Анна Тод
След (22)

Глава двадесет и едно

Закуската с майка ми и Ноа минава агонизиращо бавно. Майка не спира да говори за „дивата ми нощ“ и при всеки удобен и неудобен случай ме пита дали имам махмурлук. Да, знам, че такива неща никак, ама никак не са ми присъщи, но защо трябва да ми се напомня през две минути? Винаги ли е била такава? Знам, че иска най-доброто за мен, но тази седмица в колежа и фактът, че не е край мен през цялото време, ми дават възможност да я погледна от друг ъгъл.

— Какво ще пазаруваме? — пита Ноа, след като преглъща хапката от палачинката си. Свивам безразлично рамене. Не знам защо просто не дойде сам. Вече няколко пъти си задавам този въпрос. Би било хубаво да прекараме малко време сами. И искам да му кажа, че не е нужно да съобщава на майка ми всяка подробност от живота ми, особено тези детайли, които не са за казване. Освен това, ако бяхме сами, всичко щеше да е по-спокойно и лесно.

— Може да отидем в мола на една пресечка оттук. Не познавам все още района — казвам и режа на малки хапки последното парче от тоста си.

— Мислила ли си къде искаш да започнеш работа? — пита Ноа.

— Не съм сигурна. Вероятно в някоя книжарница. Иска ми се да си осигуря стаж на място, което е свързано с издателска дейност или с писане — казвам и майка ми се усмихва така, сякаш ще й връчват „Оскар“.

— Би било много хубаво да намериш място, където да работиш, докато завършиш, и после да те вземат на пълно работно време — добавя тя и пак се усмихва.

— Да, идеално, нали? — казвам и се опитвам да прикрия сарказма си, но Ноа го усеща и стиска окуражително ръката ми под масата, за да не забележи майка.

Слагам вилицата в устата си и металът ми напомня за устната на Хардин. Застивам. За беда, Ноа усеща това и ме гледа с питащи очи. Трябва да спра да мисля за Хардин. Веднага. Усмихвам се и целувам дланта му.

След закуската майка ми ни кара до „Бентън Мол“. Огромен е и е претъпкано.

— Мисля да отида до Nordstrom’s^[1]. Ще ви се обадя, когато свърша — казва майка ми, за мое огромно облекчение. Ноа ме хваща за ръка и тръгваме да разглеждаме магазините в мола. Споделя за футболния мач в петък и как вкарал победния гол. Аз слушам с внимание и му казвам, че всичко това звучи страхотно.

— Днес си особено хубав — изричам и той се усмихва с перфектните си бели зъби. Да, има прелестна усмивка. Облечен е в тъмночервена жилетка, спортни панталони и обувки. И… да, наистина носи официални мокасини, но са сладки и му отиват.

— Ти също, Тереза — казва.

Смръщвам лице. Знам, че изглеждам ужасно, но той е прекалено вежлив, за да ми го каже, за разлика от Хардин, който не би ми го спестил, не би се колебал и минутка. О, Хардин! Отчаяно искам да забравя за него. Може би затова притеглям Ноа за жилетката и искам да го целуна, но той се отдръпва, усмихва се и ме гледа учудено. После прави още една крачка назад.

— Какво правиш, Тереза? Всички ни гледат! — казва и сочи хората край нас, които не ни гледат, а мерят очила.

— Никой не ни гледа. А дори и така да е, какво толкова? — Не ми пука, наистина. Обикновено бих се притеснила, ако някой ме гледа как се целувам с приятеля си, но сега наистина имам нужда да ме целуне. — Просто ме целуни, моля те.

И реално му се моля!

Вероятно е видял отчаянието в очите ми, защото повдига брадичката ми и ме целува. Нежно и бавно, без да настоява, без никакво нетърпение. Езикът му едва докосва моя, но е хубаво. Познато. А аз чакам огънят да пламне в мен.

Не пламва.

Не мога да сравнявам Ноа с Хардин. Ноа е мой приятел, момчето, което обичам. Хардин е задник, който има безкраен списък с момичета.

— Какво ти става днес? — пита Ноа, докато се опитвам да притисна тялото му към своето. Изчервявам се.

— Нищо. Просто ми липсваше — казвам. О, да, а и да не забравя, че снощи ти изневерих. Съвестта ми не спира да ме яде, но не й обръщам внимание. — И… Ноа, моля те, не казвай на майка ми всичко, което ти споделям. Чувствам се ужасно неловко. Радвам се, че сте близки, но когато й казваш тези неща, имам усещането, че ме третираш като дете.

Толкова е хубаво да махна тази тежест от гърдите си.

— Теса, много съжалявам, наистина. Просто се притесних за теб. Обещавам да не го правя повече. Честно. — Слага ръка през рамото ми, целува челото ми и аз му вярвам.

Остатъкът от деня е значително по-добър от началото, най-вече защото майка ми ме води на фризьор да ми оформят косата и да я направят на пластове. Все още е доста дълга, но сега изглежда по-обемна и наистина ми харесва. Ноа ме засипва с комплименти през целия път към общежитието. И всичко е просто перфектно. Сбогуваме се на вратата на сградата и аз пак обещавам да стоя на радиус от двеста метра от мъже с татуировки.

Когато влизам в стаята си, изпитвам леко парещо разочарование. Няма никой. Не съм сигурна, че искам да видя Стеф или някой друг. Не се събувам. Лягам в леглото. Прекалено съм изтощена и имам нужда от сън. Не се събуждам до обяд. Стеф се е върнала и спи. В останалата част от неделния ден излизам да уча. Когато се връщам, нея вече я няма.

В понеделник сутринта все още не се е върнала. Изведнъж ми се приисква да я видя и да разбера как е минал уикендът й.