Анна Тод
След (57)

Глава петдесет и шест

Гледам през прозореца и не искам да говоря. След няколко пресечки той пуска радиото и го увеличава. Музиката е ужасно силна. В началото се опитвам да не обръщам внимание… докато вече не мога да търпя. Мразя вкуса му за музика, а и тази е толкова шумна, че ме заболява главата. Без да го питам, намалявам звука. Хардин ме поглежда.

— Какво? — питам заядливо.

— Опа, някой е в лошо настроение.

— Не, просто не исках да слушам това. И ако някой е в лошо настроение, това си ти. Следобед се държа толкова грубо, после ми пускаш съобщение и ме молиш да остана при теб. Не разбирам, Хардин.

— Ядосах се, защото спомена за сватбата. Сега, след като се разбрахме, че няма да ходим, няма защо да се ядосвам. — Тонът му е спокоен и сигурен.

— Не сме се разбрали, защото дори не сме говорили за това.

— Да, говорихме и аз ти казах, че няма да отида. Откажи се, Тереза.

— Е, ти може и да не ходиш, но аз ще ходя. И ще ходя също в къщата на баща ти да се уча да пека сладки с Карен — казвам.

Той стиска зъби и ме гледа гневно:

— Няма да ходиш на тая сватба и точка. И какво сега? Ти и Карен сте си първи приятелки? Та ти дори не я познаваш.

— Какво като не я познавам? Та аз почти не познавам и теб! — Лицето му повяхва, но това е истината, нали?

— Защо си такъв инат? — казва през зъби.

— Защото няма да ми казваш какво да правя и какво не. Това няма да се случи. Ако искаш да отидеш на сватбата, много бих се радвала да дойдеш с мен. Може да е забавно. Дори може да ти е хубаво. И това ще означава толкова много за Карен и баща ти. Е, не че ти пука.

Не казва нищо, само издишва дълго, сякаш да изпусне напрежението.

През останалата част от пътуването мълчим; прекалено сме ядосани да си говорим. Аз гледам през прозореца и не обръщам поглед дори напред.

Спираме пред къщата, той грабва багажа ми и го мята през рамо.

— Защо си в тази къща? Защо си част от тази… група? — питам. Исках да знам още от първия ден, когато разбрах, че има стая тук.

Той си поема дълбоко дъх и отвръща:

— Защото отне много време да ме убедят да дойда тук, а когато пристигнах, всички стаи в общежитията вече бяха заети. А аз не исках да живея при баща си, така че тази къща се оказа една от малкото опции, с които разполагах.

— Защо остана тук и след това?

— Защото не искам да живея с баща си, Тереза. Освен това… погледни тази къща… хубава е. И аз имам най-голямата стая — засмива се колебливо и съм истински щастлива да видя, че гневът му бавно се топи.

— Защо тогава не живееш под наем сам?

Може би не иска да си търси работа? Не ми отговаря, само свива рамене.

Вървя тихичко след него и чакам, докато отключи стаята си. И каква е тая мания да заключва стаята си и да не пуска никого в нея?

— Защо не пускаш никого в стаята си? — питам.

Той оставя чантата на земята и сяда на стола.

— Защо задаваш толкова много въпроси?

— Не знам. А ти защо не ми отговаряш? — питам, но той, разбира се, пак не си дава зор да ми отговори. — Мога ли да закача дрехите си на закачалка. Не искам да се измачкат в сака.

Той сякаш се замисля дали да ми направи тази услуга, после кима с глава и вади една закачалка от гардероба си. Слагам полата и блузата си и се опитвам да не обръщам внимание на киселото му изражение при вида на дрехите, които съм избрала.

— Трябва да стана час по-рано утре, за да хвана автобуса в осем и четиридесет и пет. Спирката е на три пресечки оттук. Автобусът спира на две пресечки от сградата на „Ванс“ — информирам го.

— Какво? Утре ли ще ходиш? Защо не ми каза?

— Казах ти, но беше прекалено зает да се сърдиш и да не ми обръщаш внимание — отвръщам на огъня.

— Ще те закарам, няма нужда да вземаш автобуса. Колко е с автобуса? Един час? Не! Ще те закарам.

Искам да откажа веднага само за да го ядосам и да го дразня, но после решавам, че не е разумно. Все пак в колата на Хардин се пътува много по-удобно, отколкото в претъпкания автобус.

— Скоро ще си купя кола. Не мога повече без превоз. Ако ме одобрят, ще се наложи да ходя три пъти седмично, а с автобус е изключено.

— Мога да те карам — почти прошепва.

— Ще си купя кола. Не искам да ми се ядосаш за нещо и да ме оставиш там да чакам.

— Никога не бих направил такова нещо — гласът му е много сериозен.

— Да, би направил такова нещо. А после ще се чудя как да се прибера и ще обикалям из автобусните спирки. Не, благодаря — казвам, но се шегувам. Вярвам му, мога да му имам доверие за такива неща, но някак не ми се рискува просто защото не знам в какво настроение ще е в следващата секунда.

Хардин пуска телевизора и става да се преоблече. Може да съм му ядосана, да съм бясна, но никога не бих изпуснала възможността да го гледам как се съблича. Измъква тениската през главата си и виждам как мускулите му се свиват и движат под гладката индигова кожа. После разкопчава тесните черни джинси и ги събува. И точно когато си мисля, че ще остане по боксерки, той вади чифт тънки памучни панталони и ги обува. За мое щастие, остава гол до кръста.

— Ето — казва и ми подава тениската, която току-що е съблякъл. Не мога да скрия усмивката си. Може би това е само наше… нашето нещо. Може би обича да обличам неговата тениска, така както аз обичам уханието й.

Хардин сяда и се заглежда в телевизора, докато аз се преобличам в неговата тениска и слагам чифт спортни панталони за йога. Приличат повече на клин, но са удобни. Махам сутиена и го сгъвам прилежно. Той най-сетне ме поглежда. Кашля и ме оглежда няколко пъти.

— Тези са… наистина… секси.

— Благодаря — изчервявам се веднага.

— Много по-хубави са от онази мъхеста пижама — казва, а аз се смея и сядам на пода.

Странно защо, но се чувствам толкова удобно в тази стая. Може би е заради книгите. Или заради Хардин. Не съм сигурна.

— Истина ли е това, което каза в колата, че почти не ме познаваш? — пита тихо.

Въпросът му ме изненадва.

— До известна степен. Не си от хората, които човек може да опознае лесно.

— Имам чувството, че винаги съм те познавал. — Очите му се впиват в моите.

— Да, защото те допускам до себе си и ти позволявам да ме опознаеш. Разказвам ти за себе си.

— И аз ти разказвам за себе си. Може да ти се стори странно, но ти ме познаваш по-добре от когото и да е друг.

Той свежда поглед, после пак ме поглежда в очите. Изглежда тъжен, раним, толкова по-различен е от агресивния и сърдит Хардин, но все така пленителен.

Не знам какво да кажа в отговор на това негово признание. Имам чувството, че го познавам на някакво много дълбоко, много лично ниво. Сякаш сме свързани много по-силно, отколкото това може да стане в резултат просто на едно опознаване на телата и обмяна на информация един за друг. Но не ми се струва достатъчно. Трябва да знам толкова много неща. Много повече от това, което вече знам.

— И ти ме познаваш по-добре от всеки друг — казвам. И е така. Той познава истинската Теса, не Теса за пред майка ми, не Теса за пред Ноа. Разказвала съм му как баща ми ни напусна, за вечната критичност и взискателност на майка ми, за страховете си — неща, които не съм споделяла с никого.

Хардин изглежда доволен от последните ми думи. Усмивка грейва на красивото му лице. Става от стола и идва при мен. Взема ръката ми в своята и ме издърпва да стана.

— Какво искаш да знаеш, Тереза? — пита и сърцето ми започва отново да се топи.

Най-накрая Хардин е готов да сподели повече за себе си. И ако стане така, ще направя голяма крачка, опитвайки се да разбера сложната му, объркана, гневна, но и нежна в същото време природа.

И двамата лягаме по гръб. И аз му задавам около един милион въпроса.

Разказва ми за Хампстед — мястото, където е отраснал, колко било хубаво там. Разказва ми за белега на коляното си, който му останал от времето, когато се учел да кара колело без помощни колелета, как паднал и как майка му припаднала при вида на кръвта. Баща му бил в бара този ден. Целия ден не се прибрал. Затова майка му го учила да кара колело. Разказва ми за началното училище. Никога не е бил много комуникативен и през по-голямата част от времето четял. Баща му пиел все повече и повече и вкъщи скандалите ставали все по-непоносими и по-чести. Споделя как почти го били изключили от средното училище заради сбиване, но майка му молила директора да го оставят да завърши. Започнал да си прави татуировки на шестнадесет. Един негов приятел ги правел в мазето си. Първата му татуировка била звезда. И след като направил първата, искал още. И още. Казва, че няма конкретна причина да не си татуира гърба, просто още не му е дошло времето. Мрази птици, макар че има две татуирани над ключиците. Обича класически автомобили. Най-щастливият ден в живота му бил, когато се научил да кара кола, а най-нещастният — когато родителите му се развели. Баща му спрял да пие, когато Хардин бил някъде на четиринадесет. Оттогава се опитвал да се реваншира за кошмара, който им причинил, но Хардин не му вярва.

Главата ми бучи от толкова много информация. Имам чувството, че най-накрая го разбирам. Има толкова много неща, които искам да знам, но той заспива, докато ми разказва за къщичката, която построили с майка му и нейната приятелка, когато бил на осем. Направили я от големи кашони.

Докато го гледам как спи, ми се струва толкова млад след всичко, което ми казва за детството си. Било едно щастливо детство, докато алкохолизмът на баща му не го отровил. И тогава се родил гневният Хардин, когото всички познават днес. За мен той е като един бунтовник, прекалено горд, за да се огъне и да прости. Целувам го по бузата и се свивам до него да спя.

Не искам да дърпам завивката изпод него, за да не го събудя. Затова я вдигам само от едната страна и се завивам.

Тази нощ сънувам едно къдраво малко дете, което пада от колелото, а коляното му кърви.

 

 

— Спри!

Скачам в леглото при този болезнен вик на Хардин. Оглеждам се, няма го. И тогава го виждам на пода. Гърчи се от болка. Скачам от леглото и сядам до него. Разтърсвам раменете му и се опитвам да го събудя. Помня колко беше трудно предишния път. Увивам малките си ръце около раменете му, а той скимти и се опитва да ме махне от себе си. И тогава очите му се отварят.

— Тес — казва задъхано и ме притиска силно към себе си. Целият е мокър от пот, останал без дъх. Трябваше да го питам за тези кошмари, но не исках да го притискам. И без това ми каза много повече, отколкото бях очаквала.

— Тук съм, тук съм — казвам и се опитвам да го успокоя. Издърпвам ръката му и му соча леглото, за да се качим обратно. Когато ме поглежда в очите, объркването и страхът бавно умират.

— Мислех, че си си отишла — прошепва. Лягаме и той ме притиска с все сила към себе си. Прокарвам пръсти през мократа му, рошава коса. Очите му се затварят. Мълча и галя косата му, докато се успокои.

— Никога не ме оставяй, Тес — прошепва и заспива.

Сърцето ми едва не се пръска, когато чувам отчаяната му молба.

Знам, че докато ме иска, ще бъда тук.