Анна Тод
След (85)

Глава осемдесет и четири

Хардин извива назад главата на Дан. Ръцете му са все още около шията му. После блъска главата му в тревата. За секунда ми минава мисълта дали би направил същото, ако под тях имаше циментова настилка или нагорещени въглища. Отговорът идва веднага, като по поръчка — Хардин вдига юмрук и го забива в челюстта на Дан.

— Хардин! — изпищявам и скачам на крака. Всички останали просто гледат. Джейс очевидно се забавлява, на Рони му е смешно.

— Спри го! — моля Джейс, но той клати отрицателно глава точно когато юмрукът на Хардин се стоварва за втори път върху вече разкървавеното лице на Дан.

— Това набира скорост от известно време, нека си го изкарат един на друг — смее се и ме пита дали искам да пийна нещо.

— Моля? Не, не искам да пия! Какво ви става! Откачихте ли? — крещя.

Събира се народ, хората буквално се стичат и викат окуражително. Дан не е успял да удари Хардин, за което съм щастлива, честно казано, но искам някой да спре Хардин, преди да е пребил човека. Страхувам се дори да опитам да го спра, затова, виждайки Зед да се приближава през поляната, започвам да го викам в истерия. Очите му ме намират и той хуква към мен.

— Моля те, спри го — пищя. Всички се забавляват. Всички, освен мен. Ако продължава така, ще го убие. Сигурна съм.

Зед кима, прави няколко крачки към Хардин, увива ръка около тениската му и започва да го дърпа назад. Хардин очевидно не очаква някой да тръгне да ги разтървава, затова губи равновесие и пуска Дан, но сега се опитва да удари Зед. Зед успява да избегне удара, слага ръце на раменете на Хардин и му казва нещо, което не мога да чуя, поглежда ме и кима с глава към мен.

Очите на Хардин горят. Кокалчетата му са разкървавени, тече кръв. Зед е раздрал тениската му, когато се опитваше да го дръпне назад, гърдите му се надигат тежко и бързо като на озверяло животно, което току-що е убило плячката си.

Не смея да направя и крачка към него, знам колко ми е ядосан, бесен е. Току-що станах свидетел как за част от секундата тотално изгуби контрол и премаза човек, но някак съм сигурна, че никога не би ме наранил физически.

Хората се нагледаха на сеир, а и вече няма какво да се види, затова всички бавно се прибират към къщата. Тялото на Дан лежи сгърчено на земята. Джейс се навежда да му помогне да се изправи. Дан вдига тениската си, бърше лицето си и плюе кръв и слюнка. Моментално извръщам очи.

Хардин обръща глава, поглежда Дан и прави крачка към него, но Зед го хваща и го задържа на място.

— Да ти го начукам, Скот! — крещи Дан. Джейс застава между двамата. О, сега вече е готов да се намеси, нали? — Само чакай… твоята малка…

— Затваряй си устата! — крещи Джейс и Дан веднага млъква, но ме изглежда продължително и аз инстинктивно правя крачка назад. Чудя се какво ли искаше да каже Джейс с това „набира скорост от известно време“. Допреди няколко минути всичко между двамата беше нормално!

— Влизай вътре — крещи Хардин. Веднага разбирам, че говори на мен.

Решавам да го послушам поне този път, обръщам се и хуквам към къщата. Знам, че всички ме гледат, но не ми пука. Разбутвам тълпата и бягам по стълбите към стаята на Хардин.

Трябва да съм забравила да я заключа, преди да изляза, защото — за мой огромен ужас — на пода има огромно червено петно. Някой вероятно е влизал и е разлял напитката си върху бежовия килим.

Страхотно.

Хуквам към банята да взема кърпа, намокрям я с вода и бягам обратно. Този път заключвам вратата и започвам настървено да чистя петното, но водата само го прави по-голямо и размазано. Чувам ключа в ключалката и се опитвам да стана, преди да е влязъл.

— Какво правиш, по дяволите? — погледът му се премества от кърпата в ръката ми към петното на пода.

— Някой… забравих да заключа, когато слязох долу — казвам и го поглеждам. Ноздрите му са разширени, диша дълбоко. — Съжалявам.

Гневът се излива на вълни от тялото му, а дори не мога да му се сърдя, защото аз съм виновна за всичко. Ако го бях послушала и бях останала тук, както ми каза, това нямаше да се случи. Нищо нямаше да се случи.

Той прокарва длани по лицето си. Правя крачка към него. Кръвта по ръцете му ми напомня за случката на стадиона, когато пак се беше бил. Той грабва кърпата от ръцете ми, а аз отскачам леко назад — от изненада или може би от страх. Поглежда ме объркан, навежда глава настрани и после започва да чисти кокалчетата си с неизползваната част на кърпата.

Очаквах да влезе като ураган през вратата, да ми крещи, да ме обижда, но вместо това ме удостоява с гробовно мълчание. А това е много, много по-лошо.

— Моля те, кажи нещо — проскимтявам.

Думите му излизат много бавно:

— Повярвай ми, Теса, сигурен съм, че не искаш да говоря точно в този момент.

— Искам — казвам. Не мога да понеса мълчанието му.

— Не, не искаш — изръмжава.

— Напротив, искам. Искам да ми кажеш какво беше всичко това. Какво се случи долу — размахвам ръце към прозореца, а той свива своите в юмруци.

— Мамка му, Теса! Винаги натискаш, притискаш, предизвикваш нещата! За да е на твоето. Казах ти да седиш в шибаната стая, казах ти го един милион шибани пъти, а ти какво правиш, по дяволите? Не чуваш, отказваш да чуеш! Както винаги! Защо никога не слушаш какво ти се казва? — крещи и забива юмрук в гардероба. Дървото се пука.

— Защото, Хардин, не можеш да ми казваш какво да правя — крещя и аз.

— Не ти казвам какво да правиш, а се опитах да те държа настрани от такива лайна. Предупредих те, че са кофти хора, а ти ми се появяваш долу с Джейс и после предлагаш да играеш на шибаната игра. Какво беше това, мамка му?

Вените на врата му са толкова обтегнати, страхувам се, че ще се пръснат.

— Не знаех каква е играта!

— Знаеше, че не искам да играя, и единствената причина да се съгласиш да играеш, беше, че някой спомена името на Моли. Защото си полудяла от ревност от това момиче!

— Моля? Полудяла от ревност? Може би не ми се нрави фактът, че приятелят ми я е чукал! — Бузите ми пламтят. Ненавистта ми към нея и… да, ревността ми отиват малко извън нормалното, но той току-що едва не уби човек заради това, че се канеше да ме целуне!

— Съжалявам, че трябва да ти съобщя новината, но ако ще имаш проблем с всяка, с която съм спал, може да се наложи да си смениш колежа — казва и ченето ми пада. — Нямаше проблем с трите момичета долу, нали? — добавя и сърцето ми се качва в гърлото.

— Какви момичета? — Не мога да си поема дъх. — Тези, които играха с нас ли?

— Да. И, кажи-речи, почти всяко едно момиче, което идва в тази къща — казва без грам емоция в гласа, но ме гледа все така гневно.

Опитвам се да кажа нещо, но не знам какво. При мисълта, че Хардин е спал с тези три момичета и на практика с почти всяко момиче в колежа, стомахът ми се обръща няколко пъти и ми се гади.

И как само ми го хвърли в лицето. Вероятно изглеждам като пълна глупачка в очите на всички, защото съм сигурна, че ме мислят за едно от многото му завоевания, една от многото, с които спи. Знаех, че ще е ядосан, но това вече е прекалено, дори за него. Имам чувството, че сме се върнали в самото начало, когато се запознахме, когато той съвсем целенасочено ме обиждаше и ме караше да плача всеки божи ден.

— Какво? Изненадана ли си? Не бива да се изненадваш — казва.

— Не, не съм изненадана.

И наистина не съм. Ни най-малко. Просто съм наранена. И не заради миналото му, а заради начина, по който се държа с мен само защото ми е сърдит. Мигам бързо, за да спра сълзите, но не мога. Налага се да се обърна да избърша очите си.

— Просто си иди — казва и тръгва към вратата.

— Моля? — питам и се обръщам към него.

— Просто си иди, Теса.

— Къде да си ида?

Той дори не ме поглежда.

— В общежитието… не знам… но не можеш да останеш тук.

Не, изобщо не мислех, че нещата ще се развият така. Не, не го очаквах. С всяка секунда, изпълнена с тежко мълчание, болката в гърдите ми става все по-кошмарна, непоносима. Искам да го моля на колене да ми позволи да остана, да споря с него, докато ми каже защо реагира така на всичко, което се случи долу, но от друга страна съм унизена, наранена и засрамена от начина, по който ме гони. Грабвам чантата си, мятам я през рамо и когато стигам до вратата, се обръщам да го погледна с надеждата, че може би ще промени решението си и ще ми се извини.

Той се обръща към прозореца и дори не ме поглежда.

Нямам никаква представа как ще стигна до общежитието, при положение че Хардин ме докара и че имах намерение да остана тук през нощта. Не си спомням кога за последен път спах сама в стаята си. Перспективата да бъда сама точно сега ме побърква. Имам чувството, че дойдохме преди дни, а са минали едва няколко часа.

Когато стигам до последното стъпало, някой ме дърпа за тениската. Обръщам се и се моля да не е Дан или Джейс. Хардин е.

— Върни се — казва. Очите му са червени, гласът му е отчаян.

— Защо? Нали искаше да си тръгна — забивам поглед в стената зад него.

Той въздъхва, взима чантата от рамото ми и тръгва нагоре. В първия момент решавам да му оставя чантата си и да си тръгна без нея, но после се сещам, че именно инатът ми сътвори тая каша.

Въздъхвам и тръгвам след него. Когато вратата се затваря зад нас, той се обръща и ме заковава на вратата, притиска тялото си в мен и ме гледа в очите.

— Съжалявам. — Едната му ръка се залепва на вратата до главата ми, за да не мога да мърдам.

— И аз съжалявам — прошепвам.

— Просто… понякога… си изпускам нервите. Не съм спал с тези момичета, с които играхме. Е, не и с трите.

Изпитвам леко облекчение, но не мога да се успокоя.

— Когато се ядосам, първичният ми инстинкт ме кара да ударя още по-силно, с тройна сила да нараня човека, който ми е причинил болката. Но не искам да си тръгваш. Съжалявам, че те изплаших, като пребих Дан долу. Опитвам се да се променя, да се променя заради теб… да бъда този мъж, когото заслужаваш, но ми е много трудно. Особено когато правиш такива неща. И ги правиш с цел, нарочно, за да ме взривиш — казва и пръстите му избърсват засъхващите по бузите ми сълзи.

— Не се изплаших от теб — изричам.

— Реших, че съм ти изкарал акъла.

— Не… Може би мъничко се изплаших, когато издърпа кърпата, реших, че си ядосан заради петното на пода. Но истината е, че когато се сбихте с Дан, повече се страхувах за теб.

— Страхувала си се за мен? Та той дори не успя да ме докосне — казва Хардин и изправя гордо рамене.

— Не, страхувах се, че ще го убиеш или осакатиш… или… и аз не знам. Можеше сериозно да загазиш за такова нещо.

Хардин се смее.

— Чакай да видя дали правилно съм разбрал. Не си се страхувала за мен, а заради законовите наказания, които се предвиждат в случай на сбиване?

— Престани да се смееш. Все още съм ти ядосана — отвръщам и скръствам ръце, но нямам никаква представа защо съм му ядосана. Може би още съм разстроена заради това, че ми каза да си ида.

— И на мен не ми е минало. Но логиката ти е доста забавна. — Притиска чело в моето. — Ще ме побъркаш.

— Знам.

— Никога не ме слушаш и винаги се опитваш да спориш с мен. За всичко. Ти си твърдоглава, непоносима.

— Знам.

— Провокираш ме и ме докарваш до инфаркт от стрес, да не споменавам изобщо тази подробност, че едва не се изчука с Дан пред очите ми. — Устните му докосват врата ми. Потръпвам. — Казваш неща, които дразнят, държиш се като дете.

Въпреки обидите, които хвърля в лицето ми, знам, че това са неща, които дълбоко в себе си харесва. Сърцето ми пърха, стомахът ми се свива от удоволствие, докато целува кожата ми и изрежда всички тези кошмарни неща. Притиска таза си в мен по-силно, почти ме смазва до вратата.

— Но като оставим всичко това настрана, поради някаква неразбираема намеса на съдбата аз съм отчаяно влюбен в теб — казва и силно засмуква нежната кожа под ухото ми. Заравям ръце в косата му, карам го да стене. Ръцете му ме притискат.

Знам, че имаме да си казваме много неща, имаме много проблеми за разрешаване, но точно сега искам да се изгубя в Хардин и да забравя всичко, което се случи тази вечер.