Ромен Гари
Европейско възпитание (19)

19

Именно в един от тези студени часове, когато сърцата на хората и животните се вледеняват малко по малко и животът очаква само един тайнствен знак, за да спре, умря Тадек. Умря през нощта, както спеше, легнал до огъня, и даже младата жена, която го стискаше в ръцете си, не забеляза неговото заминаване. Предната вечер се беше почувствал по-добре. Беше спрял да кашля и температурата му беше спаднала. Беше помолил Добрански да му прочете откъс от книгата.

— Не си струва — каза Добрански. — Опитай се да поспиш малко.

— Чувствам се добре тази вечер. Кой знае, Адам, може би скоро ще мога да участвам в нападения по пътищата.

— Може би да.

— През пролетта ще нападаме немските конвои… Нали?

— Да. През пролетта.

— Ще трябва да помогнем на хората от Сталинград с всичките си сили.

— С всичките си сили. Не мърдай, Тадек.

— Добре съм. Адам, прочети ми нещо.

— Какво искаш да ти прочета?

— Една приказка.

— Добре. Не говори много. Ще започнеш да кашляш.

— Приказка, в която аз да бъда героят. Вълшебна приказка, в която накрая да умра, но в битка, а не от туберкулоза.

— С удоволствие. Стой спокоен. Сложи главата си… ето тук. Ще ти разкажа една история.

— Започвай…

— Ето, ето…

 

 

Полският летец изтребител Тадек Хмура умира. Той лежи по гръб на тревата, сред малка и гъста английска гора. Неговият потрошен самолет лежи на няколко крачки от него, с пречупени криле и витло, яростно забито в почвата, като сабя. По разбития му гръбначен стълб не се изкачва никакво страдание и тялото му е станало като чуждо. „Беше страшно тяло!“ — мисли той тъжно, с цялата привързаност на господар към доброто си куче. Погледът му започва да се замъглява…

 

 

— Това е, което наричат — шепне Тадек — вълнуващ миг.

 

 

Но неочаквано той вижда как пред него храстите се раздвижват и глупавото лице на Пех се появява над една къпина. Пех гледа Тадек с отвращение, издава злораден грак и излиза от храстите с бутилка уиски в ръка…

 

 

— Само ако можеше да бъде вярно! — измърмори Пех.

— Млъкни…

 

 

Има нещо удивително в това появяване. Тадек го чувства добре, но в сегашното си състояние е неспособен да се съсредоточи и да уточни какво. Все пак летището е само на няколко мили оттук и трябва да са видели как неговият самолет се разбива в гората. Пех се надвесва над Тадек и приближава гърлото на бутилката до устните му. Тадек пие и установява, че както преди, ефектът е приятен. Тогава вижда, че от шубраците се появява неговият другар по ескадрила Адам Добрански. Добрански се държи по изключително гаден начин. Той гледа тялото, омотано във въжетата на парашута, с някакво дълбоко отвращение.

— Би казал човек, че е наденица! — констатира той, сядайки в тревата. — Подай ми уискито. Значи падна им все пак?

Тадек му изръмжава нещо неприятно и на свой ред иска бутилката. Намира, че не се занимават достатъчно с него. А в момента умира.

 

 

— Мълчи! — прошепна Пех. — Той спи.

Тадек отвори очи.

— Не спя. Продължавай.

 

 

В момента той умира, тялото му лежи там патетично и изоставено, а изглежда, че неговите най-добри приятели намират това за чудесна шега. Той не иска от тях, хлипайки, да си скубят косите, но в края на краищата за тях това е само повод да се напият.

— Бихте могли поне да си свалите шапките — подсказва им той с достойнство. — Пех, не се смущавай. Ако си се уморил да пиеш прав, можеш да седнеш върху тялото ми — добавя той трагично.

За голяма негова изненада Пех незабавно се настанява върху стомаха му с бутилка в ръка. Но Тадек не чувства никаква тежест. Напротив, има чувството, че гледа всичко отстрани, като че ли това покрито с амуниция тяло не е неговото.

— О! Значи е по-зле, отколкото мислех — казва той с униние. — Не търсете начин да ми повдигнете настроението! — надува се той. — Зная какво е състоянието ми!

— Красиви мой — казва Пех. — Не мисли, че си правим и най-малката илюзия. Чиърс!

Той пие.

— Ако можеш да видиш разрушен труда на своя живот… — декламира той след това.

— Аз? — стене Пех. — Киплинг?

— Да. Ако можеш да видиш разрушен труда на своя живот… Тоя добър стар Киплинг! Ще те накараме да прочетеш неговите поеми за Сталинград… Според собственото му признание, това са най-добрите му работи. Какъв плам! Какво вдъхновение! Дълбоко, Гунга Дин! Чиърс…

— Чиърс — казва Тадек. — Това уиски е наистина великолепно. Връща ви вкуса към живота…

Ефектът от това изявление е, че другарите му незабавно са обхванати от радост. Бутилката бързо прави още няколко обиколки.

— Как е Яблонски? — пита Тадек.

— Като нас — казва Пех. — Напусна ескадрилата.

Той изпразва чашата си.

— Ние сега летим, планирайки — заявява той.

— А Черв? Видях го как се вряза в един шваба над Северно море… Бях двеста метра назад и видях двата самолета да пикират към водата.

— Да — потвърждава Пех.

И Черв действително се намери в ледената вода, плувайки като тапа. „Бррр…“ — зъзнеше той на чист полски език. „Бррр… Бррр…“ — чу внезапно той зад една вълна.

Черв обръща глава и забелязва швабата, който плува съвсем близо до него, гледайки го с глупавите си очи. Те започват да си разменят ругатни, за да се стоплят.

— Т… т… ти си с единия крак оттатък, д… д… добричкият ми! — пъхти триумфално Черв на немски. — С… с… спасителният пояс няма да държи вечно. С… с… спукана ти е р… р… работата.

— Бррр… — му отговаря тъжно швабата.

— Т… т… ти тракаш със з… з… зъби, а? — радва се Черв.

— А… а… аззз ли? — скърца швабата. — Т… т… така ми харесва! М… м… много е х… х… хубаво!

— М… м… много е хубаво — признава Черв. — З… з… за нищо на с… с… света не бих искал да б… б… бъда на д… д… друго място!

— Бррр… — зъзнат заедно те, като всеки наблюдава другия с крайчеца на окото си.

— Аз б… б… бомбардирах В… В… Варшава д… д… двайсет пъти! — скърца радостно швабата.

— К… к… — му отговаря спокойно Черв.

— К… Какво — пита другият недоверчиво.

— К… Кьолн — завършва Черв. — Ха-ха-ха!…

— Бррр… — зъзне мрачно швабата.

След един час силите му започват да го напускат.

— Х… хайде — съска той. — Потъвай… Да свършваме…

— С… с… след тебе — пъхти Черв.

— Д… дума да не става! — протестира швабата и веднага започва да пие.

Черв незабавно отбелязва точка.

— Т… ти пиеш! — радва се той. — Що се отнася до мен, г… гледай… аз се г… гмуркам за с… собствено удоволствие.

Той изчезва за миг под водата и успява да излезе на повърхността.

— Ей! — крещи той ни жив, ни мъртъв. — К… какво ще к… кажеш за т… това?

Швабата го гледа с отчаяние, стисва зъби и се гмурва.

— Имаше съвсем свинска муцуна — ми казваше по-късно Черв с възхищение. — Броих до десет и го обявих за победен. След което съм припаднал…

Когато го прибрахме, беше се накиснал с вода като сюнгер. Подай ми бутилката!

Тадек въздиша от удоволствие. Той е щастлив. Пил е твърде много и главата му леко се върти, но той пак е намерил своите другари и както някога те отново ще тръгнат заедно на бой.

— Ще им видим сметката! — заявява той.

Неочаквано започва да пее с пълен глас:

Jak to na wojence ladnie

Kiedy pilot z’nieba spadnie^[1]…

— Вижте го този пияница! — ръмжи Пех с отвращение. — Обзалагам се, че ще трябва да го носим чак до горе…

Всеки го хваща за ръка, повдигат го…

Тадек пее:

Koledzy go nie zaluja

Jeszcze butem potraktuja…

Изведнъж се спъва в някакво препятствие… Навежда се. Неподвижното тяло на един пилот се е изтегнало в тревата, оплетено в снаряженията си, с каска на глава. Край него — останки от самолет.

— Какво е това? — учудва се Тадек.

— Нищо — отговаря Пех — не обръщай внимание. Трябва само да го прескочим…

… Те го отнасят.

 

 

Добрански млъкна. Партизаните седяха неподвижни, навели глави. Само Пех изруга между зъби и по-късно, напускайки скривалището, каза на Янек:

— Разказват ни вълшебни приказки, когато започваме да живеем, вълшебни приказки, когато умираме. Още сме на това място, това е всичко, което знаят да правят за нас, след хиляди години…

Тадек Хмура се усмихваше, а младата жена, която нежно го галеше по главата, със затворени очи, с тъмни коси, падащи, разливайки се, по рамената й, с ведри черти, въпреки следите от сълзи, остана завинаги в спомена на Янек — фигура от носа на кораб, която никаква нощ, никаква буря не могат да помрачат или потопят.

По-късно, много по-късно, когато землянките на партизаните в полската гора станаха места за поклонение, където цял един народ идваше да почете паметта на своите герои, и когато от Ванда Залевска, изтезавана и екзекутирана от немците, остана само едно име, издълбано върху бронзовата плоча до името на Тадек Хмура, на входа на свещеното място, това лице остана завинаги живо за Янек, както и думите на баща му: „Нищо значително не умира“, и всеки път, когато си го спомняше, му се струваше, че баща му го е излъгал.

Тадек Хмура бе погребан в гората, под снега. Не отбелязаха мястото. Студентът често им бе повтарял:

— Запомнете: никакъв знак, никакво име.

— Защо?

— Заради баща ми.

Те го гледаха мълчаливо.

— Не искам да ме намери.