Ромен Гари
Европейско възпитание (1)

1

Скривалището бе завършено с първите проблясъци на зората. Беше мрачно септемврийско утро, подгизнало от дъжда. Боровете плуваха в мъглата, погледът не проникваше до небето. От един месец работеха тайно нощем: немците никак не се осмеляваха да се отдалечават от пътищата след здрач, но денем техните патрули претърсваха често гората в издирването на малкото партизани, които гладът или отчаянието още не бяха принудили да се откажат от борбата. Трапът бе три метра дълбок и четири широк. В един ъгъл бяха хвърлили дюшек и завивки. Десет чувала с картофи по петдесет кила всеки бяха наредени покрай стените от пръст. В една от тези стени, край дюшека, бяха издълбали огнище: отворът на комина излизаше навън на много метри от скривалището, в едно сечище. Покривът беше солиден. Бяха използвали вратата на бронирания влак, който партизаните бяха хвърлили във въздуха преди около година по железопътната линия от Вилнюс за Молодечно.

— Не забравяй да сменяш клонките всеки ден — каза докторът.

— Няма.

— Внимавай за пушека.

— Добре.

— И най-вече не казвай нищо на никого.

— Няма да казвам — обеща Янек.

С лопати в ръце бащата и синът съзерцаваха своето произведение. Това беше една хубава kryjówka^[1] според Янек, добре скрита в шубраците. Даже Стефек Подхорски, по-известен в колежа във Вилнюс под прякора Винету, благородния вожд на апахите — сред червенокожите Янек носеше славното име Олд Шатърхенд — даже Винету не би надушил неговото съществуване.

— Колко време ще живея така, татко?

— Не много дълго. Скоро немците ще бъдат победени.

— Кога?

— Не трябва да се отчайваме.

— Аз не се отчайвам. Но искам да зная. Кога?

— След няколко месеца може би…

Доктор Твардовски погледна сина си.

— Крий се.

— Добре.

— Гледай да не настинеш.

Извади от джоба си един броунинг.

— Гледай.

Той обясни действието на оръжието.

— Пази го грижливо. В тази торбичка има петдесет патрона.

— Благодаря.

— Сега си тръгвам. Ще се върна утре. Крий се добре. Твоите двама братя бяха убити… Ти си всичко, което ни остава, Олд Шатърхенд!

Той се усмихна.

— Имай търпение. Ще дойде денят, в който немците ще си тръгнат оттук… Тия, които ще бъдат още живи. Мисли за майка си… Не се отдалечавай. Не се доверявай на хората.

— Добре.

— Не се доверявай на хората.

Докторът си отиде в мъглата. Денят бе настъпил, но всичко оставаше сиво и мъгляво: боровете все така плуваха в мъглата, клоните им бяха като много тежки крила, които никакъв повей не раздвижваше. Янек се пъхна в шубрака, повдигна желязната врата. Слезе по стълбата и се хвърли на дюшека. Беше тъмно в скривалището. Стана, опита се да запали огън, но дървата бяха влажни. Най-после успя да ги запали, изтегна се и взе дебелия том „Винету, червенокожият джентълмен“. Но не можа да чете. Очите му се затваряха, умората натежаваше в тялото и в съзнанието му… Заспа дълбоко.