Ромен Гари
Европейско възпитание (12)

12

На разсъмване тя го събуди нежно.

— Отивам си.

— Остани.

— Не, обещах на Черв. Трябва да се върна в града.

— Важно ли е?

— Черв смята, че немците ще „прочистват“ гората.

— Е, и?

— Трябва да отида да се видя с войници…

— Те нищо няма да кажат.

— Ще кажат. Мъжете винаги казват всичко, само да им се оставиш.

Гласът й беше примирен и тъжен. В тъмното Янек не виждаше лицето й.

— Ще се върнеш ли?

— Да.

— Ще намериш ли пътя?

— Разбира се. Не се бой…

Тя го прегърна. Остана дълго с лице, скрито в шията му.

— Спи.

— Връщай се бързо.

— Веднага щом свърша.

Тя си отиде. Той се опита да спи, но всеки път, щом затвореше очи, чуваше гласа на Зося в мрака. „Когато свърша…“ Янек се облече и излезе от скривалището. Времето беше хубаво, облаците се носеха бързо по синьото небе, на човек му се щеше да си поиграе с тях. Той тръгна наслуки из гората, с ръце в джобовете, подсвирквайки си. Чувстваше се у дома си: гората вече не го плашеше. В началото зад всяко дърво си представяше нечие враждебно присъствие. Сега, напротив, се чувстваше заобиколен от едно огромно приятелство. Шепотът на клоните му се струваше нежен, почти бащински. Спомни си думите, които най-големият от братята Зборовски му бе казал един ден: „Свободата е дъщеря на горите. В тях тя е родена, в тях идва да се скрие, когато нещата не вървят добре“.

Случваше му се да опре ръка до твърдата и успокояваща кора на някое дърво и да вдигне очи към него с благодарност, даже беше се сприятелил с един много стар дъб, със сигурност най-красивия и най-могъщия в гората, чиито клони се разперваха над Янек като защитаващи го крила. Старият дъб шушнеше и мърмореше непрестанно и Янек се опитваше да разбере какво искаше да му каже. Имаше даже моменти на наивност, от които малко се срамуваше, когато чуваше дъбът да му говори с човешки глас. Знаеше много добре, че това са детинщини, недостойни за един партизанин, но понякога не можеше да се въздържи да не се притисне към старото дърво, да очаква, да слуша, да се надява.

Въпреки всичко той чувстваше ясно, че баща му е мъртъв. Партизаните избягваха тази тема с видимо затруднение и той разбираше. Вече не им задаваше въпроси. „Зелените“ не говореха никога за своите семейства и той се опитваше да прави като тях. Не трябваше да мисли за това. Опитваше се да изглежда невъзмутим, твърд, мъжествен: опитваше се да бъде мъж. Но беше много трудно. Може би защото бе твърде млад или може би бе така, защото още не бе убивал. Още му се случваше да се изправи внезапно върху дюшека си, да дебне за шум от стъпки, изведнъж да се почувства сигурен, че това е баща му, който се връща. Хвърляше се навън, но никога нямаше никого, само някой клон пропукваше. Братята Зборовски един път му бяха донесли новини за майка му: била жива, но малко болна, приятели се грижели за нея, не трябвало да се безпокои. Той мислеше често за това, което неговият баща му беше казал, когато бяха се видели за последен път, и изречението „Нищо значително не умира“ непрекъснато се връщаше в съзнанието му, той го откриваше даже във вечния шепот на гората. Това бе много странно изречение, след като толкова хора биваха убивани всеки ден.

Беше стигнал до развалините на една стара мелница в местността, наречена „Почивката на рицаря“. Мелницата беше от времето на литовските царе, сега от нея не бе останало много — няколко стени, изгнили отломки от колело в леглото на отдавна пресъхнал поток, всичко — оплетено в шубраци и къпини. Канеше се да продължи пътя си, когато внезапно чу мъжки глас зад храстите. Спря се изненадан: млад и ясен глас рецитираше стихове.

Чакам във килията си древна —

колко ли мъже така са чакали —

да бъде позивът последен отпечатан,

запратена гранатата последна…

Янек дискретно се изкашля. Веднага един едър юношески силует се подаде от храстите и тръгна насреща му. Янек позна младежа.

Наричаше се Добрански, Адам Добрански. Влизаше в състава на група студенти от университета във Вилнюс, излезли партизани преди повече от три години.

Веднага след 1940 година бяха организирали мрежа в съпротивата и бяха успели в продължение на повече от две години да отпечатват и разпространяват един нелегален вестник, който носеше името на мрежата. — „Свобода“. През 1942 нелегалната печатница била открита от немците. Командирът на мрежата, големият поет и историк Лентович, и неговата дъщеря били арестувани и разстреляни. Няколко студенти, между които и Добрански, бяха успели да се измъкнат и да се присъединят към партизаните в гората на Вилейка. Тяхната групировка се ползваше с голяма независимост и бе много критикувана от „зелените“, които считаха студентите за твърде склонни да поемат рискове и с удоволствие ги наричаха „романтици“.

Янек често бе чувал Черв и Криленко да говорят за тях с раздразнение. Упрекваха ги за вкуса им към импровизации, за техните наистина героични акции, но по-често вдъхновени от порива на сърцето, отколкото от разума. Черв резюмираше всичко това, казвайки трезво: „Те не са реалисти“. На много пъти бяха претърпели сериозни загуби, които по-уравновесените преценяваха като напразни. Янек тъкмо беше чул да разказват един трагичен епизод, който показваше добре „сантименталния“ характер на техния начин на действие. Инцидентът станал едва няколко дни след като той се беше присъединил към партизаните. Тогава не бе чул да се говори за него, но бе изненадан впоследствие от честите и горчиви намеци за тази безразсъдна постъпка на студентите. Изглежда, есесовците бяха заловили двайсетина млади жени от околността и бяха ги затворили във вилата на графовете Пулацки, където те били предоставени на войниците и третирани като проститутки. Това беше стар трик, който всички стари бойци познаваха добре и който позволяваше на неприятеля да удари, така да се каже, с един куршум два заека: да задоволи физическата нужда на войниците, а едновременно с това да принуди партизаните да излязат от гората, опитвайки се да помогнат на своите жени. Естествено „романтиците“ на Добрански се хванали на въдицата. Подкрепени от няколко съпрузи, братя и годеници на нещастничките, те излезли от гората и предприели множество атаки срещу вилата на Пулацки, като единствено успели да загубят две трети от личния си състав.

— Това са само чувства — заключил Черв с възмущение. — Не така трябва да се сражаваме. Трябва да се сражаваме хладнокръвно, след като добре сме пресметнали удара си. Трябва да се подбира моментът — не трябва да се поддаваме на отчаянието, за да ни убият героично. Аз също пощурявах при мисълта за тези бедни момичета, нощем не можех да затворя очи, съсипвах се. Но да се оставиш да те убият така, значи е само за успокоение. Почти, за да си доставиш удоволствие. Това, което трябва да се прави, е да се издържа и да се побеждава. Трябва да спечелим войната, да избесим мръсниците и да построим общество, в което подобни неща никога не ще се видят.

Но Янек не беше напълно убеден. Той не бе сигурен, че Черв има право, и явно Черв не бе успял сам себе си да убеди, защото, след като дълго бе ръмжал и протестирал, въпреки всички великолепни доводи, които бе успял да изтъкне, той сам бе взел участие в нападение срещу вилата на Пулацки.

Янек виждаше студента за пръв път. Той беше без шапка. Под разбърканите, много черни къдрави коси имаше високо бледо чело, едновременно мрачни и весели очи, присмехулни и пламтящи, а цялото лице носеше отпечатъка на някаква веселост, на доверчивост, които придаваха на бледността му нещо трескаво, а на усмивката му — някаква нетърпелива ненаситност: чувстваше се, че той е оживен от някаква дълбока убеденост, като че ли знаеше, че нищо не може да му се случи. Имаше тесни рамене, стегнати от войнишка куртка, пресечена напреки от презрамен ремък, на който бе закачен люгер^[1]. Излезе към Янек с протегната ръка.

— Ставам непредпазлив — му каза той, смеейки се. — Да рецитираш поеми посред бял ден в средата на XX век, е все едно да искаш да те разстрелят. Ти си с Черв, нали? Мисля, че съм те виждал с него.

— Да, бия се заедно с тях — отговори Янек.

— Интересуваш ли се от поезия?

— Не съм познавач — призна Янек. — Но много обичам музиката.

Той въздъхна.

Младежът го гледаше приятелски с веселите си и пламтящи очи.

— Е, добре, толкова по-добре! Ти ще ми кажеш какво мислиш за моята поема. Току-що я импровизирах и това е единственият удобен случай да чуя оценката на някой, който няма предварително създадено мнение. Желаеш ли да чуеш?

Янек кимна важно с глава.

Студентът се усмихна, извади лист хартия от джоба на куртката си, разгъна го и зачете:

Чакам във килията си древна —

колко ли мъже така са чакали —

да бъде позивът последен отпечатан,

запратена гранатата последна.

 

Чакам да падне последната жертва епично,

„Да живее свободата!“ че е извикала.

Чакам да бъде от европейските патриоти натикана

вдън земя последната държава тиранична.

 

Чакам всички столици известни

да станат провинциални градове

и на последната национална песен

да млъкнат отмиращите екове.

 

Най-после Европа да стане за боя свиреп.

Обичана моя, поругана, потъпкана…

Очаквам да чуя в древната килия стъпките

на неизброимите мъже, които чакат като мен и теб!

Той млъкна и погледна иронично Янек.

— Е, добре, какво мислиш за това? Нали е великолепно?

— Предпочитам музиката — отвърна Янек учтиво.

Младежът се разсмя.

— Добре е, че поне си откровен. Истината е, че не съм силен в поезията. Но съм роден за прозата. И тъй, аз се казвам Адам Добрански. А ти?

— Ян Твардовски.

Младежът изведнъж застина и лицето му изгуби веселото си изражение.

— Ти си синът на доктор Твардовски?

— Да.

Студентът го гледаше втренчено. Поколеба се, като че ли искаше да каже нещо, после отново се усмихна.

— Оная дърта мечка Криленко ми е говорил за тебе.

— Какво каза? — попита Янек с недоверие.

— Каза ми: „Осиновихме един червенокож“.

Янек се усмихна. Спомни си за Винету… Колко далеч изглеждаше всичко това!

— Ако си свободен тази вечер — предложи Добрански — ела да се видим в нашата бърлога. Ние четем, обсъждаме новините… Знаеш ли, Сталинград все още се държи.

— А американците?

— Скоро ще открият втори фронт в Европа.

— Не вярвам в това — рече Янек спокойно. — Няма да дойдат тук. Много е далеч. Те даже не знаят, че ние съществуваме, или пък не искат и да знаят. Моят баща също казваше, че щели скоро да дойдат, но после изчезна. Не зная какво стана с него.

Добрански веднага смени темата.

— И така, идваш тази вечер, разбрахме се. Ако имаш късмет, ще имаме заек за вечеря. Невероятно е, но изглежда, че в тази гора е останал още един заек.

Разсмяха се.

— Ще те чакаме тази вечер. Разбрано?

— Разбрано. Къде?

— Достатъчно е да дойдеш тук, ще те посрещнем. Тук винаги има някой на пост.

— Ще дойда — обеща Янек.