- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Éducation Européenne, 1956 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Симеон Оббов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
- Сканиране
- Silverkata (2019)
- Корекция и форматиране
- NMereva (2019)
Издание:
Автор: Ромен Гари
Заглавие: Европейско възпитание
Преводач: Симеон Оббов
Издание: първо
Издател: „ЕА“ — ЕООД
Град на издателя: Плевен
Година на издаване: 1994
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: „ЕА“ — ЕООД
Редактор: Борис Григоров
Коректор: Иличка Пелова
ISBN: 954-450-025-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10733
- — Добавяне
29
Снежните бури измитаха полята, дърветата извиваха голите си черни ръце и всяка сутрин Янек намираше под тях телата на замръзнали гарвани. В гората загаснал огън означаваше мъртъв човек, движенията на партизаните бяха несръчни и резки, на Янек постоянно му се струваше, че техните бедни крайници ще започнат да скърцат като ръждясали зъбни колела.
— Преди малко — каза Зося — чух да вие вълк съвсем наблизо.
Добрански и Янек току-що бяха се върнали от гората с цели наръчи сухи дърва. Снегът се топеше по дрехите им, по лицата им…
— Има за какво да вие — рече Добрански.
Те приближиха до огъня премръзналите си ръце със сгърчени пръсти.
— Все пак би трябвало да са свикнали — забеляза Зося. — Това им е занаятът, да живеят в гората.
— Може би този вълк просто е бил в лошо настроение — усмихна се Добрански. — Отвратен от живота и от хората… Искам да кажа, отвратен от живота и от вълците.
Зося се притисна до Янек.
— Беше ми мъчно. Мислех за теб.
— Единствената разлика — подхвърли Янек — е, че аз не вия.
Той въздъхна.
— Тъжно ли ти е?
— Не. Но мразя зимата. Мразя снега. В подобно време човек наистина би повярвал, че земята не е била създадена за хората, а че ние сме тук по погрешка.
— Ние сме тук случайно — допълни Добрански. — Това във всеки случай е сигурно…
— Чуйте — каза Янек.
Над главите им вихрушката се сражаваше с дърветата.
— Горите — продължи Добрански — също са тук случайно. Все пак те са имали смелост и търпение в продължение на хилядолетия. Защо хората ги нямат?
— Аз мразя снега.
— Ти си несправедлив.
Добрански хвърли няколко клонки в огъня и влажното дърво изсъска като ядосана котка.
— Ти си несправедлив към нашия приятел.
Той извади изпод куртката си дебела тетрадка.
— Не си ли уморен?
— Уморен съм. Твърде уморен, за да мога да заспя. Чети.
— Това се нарича „Добрият сняг“. Действието се развива…
— В околностите на Сталинград.
Добрански се засмя.
— Печелиш.
Той започна да чете:
Чуха един вълк да вие в гората. Безкрайно и отвратително стенание, особено в тази вкаменена нощ.
„Той умира от студ — мисли войникът Йодъл. — Също като нас…“
Четирийсет градуса под нулата. Патрулът е загубен из руския сняг от предната вечер и кръвта на осмината мъже като че ли вече влачи ледени късове. Сержант Щрасер отговаря на стенанието на вълка с ругатня. Войникът Грюневалд приема зловонния му дъх право в лицето си с признателност: той му донася малко топлина.
— Вълци! — казва против желанието си ефрейтор Диблинг с дрезгав глас.
„Руски вълци — мисли войникът Грюневалд. — Руски като студа, който ви обвързва крайниците, като този сняг, който гледа да ви затрупа, като тези безкрайни и празни пространства.“
Той често бе изпитвал желание да посети Русия. Това е една приятна и романтична страна, с хиляди шейни, понесли се по белите писти сред силния сребърен звън на звънчета. Това също така е една измъчена страна, стремяща се да удави душевния си излишък в някаква безкрайна тъжна музика, в която единствените увличащи тонове са тия на някакъв кратък и бързо потушен бунт, или пък тези на особено преливащо, но вечно незадоволено желание; страна, в която само мечтите имат значение, карат ви да живеете; страна, в която великите хора се мерят по ръста на техните мечтания и където действителността е нещо долно и без значение, понасяна с безразлично презрение. Войникът Грюневалд познава надълго и нашироко Русия. Царете и тройките, Кремъл и „Очи чëрные“, Пушкин, хайверът, Съветите, водката… Тези думи винаги бяха поразявали неговото въображение, винаги бяха събуждали в сърцето му някакво странно ехо, някакво непреодолимо и смътно желание.
„Може би имам руска кръв“ — мисли той с плам.
Четирийсет градуса под нулата. „Какво съм дошъл да правя тук?“ — се пита с безпокойство войникът Венигер.
Той е седнал в снега, възмутен и вцепенен, широко разкрачил крака. Сивите му мустаци плачевно висят.
— Бррр… — трепери до него войникът Волтке.
— Адът е бял! — открива внезапно студентът Карминкел. — В него няма пламъци, има само вечен сняг. Душите на грешниците изкупват греховете си в ледена баня. А дяволът има бяла брада, говори руски и прилича на Дядо Коледа…
Патрулът вече е едно пленено и затъпяло стадо, сгърчено във враждебната нощ.
„Не трябва да се пръскаме — мисли сержант Щрасер. — Командирът сигурно е изпратил скиори да ни търсят.“
В гората вълкът надава ново стенание, нещо като кратък свиреп лай.
— Какво е това? — пита войникът втора степен Шац.
Право казано, никой в немската армия никога не бе го нарекъл с това име. Неговите другари, даже неговите командири казваха съвсем чистосърдечно: „Тъпака“. Понякога някоя милостива душа казваше: „Тоя беден тъпак“. Веднага се разбираше за кого става дума.
— Това е малката Червена шапчица! — избърборва яростно войникът Йодъл. — Загубила се е в гората и плаче. Страхува се от големия лош вълк.
Щрасер започва да ругае дълго и от сърце. Той ругае, за да се посъживи, за да раздвижи кръвта във вените си чрез престорен гняв, за да разтърси неумолимото вцепенение, което го обхваща.
„Не, това е гласът на руската зима — мисли войникът Грюневалд благосклонно — на гората, на руските степи. Гласът на една безкрайна нощ, на къс и блед ден, като просветление на съзнанието между два съня. Гласът на една безгранична земя, с реки, широки като морета…“
Техните мисли се придвижват бавно, осакатени, отслабнали, както те самите се влачеха преди малко в дълбокия до кръста сняг.
„Какво съм дошъл да правя тук?“ — продължава да се пита войникът Венигер.
Това изречение се върти непрекъснато в главата му, като полудяла плоча на малко повреден грамофон.
„Моето име е Венигер, Карл Венигер. По занаят съм търговец. Магазинът ми се намира на «Гартенвег» 22 във Франкфурт на Майн. Винаги съм изпитвал ужас от пътуването. Имам три деца. Най-голямото вече ходи на училище. Какво съм дошъл да правя тук, моля ви?“
— Бррр… бррр… бррр… — убедително зъзне до него войникът Волтке.
Погледът му е угаснал. Вече не чувства кой знае колко. Той отдавна е загърбил всичко, което неговата чувствителна природа би могла да понесе като страдание. Нервите му са мъртви. Тялото му е от дърво. Биха могли да го обелят като картоф: нищо не би почувствал. Никаква мисъл не успява да си пробие път през снега, който е нахлул в главата му. Защото главата му е пълна със сняг. Той е неспособен да каже как е влязъл вътре, но фактът е неоспорим: снегът е вътре. Преспи сняг. Преди войникът Волтке би се учудил на това, но в сегашното си състояние той не е способен да се учуди, а също — на какъвто и да е вид реакция. Мозъкът му се е смръзнал под купищата сняг. Само зъбите му продължават да живеят, задвижени от някакъв рефлекс, и безспирно издават своя неприятен шум: „Бррр… бррр…“
В гората вълкът надава своя вой и нощта изведнъж става по-черна, студът — по-силен, а студентът Карминкел вече не знае дали снегът е, който смразява така сърцето, или този отчаян вик, който, изглежда, предварително оповестява сигурността на провала, безполезността на всеки опит, фаталния траур на всяка човешка надежда.
„Малката Червена шапчица?“ — мисли войникът втора степен Шац. Явно това име му напомня нещо… но какво? „Това е едно дете! — спомня си той внезапно. — Едно малко момиченце… Чувал съм да се говори за това… отдавна! Тя трябва да се е загубила вече доста отдавна в гората…“
— Сержант! — казва той. — Мога ли да отида да я потърся?
— Тъпак! — прошепва Щрасер унило.
Но на добрия войник Шац вече не му е до някаква обида. Той успява да стане, опитва се да събере неподвижните си крайници в уставна стойка за отдаване на чест и казва:
— Сержант, „Наръчник на завоевателя“ ни напомня, че един добър немски войник трябва да се интересува от малките деца, с цел да спечели уважението и привързаността на населението в завладените страни!
„Още има сили да говори! — мисли сержант Щрасер с възхищение. — Още има сила да хвърля големи фрази, докато аз, сержант Щрасер, награден с «Железен кръст», имам желание да цивря! Може би той ще бъде единственият оцелял от групата. Може би той ще се върне утре да се представи на командира, ще застане мирно пред него и ще каже: «Войник втора степен Шац. Имам честта да ви доложа, че патрулът от осем човека под командването на сержант Щрасер се загуби и загина от студ. Аз съм единственият оцелял».“
— Седни! — крещи той.
Изведнъж чува хъркане и стреснато се обръща: войникът Йодъл спи с лице в снега.
— Събудете го!
Никой не помръдва. Мъжете са вече само осем неподвижни точки сред огромната бяла самота. Щрасер започва да разтърсва войника Йодъл, удря го по лицето, разтрива го не толкова да го загрее, колкото самият той да се сгрее. Най-после войникът Йодъл отваря безумни очи.
— Едно момиче! — заеква той. — Едно хубаво руско момиче!
Много често си беше обещавал по време на дългите самотни нощи да се люби с всички руски момичета, в случай на лесно завоевание. Но в тази празна страна той не бе срещнал никакво. И ето че сега, когато бе намерил едно много топло и съвсем благосклонно създание, сержантът Щрасер се опитва да му го отнеме.
— Тя е за мене! — реве войникът Йодъл.
Той се мъчи да се освободи. Двамата мъже се борят. Движенията им са странни, забавени, като че ли се бият на дъното на морето.
„Какво съм дошъл да правя тук? — продължава да се пита войникът Венигер. — Аз съм търговец по професия. Продавам деликатеси, сол, пипер. Не продавам сняг!“
— Бррр… бррр… бррр… — слабо потракват зъбите на войника Волтке.
Войникът Грюневалд изведнъж се обезпокоява, че не усеща вече тялото си. Той вече не успява да го отличи от снега, в който е клекнал, като че ли плътта му и снегът, този добър руски сняг, са се смесили дълбоко, стопили са се в някаква безкрайна студена хибридна субстанция.
„Може би аз съм вече само един снежен човек, направен от хлапетата в двора на някое училище в Берлин?“
Студът бавно превзема тялото му, остават му само смътното съзнание, че е жив, и неясни, зачатъчни мисли, които се объркват в главата му:
„А през пролетта отвсякъде се появяват пъпки и цялата тази страна става зелена. Степта… Приятно и топло е на слънце. Черноземът… Царете… Волга, Волга… Светата Русия… Интернационалът…“
Небето е обсипано със звезди, но това са враждебни светлини, искрящи парчета лед. „Скоро вече няма да ти е студено!“ — вика нещо в главата на ефрейтор Либлинг при четирийсет градуса под нулата. Близо до него студентът Карминкел се чувства изключително учуден. А също и обезпокоен, много обезпокоен. Там, където допреди малко имаше само едно пространство без петънце, сега той забелязва професор Куртлер, важно настанен зад катедрата си, в цялото страшно великолепие на изпитния ден. Студентът Карминкел намира процедурата за изключително отвратителна. Той бе повикан под знамената, преди да беше започнал подготовката си за държавните изпити, и не знае много. Намира за нечовешко от страна на професор Куртлер да дойде да го преследва така сред руския сняг.
„Кандидат Карминкел — казва професорът — изпитвам ви по география.“ Той се навежда леко от височината на катедрата си и насочва към Карминкел инквизиторски пръст. „Я да видим… какво знаете вие за Русия?“ Студентът прави усилие, но открива само няколко смътни елементарни понятия. „Волга се влива в Каспийско море — бърбори той. — Русия наброява сто и седемдесет милиона жители.“ Само откъслечни фрази се появяват в съзнанието му, откъси без начало и без край от учебниците по география. „Черноземите на Украйна са между най-плодородните в света. Русия се простира от Черно море до Арктика.“ Той засича, главата му е празна. Професор Куртлер го гледа заплашително: „Това ли е всичко, което знаете за Русия, кандидат Карминкел?“. Започва да вали сняг. Той изведнъж ги превръща във фантоми и скрива звездите. Вече нищо не се вижда и всички опасности изглеждат по-близки. Войникът Йодъл гледа руското момиче, хубавото руско момиче с бели коси. Седнало на снега със запретната пола, в момента то сваля жартиерите и чорапите си. Изглежда никак не се безпокои от смъртоносния студ, разтърсва белите си коси и продължава да издърпва чорапите си, безсрамно и възбуждащо. Войникът Йодъл, с весела усмивка на уста, бърза да се свърже с него. Той трескаво се събува, съблича се, треперейки от възбуда…
— Проклето… курвенско… дете — пъхти Щрасер.
Войникът Йодъл е полугол в снега. Белите снежинки падат все по-гъсти. Двамата мъже отново започват да се борят с движения на изтощени плувци. Но сержант Щрасер неочаквано става жертва на агресия. Някой го спъва отзад, с желязна ръка го хваща през кръста и започва неудържимо да мачка гърдите му. Сержант Щрасер пуска войника Йодъл и го оставя да преследва съдбата си. Той прави нечовешко усилие, изтръгва се от прегръдката и залитайки, се завърта около себе си.
— Господи!
Той вижда и разбира всичко. Вижда огромен снежен човек с уста, нос и очи, направени от черен въглен. Съвсем като тия снежни човеци, които сам бе правил някога по тротоарите на „Мариенщрасе“, но безкрайно по-голям: даже не се вижда къде започва и къде свършва. Сержант Щрасер, кавалер на „Железния кръст“, не се колебае. Сега той знае кой е заблудил патрула в нощта. Като добър немец приема предизвикателството. Той се нахвърля със стиснати юмруци, виейки по германски маниер. Но гигантът се скрива. Той знае колко нездравословно може да бъде да се биеш с един добър немски подофицер, грижливо подготвен за дълга завоевателна война. Той се скрива. Възползва се от цвета си и от материята си, за да се скрие незабавно и спокойно да чака по-удобен момент, за да атакува отново. Стиснатите юмруци на Щрасер срещат само сняг. Той го удря със силни, безредни удари, търкаля се в него пиян от отчаяние и го обсипва с неописуеми ругатни.
„Не трябва… аз се изтощавам… Той чака само това, за да ме победи… В това е цялата му тактика. Неговата проклета руска тактика!“
Безформени и неосезаеми снежинки се въртят весело в спокойния въздух. Вълкът вие.
„Не можем да оставим това дете там…“ — мисли войникът втора степен Шац.
Той става и тръгва. Това трудно му се удава. Никога не му е било толкова трудно да поставя единия си крак пред другия.
„Това е по-трудно, отколкото да се изкачиш тичешком по камбанарията на Кьолнската катедрала — мисли той удивен. — Малката Червена шапчица… Аз ще я спася.“
Сержант Щрасер вдига глава и неочаквано вижда през мъглата войника втора степен Шац да се клатушка към гората, на десетина метра от него.
— Стой! — изревава той.
Иска да стане. Въпреки че е само един тъпак, войникът Шац е все пак член на неговата група и сержант Щрасер е отговорен за живота му пред Германия. Той иска да стане, но в същия момент някой се хвърля върху него, настанява се върху гърба му, търси начин да го смаже. Сержант Щрасер се завърта около себе си и веднага разпознава бялата маса, готова да го затрупа… „Снежният човек!“ Той се хвърля в атака. Но подлият нападател веднага изчезва, прикрива се в собствената си белота…
Студентът Карминкел прави ново и мъчително усилие.
— Значи това е всичко, което знаете за Русия? — повтаря професор Куртлер и устата му се изкривява в саркастична усмивка.
— Украйна е житницата на Русия — дърдори студентът. — Руските мини, нейните въглища и нейното желязо са в недрата на планините на Урал, а нейният петрол е в Кавказ. Най-големите заводи на света се намират в Днепропетровск… В Крим царува вечна пролет… Руските недра са несравнимо богати!
Усмивката на професор Куртлер се удължава.
— Свършихте ли, кандидат Карминкел?
— Волга се влива в Каспийско море — глупаво заеква студентът.
— Е, добре, със съжаление ще ви кажа, че вие забравихте главното, кандидат Карминкел.
Студентът вдига към професора ужасен и умоляващ поглед.
— Вие напълно забравихте да отбележите СНЕГА, кандидат Карминкел.
Войникът втора степен Шац е навлязъл в елховата гора. Той е напълно щастлив, защото се чувства неспособен да направи и крачка повече. Крайниците му реагират на усилията му с някаква не твърде военна омекналост, което явно граничи с отказ за подчинение.
— Напред, марш! — им заповядва строго войникът Шац.
Но въпреки своята двайсет и пет годишна добра и предана служба, неговите крайници се инатят и запазват почти обидна неподвижност.
— Военен съд! — решително им изревава войникът Шац.
Тогава неговият десен крак, изключително дисциплиниран или може би ужасен от заплахата, се вдига бавно и се изнася седемдесет и пет сантиметра напред, уставната дължина на маршовата стъпка.
— Много добре, десен крак! — окуражава го войникът Шац. — Продължавайте. Вие ще бъдете предложен за военен медал.
Съзнанието му съвсем се обърква. Той остава там, беззащитен, като черно плашило, забодено в снега. Усеща, че дъхът му се изчерпва, че сърцето му спира, че животът му ще го напусне напук на всички военни правила. Животът му дезертира, бяга от кръвта му, от вкаменените му бели дробове…
— Изоставяне на поста пред неприятеля! — опитва се да го смъмри добрият войник Шац. — Това, което правите тук, е много сериозно, господин живот…
Но животът продължава своето безмилостно дезертьорство. Тогава Шац се опитва да си спомни защо е дошъл в гората. „Малката Червена шапчица…“ С последно усилие се оглежда наоколо и наистина вижда зелени очи да блестят в нощта с пламък, изпълнен с жестоко нетърпение. „Добрият… немски войник… защитава… малките деца… за да спечели… уважението и любовта… на завладените народи…“ Зелените очи се приближават с недоверие, но животът, неговият немски живот, забравяйки униформата, която носи, и своите двайсет и пет години на вярност и славна военна традиция, е дезертирал: той подло изоставя своя пост и оставя замръзналото и занапред безчувствено тяло на войника втора степен Шац само пред изгладнелия враг.
— Да — казва професор Куртлер — вие просто сте забравили СНЕГА, кандидат Карминкел. Именно той представлява главното съкровище на Русия и дава на тази страна нейния национален характер. Именно той покрива и защитава всичките й други богатства, които впрочем вие така зле изброихте, кандидат Карминкел. Точно той защитава нейния петрол и нейното желязо, нейното злато, нейните въглища и нейния чернозем, най-богатата земя на земното кълбо. Именно той от векове отблъсква завоевателите, тръгнали в атака към нейните богатства, и сключва без милост белите си ръце над техните трупове. Вие просто сте забравили СНЕГА, кандидат Карминкел.
— Имах много малко време за подготовката на този изпит, господин професор! — умолява студентът.
Професор Куртлер драска нещо в бележника си.
— Със съжаление ви съобщавам, че вие не издържахте вашия изпит, кандидат Карминкел. Но ние ще ви дадем един първокласен шанс да изучите руския сняг по по-основен начин. Най-доброто обучение е практическото. Ще ви изпратим да завладеете Русия, кандидат Карминкел!
— Отказвам! — крещи студентът. — Отказвам, господин професор.
Но вече е много късно, твърде късно за студента Карминкел. Той е призован да се представи пред един друг екзаминатор, по-важен, но също и по-милостив от професор Куртлер. Снегът продължава да покрива неподвижното му тяло. Хиляди снежинки кръжат весело около него, кацат върху стъклените му очи и сините му устни. Липсват само малко неща, например приятна музика, цигански хор, за да направят още по-весел този мил празник на снежинките на руския сняг… Войникът Грюневалд искаше да протегне ръка, за да ги улови. „Добрият сняг. Леки кръжащи снежинки… Очарователни конфети на големия зимен празник… Хубава страна е Русия, господине… Водка… Кремъл… Децата се спускат с шейни от височината на хълмовете… Хайвер… Сребърен звън на звънчета…“
Четирийсет градуса под нулата. Войникът Йодъл най-после е изконсумирал своето сладострастно завоевание. Той се е свързал с руската девойка, великолепно безсрамно създание с бели коси, хилядагодишна изкусителка на милиони завоеватели. Той лежи по корем, съвсем гол, здраво стиснат в нейната ледена прегръдка. Тя държи новия си завоевател съвсем близо до себе си и залепва върху втвърдените му устни своята тържествуваща целувка. Край него войникът Венигер вече нищо не се пита, а зъбите на войника Волтке вече не тракат. На ефрейтор Либлинг вече не му е студено… Точно тогава сержант Щрасер решава да прикани хората си към ред.
— Стани! — крещи той, но никакъв звук не излиза от устните му.
Тогава вдига затъпял поглед и вижда снежния човек, изправен пред него, надвишаващ го с огромния си ръст. Но този път сержант Щрасер вече не се хвърля в атака. Като добър немски военен той умее да се примири и да признае едно поражение. Просто сваля „Железния кръст“, закрепва го на гърдите на гиганта, слага го на снега и казва:
— Ти го заслужи повече от мен.
И в същия момент снежният човек се стоварва върху него неумолим, а душата на сержант Щрасер чука токове, застава мирно и тръгва с парадна стъпка през вечните пространства, изпънала ръка, за да поздрави фюрера на немските души, които сигурно я чака нетърпеливо при вратите на Валхала[1] на тевтонските бойци… Щастлива усмивка пробягва по устните на добрия немски войник Грюневалд. В този момент той е обект на великолепен прием. Спокойно се спуска в лека лодка по вълните на тихия Дон. Руският народ — целият руски народ: калмици и киргизи, грузинци от Кавказ, казаци от Запорожието, здрави планинци узбеки, украинци и татари, селяни от Сибир и евреи, и кюрди — всичките двайсет и седем националности, са тук и диво го приветстват. С пълни шепи, с хиляди и милиони, те му хвърлят конфети, тези чудесни руски конфети, бели и ледени, кръжащи… И те ядат тонове и тонове хайвер, и пият бъчви и бъчви водка за здравето на своя нов завоевател, и пеят всички в един глас „Очи чëрные“ в негова чест. И царете — всичките царе — и Борис Годунов узурпаторът, и Иван Грозни със своите боляри, и Петър Велики, и всички други излизат на тълпа от Кремъл, за да го приветстват и да се смеят при негово минаване — и Ленин също е тук, избягал от мавзолея си, и целият велик руски народ, сто и седемдесетте милиона жители са тук, и всички сочат с пръст добрия немски войник Грюневалд — Грюневалд Завоевателя, Грюневалд Великолепни — и се смеят с глас, смеят се безкрай, като се държат за слабините и се удрят по коремите, кривят се от безгранична радост и му хвърлят в очите, в устата, в гърлото своите руски конфети, бели и ледени, кръжащи, които го покриват малко по малко и го задушават и изтръгват дъха му. И без милост се издига техният неудържим смях… И съвсем кротко тече тихият Дон… И също така кротко продължава да пада снегът. Кротко, в една безкрайна тишина, като вярващ, той изпълнява своята историческа задача. Той погребва завоевателите грижливо, безразличен и спокоен. Без страст, без ненужно бързане… Едри снежинки, леки и безмилостни. Снегът. Добрият сняг.