Анна Тод
След (94)

Глава деветдесет и три

Хардин веднага сменя темата и пита:

— Сега когато вече си имаме наше местенце, предполагам, че няма да искаш да оставаме в къщата на баща ми тази вечер?

Избутвам спомена за изкривеното и подуто лице на Зед някъде дълбоко в подсъзнанието си и се усмихвам:

— Правилно си предположил. Освен ако Карен не ни покани да останем, защото няма да мога да откажа.

Ужасно се притеснявам от предстоящата среща с Кен. Опитвам сама себе си да уверя, че сега е друг човек, опитвам се дори да забравя, но това се оказва почти невъзможно.

— За малко да забравя — подхваща и вдига пръст, за да ми каже, че трябва да изчакам минутка, докато пуска сидито. — Реших да дам един последен шанс на „Фрей“.

— Наистина ли? И кога взе това съдбовно решение?

— Ами… след срещата ни при реката. Но отворих диска едва миналата седмица.

— Онова не беше среща — дразня го, а той се смее.

— Ти ми позволи да вкарам пръст в теб, така че… предполагам, че се брои.

Замахвам да го плесна, но той хваща ръката ми, обръща я и целува дланта ми. Смея се и увивам длан около неговите дълги и елегантни пръсти. Спомням си как лежах върху мократа тениска на Хардин и как той ми подари първия оргазъм. А сега се смее и пита:

— Забавно беше, нали? — казва самодоволно, а аз се смея с него.

— Както и да е. Кажи ми как еволюира мнението ти за „Фрей“.

— Ами не са зле. Всъщност никак не са зле. Имат една песен, която не ми излиза от главата.

Сега вече съм безкрайно любопитна.

— Наистина ли?

— Да… — казва и очите му шарят между шосето и радиото, докато търси песента. Музиката изпълва малкото пространство. Усмивката цъфва на лицето ми. — Казва се „Никога не казвай никога“ — обявява, сякаш не знам и за първи път слушам песента, сякаш не са ми любима група. Слушаме текста на песента в мълчание, а аз се усмихвам глуповато. Знам, че му е малко неудобно да пуска тая песен, но го прави заради мен, затова не я дискутирам. Просто се наслаждавам на този нежен миг с Хардин.

През останалата част от пътя той пуска по малко от различните песни и ми обяснява какво мисли за всяка една от тях. Този малък жест означава толкова много за мен. Едва ли Хардин някога би разбрал колко много ценя това, което направи. Обичам всеки миг, в който ми показва по нещо от себе си, нещо заровено и скрито, нещо съвсем ново и изненадващо за мен. Това е едно от нещата, които толкова много обичам в него.

Улицата пред къщата на баща му е претъпкана с автомобили. Когато излизам от колата, усещам как хладният вятър ме пронизва. Потръпвам. Тънкото сако и късата рокля не ме пазят кой знае колко от студа. Хардин съблича сакото си и обвива раменете ми. Топло е и мирише на него. Моят любим аромат.

— Какъв си бил джентълмен! Кой да си помисли, че и това го има в теб — шегувам се.

— Не ме карай да те върна в колата и да те изчукам на паркинга — казва. Издавам нещо средно между възклицание и писък, което му се струва ужасно смешно.

— Имаш ли място за телефона ми в чантата си? — пита.

— Не е чанта, а плик. Да, имам място — усмихвам се и изпружвам длан. Той слага телефона си и аз го прибирам в плика, но точно тогава забелязвам, че фонът на телефона му не е досегашното обикновено сиво, а е онази снимка, която направи, докато му говорех, преди да тръгнем. Устните ми са леко отворени, очите ми са пълни с живот. Бузите ми са леко зачервени. Странно е да се видя такава. Това прави той с мен. Прави ме жива.

— Обичам те — казвам, без да коментирам новия фон на телефона му.

Къщата на Кен и Карен е претъпкана от народ. Подавам му сакото, той го облича и ме хваща за ръката.

— Да се опитаме да намерим Ландън — предлагам.

Хардин кима и тръгва напред, без да изпуска ръката ми. Намираме доведения му брат в хола, до шкафа с новите съдове. И шкафът е нов, след като Хардин изпотроши всичко онази нощ, когато дойдох тук за първи път. Сега ми се струва, че е било преди години.

Ландън е заобиколен от хора на средна възраст около… шестдесет. Единият е сложил ръка на рамото му. Когато ни вижда, лицето му грейва в усмивка. Извинява се и се измъква от разговора. Изглежда много хубав. Костюмът му е подобен на костюма на Хардин.

— Не вярвах, че ще доживея да те видя в костюм и вратовръзка — смее се Ландън.

— Ако продължиш да говориш за това, не ти остава много живот — казва Хардин, но знам, че се шегува, защото се усмихва. Имам чувството, че ледът започва да се топи, и се радвам, защото Ландън е един от най-близките ми приятели, държа на него и наистина искам да се уважават.

— Майка ми ще е истински щастлива и трогната от жеста. Теса, изглеждаш много красива — отбелязва и ме прегръща. Хардин не пуска ръката ми, затова се опитвам да го прегърна с една ръка.

— Кои са всичките тези хора? — питам. Знам, че Карен и Кен са тук само от година и нещо. Изумявам се, че са дошли над двеста души.

— Повечето са техни приятели от университета. Другите са просто приятели и роднини. Познавам по-малко от половината. Искате ли нещо за пиене? След около десет минути всички излизаме навън.

— Чия беше брилянтната идея за сватба на открито през декември? — мрънка Хардин.

— На майка ми. Но в тентите има отопление. — Оглежда се и се обръща към Хардин. — Трябва да намериш баща си и да му кажеш, че си тук. Някъде на горния етаж е. Майка ми се е скрила някъде с леля ми.

— Хм… мисля да остана тук — отговаря Хардин.

Галя дланта му с палец и той с благодарност стиска ръката ми.

— Е, добре, аз трябва да отивам. Но ще се видим след това — казва и тръгва с усмивка.

— Искаш ли да излизаме вече навън? — питам го и той кима. — Обичам те, Хардин.

Той се усмихва и двете му трапчинки грейват.

— Обичам те, Тес — казва и ме целува по бузата.

Хардин отваря задната врата и ми подава сакото си.

Задният двор е аранжиран с много вкус. По-голямата част от пространството е заето от две големи тенти. От дърветата висят стотици малки фенерчета. Дори и на дневна светлина са толкова красиви. Сигурна съм, че никога няма да забравя тази гледка.

— Мисля, че трябва да отидем там — казва Хардин и сочи към по-малката тента.

Започваме да си проправяме път и Хардин наистина се оказа прав. Пред семплия, но стилно украсен олтар са наредени в редици дървени столове. От стените висят красиви цветя. Всички гости са облечени в черно и бяло. Половината места вече са заети. Сядаме два реда преди последния, защото знам, че Хардин не иска да е прекалено напред.

— Никога не съм си представял, че ще присъствам на сватбата на баща си.

— Знам. Толкова съм горда с теб, че дойде. Мисля, че за тях означава много, а може би ще е добре и за теб.

Облягам глава на рамото му и той веднага увива ръка около кръста ми. Говорим колко хубаво и стилно е украсено. И двамата сме на мнение, че черно-бялото е наистина много интересен и елегантен избор. Тъкмо простичката и ненатруфена украса оставя у мен впечатлението, че съм поканена да присъствам на един от най-личните и важни мигове за семейството, независимо от огромния брой гости.

— Мисля, че тържеството е в по-голямата тента — казва Хардин и върти една от къдриците ми между пръстите си.

— И аз мисля така. Обзалагам се, че е по-красиво дори…

— Хардин? Ти ли си? — чувам женски глас зад гърба си. И двамата се обръщаме наляво. Една възрастна жена в черно-бяла рокля на цветя и с ниски обувки ни гледа с изненадани очи. — О, небеса! Ти си! — възкликва жената. Посивялата й коса е прибрана на обикновено кокче. Има съвсем малко грим и изглежда жизнена, здрава, кипи от енергия. Хардин обаче е пребледнял като платно, в лицето му не е останала и капка кръв.

— Гами…^[1] — казва той, става и тя веднага го придърпва в прегръдката си.

— Не мога да повярвам, че си тук! Не съм те виждала от години! Гледай само какво красиво момче си станал! Истински мъж! Колко си станал висок! А това какво е? — пита недоволно и сочи пиърсинга на лицето му.

Той се изчервява и се смее смутено.

— Как си? — пита той и започва да се клати на пети, както прави винаги когато е притеснен.

— Добре съм, момчето ми. Толкова ми липсваше — казва и попива избилите в ъгълчетата на очите й сълзи, но веднага се съвзема и пита възторжено: — А коя е тази прелестна млада дама?

— О… извинявам се… Това е Теса… моята… приятелка. Теса, това е Гами… Баба ми.

Усмихвам се и ставам. Никога не съм очаквала, че ще се запозная с бабите и дядовците на Хардин. Не знам защо бях решила, че са починали… като моите. И той никога не бе споменавал за тях, но това не ме учудва. И аз не съм споменавала нищо за моите.

— Толкова ми е приятно да се запознаем — подавам ръка за поздрав, но тя не поема ръката ми, направо ме дърпа в прегръдката си и ме целува по бузата.

— Удоволствието е изцяло мое. Какво красиво момиче! — възкликва с дори по-силен акцент от този на Хардин. — Казвам се Адел, но може да ми казваш Гами.

— Благодаря — отговарям и се изчервявам, а тя пляска с ръце. Толкова е щастлива.

— Не мога да повярвам, че си тук! Виждал ли си се с баща си напоследък? Знае ли, че си тук? — обръща се към Хардин, който смутено пъха ръце в джобовете си.

— Да, знае. Идвам… често напоследък.

— Това е прекрасна новина. Нямах представа, че се виждате. — Имам чувството, че пак ще се разплаче.

— Моля, всички да заемат местата си. Церемонията ще започне всеки момент — казва от издигнатата платформа един мъж с микрофон. Гами дърпа Хардин за ръката, преди той да успее да се възпротиви.

— Ела да седнеш при семейството. Не трябва да си толкова назад.

Той се обръща към мен и погледът му крещи: Помогни ми!, но аз само се усмихвам и тръгвам след тях.

Сядаме до една жена, която много прилича на Карен. Предполагам, че е сестра й. Хардин ме хваща за ръка. Баба му поглежда към преплетените ни пръсти, усмихва се и го хваща за другата ръка. Той се размърдва, сякаш му е крайно неудобно, но не отдръпва ръката си.

Кен заема мястото си до олтара и когато вижда сина си, изражението му става такова, че може едновременно да разбие сърцето ти и да го стопли.

Учудвам се, че Хардин му се усмихва. Лицето на Кен грее от щастие.

Ландън е на подиума до Кен, но не мисля, че Хардин има нещо против. И бездруго едва ли някога би се съгласил да е там. Следват радостни въздишки и възклицания и разбирам, че Карен влиза. Толкова е красива. Когато очите й срещат погледа на бъдещия й съпруг, неволно облягам глава на рамото на Хардин.

Карен излъчва топлина и щастие. Усмивката й огрява като с мека светлина лицата на всички. Роклята й е до земята, леко се носи зад нея, бузите й пламтят.

Церемонията е трогателна. Гласът на Кен се прекършва, едва преглъща сълзите си, докато изрича сватбения си обет към съпругата си. Усещам как сълзите се стичат по лицето ми. Хардин ме поглежда и се усмихва. После нежно избърсва лицето ми. Карен е красива булка. А първата им целувка като съпруг и съпруга предизвиква овациите и възторжените викове на гостите.

— Прекалено лигаво — казва Хардин, докато облягам глава на рамото му, и гледаме как гостите излизат навън.

Тръгваме с баба му към другата тента. Оказах се права: по-красива е и от първата. Покрай стените на тентата са наредени маси с бели покривки и черни салфетки. В средата на масите са сложени красиви черни и бели цветя. По тавана са наредени фенерчета, както беше в градината. Меката и топла светлина се отразява в лъскавите чаши и чинии. В средата на тентата няма нищо. Мястото е освободено за дансинга — с черни и бели плочки. Сервитьорите чакат гостите да си заемат местата.

— Не изчезвайте. Искам да ви видя после — казва бабата на Хардин и ни оставя.

— Това е най-красивата сватба, на която съм бил — казва Хардин и поглежда към бялата драперия, опъната по протежението на тавана.

— Не съм ходила на сватба от дете — вмятам някак между другото.

— Това много ми харесва — усмихва се Хардин и ме целува по бузата. Не съм свикнала с публични прояви на чувства, но усещам, че бързо започвам да свиквам.

— Кое ти харесва?

— Че не си била на сватба с Ноа.

Смея се и сядаме, но не ми е много хубаво, че отново повдига темата за Ноа.

 

 

Храната е божествена. Аз решавам да ям пиле, а Хардин си взима стек. Всичко е сервирано на бюфета и така атмосферата е по-свободна и неангажираща, но храната е подредена с много стил и е наистина вкусно. Потапям малко парче пиле в белия сос и точно доближавам вилицата към устата си, когато Хардин я измъква от ръката ми, лапа хапката и се усмихва, докато дъвче.

— Няма да ти се размине! — казвам и лапам другото парче пиле, преди да успее да ми го вземе. Той се смее, навежда се и целува рамото ми. Забелязвам, че жената, която седи срещу нас, ни гледа с неодобрение. Отвръщам на погледа й със същата грубост и тя се принуждава да отмести очи.

— Искаш ли да ти донеса още една чиния? — питам високо, за да чуе грубата жена. Тя поглежда мъжа до себе си и повдига възмутено вежда. Той обаче не й обръща никакво внимание, което допълнително я изнервя. Усмихвам се и слагам длан върху ръката на Хардин.

— А, да, разбира се. Благодаря.

Целувам го по бузата и отивам да се наредя на опашката пред бюфета.

— Теса? — чувам познат глас. Обръщам се и забелязвам господин Ванс и Тревър на няколко метра от мен.

— Здравейте — усмихвам се.

— Изглеждаш зашеметяващо — казва Тревър и аз тихичко му благодаря.

— Как прекарваш уикенда? — пита Ванс.

— О, страхотно, но не се оплаквам и от работните дни.

— О, да, за малко да ти повярвам — смее се и си взема чиния.

— Няма ли червено месо? — пита Кимбърли зад гърба му. После опира пръст в челото му, сякаш да го застреля в главата, но веднага след това му праща въздушна целувка. Кимбърли и Ванс? Кой можеше да предположи? В понеделник трябва да я питам за подробности.

— Това, жените, нямат угодия — шегува се той и започва да пълни чинията й, докато аз пълня чинията на Хардин. — Ще се видим след малко. — Усмихва ми се и тръгва обратно към мястото си до Кимбърли. Тя ми маха, а после слага в скута си едно малко момченце и го кара да ми махне. Дали Кимбърли има деца?

— Това е синът на Ванс — казва Тревър, сякаш досетил се за какво мисля. — Съпругата му почина преди пет години, веднага след раждането. Единствената жена, с която е излизал досега, е Ким. При това са заедно едва от няколко месеца. Но знам, че е влюбен до ушите в нея — обяснява и изведнъж се обръща към мен, усмихвайки ми се широко.

— Е, сега вече знам при кого да отида за последните клюки в офиса — шегувам се и двамата се смеем.

— Бебо… — Ръката на Хардин собственически се усуква около кръста ми. Момчето си защитава територията, нали?

— Радвам се де те видя… Хардин. Нали така беше? — пита Тревър.

— Да — отговаря му кратко и отсечено Хардин. — Да се връщаме. Ландън те търси — казва и ме притиска по-плътно до себе си, жест, с който вероятно казва на Тревър да се разкара.

— Ще се видим после, Тревър — усмихвам се вежливо и подавам на Хардин чинията.