Анна Тод
След (66)

Глава шестдесет и пет

Паркирам до колата на Ландън и пускам съобщение на Зед, за да му кажа, че вече сме пристигнали. Той веднага ми отговаря да го чакам към края на лявата част на полето.

Съобщавам на Ландън и Дакота къде ще ни чака Зед, но Ландън никак не изглежда ентусиазиран, въпреки че от любезност казва едно „супер!“

— Кой е Зед? — пита Дакота.

— Той… е мой… приятел. Само приятел.

— Но Хардин ти е гадже, нали? — пита тя.

Поглеждам я. Знам, че не иска да любопитства или да натрапва мнение, но изглежда объркана. Добре дошла в клуба.

— Не, слънце — смее се Ландън. — Нито единият, нито другият й е гадже.

— Не е чак толкова зле, както звучи — смея се и аз.

Когато се приближаваме към тълпата, оркестърът на училището започва да свири. Все повече хора се стичат към полето. С огромно облекчение забелязвам Зед, облегнат на оградата. Посочвам го и всички тръгваме към него.

— О! — извиква силно Дакота. Не знам дали е изненадана от татуировките и от пиърсинга, или от това колко е хубав, или пък от всичко накуп.

— Здравей, красавице — усмихва се Зед и ме прегръща. Усмихвам му се широко и също го прегръщам.

— Аз съм Зед. Радвам се да се запознаем — обръща се към Ландън и Дакота. Знам, че познава Ландън; предполагам, че просто се опитва да бъде любезен.

— Отдавна ли чакаш? — питам.

— Само от десетина минути. Не очаквах да има толкова много хора.

Ландън ни повежда към едно място, където няма толкова много народ. Точно до огромната купчина дърва. Сядаме на земята. Дакота сяда между краката на Ландън и се обляга на гърдите му. Слънцето залязва и се появява лек вятър. Трябваше да си облека нещо с дълъг ръкав!

— Идвал ли си на някога на такова мероприятие? — питам Зед.

— Не, не е сред обичайните ми забавления — казва със смях. — Но се радвам, че съм тук тази вечер.

Усмихвам се на милия комплимент и тогава някой се приближава към микрофона. Поздравява ни с добре дошли от името на ръководството на колежа. След няколко минути започват да отброяват. Десет… три, две, едно и огънят лумва, като започва свирепо да поглъща сухото дърво. Всъщност е красиво да си толкова близо до пламъците. Успокоявам се, че ще се стопля.

— За колко време си тук — пита Зед и поглежда Дакота.

— Само за уикенда. Иска ми се да мога да дойда за сватбата другата седмица — казва тъжно тя.

— Каква сватба? — пита Зед.

Поглеждам към Ландън, той улавя погледа ми и казва:

— На майка ми.

— О…! — Зед се замисля и сякаш се опитва да се сети нещо.

— Какво? — питам.

— Нищо. Просто се мъча да си спомня кой говореше за сватба другата седмица… Да, Хардин… да. Питаше какво се облича, когато човек ходи на сватба.

Сърцето ми спира. Надявам се да не ми личи. Значи Хардин не е казал на никого, че баща му е ректор на колежа. Не е казал и че баща му се жени за майката на Ландън.

— Не е ли съвпадение? — добавя Зед.

— Всъщност, не, те са… — започва Дакота, но аз веднага я прекъсвам.

— Да, наистина е страхотно съвпадение. Но в такъв град вероятно има много сватби всеки уикенд.

Зед кима, а Ландън прошепва нещо в ухото на Дакота.

Хардин мисли да ходи на сватбата?

Зед избухва в смях.

— Не мога да си представя Хардин на сватба. Това е пълен абсурд.

— Защо не? — тонът ми е малко по-груб, отколкото ми се иска.

— Не знам. Просто защото е Хардин. Единственият начин да го закарат на сватба, е, ако му обещаят, че ще чука шаферките. Всяка една поотделно или заедно — казва и върти презрително очи.

— Мислех, че с Хардин сте приятели? — отбелязвам.

— Да, разбира се. Не казвам нищо лошо за него, просто че Хардин си е такъв. Та той чука различно момиче всяка седмица. Понякога повече от едно.

Очите ми сълзят и имам чувството, че огънят е подпалил кожата ми. Преди да осъзная какво изобщо правя, скачам на крака.

— Къде отиваш? Какво има? — пита Зед.

— Нищо, просто… ми стана малко задушно. Имам нужда от свеж въздух — казвам. Знам колко глупаво звуча, но не ме е грижа. — Веднага се връщам. — И бързо се отдалечавам от тях, преди някой да е скочил да ме гони.

Какво ми става? Полудявам ли? Зед е толкова сладък и наистина ме харесва, хубаво ми е в компанията му, но въпреки това само споменаването на името на Хардин ме довежда до това вече да не мога да спра да мисля за него. Правя едно кръгче около огъня, поемам си дълбоко дъх няколко пъти и се връщам.

— Извинявам се, просто ми стана много топло от огъня — лъжа и сядам на земята.

Зед държи телефона си, но веднага обръща екрана, за да не го видя, и го пуска в джоба си. През следващия час си говорим общи приказки.

— Май съм малко изморена. Хванах много ранен полет — казва по едно време Дакота и Ландън веднага кима с разбиране.

— И аз съм изморен. Май ще тръгваме. — Ландън става и подава ръка на Дакота.

— И ти ли искаш да тръгваме? — пита Зед.

— Не, освен ако ти не искаш.

— И не мен не ми се тръгва още.

Казваме си довиждане с Ландън и Дакота и гледаме как изчезват в тълпата.

— По какъв повод се прави Лагерният огън? — питам Зед, но се съмнявам, че знае.

— Мисля, че така отбелязват края на футболния сезон. Или средата на нещо…?

Оглеждам се и едва сега забелязвам, че доста от студентите са облечени в екипи с емблемата на футболния отбор на колежа.

— О, сега разбирам — казвам и се смея, но забелязвам как Зед присвива очи.

— Това Хардин ли е? — пита.

Извъртам рязко глава. Да, няма нищо по-сигурно. Хардин върви право към нас и е с някаква ниска брюнетка с много къса пола.

Веднага се притискам към Зед. Ето точно затова не исках да го слушам на верандата. Защото вече е намерил някакво момиче и го е довел тук само за да ми направи напук.

— Здрасти, Зед — казва весело момичето.

— Здрасти, Ема — усмихва се Зед и слага ръка на рамото ми. Хардин го изглежда лошо, но въпреки това сяда до нас. Знам, че е много грубо да не се представя на момичето, но какво ми дреме. И без това вече я мразя.

— Как върви тук? — пита Хардин.

— Горещо и почти свършва — отвръща Зед.

Усещам напрежението между двамата, но не разбирам защо. Хардин даде да се разбере пред всички, че изобщо не му пука за мен.

— Има ли някъде нещо за ядене? — пита момичето с дразнещо писклив глас.

— Да, има шатра с храна — казвам.

— Хардин, ела с мен да си купя нещо за ядене — командва го тя, той я гледа недоволно, но става.

— Донеси ми един геврек — казва с усмивка Зед, а Хардин кима, но стиска здраво челюст.

Какво им става на тези двамата?

Веднага щом изчезват в тълпата, казвам на Зед:

— Може ли да тръгваме? Не ми се седи в компанията на Хардин. Ако не си забравил, се мразим — опитвам се да се усмихна, но не се получава. Ставаме едновременно и той ме хваща за ръката, а аз се улавям, че се оглеждам и се моля Хардин да не ни забележи, най-вече да не забележи, че се държим за ръце.

— Искаш ли да отидем на партито? — пита Зед, когато стигаме на паркинга.

— Не, честно казано, не ми се ходи там.

Това е последното място, където бих отишла.

— Можем да излезем тогава някой друг… — започва.

— Не, не ми се прибира още. Просто не искам да съм тук. И в онази къща — говоря прекалено бързо. Той ме поглежда учудено.

— Добре… можем да отидем у нас. Ако искаш. Или да отидем другаде? Всъщност, не знам къде ходят хората в тоя град — казва и се смее, а аз се смея с него.

— У вас е по-добре. Ще карам с колата след теб — казвам.

Докато карам зад Зед, си представям лицето на Хардин, когато се върне и види, че ни няма. Той доведе момиче, така че няма право да се ядосва. Но дори да се оправдавам и да го виня за поредния му гаф, това не намалява кошмарната болка в стомаха ми.

 

 

Апартаментът на Зед е съвсем близо до общежитията. Малък и чист. Предлага ми напитка, но отказвам, защото ще карам кола на връщане.

Защото планирам да прекарам нощта в стаята си.

Сядам на дивана, той ми подава дистанционното и отива в кухнята да си вземе нещо за пиене.

— Избери си нещо за гледане, не знам какво обичаш да гледаш.

— Сам ли живееш? — питам и той кима. Когато сяда до мен и обгръща кръста ми, започвам да се чувствам неловко, но прикривам нервността си с усмивка.

Точно тогава телефонът му звъни. Той става, отговаря, вдига пръст да ми покаже, че се връща след минутка, и тръгва към кухнята.

— Тръгнахме си оттам вече — чувам го да казва. — Е, какво е положението… Става… Е, кофти…

Не долавям нищо от основния разговор, само това и че казва на някого, че сме си тръгнали. Дали Хардин му се обажда?

Ставам и тръгвам към кухнята, но Зед затваря веднага.

— Кой беше? — питам.

— Никой и нищо съществено — уверява ме той и ме повежда към дивана. — Радвам се, че те познавам. Ти си различна от момичетата тук — казва сладко.

— И аз се радвам.

Веднага след това не мога да не попитам:

— Познаваш ли Ема? По-отблизо имам предвид?

— Разбира се. Гадже е на братовчеда на Нейт.

— Гадже на братовчед му?

— Да, заедно са от доста време. Ема е супер приятно момиче.

Значи Хардин не е бил с нея… не и по този начин. Може би е дошъл, за да се опита да ме намери, да се опита да говори отново с мен. Може би не е дошъл с цел да ме нарани с присъствието на друго момиче.

Поглеждам към Зед, но той вече се навежда да ме целуне. Устните му са хладни от напитката и мирише на водка. Дланите му внимателно и нежно се движат по целите ми ръце и после се увиват около кръста ми. Затварям очи, но виждам само съсипаното, изкривено от болка лице на Хардин, как се молеше почти на колене за един последен шанс, как отказах да му повярвам, как ме гледаше, докато вървях към колата, как избухна в часа по литература, когато говорехме за Катрин и Хийтклиф, как никога не е казвал на майка си, че я обича, как каза пред всички, че обича мен, как после си взе думите обратно, как винаги се появява, когато не искам, как се появи в дома на баща си, макар че мрази да стъпва в онзи дом, и как е питал приятелите си какво се облича за сватба. Във всичко това има смисъл и въпреки това не разбирам нищо.

Хардин ме обича. По неговия си болен, увреден, опасен начин, но ме обича. И в мига, в който го осъзнавам, сякаш ме прегазва камион.

— Какво? — казва Зед и се отдръпва от мен.

— Какво какво? — питам.

— Току-що ми каза „Хардин“.

— Не, не съм казала такова нещо — започвам да се оправдавам.

— Да, да, така каза — става и се отдалечава от дивана.

— Трябва да тръгвам… Съжалявам…

Грабвам чантата си и излетявам през вратата, преди Зед да каже каквото и да било.