Кен Фолет
Зимата на света (20)

II

Володя Пешков влезе в Германия с десетколесен американски военен камион Студебейкър ЮС6. Камионът беше произведен в Саут Бенд, Индиана, пренесен с товарен влак до Балтимор, оттам с кораб през Атлантическия океан, покрай нос Добра надежда и до Персийския залив, а после отново с влак от Персия до Русия. Володя знаеше, че това е един от двестате хиляди Студебейкъри, предоставени на Червената армия от американското правителство. Русите харесваха тези машини — те бяха издръжливи и надеждни. Казваха, че надписът USA отстрани означава „Убить сукина сына Адолфа“.^[1]

Харесваха и изпращаната от американците храна, особено месните консерви „Спам“. Месото беше възрозово, но приятно мазно.

Володя беше разпределен в Германия, понеже получаваната от неговите шпиони в Берлин информация вече не беше равностойна на данните, които можеха да се почерпят от разпитите на германските военнопленници. Володя беше особено подходящ за тази работа заради отличния си немски.

Когато прекоси границата, се натъкна на съветски плакат: „Червеноармеецо, сега се намираш на германска земя. Часът за разплата настъпи!“ Тези думи бяха сред относително меките форми на пропаганда. От известно време Кремъл сееше омраза към германците с надеждата да накара войниците да се бият по-добре. Политкомисарите бяха преброили — поне така твърдяха — всички загинали в сражение, всички опожарени домове, всички цивилни, убити, защото са комунисти, славяни или евреи, във всяко село и всеки град, превзети от германската армия. Мнозина фронтоваци можеха да посочат тези числа за своя роден край и горяха от нетърпение да нанесат същите щети на Германия.

Червената армия беше достигнала до реката Одер, която се виеше на северозапад през Прусия — последната преграда пред Берлин. Един милион съветски войници, готови да атакуват, се намираха на петдесет мили от столицата. Володя беше с Пета ударна армия. Докато чакаше сражението да започне, той изучаваше армейския вестник Червена звезда.

Прочетеното го ужаси.

Пропагандата надминаваше всичко видяно досега от него. „Всеки ден, в който не си убил поне един германец, е похабен“, пишеше във вестника. „Ако сега чакаш началото на сражението, убий германец. Убиеш ли един, убий и втори — за нас няма нищо по-приятно от гледката на камара немски трупове. Изтребвай немците. За това се моли старата ти майка. Изтребвай немците. Това очакват от теб децата ти. Изтребвай немците. Това е зовът на руската земя. Не трепвай. Не пропускай. Убивай.“

„Гадно е“, рече си Володя. Но внушението беше още по-лошо. Авторът омаловажаваше мародерството: „Германките губят само кожените си палта и сребърните си прибори.“ Пробутваха се и шеги за изнасилването: „Съветските войници не отказват комплиментите на германските жени.“

Войниците по принцип не са сред най-цивилизованите хора. Държанието на германската армия през четиридесет и първа беше разгневило цяла Русия. Правителството подклаждаше гнева на хората с приказки за отмъщение. А сега армейският вестник ясно показваше, че войниците могат да правят каквото щат с победените германци.

Това беше рецепта за Армагедон.

III

Ерик фон Улрих беше погълнат от желанието войната да свърши по-скоро.

Ерик, приятелят му Херман Браун и началникът им доктор Вайс бяха създали полева болница в сградата на една протестантска черквица. Седяха в нефа и чакаха пристигането на теглените от коне линейки и страховития им товар — войници с откъснати крайници и тежки изгаряния.

Германската армия беше укрепила възвишенията Зеелов над река Одер, на мястото, където тя тече най-близо до Берлин. Пунктът за първа помощ на Ерик беше в село на една миля зад фронтовата линия.

Доктор Вайс имаше приятел във военното разузнаване и затова съобщи, че сто и десет хиляди германци защитават Берлин срещу един милион руси. С обичайния си сарказъм докторът додаде:

— Обаче нашият дух е висок, а Адолф Хитлер е най-големият военен гений в човешката история, и затова със сигурност ще победим.

Надежда нямаше, ала немските войници продължаваха да се сражават ожесточено. Ерик смяташе, че това се дължи на разказите за поведението на съветските войници. Червената армия избиваше пленници, разграбваше и рушеше домове, насилваше жените и ги приковаваше по вратите на плевните. Германците вярваха, че бранят семействата си от жестокостите на комунистите. Пропагандата на Кремъл се обръщаше срещу създателите си.

Ерик с нетърпение очакваше разгрома. Мечтаеше убийствата да спрат. Искаше само да си иде у дома.

Скоро желанието му щеше да се сбъдне. Или скоро щеше да умре.

Ерик спеше на една дървена пейка в черквата, когато шумът на руската артилерия го събуди. Беше три сутринта в понеделник, шестнадесети април. И преди беше слушал оръдеен огън, но сега шумът беше поне десет пъти по-силен. За хората на фронта със сигурност беше оглушителен в буквалния смисъл.

Призори ранените започнаха да пристигат и умореният екип се хвана на работа. Ампутираха крайници, наместваха счупени кости, изваждаха куршуми, почистваха и превързваха рани. Нищо не им стигаше — от лекарства до чиста вода. Даваха морфин само на хората, които виеха от болка.

Онези, които можеха да ходят и да държат оръжие, биваха връщани на фронта.

Германската отбрана удържаше по-дълго от очакванията на доктор Вайс. Към края на първия ден още бяха на позиция и с падането на тъмнината притокът на ранени намаля. Медицинският екип успя да поспи тази нощ.

Рано на следващия ден докараха Вернер Франк с тежко премазана китка.

Той вече беше с чин капитан. Отговаряше за участък от отбраната с тридесет 88-милиметрови оръдия.

— Имахме само по осем снаряда на оръдие — обясняваше Вернер, докато сръчните пръсти на доктор Вайс бавно и внимателно наместваха счупените му кости. — Заповедите ни бяха да използваме седем срещу руските танкове, а с осмия да взривим собственото си оръдие, за да не попадне в ръцете на червените.

Вернер се намирал до едно от оръдията, когато то пострадало от пряко попадение от съветската артилерия и се преобърнало върху него.

— Имах късмет, че пострада само ръката ми. Можеше да отнесе проклетата ми тиква например.

След като китката му вече беше превързана, Вернер се обърна към Ерик.

— Нещо ново за Карла?

Ерик знаеше за връзката на Вернер и Карла.

— От седмици не съм получавал писма.

— И аз не съм. Чувам много мрачни неща за Берлин. Надявам се тя да е добре.

— Притеснявам се.

Изненадващо, германците удържаха Зеелов още едно денонощие.

В медицинския пункт не бяха предупредени, че линията е разкъсана. Разпределяха току-що докараните ранени, когато седем или осем съветски войници нахлуха в черквата. Автоматен откос надупчи сводестия таван и Ерик се просна на пода. Всички, които можеха да се движат, също.

Когато забелязаха, че никой не е въоръжен, червеноармейците се поуспокоиха. Обиколиха помещението и обраха всички часовници и пръстени. После си излязоха.

Ерик се питаше какво следва. За пръв път му се случваше да попадне зад противниковата линия. Трябваше ли да изоставят полевата болница и да се помъчат да настигнат отстъпващата немска армия? Или пациентите им се намираха в по-голяма безопасност тук?

Доктор Вайс решително нареди:

— Продължавайте да работите.

Няколко минути по-късно се появи съветски войник, понесъл на рамо ранения си другар. Войникът насочи оръжието си към Вайс и го заля с порой думи на руски. Беше изпаднал в паника, а раненият кървеше обилно.

Вайс му отговори спокойно, макар и със запъване, на родния му език:

— Оръжието не е нужно. Сложи приятеля си на тази маса.

Войникът го послуша и медиците се заловиха за работа. Оръжието не се отмести от доктора.

По-късно през същия ден германските пациенти бяха накарани да излязат или бяха изнесени навън, натоварени в камион и отведени в източна посока. Ерик гледаше как Вернер Франк заминава като военнопленник. Като малък, Ерик често беше чувал историята на своя чичо Роберт, който бил пленен от русите през Европейската война и се прибрал пеш от Сибир, на четири хиляди мили от дома. Сега Ерик се питаше какво ще стане с Вернер.

Докараха още ранени руси и германският медицински екип се погрижи за тях като за свои.

По-късно, докато заспиваше от изтощение, Ерик си рече, че и той е военнопленник.

IV

Докато съюзническите армии обкръжаваха Берлин, на конференцията на Обединените нации в Сан Франсиско започнаха споровете между страните-победителки. Уди би намерил това за потискащо, ако не беше по-зает с опитите да открие Бела Ернандес.

Не спря да мисли за нея по време на инвазията и сраженията във Франция, през престоя си в болницата и докато се възстановяваше от раняването. Миналата година обучението й в Оксфорд беше към своя край и тя планираше да направи докторат в Бъркли, недалеч от Сан Франсиско. Може би живееше в дома на родителите си в Пасифик Хайтс или разполагаше с апартамент близо до университета.

За нещастие, Уди се натъкваше на трудности в опитите да се свърже с нея.

Нямаше отговор на писмата му. Когато позвъни на вписания в телефонния указател номер, една жена на средна възраст, за която Уди подозираше, че е майката на Бела, му отвърна с ледена учтивост:

— В момента не е у дома. Мога ли да й предам нещо?

Бела не се обади.

Вероятно имаше сериозна връзка. Уди искаше тя да му каже, ако е така. Или пък майка й прибираше пощата й и не предаваше съобщенията.

Може би трябваше да се откаже. Може би ставаше глупак. Но не му беше присъщо да се отказва. Помнеше как дълго и упорито бе ухажвал Джоан. „Нещата се повтарят“, рече си той и се запита дали проблемът не е в него.

Междувременно всяка сутрин отиваше с баща си в апартамента на последния етаж на хотела Феърмонт, където държавният секретар Едуард Стетиниъс инструктираше американските представители на конференцията. Стетиниъс беше поел поста на Кордел Хъл, който се намираше в болница. Съединените щати имаха и нов президент, Хари Труман. Той положи клетва след смъртта на Франклин Д. Рузвелт. Колко жалко, отбеляза Гас Дюър, че в такъв съдбоносен момент от световната история Съединените щати се водят от двама неопитни новаци.

Работите почнаха зле. Президентът Труман нескопосно обиди съветския външен министър Молотов на предварителната среща в Белия дом. В резултат Молотов пристигна в Сан Франсиско в лошо настроение. Обяви, че ще се върне у дома, в случай че конференцията не се съгласи незабавно да приеме Белорусия, Украйна и Полша.

Никой не желаеше Съветският съюз да се оттегли. Без него Обединените нации нямаше да са Обединени нации. По-голямата част от американските делегати бяха за постигането на компромис с комунистите, но нагизденият с папийонка сенатор Ванденбърг скрупульозно настояваше да не се предприема нищо под натиска на Москва.

Една сутрин Уди разполагаше с няколко свободни часа и отиде до дома на семейство Ернандес.

Префърцуненият квартал не беше далеч от „Феърмонт“, но Уди още ходеше с бастун, затова му се наложи да вземе такси. Жълтата къща на Ернандес беше във викториански стил и се намираше на улица „Каф“, Жената, която му отвори, беше прекалено добре облечена за прислужница. Тя се усмихна на Уди точно като Бела — това трябва да беше майката. Уди учтиво заговори:

— Добро утро, госпожо. Аз съм Уди Дюър. Запознах се с Бела миналата година в Лондон и определено бих желал да я видя отново, ако може.

Усмивката изчезна. Госпожа Ернандес го изгледа продължително и рече:

— Значи това сте Вие.

Уди нямаше представа за какво говори.

— Аз съм Каролин Ернандес, майката на Изабел. По-добре влезте.

— Благодаря.

Тя не подаде ръка. Ясно беше, че е настроена враждебно, въпреки че не подсказа причината за отношението си. Все едно. Уди беше вътре.

Госпожа Ернандес го въведе в просторен и уютен салон със зашеметяващ изглед към океана. Посочи му един стол с жест, който едва ли можеше да мине за учтив. Седна насреща и отново го изгледа сурово.

— Колко време прекарахте с Бела в Англия? — попита тя.

— Само няколко часа. Но оттогава непрестанно мисля за нея.

Последва ново многозначително мълчание, преди госпожа Ернандес да каже:

— Когато замина за Оксфорд, Бела беше сгодена за Виктор Роландсън. Прекрасен младеж, с когото се познаваха цял живот. Роландсънови са наши стари приятели. Поне бяха такива, докато Бела не се върна и не развали внезапно годежа.

Сърцето на Уди прескочи. Той беше обнадежден.

— Каза ни само, че е осъзнала, че не обича Виктор. Предположих, че е срещнала друг, и сега вече знам кой е той.

— Нямах представа, че е сгодена — отвърна Уди.

— Носеше диамантен пръстен, който трудно можеше да остане незабелязан. Вашата слаба наблюдателност предизвика трагедия.

— Много съжалявам — рече Уди. После реши да не се държи мекушаво и додаде — Всъщност изобщо не съжалявам. Много се радвам, че Бела е развалила годежа, защото смятам, че е прекрасна и я искам за себе си.

Това не се понрави на госпожа Ернандес.

— Прекалено сте самонадеян, млади човече.

Уди изведнъж се ядоса на нейното снизходително държание.

— Госпожо Ернандес, току-що използвахте думата „трагедия“. Моята годеница Джоан умря в ръцете ми в Пърл Харбър. Брат ми Чък беше убит от картечна стрелба на брега на остров Бугенвил. В деня на десанта в Европа пратих Уебър Асото и още четирима млади американци на сигурна смърт, за да превземем моста в някакво забутано градче на име Еглиз-де-Сьор. Аз знам какво е трагедия, госпожо, и това определено не е един разтурен годеж.

Каролин Ернандес се слиса. Уди предположи, че не й се случва често разни млади мъже да й противоречат. Тя не отговори, но като че пребледня малко. След миг стана и излезе от салона без обяснение. Уди не можеше да прецени какво се очаква от него. Обаче още не беше видял Бела, затова не се помести.

След пет минути Бела дойде.

Уди се изправи с разтуптяно сърце. Усмихна се, още щом я зърна. Беше облечена в семпла бледожълта рокля, която подчертаваше разкошната й тъмна коса и мургавата кожа. Винаги бе изглеждала потресаващо красива в прости дрехи, също като Джоан, предположи Уди. Искаше да я прегърне и да притисне нежното й тяло до себе си, но реши да изчака знак от нея.

Бела изглеждаше разтревожена и притеснена.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да те потърся.

— Защо?

— Защото не мога да спра да мисля за теб.

— Ние дори не се познаваме.

— Тогава нека поправим тази грешка. Да започнем още днес. Ще вечеряш ли с мен?

— Не знам.

Уди прекоси салона и отиде при нея.

Тя се сепна при вида на бастуна.

— Какво се е случило с теб?

— Във Франция ме раниха в коляното. Оправям се. Бавно.

— Толкова съжалявам.

— Бела, мисля, че си прекрасна. Вярвам, че и ти ме харесваш. И двамата нямаме ангажименти. Какво те притеснява?

Тя се усмихна с усмивката, която Уди толкова харесваше.

— Струва ми се, че се чувствам неловко. За онова, което направих в Лондон.

— И това ли е всичко?

— Много е за първа среща.

— Такива неща се случваха през цялото време. Не с мен, но чувах за това. Ти мислеше, че ще загина.

Бела кимна.

— Никога не бях правила подобно нещо, дори и с Виктор. Не знам какво ме прихвана. При това в парка! Чувствам се като уличница.

— Аз знам точно каква си. Ти си умна, красива жена с голямо сърце. Защо тогава не забравим онзи миг на лудост в Лондон и не започнем да се опознаваме като едни прилични и добре възпитани млади хора, каквито сме всъщност?

Бела поомекна.

— Можем ли наистина?

— Със сигурност.

— Добре.

— Ще те взема в седем.

— Добре.

Това прозвуча като покана да си тръгне, но Уди не бързаше.

— Не мога да ти опиша колко съм щастлив, че отново те намерих.

Тя го погледна в очите за пръв път.

— О, Уди, и аз съм щастлива. Толкова съм щастлива.

После го прегърна.

Уди беше закопнял за това. Прегърна я и зарови лице в разкошните й коси. Дълго останаха така.

Накрая тя се отдръпна и каза:

— Ще се видим в седем.

— Разбира се.

Уди напусна къщата, обгърнат в облак от щастие.

Отиде направо на срещата на управителната комисия в сградата на Ветераните, до операта. Край дългата маса седяха четиридесет и шестимата членове на комисията. Сътрудниците им — Гас Дюър например — бяха настанени зад тях. Уди беше помощник на сътрудника, затова седеше чак до стената.

Първи говори съветският външен министър Молотов. Според Уди, той не беше впечатляваща гледка. С рядката коса, спретнатите мустачки и очилата приличаше на стоковед, какъвто е бил баща му навремето. Но Молотов беше оцелял дълго време в болшевишката политика. Беше приятел на Сталин още от преди революцията. Той стоеше в основата на съветско-нацисткия пакт от 1939 година. Работеше много и си беше спечелил прякора „каменния задник“ заради дългите часове, които прекарваше зад бюрото.

Молотов предложи Белорусия и Украйна да бъдат признати сред основателките на Обединените нации. Двете съветски републики бяха понесли бремето на германското нашествие, както подчерта Молотов, и всяка от тях беше дала по над един милион войници в Червената армия. Отговориха му, че двете страни не са напълно независими от Москва, обаче същият довод беше приложим и за Канада и Австралия. Британските доминиони имаха отделно членство.

Гласуването беше единодушно. Уди знаеше, че това е договорено предварително. Латиноамериканските държави бяха заплашили да гласуват против, ако организацията не приеме Аржентина, която беше подкрепяла Хитлер. Тази отстъпка осигури гласовете им.

После избухна бомба. Изправи се чехословашкият външен министър Ян Масарик. Той беше прочут либерал и антинацист, лицето му украси корицата на списание Таим през 1944 година. Масарик предложи Полша също да бъде приета в Обединените нации.

Американците отказваха да допуснат Полша, докато Сталин не разреши там да се проведат избори. Масарик като демократ също би трябвало да подкрепи това мнение, особено при положение, че сам се мъчеше да създаде демократична държава, докато Сталин му дишаше във врата. Явно Молотов му беше оказал страшен натиск, за да го доведе до това предателство спрямо идеалите му. И наистина, когато Масарик седна на мястото си, приличаше на човек, който е преглътнал нещо отвратително.

Гас Дюър също изглеждаше мрачен. Предварителните компромиси за Белорусия, Украйна и Аржентина би следвало да гарантират гладката работа на срещата. Но сега Молотов нанесе коварен удар.

Сенатор Ванденбърг от американската делегация беше бесен. Той извади писалка и бележник и почна трескаво да пише. След минута откъсна страницата, кимна на Уди да я вземе и му каза да я предаде на държавния секретар.

Уди приближи до масата, наведе се над рамото на Стетиниъс, остави бележката пред него и рече:

— От сенатора Ванденбърг, господине.

— Благодаря.

Уди се върна на мястото си с мисълта, че това е неговата роля в историята. Докато предаваше бележката, успя да й хвърли едно око. Ванденбърг беше нахвърлил кратка и пламенна реч, в която се отхвърляше чехословашкото предложение. Дали Стетиниъс щеше да възприеме позицията на сенатора?

Ако Молотов се наложеше за Полша, то Ванденбърг би могъл да саботира Обединените нации в Сената. А ако Стетиниъс възприемеше линията на Ванденбърг, Молотов би могъл да си тръгне. Това би погубило Обединените нации също така ефикасно.

Уди затаи дъх.

Стетиниъс се изправи с бележката на Ванденбърг в ръка.

— Току-що спазихме задълженията си от Ялта в полза на Съветския съюз — рече държавният секретар. Имаше предвид ангажимента на САЩ в подкрепа на Белорусия и Украйна. После продължи с думите, написани от сенатора:

— В Ялта бяха поети и други задължения, които също трябва да бъдат изпълнени. Едно от тях изисква ново и представително временно правителство в Полша.

В залата се разнесе изумен шепот. Стетиниъс се изправяше срещу Молотов. Уди хвърли един поглед на Ванденбърг. Сенаторът мъркаше от удоволствие.

— Докато това не стане — продължи Стетиниъс. — Конференцията не може с чиста съвест да признае правителството в Люблин.

Държавният секретар погледна право към Молотов и продължи с точните думи на Ванденбърг.

— Това би било проява на най-долно двуличие.

Молотов пламна.

Британският външен министър Антъни Идън разгърна длъгнестата си фигура, изправи се и подкрепи Стетиниъс. Тонът му беше безупречно вежлив, но думите му бяха остри:

— Моето правителство няма как да знае дали полският народ подкрепя временното правителство, тъй като нашите съветски съюзници отказват да допуснат британски наблюдатели в Полша.

Уди усети как срещата се обръща против Молотов. Молотов явно беше със същото впечатление. Посъветва се с екипа си достатъчно шумно, та Уди да долови гнева в гласа му. Дали обаче щеше да напусне?

Белгийският външен министър, плешив и дебел мъж с двойна брадичка, предложи компромис — изрази надеждата, че новото полско правителство ще бъде съставено достатъчно скоро, та да има представители в Сан Франсиско преди края на конференцията.

Всички гледаха Молотов. Дадена му беше възможност да излезе от ситуацията, без да губи достойнство. Щеше ли да приеме?

Молотов все още изглеждаше гневен. Все пак той леко, ала безпогрешно, кимна в знак на съгласие.

И кризата свърши.

„Добре“, рече си Уди, „две победи в един и същи ден. Нещата вървят към подобрение.“

V

Карла излезе за вода.

От два дни по домовете нямаше вода. За щастие, берлинските домакини откриха, че през няколко пресечки има старомодни улични помпи, свързани с кладенци. Отдавна неизползвани, те бяха ръждясали и скърцаха, но — като по чудо — работеха. И така, всяка сутрин жените вземаха кофи и кани и се нареждаха на опашка.

Въздушните нападения спряха, може би защото противникът вече беше пред града. Но все още бе опасно да се излиза, понеже съветската артилерия обстрелваше столицата. Карла не разбираше защо си правят труда. По-голямата част от града беше разрушена. Цели улици и дори по-големи пространства бяха направо изравнени със земята. Нямаше електричество, вода и газ. Не се движеха нито трамваи, нито автобуси. Хиляди, може би милиони хора бяха останали без дом. Градът беше превърнат в огромен бежански лагер. Но обстрелът продължаваше. Повечето хора прекарваха по цели дни в мазетата или в общите укрития, но се налагаше да излизат за вода.

Малко преди електричеството да спре, по радио БиБиСи съобщиха, че Червената армия е освободила концентрационния лагер Заксенхаузен. Заксенхаузен се намираше северно от Берлин, следователно ставаше ясно, че настъпващите от изток руси обкръжават града, вместо направо да нахлуят. Майката на Карла, Мод, стигна до заключението, че те правят това, за да не допуснат влизането в града на американските, британските, френските и канадските войски, които бързо напредваха към Берлин от запад. Тя цитира Ленин: „Който контролира Берлин, контролира Германия. Който контролира Германия, контролира Европа“.

Ала германската армия не се предаваше. Немските войници бяха по-малобройни и по-зле въоръжени от противника, не им достигаха муниции и гориво, гладуваха, обаче се държаха. Отново и отново техните водачи ги хвърляха срещу превъзхождащия ги числено враг и те отново и отново се подчиняваха на заповедите, сражаваха се храбро и сърцато и загиваха със стотици хиляди. В тази армия бяха двамата мъже, които Карла обичаше — брат й Ерик и любимият й Вернер. Тя нямаше представа дали участват в сраженията и дали въобще са живи.

Карла беше прекратила работата на шпионския кръг. Войната се превърна в хаос. Бойните планове имаха малко значение. Секретните разузнавателни сведения от Берлин нямаха почти никаква стойност за напредващата Червена армия. Вече не си заслужаваше риска. Шпионите изгориха книгите с кодовете и скриха радиопредавателите в руините на бомбардираните сгради. Споразумяха се никога да не говорят за работата си. Проявили бяха смелост, бяха помогнали войната да е по-кратка и бяха спасили живота на други хора, но щеше да е прекалено да очакват от разгромените си съотечественици да видят нещата от тяхната гледна точка. Тяхната храброст щеше да си остане тайна завинаги.

Докато Карла чакаше реда си за вода, край опашката мина противотанков взвод на Хитлеровата младеж. Тръгнали бяха на изток, където още се водеха сражения. Взводът се състоеше от двама петдесетинагодишни мъже и дузина юноши, всичките на велосипеди. Отпред на всеки велосипед бяха прикрепени по две от новите противотанкови оръжия за еднократна стрелба — Панцерфауст. Униформите бяха възголеми за момчетата, а каските им щяха да изглеждат направо смешни, ако положението не беше толкова отчайващо. Юношите отиваха да се бият с Червената армия.

Отиваха да умрат.

Карла извърна поглед, докато минаваха — не искаше да запомни лицата им.

Докато пълнеше кофата с вода, жената след нея, госпожа Райх, заговори тихо, та никой друг да не я чуе:

— Вие сте приятелка с жената на доктора, нали?

Карла се напрегна. Госпожа Райх явно имаше предвид Ханелоре Ротман. Доктор Ротман беше изчезнал заедно с психично болните пациенти на Еврейската болница. Синът на Ханелоре, Руди, беше захвърлил жълтата звезда, и се беше присъединил към евреите, които живееха нелегално — в берлинския жаргон ги наричаха „подводници“. Самата Ханелоре, която не беше еврейка, остана в дома си.

През последните дванадесет години такъв въпрос — приятелка ли си на жената на евреина? — представляваше по-скоро обвинение. А днес? Карла не знаеше. Госпожа Райх беше просто позната и тя не можеше да й вярва.

Карла затвори крана.

— Когато бях дете, доктор Ротман беше нашият семеен лекар — отговори тя предпазливо. — Защо питате?

Другата жена застана на мястото й на чешмата и започна да пълни голяма тенекия от олио.

— Отведоха госпожа Ротман. Реших, че ще искате да знаете.

Това беше обичайно. Непрестанно „отвеждаха“ хора. Но когато се случеше с някой близък, ударът попадаше право в сърцето.

Нямаше смисъл човек да се мъчи да разбере какво се случва с тях. Даже беше опасно. Хората, които питаха за изчезналите, изчезваха на свой ред. Въпреки това Карла беше длъжна да попита:

— Знаете ли къде я отведоха?

Този път имаше отговор.

— В транзитния лагер на улица „Шул“. Във Вединг, в старата Еврейска болница. Знаете ли къде е?

Карла се обнадежди.

— Знам.

От време на време Карла работеше в Еврейската болница — неофициално и незаконно — и затова й беше известно, че властите са взели една от сградите, патологията, и са я оградили с бодлива тел.

— Надявам се всичко с нея да е наред — рече госпожа Райх. — Тя се държа много добре с мен, когато моят Щефи боледуваше.

Спря водата и се тръгна.

Карла забърза в обратна посока, към дома.

Трябваше да направи нещо за Ханелоре. По принцип беше почти невъзможно да измъкнеш някого от лагер, но сега, когато всичко се разпадаше, може и да имаше начин.

Карла даде кофата с вода на Ада.

Мод беше отишла да чака ред за купони. Карла прецени, че сестринската униформа може да е от полза и я облече. Обясни на Ада къде отива и потегли.

Налагаше се да стигне до болницата пеш. Вединг се намираше на две или три мили от дома й. Чудеше се дали си струва да опитва. Навярно нямаше как да помогне на Ханелоре, дори и да я открие. Ала после се замисли за Ева в Лондон и за Руди, който се криеше тук, в Берлин — ужасно би било да загубят майка си в последните часове на войната. Длъжна беше да опита.

По улиците обикаляха военни полицаи, спираха хората и им искаха документи за проверка. Работеха по тройки, сформираха дисциплинарни съдилища и се интересуваха главно от мъже в боеспособна възраст. Не закачиха Карла заради сестринската й униформа.

Струваше й се странно, че в опустошения град ябълковите и черешовите дървета са отрупани в бели и розови цветове, а между взривовете може да чуе песента на птиците. Звучеше оптимистично като всяка друга пролет.

С ужас забеляза няколко мъже, обесени на уличните лампи. Част от тях бяха с униформи. На повечето тела бяха окачени надписи „Страхливец“ или „Дезертьор“. Карла знаеше, че са обвинени от тричленните съдилища по улиците. Нима нацистите още не бяха задоволили глада си за убийства? Идеше й да заплаче.

Три пъти се наложи да се скрие от артилерийския обстрел. Последния път се намираше съвсем близо до болницата. Стори й се, че сраженията се водят само на няколко улици оттам. Стрелбата беше толкова тежка, че Карла се изкушаваше да избяга. Най-вероятно Ханелоре беше осъдена; може би вече дори беше убита. Защо тогава Карла да жертва живота си? Въпреки това продължи напред.

Вече беше вечер, когато стигна целта. Болницата се намираше на ъгъла на улиците „Иранише“ и „Шул“. Дърветата се бяха раззеленили. Патологичната лаборатория, която беше превърната в транзитен лагер, бе под охрана. Карла смяташе да отиде при охраната и да обясни защо е тук, но скоро прецени, че тази стратегия не е добра. Разсъждаваше дали не може да се промъкне през тунелите.

Влезе в главната сграда. Болницата още функционираше. Всички пациенти бяха преместени в мазетата и тунелите. Екипът работеше на светлината на маслени лампи. По миризмата се познаваше, че тоалетните не се мият. Водата се носеше с кофи от стария кладенец в градината.

Карла с изненада видя как войници водят ранените си другари за лечение. Внезапно беше престанало да ги интересува, че лекарите и сестрите може да са евреи.

Карла влезе в тунела, който минаваше под градината и излизаше в патологията. Както и очакваше, на входа имаше пазач. Щом видя униформата й, младежът от Гестапо само й махна да влиза. Може би не виждаше смисъл в работата си.

Тя вече беше в лагера. Чудеше се дали излизането ще е толкова лесно.

Миризмата беше още по-противна и Карла скоро установи причината. Мазето беше претъпкано. Стотици хора бяха наблъскани в четирите складови помещения. Седяха или лежаха по пода, а малцината късметлии можеха да се облягат на стените. Бяха мръсни, вонящи и изтощени и сподириха Карла с безизразни погледи.

След няколко минути тя откри Ханелоре.

Госпожа Ротман навремето не беше красавица, но беше грациозна, а чертите на лицето й бяха силни. Сега, подобно на повечето хора, беше мършава, а косите й бяха сиви и безжизнени. Лицето й беше изпито и набраздено от бръчки.

Ханелоре разговаряше с някаква девойка. Момичето беше на такава възраст, че имаше женствени форми и детско лице. Седеше на пода и плачеше, а Ханелоре беше коленичила до нея, държеше я за ръка и й шепнеше успокоително. Когато съгледа Карла, тя възкликна:

— Мили Боже! Защо си тук?

— Реших, че ако им кажа, че не си еврейка, може да те пуснат.

— Доста смело от твоя страна.

— Съпругът ти спаси живота на много хора. Сега е време някой да спаси теб.

За миг на Карла й се стори, че Ханелоре ще избухне в сълзи. Лицето й се сгърчи. После тя примигна и поклати глава.

— Това е Ребека Розен — рече Ханелоре с овладян вече глас. — Днес родителите й бяха убити от артилерийската стрелба.

— Много съжалявам, Ребека.

Момичето не отговори.

— На колко години си, Ребека? — попита Карла.

— Почти на четиринадесет.

— Вече ще трябва да се държиш като голяма.

— Защо не умрях и аз? Стоях точно зад тях. Сега съм съвсем сама.

— Не си сама — бързо отвърна Карла. — Ние сме е теб.

После се обърна към Ханелоре.

— Кой е началникът тук?

— Нарича се Валтер Доберке.

— Ще му кажа, че трябва да те освободи.

— Днес го няма. А заместникът му е някакъв фелдфебел, тъп като шопар. А, погледни. Идва Гизела. Тя е любовницата на Доберке.

В помещението влезе млада жена — красива, с дълги светли коси и млечнобяла кожа. Никой не я погледна. Изражението на лицето й беше предизвикателно.

Ханелоре разказа:

— Правят секс на леглото в кабинета за електрокардиограми горе. В замяна тя получава допълнително храна. Само аз говоря с нея. Просто смятам, че не бива да съдим хората за компромисите, които са принудени да правят. Всички живеем в истински ад.

Карла не беше убедена. Тя не би се сприятелила с еврейско момиче, което спи с нацист.

Гизела срещна погледа на Ханелоре и приближи.

— Той е получил нови заповеди — каза младата жена толкова тихо, че Карла трябваше са се напряга, за да я чуе. После Гизела се умълча.

— Е, какви са заповедите? — попита я Ханелоре.

Гласът на Гизела се сниши до шепот.

— Да убие всички тук.

Сякаш ледена ръка сграбчи сърцето на Карла. Всички тези хора — и Ханелоре, и малката Ребека.

— Валтер не иска да го прави — заяви Гизела. — Той всъщност не е лош човек.

— Кога трябва да ни убие? — попита Ханелоре със спокоен фатализъм.

— Веднага. Обаче иска преди това да унищожи документацията. В момента Ханс-Петер и Мартин тъпчат папките в пещта. Работата е много, така че разполагаме с няколко часа. Може би Червената армия ще се появи навреме да ни спаси.

— А може би няма — отвърна остро Ханелоре. — Има ли начин да го убедим да не спази заповедите? Войната почти свърши, за Бога.

— По-рано можех да му внуша всичко — тъжно каза Гизела. — Обаче започнах да му омръзвам. Знаеш какви са мъжете.

— Той би трябвало да се замисля за собственото си бъдеще. Всеки момент Съюзниците ще поемат властта тук. Те ще накажат нацистките престъпления.

— Ако всички сме мъртви, кой би могъл да го обвини? — попита Гизела.

— Аз мога — рече Карла.

Другите две жени се втренчиха в нея, без да продумат.

Карла си даде сметка, че макар да не е еврейка, можеха да я убият, за да не свидетелства.

Тя отчаяно затърси някакво решение.

— Може би ако Доберке ни пощади, ще изглежда по-добре пред Съюзниците.

— Това се казва хрумване — възкликна Ханелоре. — Всички ние можем да подпишем декларация, че ни е спасил живота.

Карла изгледа изпитателно Гизела. Лицето на младата жена изразяваше съмнение, но все пак тя рече:

— Може и да го направи.

Ханелоре се озърна.

— Ето я Хилде. Тя е нещо като секретарка на Доберке.

Повика я и обясни плана.

— Ще напечатам документи за освобождаване на всички — рече Хилде. — Ще поискаме от Доберке да ги подпише, преди да му дадем декларацията.

В подземието нямаше охрана — пазачите стояха само на приземния етаж и в тунела, така че долу затворниците можеха да се движат свободно. Хилде отиде в помещението, което служеше на Доберке за подземен кабинет. Първо напечата декларацията. Ханелоре и Карла обиколиха всички пленници, казаха им с какво са се заловили и ги накараха да подпишат. Междувременно Хилде напечата документите за освобождаване.

Докато приключат с всичко, стана полунощ. Нямаха какво повече да направят до идването на Доберке.

Карла легна на пода до Ребека Розен. Нямаше къде другаде да спи.

След малко Ребека заплака тихичко.

Карла не знаеше какво да прави. Искаше да я успокои, ала не намираше думи. Какво да каже на дете, което току-що е видяло убийството на родителите си? Приглушеното хлипане продължаваше. Накрая Карла се обърна и прегърна Ребека.

Веднага разбра, че тъкмо това е трябвало да направи. Ребека се сгуши и зарови глава в гърдите й. Карла я галеше по гърба като бебе. Постепенно Ребека престана да плаче и заспа.

Карла не спа тази нощ. Времето й мина в измисляне на реч, с която да се обърне към коменданта на лагера. Понякога призоваваше добрината в него, друг път го заплашваше със съда на Съюзниците или се позоваваше на личния му интерес.

Стараеше се да не мисли как ще ги застрелят. Ерик й беше разказал как нацистите екзекутират по дванадесет човека едновременно в Русия. Предположи, че и в Германия са разработили ефикасна система. Трудно беше да си я представи. И може би така беше по-добре.

Тръгнеше ли от лагера сега или рано сутринта, навярно можеше да избегне убийството. Не беше нито пленница, нито еврейка, а и документите й бяха редовни. Заради сестринската униформа можеше да излезе така, както беше влязла — дори без да се налага да показва документи. Но така щеше за изостави и Ханелоре, и Ребека. Колкото и да копнееше да се измъкне оттук, не можеше да се насили и да тръгне.

Стрелбата навън продължи чак до ранните часове на утрото, след това прекъсна за кратко. Призори се възобнови. Сега беше достатъчно близо и Карла различаваше и картечния огън, наред с артилерията.

Рано сутринта пазачите донесоха казан рядка супа и торба с парчета стар хляб. Карла пи от супата и яде от хляба; после неохотно използва тоалетната, която беше неописуемо мръсна.

Карла, Ханелоре, Гизела и Хилде се качиха на приземния етаж да чакат Доберке. Бомбардировките бяха започнали отново и четирите жени непрестанно бяха в опасност, обаче искаха да се изправят пред коменданта в момента, когато пристигне.

Той не се появи в обичайното време. „Обикновено е точен“, каза Хилде. „Може би сраженията по улиците са го забавили. Разбира се, може и да е мъртъв“. Карла се надяваше да е жив, понеже заместникът му, фелдфебел Еренщайн, беше прекалено глупав за разговори.

Доберке се бавеше вече час и Карла почна да губи надежда.

Той пристигна след още един час.

— Това пък сега какво е? Сбирка на майките ли?

— Всички затворници подписаха декларация, че сте им спасили живота. Това може да спаси Вашия живот, ако приемете условията ни — обясни Ханелоре.

— Не ставайте смешни — отговори Доберке.

— Според радио БиБиСи — обади се Карла — Обединените нации имат списък на нацистките офицери, които са извършвали масови убийства. До една седмица можете да се изправите пред съда. Нима не искате да разполагате с подписана декларация, че сте спасили хората?

— Да се слуша БиБиСи е престъпление.

— Не толкова тежко, колкото убийството.

Хилде държеше папка.

— Напечатах заповеди за освобождаване на всички тук — рече тя. — Ако ги подпишете, ще получите декларацията.

— Мога просто да я взема от вас.

— Никой няма да повярва във Вашата невинност, ако всички сме мъртви.

Доберке се ядоса, задето се е озовал в подобно положение, обаче не се чувстваше достатъчно уверен в себе си, та просто да си тръгне.

— Бих могъл да застрелям вас четирите за неподчинение.

— Това е поражението — нетърпеливо му отвърна Карла. — По-добре свиквайте.

Лицето на Доберке потъмня от гняв и Карла разбра, че е отишла твърде далеч. Искаше й се да си върне думите назад. Вторачи се в лицето на Доберке и се помъчи да не показва колко я е страх.

В този момент до сградата падна снаряд. Вратите се разтресоха и прозорците се изпочупиха. Всички инстинктивно се свиха, но никой не пострада.

Когато се изправиха, изражението на Доберке се беше променило. Гневът беше заменен от нещо като гнусливо съгласие. Сърцето на Карла забърза. Дали Доберке се предаваше?

Фелдфебел Еренщайн дотърча и докладва:

— Няма ранени, господине.

— Много добре, фелдфебел.

Еренщайн се канеше да излезе, когато Доберке го привика.

— Този лагер се закрива — заяви той.

Карла затаи дъх.

— Закрива ли се, господине? — гласът на Еренщайн прозвуча едновременно нападателно и изненадано.

— Ново нареждане. Кажете на другите да тръгват… Да се явят в бункера на гарата на „Фридрихщрасе“.

Карла знаеше, че Доберке си измисля. Явно и Еренщайн подозираше същото.

— Кога, господине?

— Незабавно.

— Незабавно — повтори Еренщайн и спря, като че думата имаше нужда от допълнителни разяснения.

Доберке го изгледа строго.

— Слушам, господине. Ще предам.

Еренщайн излезе.

Карла усети как я обзема вълнение от победата, но си рече, че още не е свободна.

— Покажете ми декларацията — нареди Доберке на Хилде.

Хилде отвори папката. Вътре имаше дузина листове с еднакъв текст в началото, последван от подписите на затворниците. Подаде ги на коменданта.

Доберке ги сгъна и ги натъпка в джоба си.

Хилде остави пред него заповедите за освобождаване.

— Подпишете, моля.

— Нямате нужда от заповеди за освобождаване. Пък и аз нямам време да подписвам стотици документи — отговори Доберке и се изправи.

— Полицията обикаля по улиците — намеси се Карла. — Бесят хора по уличните лампи. Документите ни трябват.

Доберке потупа джоба си и отвърна:

— Мен ще обесят, ако намерят тази декларация.

Тръгна към вратата.

— Вземи ме с теб, Валтер! — проплака Гизела.

— Да те взема ли? А жена ми какво ще каже?

Той излезе и тръшна вратата.

Гизела избухна в сълзи.

Карла отвори вратата и загледа отдалечаващия се Доберке. Нямаше други офицери от Гестапо — всички се бяха подчинили на заповедта му и бяха изоставили лагера.

Комендантът излезе на улицата и побягна.

Остави портата отворена.

Ханелоре стоеше до Карла и гледаше невярващо навън.

— Май сме свободни — рече Карла.

— Трябва да кажем на останалите.

— Аз ще им кажа — заяви Хилде и слезе в подземието.

Карла и Ханелоре тръгнаха предпазливо по алеята от лабораторията към отворената порта. Там спряха и се спогледаха.

— Боим се от свободата — каза Ханелоре.

Зад тях се разнесе момичешки глас.

— Карла, не си отивай без мен!

Ребека тичаше по алеята, а под мръсната блуза гърдите й подскачаха.

Карла въздъхна. „Сдобих се с дъщеря“, помисли тя. „Не съм готова да стана майка, обаче какво мога да сторя?“

— Добре, ела. Но бъди готова да тичаш.

После осъзна, че не бива да се тревожи за пъргавината на Ребека — момичето несъмнено можеше да тича по-бързо от Карла и Ханелоре.

Пресякоха градината на болницата и се озоваха на главния вход. Тук спряха и огледаха „Иранише щрасе“ в двете посоки. Видя им се спокойно. Пресякоха улицата и притичаха до ъгъла. Докато проверяваше „Шул щрасе“, Карла чу автоматна стрелба и забеляза, че по-нагоре се води сражение. Видя, че немските войници отстъпват към нея, а червеноармейците ги следват.

Озърна се. Нямаше къде да се скрият — дърветата не бяха кой знае какво убежище.

По средата на улицата, на петдесетина метра от мястото на Карла, се взриви снаряд. Тя усети взривната вълна, но остана невредима.

Без да се договарят, трите побягнаха обратно към болницата.

Върнаха се в лабораторията. Някои от затворниците стояха до оградата от бодлива тел, сякаш не смееха да излязат.

Карла им каза:

— Подземието вони, обаче сега там е най-безопасно.

Тя влезе в сградата и заслиза по стълбите. Повечето от затворниците я последваха.

Питаше се колко дълго ще им се наложи да останат тук. Германската армия би трябвало да се предаде, но кога ще стане това? Карла не си представяше Хитлер да капитулира при каквито и да било обстоятелства. Все пак целият му живот беше преминал в това да крещи, че той е вождът. Как би могъл да признае, че е сгрешил, че е бил глупав и зъл? Че е избил милиони хора и е станал причина страната му да бъда изравнена със земята от бомбардировки? Че ще влезе в историята като най-злия човек, живял някога на света? Не би могъл. По-скоро би полудял, би умрял от срам или би захапал дулото на пистолета.

Но кога? Утре? Другата седмица? По-късно?

Горе някой извика:

— Тук са! Русите са тук!

После Карла чу тропането на тежки ботуши по стъпалата. Откъде съветските войници са се сдобили с такива хубави ботуши? От Америка ли?

И тогава те влязоха в помещението. Четири, шест, осем, девет мъже с мръсни лица и автомати с барабанни пълнители, готови за убийство. Заемаха доста място. Бившите затворници се отдръпнаха от тях, макар че това бяха освободителите.

Войниците се ориентираха в обстановката. Разбраха, че измършавелите затворници, главно жени, не ги застрашават. Свалиха оръжията. Неколцина се отправиха към съседните помещения.

Един висок войник вдигна ръкава на ризата си. Имаше шест или седем ръчни часовника. Изкрещя нещо на руски и посочи часовниците с приклада на автомата си. Карла разбра какво има предвид, ала й беше трудно да повярва. Тогава мъжът сграбчи една възрастна жена и посочи венчалната й халка.

— Да не би да ни откраднат и малкото, което нацистите ни оставиха? — възкликна Ханелоре.

Съветските войници направиха точно това. Високият изглеждаше раздразнен. Опита да измъкне пръстена на жената. Щом разбра какво иска, тя сама го свали и му го даде.

Руснакът взе пръстена, кимна и посочи всички останали в помещението.

Ханелоре пристъпи напред и заговори на немски.

— Тези хора са затворници! Евреи и роднини на евреи, преследвани от нацистите!

Не стана ясно дали войникът я е разбрал. Той просто продължи настоятелно да сочи часовниците на ръката си.

Получи малкото скъпоценности, които не бяха откраднати или разменени срещу храна.

Освобождаването, дело на Червената армия, явно нямаше да е щастливото събитие, което мнозина очакваха с нетърпение.

Но следваше по-лошо.

Високият войник посочи Ребека.

Тя се извърна и опита да се скрие зад Карла.

Друг войник, дребен и светлокос, сграбчи Ребека и я измъкна. Ребека запищя, а дребосъкът се ухили, като че звукът му доставяше удоволствие.

Карла с ужас разбра какво ще стане.

Дребният стискаше здраво Ребека, докато високият грубо опипваше гърдите й и говореше нещо, от което двамата се разсмяха.

Всички затворници се развикаха с негодувание.

Високият войник наведе оръжието си. Карла се боеше да не открие огън. Натиснеше ли спусъка, щеше да избие десетки затворници в претъпканото помещение.

Затворниците осъзнаха опасността и се смълчаха.

Двамата войници заотстъпваха към вратата, повлекли Ребека. Тя викаше и се бореше, но не можеше да се освободи от хватката на дребния.

Когато стигнаха вратата, Карла се провикна:

— Чакайте!

Нещо в гласа й ги накара да спрат.

— Тя е много малка. Само на тринадесет е! — Карла не знаеше дали я разбират, затова вдигна десет пръста, после три и повтори — Тринадесет!

Високият май я разбра. Ухили се и отговори на немски: „Жената си е жена“.

Карла откри, че му казва:

— Трябва ви истинска жена.

Бавно се приближи и продължи:

— Вземете мен вместо нея.

Опита да се усмихне съблазнително.

— Аз не съм дете. Знам какво да правя.

Карла приближи още. Достатъчно близо, за да усети вонята на човек, който не се е мил от месеци. Помъчи се да прикрие отвращението си, сниши глас, докосна многозначително гърдите си и додаде:

— Аз знам от какво имат нужда мъжете. Забравете детето.

Високият войник пак огледа Ребека. Очите й бяха зачервени от плач, носът й течеше и това й помагаше да изглежда съвсем като дете.

Тя погледна Карла, която каза:

— Горе има легло. Да ви заведа ли?

Пак не беше сигурна дали я разбират, затова взе високия за ръката и той я последва по стълбите.

Дребният пусна Ребека и тръгна подире им.

Вече успяла, Карла съжаляваше за дързостта си. Искаше да се откъсне от войниците и да побегне. Ала те сигурно щяха да я убият и пак да вземат Ребека. Карла се замисли за отчаяното дете, което беше загубило родителите си едва вчера. Ако я насилеха днес, това щеше да я смаже завинаги. Карла трябваше да я спаси.

„Това няма да ме смачка“, рече си Карла. „Мога да го преживея. После пак ще съм същата.“

Отведе двамата в кабинета за електрокардиограми. Беше й студено, като че сърцето й се смръзва, а мислите й се точат забавено. До леглото имаше кутия с вазелин, с който лекарите подобряваха проводимостта на електродите. Карла се събу и се намаза обилно. Това би трябвало да предотврати кървенето.

Трябваше да продължи с преструвките. Обърна се към войниците и с ужас видя, че са се появили още трима. Опита да се усмихне, ала не можа.

Легна по гръб и разтвори крака.

Високият коленичи. Раздра униформата й и оголи гърдите й. Карла забеляза, че войникът си помага с ръка. После легна отгоре й и проникна в нея. Тя си каза, че това тук няма нищо общо с нещата, които правеше с Вернер.

Извърна глава настрани, обаче войникът стисна брадичката й и я принуди да го гледа. Карла затвори очи. Високият взе да я целува, мъчейки се да натика езика си в устата й. Дъхът му вонеше на гнило. Когато тя стисна устни, той я удари. Тя извика и отвори разранените си устни. Мислеше колко по-лошо би било всичко това за тринадесетгодишно момиче.

Войникът свърши с пъшкане. Карла се постара да прикрие отвращението си.

Дребният замени високия.

Карла искаше да изключи ума си, да накара тялото си да действа като нещо отделно, като машина или предмет, който няма връзка с нея. Този не се опитваше да я целува, обаче смучеше гърдите и хапеше зърната й, а когато тя изпищя от болка, явно му достави удоволствие и той стана още по-груб.

Мина някое време и дребосъкът свърши.

После друг.

Карла си даде сметка, че когато това приключи, тя няма да може да се измие, понеже в града нямаше течаща вода. Тази мисъл я срази. Соковете на насилниците щяха да останат вътре в нея, миризмата им щеше да се задържи върху кожата й, лигите им щяха да са в устата й. И тя нямаше как да се отърве от тях. Това й се струваше по-страшно от всичко досега. Смелостта я напусна и тя заплака.

След третия войник дойде четвърти.