Ромен Гари
Европейско възпитание (16)

16

Бяха се събрали в скривалището на студентите. На огъня чайникът започваше да свири весело: Пех беше предложил да им направи чай. В момента той го приготвяше с движения на магьосник по някаква вълшебна формула, която имал, както твърдеше, от един стар опитен пръч, отказал се от всичко, който живееше в гората. Впрочем Пех на драго сърце съобщаваше формулата си.

— Взимате един морков — казваше той — изсушавате го, настъргвате го, кипвате го три или четири минути във вряща вода…

— А хубаво ли е? — питаха го.

— Не — признаваше Пех искрено. — Но е горещо и има цвят!

Тадек Хмура беше се излегнал на една постелка с навит спален чувал под главата си и гледаше огъня. Неговата приятелка бе седнала до него, държейки ръката си в неговата, със затворени очи. Янек виждаше красивото й лице на фона на пушките и автоматите, опрени на пръстената стена.

Сега той ги познаваше добре. Младата жена Ванда и Тадек Хмура се бяха запознали в университета, където бяха следвали история. Пех, младият партизанин, ранен в главата, беше студент по право. Университетът, изпитите, преподавателската кариера, към която бяха се насочили някога, представляваха един друг свят, един изчезнал, погълнат, пропаднал свят. Но все пак тяхната бърлога беше пълна с книги и Янек бе изненадан, като научи, че те прекарваха дълги часове, надвесени над лекциите си по история и право, които още продължаваха да изучават. Янек взе един дебел том по конституционно право, отвори на отбелязаната страница „Декларация за правата на човека — френската революция от 1789 г.“, после го затвори с тънка подигравателна усмивка.

— Да, зная — каза Тадек Хмура спокойно. — Много е трудно да се приеме това сериозно, нали? Европа винаги е имала най-добрите и най-красивите университети в света. Именно там са се родили нашите най-красиви идеи, тези, които са вдъхновили нашите най-велики дела: понятията за свобода, за човешко достойнство, за братство. Европейските университети са били люлката на цивилизацията. Но има също едно друго европейско възпитание, това, което получаваме в този момент: взводовете за екзекуции, робството, изтезанието, насилието — разрушаването на всичко, което прави живота красив. Това е часът на мрака.

— Той ще мине — обади се Добрански.

Беше обещал да им прочете един пасаж от своята книга. Янек чакаше нетърпеливо, с парещо канче, сложено на коленете му. Беше издействал от студентите да поканят Черв и сега Черв бе настанен скромно в един ъгъл, с колене, сгънати под брадичката, с гръб, опрян на землистата стена. За да чува по-добре, бе свалил шала си. Янек за пръв път го виждаше с открита глава. Имаше черни коси, много къдрави и лъскави. Те придаваха на лицето му някакъв дивашки вид. Той не казваше нищо, пиеше чая си, мигаше важно с очи и изглеждаше доволен, че е там. Тадек Хмура кашляше много: една лека, безобидна кашличка… Всеки път той слагаше ръка пред устните си, сякаш се извиняваше. Добрански често го гледаше с безпокойство.

— Хайде! — помоли Тадек.

Добрански потършува под куртката си и извади дебелата тетрадка.

— Ако това ви досажда, трябва само да ме спрете.

Протестираха. Но Пех подхвърли дебелашки:

— Другарят може да разчита на мен!

— Благодаря. Действието на откъса, който ще ви прочета, се развива във Франция. Нарича се „Парижките буржоа“.

— Буржоата — отбеляза Пех — са еднакви навсякъде. В Париж, както в Берлин, както и във Варшава.

Той заяви, запушвайки демонстративно носа си:

— Те имат еднаква миризма във всички страни по света!

— Затвори си муцуната, Пех! — вежливо го помоли Тадек. — Ти си комунист — много добре, продължавай, ще видим това по-късно! Засега ни остави на мира.

— Започвам — каза Добрански.

Той започна да чете.

 

 

Господин Карл влиза в сградата и грижливо изтрива краката си с благочестива мисъл за госпожа Летю, портиерката. „Малкото внимание създава голямото приятелство…“ С лице, изразяващо сърдечност, той чука на вратата на жилището й и влиза с едно чисто френско „Добър ден, дами и господа“.

— Господин Карл! — вика госпожа Летю. — Ето ви най-после… Можете ли да ми преведете какво казват тези господа?

Господин Карл слага бавно очилата си и се обръща към двамата младежи в мушами, които стоят прави, с мрачни лица, в средата на жилището. „Събратя!“ — разпознава ги той незабавно. Още един поглед му е достатъчен да прецени, че двамата посетители са поставени много по-долу от него в йерархията на Гестапо.

— Meine Herren^[1]?

Тракане на токове. Учтиво разменяне на кратки гърлени звуци… „Боже на французите, направи така, че това да успее! — мисли госпожа Летю. — Направи така, че всичко да мине добре!“ Сърцето й има странно поведение в гърдите й, както преди две години, когато получи първото известие от своя мъж. „Пленник съм. Мисля за теб. Не се отчайвай.“ Ново тракване на токове.

— Aber natürlich^[2]! — усмихва се господин Карл.

Обръща се към госпожа Летю с бащинско държане.

— Една формалност, скъпа госпожо! Тези господа смятат, че някакъв вражески парашутист се е скрил в къщата.

Той взима ключа си от таблото.

— Ausgeschlossen^[3]! — казва той сухо. — Аз зная всичко, което става в тази сграда. Aber natürlich… изпълнете задълженията си.

Отговаря на техния поздрав и излиза. Господин Карл е натоварен от немските власти да бди за „спокойствието“ на квартала. Това е отговорен пост. Неговият метод е прост. Любезност, такт, ловкост. Да знае всичко, но за нищо да не пита. Да се представя за приятел, за верен съюзник. Умишлено пуска за самия себе си малки легенди. Как веднъж бил скрил при себе си млад студент, обвинен, че разпръсквал позиви. Как друг път накарал строго да накажат един немски офицер, които бил твърде амбициозен. Парижките буржоа са наивни. Те нямат никаква представа за нелегална борба. А да спечелиш доверието им е детска игра.

— Господин Карл.

Госпожа Летю се изкачва по стълбата, като взима по няколко стъпала наведнъж, въпреки разцентрованото си сърце.

— Съвсем забравих… За това, дето течеше във вашата баня… Извиках един водопроводчик, той работи в момента.

— Аз съм ви безкрайно признателен! — казва господин Карл, повдигайки шапката си.

Но госпожа Летю вече тича към жилището си.

— Дано всичко мине добре…

Блъска се в някакъв мършав силует, който стеснително се извинява.

— Идвам да ви кажа сбогом — прошепва господин Леви.

„За какво ли ми се сърди? — мисли с усилие госпожа Летю. — А, да, той заминава. Снощи господин Карл му даде заповед да освободи жилището за двайсет и четири часа. Трябва да му кажа нещо любезно… Бедният! Но не сега, не сега!“ Тя бута вратата на жилището си и с усмивка на уста тръгва към двамата мрачни младежи. Господин Карл среща по стълбите Грийе. Грийе винаги се намира някъде около господин Карл, полюшва боксьорските си ръце като добро вярно животно, а господин Карл е много горд с тази мълчалива преданост. Той често му дава пари за почерпка и цигари. „Малкото внимание създава голямото приятелство!“ Грийе е момчето за всичко на къщата. Той помага на госпожа Летю и изпълнява дребни поръчки на наемателите. Гледа господин Карл с добрите си очи на предано куче. Господин Карл го потупва приятелски по рамото и продължава да се изкачва по стълбата, свиркайки си Horst Wessel Lied^[4]. От целия квартал той предпочита именно тази къща. Никакви неприятности, никакви истории. Отношенията с наемателите са приятни и сърдечни. Взаимно уважение, взаимно разбиране. Вежливост. Пълна откровеност. Взаимопомощ. Учтивост. С една дума, сътрудничество! В други сгради се наложи да заплашват, да затварят, понякога и да разстрелват. Имаше истории с позиви, с нелегална печатница, с даване подслон на английски агенти. Имаше даже и атентати. Но тази къща тук е една много умна къща, много послушна, къща като добро дете. Естествено, с едно или две изключения. Това е господин Оноре, седемдесет и две годишен старец, който никога не отговаря на поздрава на господин Карл, не му говори и даже изглежда се съмнява в неговото съществуване. Също и господин Брюньон, търговец на сирене. Всеки път, когато срещне господин Карл, той го блъсва просташки в стомаха, крещейки между два пристъпа на луд смях: „Сталинград, Сталинград, мрачна равнина… Ха! Ха! Ха!“. Господин Карл чува стъпки и вдига глава: господин Оноре слиза по стълбата. Той се движи изправен, изпънат, с бастун под мишница. Не гледа господин Карл, а през него. „Както обикновено!“ И всеки път господин Карл се чувства унижен. Той е съгласен да бъде мразен, но не иска да бъде незабелязван. Има чувството, че престава да съществува, когато този смахнат французин минава край него. И точно, за да подчертае съществуването си, той хваща шапката си и бързо поздравява. Естествено господин Оноре не отвръща. Неговият поглед продължава да се процежда през лицето на господин Карл, като че ли то е леко замърсено стъкло.

— Чуйте — казва внезапно господин Карл с развеселен тон. — Да се обясним веднъж завинаги. Аз съм дошъл тук като приятел, като съюзник, а не като победител.

Господин Оноре спира. Той се обръща към господин Карл. Гледа го. Да, той го гледа. Господин Карл даже има чувството, че не само го гледа, но и че го вижда.

— Да живее Русия, господине! — вика господин Оноре. — Да живее Русия!

Той изчаква един момент с поглед, прикован в господин Карл, стисва бастуна си под мишница и продължава да слиза… На по-долния етаж госпожа Летю, съпроводена от двамата мрачни младежи, е приета от госпожа Дьо Мелвил. Госпожа Дьо Мелвил е една много стара дама с бели коси. Тя ги приема във вестибюла и веднага започва да говори:

— Дали има някой при мен? Не, аз съм сама. Моят мъж бе убит през другата война — добрата! — а синът ми е в Англия. Да, господа, той не е тук, той е в Англия. В Англия. Вие знаете тази страна, нали? Оттам тръгнаха самолетите, които разрушиха Берлин. Моят син е в авиацията. Той се сражава срещу вас. Всяка нощ той хвърля бомби над вашите градове. Не разбирате ли френски? Жалко. Моят син… Самолет… Бомби… Берлин… Разбирате ли?

Госпожа Дьо Мелвил говори бавно, усмихвайки се. Тя не се нервира. Тя просто търси начин да спечели време. „Дано Грийе действа бързо! Дано да успее да отнесе коша навреме!“ Двамата младежи гледат втренчено госпожа Дьо Мелвил.

— Аз му помогнах да замине. Все ми е едно, че останах сама. Аз съм щастлива. Аз съм щастлива да зная, че моят син се сражава срещу вас. Той ви показва нещастието, което ще ви научи да бъдете хора…

Двамата младежи разменят дрезгави звуци и започват да претърсват апартамента. Чука се на вратата и госпожа Летю отива да отвори. Това е само господин Леви с шапка в ръка.

— За да си взема сбогом с госпожа Дьо Мелвил — казва стеснително той.

Госпожа Дьо Мелвил следва двамата младежи от стая в стая. Трябва да ги задържи. Трябва да спечели време. Трябва да осигури време на Грийе, за да може той да отнесе коша извън къщата.

— Ровете. Гледайте. Тъпчете. Можете също да изгаряте, да грабите и да убивате, ако ви харесва. Все ми е едно. Вие не ще попречите на англичаните да бомбардират вашите градове, улица по улица. Кьолн, Хамбург, Берлин… ще разберете вие. Англичаните ще ви отворят очите. Вие ще ни разберете по развалините на вашите градове, пред гробовете на вашите деца. Вие вече започвате да разбирате… Близък е денят, в който ще кажете: „Никога вече!“. Но тогава ще бъде много късно.

— Die alte Schickse ist verrückt^[5]! — казва най-после по-нервният от двамата младежи и свива рамена.

 

 

Добрански прекъсна четенето и се обърна към Тадек.

— Какво мислиш за това?

— Може би е вярно. Без съмнение е вярно. Не правя никакво заключение и не изпитвам никакво възхищение от парижките буржоа. Те са учили в училище басните на Лафонтен, разсъждавали са върху Монтен, построили са „Нотр Дам“ и са дали на света това, което сега светът се опитва да им върне: Свободата. Те искат да останат французи. Няма за какво да им се възхищаваме, нито пък да им благодарим.

— Колкото до мен… — започна Пех.

— Лягай! Лягай!

— Картина от Епинал! — проскърца все пак Пех. — Светена вода! Натъпкване на мозъци!

Добрански продължи.

 

 

Господин Карл стига пред вратата на своя апартамент. Слага ключа си в ключалката… В този момент отсрещната врата се отваря и господин и госпожа Шевалие излизат на прага.

— Господин Карл!… Каква щастлива изненада!

Господин Шевалие се втурва към господин Карл и му стиска ръката с жар, като че ли най-после е намерил един стар приятел. Господин Карл се оставя, приятно развеселен. Семейство Шевалие са неговите най-предани приятели, неговите най-покорни овчици. Господин Шевалие никога не казва „Германия“, а „нашата благородна и великодушна съюзничка отвъд Рейн“; той никога не казва „фюрерът“, а „гениалният вожд на нова Европа“; в неговата уста немската армия е винаги „армията на реда“, а когато говори за „сътрудничество“, лицето му приема изражение на дълбоко вълнение, гласът му леко трепери, а понякога даже очите му се навлажняват. Госпожа Шевалие никога не говори, тя само събира ръце като пред свето изображение и гледа господин Карл с израз на нямо и малко глупаво обожание. Понякога, в неговите моменти на съмнение, както у всички хора, всичко това се струва на господин Карл твърде хубаво, за да е истинско. Понякога има впечатление, че е жертва на една „грижливо изпипана“, както казват французите, срамна комедия. Но той отдава това на своето вродено недоверие и на нервите си, преуморени от десет години полицейска служба. Достатъчно е само да слуша развълнувания трепет в гласа на господин Шевалие, когато говори за „двойката Франция — Германия“. Достатъчно е да гледа главата му, за да бъде напълно спокоен. Господин Шевалие има малки мустаци, оформени като четка, и отглежда на челото си един непокорен кичур, с който много се гордее. „Не ви ли напомням на някого?“ — като че ли пита неговото лице с прелестна свенливост.

— Господин Карл — казва господин Шевалие — ние сме винаги щастливи да можем да ви стиснем ръка…

Той млъква. Грийе току-що е дошъл на площадката, клатейки ръце, с фас, залепен на долната устна. С угаснал поглед той навежда напред лицето си на победен боксьор.

— Идвам да зема бельото! — ръмжи той.

— Бельото? — повтаря учуден господин Шевалие. — Бельото? О! Да… естествено, мръсното бельо… В банята е, приятелю!

Той сграбчва ръката на господин Карл и буйно я раздрусва, с лице, плувнало в пот. „Бельото“ е последният брой на „Либерасион“, който господин и госпожа Шевалие отпечатват на една мъничка печатарска машина в банята си, а Грийе и неговите приятели разпространяват нощем в квартала. Дано госпожа Дьо Мелвил успее да задържи полицаите още няколко минути… Дано Грийе успее да премине. Апартаментът на госпожа Дьо Мелвил е на долния етаж. След малко двамата младежи ще се качат и тогава… Машината е добре скрита, но е невъзможно да се прикрие големият кош. Достатъчно е да се повдигне платът, и „Либерасион“ ще престане да съществува… а също господин и госпожа Шевалие.

— Благодаря ви! — казва тържествено господин Карл.

Госпожа Шевалие, наклонила леко глава, полуотворила уста, сбрала ръце, го гледа очарована… Грийе излиза от апартамента. Той носи в ръцете си коша, покрит с мръсно платно. С фас, залепен на устната, и смутено лице той започва да слиза бавно по стълбата… Господин Шевалие продължава да друса ръката на господин Карл като автомат. „Един етаж… два… Той мина!“

— Благодаря ви — казва господин Карл — и ви моля да ме извините. Имам да правя един доклад…

Господин Шевалие слага пръст на устните си.

— Нито дума! — отвръща той с нисък глас. — Разбрахме!

Разтърсва кичура си, повтаря: „Шшшт, нито дума!“, и си тръгва на прости, последван от жена си. Затваря вратата точно навреме, за да поеме в ръце жена си, която тихо припада… На площадката господин Карл чака примирено със затворени очи. Господин Брюньон идва към него с пълен ход и възрадвано лице. „Може би днес ще промени маниерите си?“ — мисли господин Карл с изкривено лице, като че ли го болят зъби. Но той вече чува идиотския смях на господин Брюньон. „Ако можеше поне да не ме удря в стомаха…“ Но вече е получил първия удар.

— Сталинград, Сталинград… мрачна равнина! — изревава господин Брюньон. — Ха! Ха! Ха!

Господин Карл завърта яростно ключа в ключалката и се прибира у дома си. Доброто му настроение е изчезнало, чувства се изнервен и не му е добре.

„Хайде, хайде… повече такт! Доброта!“ Той чува шум на вода. „А, да… водопроводчикът!“ Минава в банята. Един младеж в син комбинезон се е привел над ваната, инструментите му са разпръснати на пода.

— Има ли още много работа?

— За около половин час, господине.

Звъни се. „Този път е свършено!“ — мисли младежът. Не го е страх. Но важните сведения няма да стигнат до Лондон, а съпротивата ще изгуби още един от ценните си агенти за свръзка… Господин Карл отива да отвори и се намира лице в лице с госпожа Летю и двамата мрачни младежи. Госпожа Летю изглежда бледа и разстроена. Но господин Карл никак не се интересува от госпожа Летю.

— Какво, по дяволите, искате от мен? — вие той на немски. — Das ist aber unerhort, unerhört! Glauben Sie vielleicht, dass ich einen englischen Spion unter meinem Bett verstecke^[6]?

Тракане на токове. Извинения.

— Аз им казах, че това е вашият апартамент — обяснява госпожа Летю. — Но те не разбират френски.

Тя затваря очи. „Боже на французите, направи така, че той да ни затвори вратата под носа!“ Чува тракване и отваря очи: вратата е затворена.

 

 

Добрански отпи глътка чай. Пех се възползва от това, за да мине в атака.

— Другарят безплатно ли работи — осведоми се той — или пък тая проституция му носи нещо?

— Безплатно! — тъжно призна Добрански.

Той отново взе тетрадката си.

 

 

Вечер е. Всичко е спокойно в сградата. Младежът със синята блуза си е отишъл, носейки инструментите си под мишница. Двамата мрачни младежи също са си тръгнали в друга посока. В мансардата си Грийе мисли за утрешния ден. Утре ще трябва да смени мястото на нелегалната радиостанция… Утре ще трябва да достави документи за английски летец, който се крие в Иси… Нови опасности, нови усилия. Той запалва цигара и се усмихва. Колко далеч от него са сега Спиноза и Бергсон, подготовката на лекциите по философия и поправката на домашните работи! Учениците му са се пръснали. Някои от тях са в Англия… Други са мъртви или пленници. Други пък се крият като него и работят… като него, с него. „Утре — мисли той — ще трябва да се заема със семействата на двамата разстреляни работници от заводите «Рено»!“ Удобно разположен в своя апартамент, с крака на топло в пантофите си, господин Карл работи над ежеседмичния доклад до своите началници. „Мога да твърдя, без да се хваля — пише той — че в моя сектор цари най-пълно спокойствие. Парижките буржоа са хора, удобни за ръководене. Малко такт, ловкост, финес… Да подходиш по френски, ето какво им трябва. Да станеш техен приятел, да спечелиш уважението им, доверието им. Една мила дума, една малка услуга… да се създаде атмосфера на разбирателство, на сърдечност. Париж е град, който не може да устои и на най-малкото ухажване…“

Доволен от самия себе си, той вдига писалката си във въздуха и мечтае. Неговите доклади сигурно ще бъдат оценени и изпратени по-горе… По-нагоре и по-нагоре… все по-нагоре отиват неговите доклади. „Хер локал гаулайтер Обер е ценен човек“ — ще започнат скоро да шепнат. Ще му поверят нови длъжности… По-високо, все по-високо! С писалка във въздуха и крака в пантофите си, господин Карл мечтае… В стаята си господин Шевалие пише своята статия за следващия брой на „Либерасион“. В банята жената му се е привела над мъничката машина. „Запасете се с търпение — пише господин Шевалие. — Крийте своята дейност. Нападайте само нощем, със сигурен удар. Не излагайте на опасност вашите семейства, вашите деца. Играйте играта. Не се самозабравяйте. Не стискайте юмруци. Ръцете ви да са отпуснати, лицата ви — спокойни. Усмихвайте се. Не се съмнявайте. И знайте това: те ще дойдат, подготвят се. Тяхното идване е сигурно, както идването на утрешния ден. Тогава ще хвърлите маската. Ще вземете оръжията. Ще оставите да забучи вашият гняв… Тогава ще дойде Освобождението!“

Едно ново и трагично изпитание се стоварва върху госпожа Летю. Поуспокоена, тя се качва при господин Леви, за да му каже сбогом, както подобава. Тя звъни. Господин Леви не отговаря. „Заминал е!“ — мисли госпожа Летю. Взима универсалния си ключ и отваря вратата. Влиза. Да, господин Леви е заминал. Мършавото му тяло виси на едно въже сред хола. Той е заминал. Преминал е границата без разрешително. Преминал е в свободната зона. Сложил е личната си карта на масата, на видно място, като че ли да подчертае кой е той и защо е заминал. Без съмнение той се е колебал малко, преди да замине. Без съмнение той се е страхувал малко — че ще намери портите отвъд затворени пред него, с надпис отгоре: „Вход за евреи забранен“.

С крака в пантофите си и самодоволна усмивка на уста, господин Карл продължава своя забележителен доклад. „Да накараш да те обичат — пише той — това е тайната на моя скромен успех и такъв трябва да бъде нашият девиз в тази страна… Да играеш с бебетата. Да отстъпваш място на дамите в метрото… Малкото внимание прави голямото приятелство. Чар, доброжелателство… Парижките буржоа нямат склонност към нелегални борби. Те още не ни обичат, но вече ни се възхищават. След петдесет години синовете ще забравят, че бащите са говорили френски!“

 

 

Добрански затвори тетрадката и я скри под куртката си.

— Е, и?

Пех изрази пълно безразличие. Беше налял вряла вода в една кофа и сега с наслаждение киснеше краката си в нея. Беше полузатворил очи, наклонил глава настрана… Беше се потопил в насладата.

— Имам някои съмнения — каза неочаквано Черв. — Мисля…

Той се поколеба и страшно се изчерви.

— Кажи открито, Черв.

— Смятам, че се лъжеш. Навлязъл си в идеализма… Аз нямам никакво доверие в буржоата… независимо дали идват от Париж или от другаде. Можем да се обзаложим, че господин Оноре е поел отново службата си в правителството „Виши“^[7], а много се страхувам, че твоят господин Брюньон продава спокойно сиренето си на немците, на добра цена. Колкото до твоя господин Леви…

— Какво има?

— Той е едно магаре. Когато си евреин в тези времена, не се самоубиваш. Убиваш и те убиват. Освен ако не си някои проклет дребен еврейски буржоа…

Чу се одобрително изкикотване: беше Пех. Той изтри краката си с библейско движение, показа ги на присъстващите и каза, насочвайки към Добрански огромния палец на крака си:

— Вижте… Защото аз никак не съм отговорен за смъртта на този праведник!

Когато късно през нощта Янек се върна в скривалището си, Зося спеше. Тя не го чу да влиза. В тъмнината той се вслуша за миг в дишането й — равно, спокойно. Съблече се, пъхна се до нея, сложи глава на гърдите й. Тя не се събуди. Той послуша как бие спокойното й сърце… Накрая също заспа от спокойния шепот на сърцето й. Като се събудиха, й каза:

— Знаеш ли, Добрански пише книга.

— Показа ли ти я?

— Да.

— Какво разказва в нея?

Янек се поколеба. После с тъга я притисна до себе си.

— Че ние не сме сами — каза той.