Започна да получава ерекция и се изтъркаля по корем, за да я прикрие.

Джоан проследи погледа му и го запита:

— Харесва ти банският ми костюм?

Винаги беше откровена. Това бе едно от многото неща, които привличаха у нея.

Реши да бъде също толкова искрен.

— Харесвам теб, Джоан. Винаги съм те харесвал.

Тя се засмя.

— Не го усуквай, Уди — карай направо!

Хората около тях си събираха багажа. Даяна се обади:

— По-добре да си вървим.

— Тъкмо си тръгвахме — каза Уди. — Ще пътуваме ли заедно? Това бе мигът за любезния отказ от нейна страна. Лесно можеше да заяви: О, не, благодаря ви, момчета, вървете си. Вместо това каза:

— Разбира се, защо не?

Момичетата нахлузиха рокли върху банските си, натъпкаха си багажа в няколко чанти и цялата компания се изнесе от плажа.

Влакът беше претъпкан с летовници като тях — изгорели от слънцето, изгладнели и ожаднели. Уди взе четири коли на гарата и ги извади при тръгването на влака. Джоан се обърна към него:

— Помниш ли как някога, в един горещ ден в Бъфало, ти ми купи кола?

— На демонстрацията. Спомням си, разбира се.

— Бяхме хлапета.

— Купуването на кола е техника, която прилагам на хубавите жени.

Тя се засмя.

— Има ли резултат?

— И една целувка не ми е донесло.

Тя вдигна наздравица с шишето си.

— Е, продължавай с опитите.

Това му се стори насърчаващо и той продължи:

— Искаш ли хамбургер или нещо друго, щом стигнем до града, а може би да видим и някой филм?

Е този миг тя можеше да каже: Не, благодаря, имам среща с приятеля си.

Даяна бързо изрече:

— Нямам нищо против. Ти, Джоан?

Джоан й отговори:

— Става.

Няма приятел — и среща! Уди опита да прикрие възторга си.

— Можем да гледаме Невястата дойде — обади се той. — Чувам, че бил доста забавен.

— Кой играе? — попита Джоан.

— Джеймс Кагни и Бет Дейвис.

— Искам да го гледам.

— И аз — каза Даяна.

— Тогава е решено — завърши Уди.

Чък се обади:

— А ти, Чък? Ще ти хареса ли?

— О, разбира се, че ще ми хареса но все пак ти благодаря, бате.

Не беше особено смешно, но Даяна се засмя насърчително.

Скоро сред това Джоан заспа, облегнала глава на рамото на Уди.

Тъмната й коса гъделичкаше врата му; той усещаше топлия й дъх върху кожата си, под яката на ризата. Изпитваше блаженство.

Разделиха се на Юниън Стейшън, отидоха до домовете си да се преоблекат и се срещнаха в едни китайски ресторант в центъра на града.

Водеха разговор за Япония над чоу мейна и бирата.

— Тези типове трябва да бъдат спрени — заяви Чък. — Те са фашисти.

— Може би — обади се Уди.

— Те са милитаристи и агресори, и се отнасят с китайците като расисти. Какво друго трябва да вършат, за да бъдат фашисти?

— Мога да ти отговоря — включи се Джоан. — Разликата е в тяхната представа за бъдещето. Истинските фашисти искат да избият всичките си врагове, а после да създадат радикално нов тип общество. Японците вършат същото в защита на традиционните управляващи групи — военните и императора. По същата причина Испания не е наистина фашистка държава — Франко избива хора, за да укрепи католическата църква и старата аристокрация, а не за да създаде един нов свят.

— Независимо кое е вярно, японците трябва да бъдат спрени — произнесе Даяна.

— Аз виждам нещата иначе — възрази Уди.

Джоан го подкани:

— Добре, Уди, как го виждаш?

Той знаеше, че интересът й към политиката е сериозен и че тя ще оцени един интелигентен отговор.

— Япония е търговска страна без природни богатства — няма петрол или желязо, а само някакви гори. Могат да се издържат само от търговията. Например — внасят суров памук, произвеждат тъкани и ги продават в Индия и Филипините. Но по време на депресията двете големи търговски империи — Великобритания и САЩ — повишиха вносните мита, за да защитят собствените си индустрии. Това сложи край на търговията на японците с Британската империя, като тук включваме и с Индия, и с американската зона, като тук влизат и Филипините. Това ги засегна наистина сериозно.

Даяна попита:

— Това дава ли им право да завоюват света?

— Не, но ги кара да си мислят, че единственият път към икономическата сигурност е притежаването на собствена империя, както е с британците, или поне господството над едно полукълбо, както е със САЩ. В този случай никой не може да ликвидира търговските ти операции. Ето защо искат Далечният Изток да бъде техен заден двор.

Джоан се съгласи:

— А слабостта на нашата политика е, че всяко налагане на икономически санкции, което трябва да накаже японците за агресията им, подсилва идеята им, че трябва да са в състояние да задоволяват сами потребностите си.

— Може би — съгласи се Чък. — Независимо от това трябва да бъдат спрени.

Уди сви рамене. Не можеше да отговори на това.

След вечерята отидоха на кино. Филмът беше чудесен. После Уди и Чък изпратиха момичетата до апартамента й. По пътя той хвана Джоан за ръката. Тя му се усмихна и стисна дланта му — той го прие като насърчение. Пред жилищната сграда той я прегърна. С Периферното си зрение забеляза как Чък прави същото с Даяна.

Джоан целуна устните на Уди за кратко, почти невинно, после обобщи:

— Традиционната целувка за лека нощ.

— Нищо традиционно нямаше в нея последния път, когато те целунах — отговори той и се наведе, за да я целуне отново.

Тя постави показалеца си на устните му и го отблъсна.

Нима щеше да получи само тази нищо и никаква целувчица?

— Онази нощ бях пияна — обясни тя.

— Знам — съгласи се той. Разбираше какъв е проблемът. Тя се боеше, че той ще я вземе за леконравна. Каза й:

— Трезвена си още по-изкусителна.

За миг тя доби замислен вид.

— Това беше добре казано — отговори тя. — Печелиш.

После го целуна отново — леко, бавно, не с настойчивостта на страстта, а с концентрация, която говореше за нежност.

Твърде скоро той дочу Чък:

— Лека нощ, Даяна!

Джоан прекъсна целувката с Уди.

Той невярващо каза:

— Брат ми малко поизбърза!

Тя се засмя леко.

— Лека нощ, Уди — отговори тя, обърна се и тръгна към сградата. Даяна вече стоеше на вратата и изглеждаше определено разочарована.

Уди избърбори:

— Ще се видим ли още веднъж?

Прозвуча жалко дори на себе си и прокле прибързаността си. Джоан обаче явно не обръщаше внимание.

— Обади ми се — отговори му тя и влезе вътре.

Уди гледаше, докато и двете момичета не изчезнаха, после се обърна към брат си.

— Защо не целуваше Даяна по-дълго? — раздразнено го попита той. — Изглежда наистина хубава.

— Не е мой тип — отговори Чък.

— Наистина?

Уди изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото ядосан.

— Хубави закръглени гърди, симпатично лице — какво толкова не й харесваш? Щях да я целуна, ако не бях с Джоан.

— Вкусовете ни са различни.

Тръгнаха към апартамента на родителите си.

— Какъв е твоят тип в такъв случай? — запита Уди брат си.

— Вероятно трябва да ти обясня нещо, преди да планираш други двойни срещи.

— Добре, какво е то?

Чък спря и принуди Уди да направи същото.

— Трябва да се закълнеш никога да не казваш на нашите.

— Кълна се — Уди изучаваше брат си на жълтата светлина на уличните лампи. — И каква е голямата тайна?

— Не харесвам момичета.

— Много е неприятно, съгласен съм, но какво ще правиш?

— Имам предвид, че не обичам да ги прегръщам и целувам.

— Какво? Не говори глупости.

— Всички ние сме устроени по различен начин, Уди.

— Добре де, но тогава ти трябва да си обратен.

— Да.

— Какво, да?

— Да, обратен съм.

— Голям майтапчия си.

— Не се шегувам, Уди, напълно съм сериозен.

— Ти си обратен?

— Точно това съм. Не съм го избирал. Когато бяхме хлапета и започнахме да се празним, ти си си въобразявал едри гърди и някои интимни части с известно окосмяване. Никога не съм ти казвал, че аз си мислех за големи твърди членове.

— Чък, това е отвратително!

— Не, не е. Някои момчета са такива. Повече, отколкото си мислиш — особено във флота.

— Във флота има педали?

Чък кимна енергично.

— Много.

— Добре де… Как го разбираш?

— Обикновено се разпознаваме. Както евреите винаги познават кой е евреин. Например, келнерът в китайския ресторант.

— И той ли е такъв?

— Не го ли чу как казва, че харесва сакото ми?

— Да, но нищо не ми мина през ума.

— Е, това е.

— Харесвал те е?

— Предполагам.

— Защо?

— Вероятно по същата причина, по която Даяна ме хареса. Дявол да го вземе, та аз изглеждам по-добре от теб.

— Това е ненормално.

— Хайде да си вървим вкъщи.

Продължиха нататък. Уди все още бе замаян.

— Искаш да кажеш, че има и китайски педали?

— Разбира се! — засмя се Чък.

— Чудно — човек никога не си мисли, че и китайците са такива.

— Не забравяй — ни дума никому, особено на родителите ни. Бог знае какво ще кажат.

След малко Уди постави ръка на раменете на брат си.

— Е, какво пък — изрече той. — Поне не си републиканец.

III

Грег Пешков отплава със Съмнър Уелс и президента Рузвелт на борда на тежкия крайцер Огъста към залива Пласентия край Нюфаундленд. В конвоя бяха бойният кораб Арканзас, крайцерът Тъскалуза и седемнадесет фрегати. Хвърлиха котва в две дълги редици, с голямо разстояние между тях. В девет сутринта на девети август, събота — слънчев ден — екипажите на двадесетте съда се наредиха на перилата в парадни униформи за пристигането на британския боен кораб Принц Уелски, придружаван от три фрегати; той величествено премина между редиците кораби с министър-председателя Чърчил на борда.

Грег не беше виждал по-впечатляваща демонстрация на сила и изпитваше удоволствие, че е част от нея.

Но изпитваше и притеснение. Надяваше се немците да не знаят за тази среща. Разберяха ли, една подводница можеше да ликвидира двамата лидери на останалото от западната цивилизации и Грег Пешков.

Преди да напусне Вашингтон, Грег отново се срещна с детектива Том Кранмър. Той му даде адрес — къща в евтин квартал, оттатък Юниън Стейшън.

— Тя е келнерка в Университетския дамски клуб до Риц-Карлтън, и затова сте я виждали два пъти в същия квартал — обясни Кранмър, докато слагаше в джоба си хонорара.

— Предполагам, че не й е провървяло с актьорството — но все още продължава да се представя като Джаки Джейкс.

Грег й написа писмо.

Скъпа Джаки,

Просто искам да разбера защо избяга от мен преди шест години. Вярвах, че сме много щастливи, но сигурно съм грешал. Това ме тормози, това е всичко. Плашиш се, когато ме видиш, но няма от какво да се боиш. Не съм ядосан, а просто съм любопитен. Никога няма да те нараня. Ти си първото момиче, което въобще съм обичал. Не можем ли да се срещнем просто на по чаша кафе или нещо друго и да поговорим?

Искрено твой,

Грег Пешков

Добави и телефонния си номер и изпрати писмото в деня, когато потегли за Нюфаундленд.

Президентът беше решен конференцията да завърши със съвместна декларация. Шефът на Грег, Съмнър Уелс, направи чернова, но Рузвелт отказа да я използва и заяви, че е по-добре Чърчил да бъде оставен да напише първия проект.

Грег веднага прецени, че президентът умее да се пазари. Който и да състави първия проект, трябваше да включи — иначе не би било справедливо — нещо от желанията на другата страна наред със своите. С това всъщност исканията на другата страна ставаха минимум, който не подлежи на обсъждане, докато собствените му претенции подлежат на разглеждане. Следователно съставителят винаги започваше в неизгодна позиция. Грег си даде обет да запомни никога да не съставя начален проект.

В събота президентът и премиерът обядваха на борда на Огъста. В неделя присъстваха на литургията на борда на Принц Уелски — английското и американското знамена оцветяваха олтара в червено, бяло и синьо. В понеделник сутринта, когато вече бяха приятели, се заеха с подробностите.

Чърчил представи план от пет точки. Той зарадва Съмнър Уелс и Гас Дюър заради призива за създаване на ефективна международна организация, която да гарантира сигурността на всички държави — с други думи, едно по-силно Общество на народите. И двамата обаче бяха разочаровани, че за Рузвелт това е твърде много. Той го подкрепяше, но се боеше от изолационистите — хората, убедени, че Америка няма нужда от забъркване в неприятностите на останалия свят. Президентът бе изключително чувствителен към общественото мнение и непрекъснато се стараеше да не предизвиква опозиция срещу себе си.

Уелс и Дюър не се отказаха; не се отказаха и британците. Събраха се, за да изработят компромис, приемлив и за двамата държавници. Грег водеше записки за Уелс. Групата предложи клауза с призив за разоръжаване „в зависимост от установяването на по-широка и по-трайна система на обща сигурност“.

Представиха я на двамата големи мъже, които я приеха.

Уелс и Дюър ликуваха.

Грег не можеше да разбере защо.

— Изглежда твърде малко — рече той. — Цялото това усилие — лидерите на две велики държави, срещнали се след преодоляването на хиляди мили, десетки сътрудници, двадесет и четири кораба, три дни приказки — и всичкото за няколко думи, които дори не съдържат точно това, което ние искаме.

— Ние се придвижваме с инчове, а не с мили — усмихнало му отвърна Гас Дюър. — Това е политиката.

IV

Уди и Джоан се срещаха вече пет седмици.

Уди би искал да се вижда с нея всяка вечер, но се въздържаше. Все пак, можа да я види четири пъти през последната седмица. В неделя бяха на плаж; в сряда вечеряха; в петък ходиха на кино, а днес, в събота, щяха да са заедно през целия ден.

Не се уморяваше да й говори. Тя бе забавна, интелигентна и хаплива. Харесваше му твърдото й мнение по всички въпроси. С часове обсъждаха нещата, които харесват или ненавиждат.

Новините от Европа не бяха добри. Немците продължаваха да побеждават Червената армия. Източно от Смоленск унищожиха съветските Шестнадесета и Двадесета армии, взеха триста хиляди пленници и между тях и Москва останаха само малобройни съветски части. Лошите новини от света не можеха да потиснат въодушевлението на Уди.

Джоан вероятно не бе толкова полудяла по него, колкото той по нея. Но можеше да каже, че го обича. Винаги се целуваха за лека нощ и това явно й харесваше, въпреки че не показваше познатата му характерна за нея сила на страстта. Може би защото винаги трябваше да се целуват на обществени места като кина или в коридори, или на улицата до дома й. Когато бяха в апартамента, във всекидневната се намираше поне една от съквартирантките й, а тя все още не го бе поканила в спалнята си.

Отпускът на Чък свърши преди седмици и той се върна на Хаваите. Уди все още се чудеше какво да си мисли за признанието на брат си. Понякога се чувстваше шокиран, сякаш светът се е преобърнал наопаки; друг път се питаше какво ли значение има това. Удържа на обещанието си да не казва на никого, дори и на Джоан.

Тогава баща му замина с президента, а майка му се върна в Бъфало, за да изкара няколко дни с родителите си. Тъй че Уди разполагаше сам с вашингтонския апартамент — цели девет стаи — за няколко дни. Реши да търси възможност да покани Джоан Рузрок — надяваше се на истинска целувка.

Обядваха заедно и отидоха на изложбата Негърско изкуство, атакувана от консервативни писатели, според които такова нещо не съществувало — въпреки неоспоримия талант на хора като художника Джейкъб Лоурънс и скулпторката Елизабет Катлет.

На излизане от изложбата Уди попита:

— Искаш ли да пием по един коктейл, докато решим къде да вечеряме?

— Не, благодаря — отговори тя по обичайния си решителен начин. — Но бих пила с удоволствие чаша чай.

— Чай? — Не беше сигурен къде във Вашингтон може да намери чай. Тогава го осени идея.

— Майка ми има английски чай. Можем да отидем до апартамента.

— Добре.

Сградата беше през няколко преки, на Двадесет и втора северозападна улица, близо до улица „Л“. Дишането им се успокои, след като от лятната жега навън влязоха в климатизираното фоайе. Портиерът ги качи с асансьора.

Влязоха в апартамента и Джоан каза:

— Виждам баща ти непрекъснато във Вашингтон, но с майка ти не съм говорила от години. Трябва да я поздравя за бестселъра й.

— Сега тя не е тук — обясни Уди. — Заповядай в кухнята.

Той напълни чайника от чешмата и го постави на котлона. После прегърна Джоан и произнесе:

— Най-после сме насаме.

— Къде са родителите ти?

— И двамата не са в града.

— А Чък е на Хаваите.

— Да.

Тя се дръпна.

— Уди, как можа да направиш това?

— Да направя какво? Та аз ти правя чай!

— Доведе ме тук под фалшив претекст! Мислех, че вашите са си вкъщи.

— Никога не съм го казвал.

— Защо не ми каза, че ги няма?

— Не си ме попитала! — ядосано отвърна той, въпреки че в протеста й имаше и зрънце истина. Не би я излъгал, но се надяваше че няма да се налага да й казва предварително, че апартаментът е празен.

— Довел си ме, за да се забавляваш! Мислиш си, че съм някоя евтина уличница.

— Не! Просто никога не сме наистина насаме. Надявах се на една целувка, това е всичко.

— Не опитвай да се шегуваш с мен.

Сега тя наистина беше несправедлива. Да, той се надяваше да преспи с нея, но не очакваше това да стане днес.

— Тръгваме — каза той. — Ще пием чай някъде другаде. Риц-Карлтън е близо на същата улица, там е пълно с британци, а те трябва да имат чай.

— О, не бъди глупав, няма нужда да излизаме. Не се страхувам от теб — мога да те отблъсна. Просто съм ти бясна. Не искам мъж, който излиза с мен, понеже си мисли, че съм достъпна.

— Достъпна? — гласът му се извиси. — По дяволите! Шест години чаках да станеш достатъчно снизходителна, за да излезеш с мен. Дори и сега искам само една целувка. Ако ти си достъпна, какво ли щеше да е да съм влюбен в някоя, която е трудна!

За негова изненада тя се разсмя.

— Сега пък какво? — гневно я попита той.

— Извинявай, прав си — каза тя. — Ако искаше някое лесно момиче, отдавна щеше да си се отказал от мен.

— Така е!

— След като те целунах под въздействието на алкохола, притесних се, че можеш да си съставиш ниско мнение за мен. Предположих, че ме гониш за евтино удоволствие. Притеснявах се за това и през последните няколко седмици. Не съм била права. Извинявай.

Беше направо смаян от бързата промяна в настроението й, но прецени, че последното изречено от нея е прогрес.

— Бях луд по теб още преди онази целувка — каза той. — Предполагам, че не си го забелязала.

— Аз въобще не те забелязвах.

— Доста съм висок.

— Това е единствената ти физически привлекателна черта.

Той се усмихна.

— Няма опасност да се главозамая от разговорите с теб, нали?

— Стига да мога да го предотвратя.

Водата завря. Уди постави пакетче чай в порцеланов чайник и го заля.

Джоан изглеждаше замислена.

— Преди минута каза нещо друго.

— Какво?

— Каза „какво ли щеше да е да съм влюбен в някоя, която е трудна“. Наистина ли имаше това предвид?

— Дали съм имал предвид какво?

— Думите, че си влюбен.

— О! Нямах намерение да казвам това — и той заряза предпазливостта. — Да, ако искаш да знаеш истината, влюбен съм в теб. Мисля, че съм те обичал в продължение на години. Обожавам те. Искам…

Тя обви шията му с ръце и го целуна.

Този път беше нещо истинско — устата й напрегнато търсеше неговата, връхчето на езика й докосваше устните му, тялото й се притискаше в неговото. Беше като преди шест години — но сега тя нямаше вкуса на уиски. Той си помисли в екстаз, че това бе момичето, което обича, истинската Джоан — жена със силни страсти. Тя бе в ръцете му и го целуваше, напълно отдадена.

Тя придвижи ръцете си нагоре под спортната му риза, докосна зърната на гърдите му с длани и хвана раменете му, сякаш искаше да потопи ръцете си дълбоко в плътта му. Уди усети, че и тя изпитва потиснато желание, което прелива като от рухнал бент. И той направи същото — погали я отстрани и хвана с ръце гърдите й. Изпитваше чувство на освобождаване — като дете, което излиза от училище за неочаквана ваканция.

Когато постави ръката си между бедрата й, тя се дръпна. Думите й обаче го изненадаха.

— Имаш ли нещо противозачатъчно?

— Не! Извинявай…

— Няма проблем. Всъщност е добре. Показва, че не си планирал да ме прелъстиш.

— Бих го желал.

— Няма значение. Познавам една лекарка, която ще ме оправи в понеделник. Междувременно ще импровизирам. Целуни ме отново.

Докато го правеше, усети как тя разкопчава панталоните му.

— О — произнесе тя миг по-късно. — Колко хубаво.

— И аз си мислех същото — прошепна той.

— Може и да ми трябват две ръце.

— Какво?

— Мисля, че е понеже си толкова висок.

— Не разбирам за какво говориш.

— Тогава ще млъкна и ще те целуна.

След няколко минути тя каза:

— Кърпичка.

За щастие той имаше.

Отвори очи няколко мига преди кулминацията и видя как тя го гледа. В изражението й прочете желание и още нещо, за което помисли, че може да е и любов.

Когато свърши, изпита блажено спокойствие. „Обичам я“, помисли си той, „и съм щастлив. Колко хубав е животът.“

— Прекрасно е — обърна се той към нея. — Искам да го направя за теб.

— Наистина? — попита го тя. — Наистина?

— Да.

И двамата още стояха прави в кухнята, облегнати на вратата на хладилника, но никой от тях не искаше да се отмести. Тя хвана ръката му и я поведе под лятната си рокля и под памучното бельо. Той усети гореща кожа, твърди косъмчета и един влажен процеп. Опита да вкара пръста си вътре, но тя му каза:

— Не.

Джоан хвана върха на показалеца му и го насочи през влажните гънчици. Той усети нещо малко и твърдо, с размера на грахово зърно, току под кожата. Тя задвижи пръста му в кръг.

— Да — произнесе Джоан и затвори очи. — Точно така.

Той гледаше с обожание лицето й, докато тя се оставяше на усещанията си. След минута-две тя издаде слаб вик и го повтори два или три пъти. После дръпна ръката му и се отпусна върху него.

След малко той й каза:

— Чаят ти ще изстине, се засмя:

— Обичам те, Уди.

— Наистина ли?

— Надявам се, че не те уплаших с тези думи.

— Не — отвърна й той. — Щастлив съм.

— Известно ми е, че не е прието момичетата да го казват просто така. Но не мога да се преструвам, че се колебая. Щом веднъж си взела решение, това е.

— Да — съгласи се Уди. — Забелязах това.

V

Грег Пешков живееше в апартамента на баща си в Риц-Карлтън. Лев идваше и си отиваше, отбиваше се за по няколко дни, пътувайки между Бъфало и Лос Анджелис. В момента Грег беше сам в жилището, ако не се брои закръглената дъщеря на конгресмена, Рита Лорънс, която преспа тук и изглеждаше прекрасно, загърната в мъжки червен копринен халат.

Келнерът им донесе закуска, вестници и писмо.

Съвместното заявление на Рузвелт и Чърчил предизвика повече неприятности, отколкото Грег очакваше. Повече от седмица след събитието то продължаваше да е главната новина. Пресата го нарече Атлантическата харта. На Грег документът му приличаше на предпазливи фрази и неясни обещания, но светът виждаше нещата иначе. Приветстваха декларацията като призив в полза на свободата, демокрацията и световната търговия. Твърдеше се, че Хитлер бил бесен и заявил, че това представлявало обявяване на война на Германия от страна на САЩ.

Държавите, които не бяха присъствали на конференцията, все пак искаха да подпишат декларацията — Бексфорт Рос предложи да ги нарекат Обединени нации.

Междувременно немците завладяваха Съветския съюз. На север обкръжаваха Ленинград. На юг отстъпващата Червена армия бе взривила Днепрогес — най-голямата водноелектрическа централа в света, тяхна гордост — за да не отстъпи електричеството от нея на немците. Това беше ужасяваща жертва.

— Червената армия малко е позабавила нахлуването — заяви Грег на Рита, докато четеше Уошингтън Поуст. — Немците обаче продължават да настъпват с по пет мили на ден. Твърдят, че са убили три и половина милиона съветски войници. Възможно ли е?

— Имаш ли някакви роднини в Русия?

— Всъщност да. Веднъж, като си беше пийнал повечко, баща ми сподели с мен, че оставил там едно бременно момиче.

Рита изобрази неодобрение на лицето си.

— Боя се да го кажа, но си е такъв — отговори той. — Той е велик мъж, а великите мъже не се подчиняват на правилата.

Тя замълча, но той можеше да разбере израза на лицето й. Не приемаше мнението му, но не искаше да се кара с него по въпроса.

— Както и да е, имам руски полубрат, незаконнороден като мен — продължи Грег. — Казва се Владимир, но не знам нищо друго за него. Може и да е мъртъв. На възраст е да го мобилизират. Вероятно е един от трите и половина милиона загинали.

И отгърна страницата.

Когато приключи с вестника, прочете донесеното от сервитьора съобщение.

Беше от Джаки Джейкс. Съдържаше телефонен номер и гласеше: Не между 1 и 3.

Изведнъж Грег бе обзет от силното желание да се отърве от Рита.

— Кога те очакват у вас? — направо я запита той.

Тя си погледна часовника.

— О, Боже, трябва да се върна, преди майка ми да е започнала да ме търси.

Беше казала на родителите си, че остава да преспи при някаква приятелка.

Облякоха се заедно и тръгнаха в две отделни таксита.

Грег предположи, че телефонният номер трябва да е от работното й място и че тя ще е заета между един и три часа. Щеше да й звънне преди обед.

Питаше се защо ли е толкова развълнуван. Все пак изпитваше просто любопитство. Рита Лоурънс изглеждаше прекрасно и беше секси, но с нея и с няколкото други жени никога не изпита възбудата от първата си любовна история с Джаки. Несъмнено причината бе, че не можеше да стане отново на петнадесет години.

Стигна до Старата правителствена сграда и се зае с главната си задача за деня — съставянето на съобщение за американците, живеещи в Северна Африка, където британците, немците и италианците настъпваха и отстъпваха върху широката четиридесет и дълга две хиляди мили крайбрежна ивица.

В десет и половина се обади на телефонния номер от съобщението.

Отговори му женски глас.

— Университетският дамски клуб.

Грег не беше стъпвал там — мъжете отиваха само като гости на жените от клуба.

Той попита:

— Джаки Джейкс там ли е?

— Да, очаква обаждане. Моля, задръжте.

През ума му мина, че вероятно е трябвало да получи специално разрешение за обаждането на работното място.

Миг по-късно я чу:

— Джаки е, кой ме търси?

— Грег Пешков.

— Така си и помислих. Как намери адреса ми?

— Наех частен детектив. Можем ли да се срещнем?

— Мисля, че трябва. Но при едно условие.

— Какво е то?

— Да се закълнеш във всичко свято, че няма да казваш на баща си. Никога.

— Защо?

— Ще ти обясня по-късно.

Той вдигна рамене.

— Става.

— Заклеваш ли се?

— Разбира се.

Тя настоя:

— Кажи го.

— Кълна се. Доволна ли си?

— Добре. Можеш да ме поканиш на обяд.

Грег се намръщи.

— Има ли наблизо ресторанти, които ще обслужват едновременно черна жена и бял мъж?

— Знам само за един — Електрическата закусвалня.

— Виждал съм го.

Той беше видял рекламата, но никога не беше влизал — евтино заведение, използвано от портиери и куриери.

— Колко часа?

— Единадесет и половина.

— Толкова рано?

— Кога си мислиш, че обядват келнерките — в един часа?

Той се усмихна.

— Дръзка, както обикновено.

Тя окачи слушалката.

Грег привърши съобщението и занесе напечатаните листа в кабинета на началника си. Постави ги в подноса и попита:

— Майк, става ли да изляза да обядвам рано? Към единайсет и половина?

Майк четеше страницата с журналистическите колонки на Ню Йорк Таймс.

— Да, няма проблем — произнесе той, без да вдигне поглед.

Грег мина покрай Белия дом и стигна закусвалнята в единадесет и двадесет. Беше почти празна — само няколко човека, излезли в почивка преди обед. Той седна в едно сепаре и си поръча кафе.

Запита се какво ли ще каже Джаки. Очакваше измъчвалата го шест години загадка да бъде разрешена.

Тя пристигна в без двадесет и пет. Носеше черна рокля и равни обувки — предположи, че това е униформата й на келнерка без престилката. Черното й стоеше добре и той живо си припомни удоволствието просто да я гледа, с нейната лъкообразна уста и големи тъмни очи. Тя седна срещу него и си поръча салата и кола. Грег взе още едно кафе — беше твърде напрегнат, за да яде.

Лицето й вече не беше по детски пухкаво, както той го помнеше. Тогава тя беше на шестнадесет, тъй че сега бе на двадесет и две. Тогава бяха деца, които си играят на пораснали хора; сега вече бяха възрастни. На лицето й се четеше разказ, който отсъстваше преди шест години — разочарование, страдание и трудности.

— Държа дневната смяна — обясни му тя. — Идвам в девет, подреждам масите, аранжирам стаята. Сервирам на обяд, отсервирам и си тръгвам в пет.

— Повечето келнерки работят вечерно време.

— Предпочитам вечерите и уикендите ми да са свободни.

— Все още си по партитата!

— Не, повече си стоя вкъщи и слушам радиото.

— Сигурно имаш доста приятели.

— Колкото си поискам.

Отне му известно време да схване, че това можеше да означава всичко.

Обядът им дойде. Тя си изпи колата и се зае със салатата.

Грег я попита:

— Та защо избяга през тридесет и пета година?

Тя въздъхна:

— Не желая да ти го казвам, понеже няма да ти хареса.

— Трябва да зная.

— Баща ти ме посети.

Грег кимна:

— Мина ми през ума, че трябва да има нещо общо с това.

— С него имаше един гангстер — Джо някой си.

— Джо Брехунов. Той е престъпник.

Грег започна да се ядосва.

— Нарани ли те?

— Нямаше нужда, Грег. Бях уплашена до смърт само от вида му. Бях готова да направя всичко, което баща ти поиска.

Грег потисна гнева си.

— Какво поиска той?

— Каза, че трябвало да си тръгна незабавно. Можело да ти напиша бележка, но той трябвало да я прочете. Трябваше да се върна във Вашингтон. Много ми беше мъчно да те оставя.

Грег си спомни колко страда и той и промълви:

— На мен също.

Много искаше да се протегне през масата и да вземе нейната ръка, но не беше сигурен дали тя го иска.

Тя продължи:

— Каза, че ще ми дава седмична субсидия, само за да ме държи далеч от теб. Все още ми плаща. Парите са малко, но поне стигат да си плащам наема. Обещах му — но някак си успях да се стегна и да поставя едно условие.

— Какво?

— Че никога няма да ме напада. Направи ли го, ще ти кажа всичко.

— Той съгласи ли се?

— Да.

— На малко хора им се разминава, когато го заплашват.

Тя отмести чинията си.

— Тогава той заяви, че ако не удържа думата си, Джо ще ми накълца лицето. Джо ми показа бръснача си.

Всичко си идваше на мястото.

— Затова все още си уплашена.

Тъмната й кожа побеля от страх.

— Можеш да си напълно сигурен в това.

Гласът на Грег се сниши до шепот.

— Джаки, съжалявам.

Тя се насили да се усмихне:

— Убеден ли си, че е сгрешил? Ти беше на петнадесет. Това не е подходяща възраст за сключване на брак.

— Ако ми го беше казал, можеше и да е различно. Но той решава какво ще става и просто го прави, като че ли никой друг няма право на свое мнение.

— И все пак, беше ни хубаво заедно.

— Разбира се.

— Аз бях твоят подарък.

Той се засмя.

— Най-добрият, който съм получавал.

— С какво се занимаваш напоследък?

— Работя в службата по печата към Държавния департамент през лятото.

Тя направи физиономия.

— Звучи отегчително.

— Напротив! Толкова е вълнуващо да наблюдаваш влиятелни хора да вземат изключително важни решения просто както си седят зад бюрата. Те управляват света!

Тя погледна скептично, но каза:

— Е, може би е по-добро от това да си келнер.

Той започна да разбира колко отдалечени са вече един от друг.

— През септември се връщам в Харвард за последната си година.

— Бас ловя, че си дар Божи за студентките.

— Там има много мъже и много малко момичета.

— И все пак добре се справяш, нали?

— Не мога да те излъжа.

Питаше се дали Емили Хардкасъл е удържала на обещанието си и се е снабдила с противозачатъчна спирала.

— Ще се омъжиш за някоя от тях, ще имаш хубави деца и ще живееш в къща на брега на някое езеро.

— Бих искал да се занимавам с политика, може би да бъда държавен секретар или сенатор, като бащата на Уди Дюър.

Тя погледна настрани.

Грег си помисли за къщата на брега на езерото. Сигурно си мечтаеше за нещо такова. Стана му мъчно за нея.

— Ще го направиш — каза му тя. — Знам го. Просто имаш този маниер. Имаше го още на петнадесет. Приличаш на баща си.

— Какво? Я стига!

Тя сви рамене.

— Помисли си, Грег. Знаеше, че не искам да те виждам. Но изпращаш частен детектив подире ми. Той решава какво ще става и просто го прави, като че ли никой друг няма право на свое мнение. Ти каза това за него само преди минута.

Грег беше слисан:

— Надявам се, че не съм съвсем като него.

Тя го погледна преценяващо:

— Все още няма яснота по въпроса.

Келнерката вдигна чинията й.

— Десерт? — попита ги тя. — Сладкишът с праскови е добър. Никой от тях не искаше десерт, тъй че жената връчи на Грег сметката.

Джаки продължи:

— Надявам се, че удовлетворих любопитството ти.

— Благодаря ти. Оценявам това.

— Когато отново ме видиш на улицата, просто си продължи.

— Ако това искаш.

Тя стана.

— Да си тръгнем поотделно. Така ще съм по-спокойна.

— Както кажеш.

— Късмет, Грег.

— Късмет и на теб.

— Дай бакшиш на келнерката — каза тя и си излезе.