Джефри Дивър
Обект №522 (9)

9.

Прекрасна трансакция.

Вече съм удовлетворен. Вървя по улицата весел и доволен. Представям си картините, които току-що включих в колекцията си. Майра 9834. Визуалните са запечатани в паметта ми. Другите са запазени на цифровия диктофон.

Вървя по улицата, оглеждам шестнадесетичните.

Гледам как се тълпят по тротоарите. В колите, автобусите, такситата, камионите.

Виждам ги през прозорците, неподозиращи, че ги наблюдавам.

Шестнадесетични… О, разбира се, не съм единственият, който нарича човеците така. Не. Това е обичайно жаргонно название в занаята. Но аз може би съм единственият, който предпочита да мисли за хората като за шестнадесетични и който получава успокоение от тази мисъл.

Шестнадесетцифреното число е много по-точно и ефикасно от името. Имената ме изнервят. Не ми харесват. А не е хубаво, когато съм изнервен — нито за мен, нито за другите. Имена… ужасно! Например фамилните имена Джоунс и Браун — така се казват около 0,6 процента от гражданите на Съединените щати. Муур — 0,3 процента, а любимото на всички Смит достига зашеметяващия един процент. Около 3 000 000 Смитовци в цялата страна. (Ами малките имена, ако се интересувате: Джон? Не. То е на второ място — 3,2 процента. Джеймс държи първенството с 3,3 процента.)

До какво води това? Например някой казва: „Джеймс Смит“. Добре, за кой Джеймс Смит става дума, когато има стотици хиляди хора с това име? И това са само живите. Помислете за всички Джеймс-Смитовци в хода на историята.

Боже мой!

Вбесявам се само като си помисля.

Изнервям се…

Да не говорим какви грешки могат да станат. Да решим, че годината е 1938 и сме в Берлин. Дали хер Вилхелм Франкел е евреин, или християнин? Има голяма разлика и каквото и да се говори за тях, момчетата с кафявите ризи са били гении при установяването на човешката самоличност (дори са използвали изчислителна техника за тази цел!).

Имената водят до грешки. Грешките са примеси. Примесите са замърсяване. Замърсяването трябва да се премахне.

Може би десетки жени се казват Алис Сандърсън, но само една е Алис 3895, която заплати с живота си, за да мога да притежавам американски семеен портрет от уважавания господин Прескът.

Ами Майра Уайнбърг? Е, едва ли има много жени с това име. Но със сигурност са повече от една. Само Майра 9834 обаче се жертва, за да бъда задоволен.

Сигурен съм, че има доста хора на име Леон Уилямс, но само 6832-5794-8891-0923 ще отиде в затвора за изнасилването и убийството й, за да мога аз да остана на свобода и пак го направя.

В момента отивам към апартамента му (всъщност апартаментът на гаджето му) с уликите, които ще осигурят успешното му осъждане за изнасилване и убийство след няма и един час обсъждане в съдебната зала.

Леон 6832…

Вече се обадих в полицията, за да подам сигнал, че съм видял стар бежов додж (неговата кола) да се отдалечава бързо от местопрестъплението с чернокож мъж зад волана.

— Видях ръцете му! Бяха целите в кръв! Ох, бързо изпратете някого! Писъците бяха ужасни!

Леон 6832 е идеалният заподозрян. Около половината изнасилвачи извършват престъпленията си под въздействието на алкохол или наркотици (сега той пие умерено бира, но преди години се е лекувал от алкохолизъм). Повечето жертви на изнасилвания познават нападателите си (преди време Леон 6832 е вършил някаква дърводелска работа в бакалницата, където покойната Майра 9832 пазаруваше редовно, затова е логично да се предположи, че са се познавали, макар че вероятно не са).

Повечето изнасилвачи са около тридесетте или по-млади (и Леон 6832 е точно на тридесет). За разлика от наркопласьорите и наркоманите те нямат много предишни задържания, освен за домашно насилие — и моят човек е бил арестуван за нападение над една бивша приятелка. Е, това не е ли идеално? Повечето изнасилвачи са от по-бедните социални слоеве (Леон е безработен от месеци).

А сега, дами и господа съдебни заседатели, моля, забележете, че два дни преди изнасилването обвиняемият е купил кутия презервативи „Троян Енз“, същите като двата, намерени до тялото на жертвата. (Колкото до двата, които наистина бяха използвани — моите — тях, разбира се, отдавна ги няма. Това ДНК е много опасно нещо, особено сега, когато нюйоркските ченгета събират проби от всички тежки престъпления, не само при изнасилванията. Пък във Великобритания скоро ще започнат да те дупчат и когато кучето ти се изпикае на тротоара или направиш забранен обратен завой.)

Има още един факт, на който ченгетата могат да обърнат внимание, ако си вършат добре работата. Леон 6832 е бивш войник, служил е в Ирак и не е много ясно какво е станало с 45-калибровия му пистолет, след като се е уволнил. Със сигурност не го е сдал. Бил го „загубил“ при акция.

Много странно тогава за какво са му 45-калибровите патрони, които е купил преди няколко години.

Ако тази информация стигне до ченгетата, което няма да е много трудно, може да си направят извода, че заподозреният е въоръжен. Ако се разровят още малко, ще научат, че нашият човек е лекуван във военна болница за ветерани — от посттравматичен стресов синдром.

Психически нестабилен въоръжен заподозрян?

Кой полицай няма да стреля при най-малкия повод?

Да се надяваме, че ще имат такъв. Невинаги имам пълно доверие на изкупителните жертви, които избирам. Може да изскочи някое неочаквано алиби. Или съдебните заседатели да се случат идиоти. Може би днес Леон 6832 ще замръкне в чувал. Защо не? Не заслужавам ли малко повече късмет като компенсация за безпокойството, с което ме наказва Господ? Понякога животът ми е доста труден, да знаете.

До дома му в Бруклин има около половин час пеша. Все още сгрят от трансакцията с Майра 9834, аз се наслаждавам на разходката. Раницата ми тежи. Вътре нося не само фалшивите улики и обувката, с която оставих отпечатък на местопрестъплението, а и някои малки съкровища, които намерих, докато се шляех по улиците днес. За съжаление в джоба си имам, само малък трофей от Майра 9834 — парченце от нокът. Бих искал да запазя нещо по-лично, но убийствата в Манхатън са сериозна работа и всяка липсваща част привлича вниманието.

Ускорявам малко ход, наслаждавам се на ритмичното поклащане на раницата на гърба ми. Наслаждавам се на хубавия пролетен ден и на спомените от трансакцията с Майра 9834.

Наслаждавам се на спокойното убеждение, че съм може би най-опасният човек в Ню Йорк, а също неуязвим, невидим за всички шестнадесетични, които биха могли да ми причинят зло.

* * *

Светлината привлече вниманието му.

Проблясък в дъното на улицата.

Червено.

Друг проблясък. Синьо.

Телефонът започна да се хлъзга в ръката на Леон Уилямс. Говореше с един приятел. Издирваше човека, за когото доскоро работеше и който беше изчезнал, след като дърводелската му фирма фалира, оставяйки само дългове, включително повече от четири хиляди долара, които трябваше да плати на най-стабилния си работник, Леон Уилямс.

— Леон — говореше мъжът от друга страна на линията, — самият аз не знам къде е този негодник. Накара ме да…

— Ще ти се обадя по-късно.

Щрак.

Едрият негър погледна през завесата, която с Джанийс бяха окачили тази събота (Уилямс се чувстваше ужасно, че приятелката му трябва да плаща всичко — ох, как мразеше да няма работа), и широките му длани се запотиха. Светлините бяха от две цивилни полицейски коли. Слязоха двама детективи и разкопчаха саката си, но не защото беше топло. Колите се преместиха, за да блокират улицата.

Ченгетата се огледаха предпазливо, после — разсейвайки всяка надежда, че това е някакво странно съвпадение — се приближиха до бежовия додж на Уилямс, погледнаха номера и надникнаха вътре. Единият заговори по радиостанция.

Уилямс отчаяно примижа и изпъшка възмутено.

Тази жена не се отказваше.

Тази жена…

Миналата година бе забърсал едно момиче, което беше не само хубаво, а и умно, и добро. Поне така изглеждаше в началото. Скоро след като връзката им стана сериозна обаче, тя се оказа истинска вещица. Сприхава, ревнива, отмъстителна. Неуравновесена… Ходиха около четири месеца — най-лошите в живота му. През повечето време се налагаше да защитава собствените й деца от майка им.

За доброто, което бе сторил, накрая се озова зад решетките. Една вечер Летиша замахна да удари дъщеря си, че не била измила достатъчно добре някаква тенджера. Уилямс инстинктивно хвана ръката на жената, докато разплаканото момиче избяга. Успокои майката и с това си помисли, че проблемът е приключен. След няколко часа обаче, докато седеше на верандата и обмисляше как да й отнеме децата, може би да ги върне на баща им, ченгетата пристигнаха и го арестуваха.

Летиша му предяви обвинения за нападение, като показа за доказателство синините, които пръстите му бяха оставили върху ръката й. Уилямс кипна от възмущение. Обясни какво е станало, но полицаите бяха принудени да го арестуват. Стигна се до дело, но Уилямс не позволи на детето да свидетелства в негова полза, макар че то искаше. Обявиха го за виновен и го осъдиха да полага общественополезен труд.

По време на делото обаче той свидетелства за жестокото отношение на Летиша към децата. Прокурорът му повярва и даде името на жената на Социалната служба. Техен представител дойде да разследва положението на децата, скоро й ги отнеха и попечителството беше дадено на баща им.

Летиша започна да тормози Уилямс. Това продължи доста време, но преди няколко месеца тя изчезна и той бе започнал да си мисли, че го е оставила на мира…

Сега обаче… това! Знаеше, че зад всичко стои тя.

Боже мили, какво е писано да изтърпи един мъж?

Той отново погледна. Не! Детективите бяха извадили пистолетите си.

Обзе го ужас. Може би беше наранила някое от децата си и твърдеше, че той го е направил. Не би се изненадал.

Ръцете му затрепериха и по страните му потекоха едри сълзи. Изпита същата паника, която беше почувствал в пустинята, когато се обърна към другаря си и в този момент усмихнатият младеж от Алабама се превърна в червена пихтия, разкъсан от иракска граната. До този момент Уилямс беше горе-долу добре. Бяха стреляли по него, беше го засипвал пясък от експлозии, беше припадал от горещина. Но да види как Джейсън се превръща в нещо… това дълбоко го промени. Посттравматичният стресов синдром, с който се бореше постоянно, сега го облада.

Абсолютен, безпомощен страх.

— Не, не, не, не.

Започна да се задушава. Преди няколко месеца бе престанал да взема лекарствата, защото си мислеше, че вече е по-добре.

Сега, докато гледаше детективите да се приближават към къщата, Леон Уилямс си помисли панически: „Бягай, спасявай се!“.

Трябваше да се махне оттук. За да покаже, че Джанийс няма нищо общо, за да спаси нея и сина й — двама души, които обичаше — трябваше да изчезне. Закачи веригата на вратата, дръпна резето и изтича на горния етаж, грабна някаква чанта и набута в нея каквото се сети. Безсмислени неща: пяна за бръснене, но не самобръсначка; бельо, но не ризи; обувки, но не чорапи.

Взе още едно нещо от гардероба.

Пистолета си, 45-калибров „Колт“. Не беше зареден — и през ум не му беше минавало да стреля по някого — но можеше да блъфира, за да си осигури път за бягство или да открадне кола, ако се наложи.

„Бягай! Сега!“

Уилямс хвърли прощален поглед към общата им снимка с Джанийс и сина й, от една екскурзия в Сикс флагс. Сълзите му отново потекоха, избърса очите си, метна чантата през рамо и опипвайки ръкохватката на тежкия пистолет, тръгна надолу по стълбите.