Джефри Дивър
Обект №522 (50)

50.

— Е, да, компютърът помогна — призна Линкълн Райм.

Имаше предвид „Инър-съркъл“, програмата за управление на данни „Уочтауър“ и „Екс-пектейшън“.

— Но по-важното бяха веществените улики — наблегна той. — Компютърът ми посочи общата посока. Нищо повече. Оттам нататък ние свършихме работата.

Беше доста след полунощ и Райм говореше със Сакс и Пуласки, двамата седнали до него в лабораторията. Полицайката се беше върнала от къщата на обект 522, където медиците бяха обявили, че Робърт Йоргенсен ще оцелее — куршумът не беше засегнал важни органи и кръвоносни съдове. Откараха го в Колумбийско-презвитерианската болница за спешно лечение.

Райм продължи да обяснява как е разбрал, че Сакс е в къщата на охранителя от ССД. Разказа й за дебелото надзорно досие. Мел Купър го отвори на компютъра, за да й даде възможност да погледне. Тя го прегледа набързо, смаяна от огромното количество информация. Пред очите им екранът примигна и актуализира данните.

— Те знаят всичко — прошепна Сакс. — Нямам никакви тайни.

Криминологът й разказа как системата е очертала пътя й, след като бе излязла от участъка в Бруклин.

— Компютърът обаче успя да даде само основната посока, в която се движиш. Не можа да посочи конкретно място. Като гледах картата, осъзнах, че си тръгнала към централния офис на ССД, за което, между другото, собственият им проклет компютър не се досети. Обадих се на пропуска и ми казаха, че си минала за половин час и си питала за различни служители. Никой обаче не знаеше къде си отишла след това.

Сакс обясни, че следата я отвела в ССД: човекът, който бе проникнал в апартамента й, беше изпуснал касова бележка от едно кафене до небостъргача на фирмата.

— Това ми подсказа, че извършителят е служител или някой, свързан със ССД. Пам бе видяла дрехите на крадеца — синьо яке, дънки и спортна шапка. Помислих си, че хората от охраната може да си спомнят кой служител е носил такива дрехи. Дежурните в момента не помнеха да са виждали такъв човек, затова взех имената и адресите на охранителите от предишната смяна. Тръгнах да ги разпитам. — Тя се намръщи. — Дори не ми хрумна, че Пет-двадесет и две може да е някой от тях. Ами ти, Райм, как разбра, че е бил този човек?

— Разбрах, че си тръгнала да търсиш служител на фирмата. Но дали някого от заподозрените или друг? Проклетият компютър не помагаше, затова се обърнах към уликите. Нашият извършител работеше във фирмата, носеше груби работни обувки и имаше следи от суха сметана по дрехите. Беше силен. Не означаваше ли това, че е някой от нисшите нива на йерархията, вършещ физическа работа? Носач, пощальон, чистач? После си спомних лютите чушки.

— Сълзотворен спрей — въздъхна Сакс. — Разбира се. Не е било храна.

— Точно така. Основното оръжие на охраната. После, устройството за промяна на гласа. Купуват се от магазините за оборудване на охранители. Говорих с началника на охраната в ССД Том О’Дей.

Пуласки кимна:

— Да. Срещахме се с него.

— Каза ми, че много служители от охраната работят на непълен работен ден, което даваше на Пет-двадесет и две достатъчно време да практикува хобито си извън службата. Прегледах и другите улики с О’Дей. Частиците от листа са от растенията в стола на охраната. Там пият кафе със суха сметана, не с истинско мляко. Казах му за профила на Тери Добинс и го помолих да ми даде списък на всички охранители, които не са женени и нямат деца. Сравнихме присъствените им листове с графика на престъпленията през последните два месеца.

— И установи кой е бил извън сградата по време на всички убийства. Джон Ролинс, тоест Питър Гордън.

— Не. Установих, че Джон Ролинс е бил в сградата по време на всички убийства.

— В сградата ли?

— Много ясно. Проникнал е в административната система на фирмата и е променил присъствените ведомости, за да си осигури алиби. Накарах Родни Шарнек да провери метаданните. Да, това беше нашият човек. И живееше само на десет пресечки оттук. Веднага подадох сигнал.

— Добре, Райм. Само не мога да разбера как Пет-двадесет и две е изнасял информацията. Имал е достъп до хранилищата, но всички са били претърсвани, преди да излязат, дори той. Освен това не е имал компютърен достъп до „Инър-съркъл“.

— Да, това беше препъникамъчето. Но нали си имаме Пам. Тя ми помогна да разбера как го е направил.

— Пам ли? Как?

— Спомняш ли си, когато ни каза, че никой не може да сваля снимки от сайта за запознанства, „Ауър уърлд“. Децата обаче просто снимали екрана.

О, не се тревожете, господин Райм. Много хора пропускат очевидния отговор…

— Осъзнах, че Пет-двадесет и две е изнасял информацията по този начин. Не е имал нужда да тегли хиляди страници досиета. Просто е преписвал каквото го е интересувало за жертвите, вероятно късно през нощта, когато в хранилищата не е имало никой. Нали помните частиците от бележници? Скенерите и детекторите за метал на пропуска не улавят хартия. Пък и никой не се е замислял за това.

Сакс каза, че в скривалището е видяла стотици бележници около бюрото.

Лон Селито дойде от центъра.

— Мръсникът е мъртъв — измърмори, — но аз още съм записан в системата като шибан наркоман. И всички повтарят: „Работим по въпроса“.

Все пак имаше и добри новини. Прокуратурата щеше да отвори всички дела, по които имаше съмнения, че обект 522 е подхвърлил улики. Артър Райм бе освободен веднага, присъдите на останалите осъдени също щяха да бъдат преразгледани и вероятно хората щяха да излязат на свобода до един месец.

Селито добави:

— Проверих къщата, където е живял Пет-двадесет и две.

Сградата в Горен Уест Сайд струваше десетки милиони долари. Как Питър Гордън, работещ като охранител, се беше сдобил с нея, беше мистерия.

Детективът обаче имаше отговор:

— Не е бил собственик. Къщата е на името на Фиона Макмилан, осемдесет и девет годишна вдовица, без преки наследници. Тя все още плаща данъци и текущи сметки. Никога не се е забавяла с плащанията. Единственото странно нещо е, че от пет години никой не я е виждал.

— Горе-долу от времето, когато ССД се е преместила в Ню Йорк.

— Предполагам, че е получил информацията, необходима да открадне самоличността й, и после я е убил. Утре започват да издирват тялото. Ще започнат с гаража, после ще копаят в мазето. — Лейтенантът добави: — Организирах възпоменателна служба за Джо Малой. В събота е. Ако искате да дойдете.

— Разбира се — каза Райм.

Сакс докосна ръката му и добави:

— Патрул или началници, всички сме едно семейство и болката е същата, както когато загубим близък човек.

— Баща ти, нали? — досети се той. — Звучи в негов стил.

От коридора се чу глас:

— Хей. Закъснях. Съжалявам. Току-що научих, че сте приключили случая.

Родни Шарнек влезе в лабораторията, следван от Том. Носеше купчина компютърни разпечатки и отново гледаше електронната система на Райм, сякаш говореше не с истинския човек, а с компютъра.

— За какво си закъснял? — попита криминалистът.

— Компютърът тъкмо сглоби всички файлове от празното пространство, които Рон открадна. Така де… взе назаем. Вече идвах насам да ви ги покажа, когато чух, че сте хванали убиеца. Предполагам, че вече не ви трябват.

— Само от любопитство. Какво откри?

Родни се приближи и показа разпечатките на Райм. Бяха неразбираеми. Думи, числа, символи и големи празнини между тях.

— Не разбирам китайски. Какво означава всичко това в общи линии?

— Бегача — псевдонимът, който открих по-рано — наистина е изтеглил тайно много информация от „Инър-съркъл“, след което е заличил следите си. Но не е свалял данни за жертвите или за друг, свързан с разследването на Пет-двадесет и две.

— Откри ли името? — попита Сакс. — На Бегача.

— Да. Някой си Шон Касъл.

Полицайката затвори очи.

— Бегача… Говореше, че тренира за триатлон. Как не се сетих!

Касъл беше началник на отдел „Продажби“ и един от заподозрените, замисли се Райм. Забеляза реакцията на Пуласки при тази новина. Младият полицай примигна изненадано, погледна Сакс и вдигна вежди, усмихна се мрачно, многозначително. Райм си спомни с каква неохота младежът се беше върнал в ССД и смущението му, че не умее да работи с „Ексел“. Причината вероятно беше именно Касъл.

— За какво му е тази информация? — поинтересува се Пуласки.

Шарнек разлисти разпечатките.

— Не мога да кажа точно. — Показа една страница на младия полицай, като сви рамене. — Погледни, ако искаш. Ето някои от досиетата.

Пуласки поклати глава:

— Не познавам тези хора.

Прочете на глас няколко имена.

— Чакай — извика Райм. — Какво беше последното?

— Денко… Ето, и тук се споменава. Владимир Денко. Познаваш ли го?

— Мамка му! — изруга Селито.

Денко — подсъдимият от руската мафия, обвиненията срещу когото бяха свалени заради неявяване на свидетел и проблеми с веществените доказателства.

— Ами името преди него? — попита Райм.

— Алекс Караков.

Това беше свидетелят срещу Денко, който се криеше с фалшива самоличност. Беше изчезнал две седмици преди делото и вероятно бе мъртъв, макар че никой не знаеше как хората на Денко са го открили. Селито грабна разпечатките от Пуласки и ги разлисти.

— Бога ми, Линк. Адреси, тегления от банкомат, регистрационни номера на коли, телефонни разпечатки. Всичко необходимо на един наемен убиец, за да се добере до жертвата си… О, и виж тук. Кевин Макдоналд.

— Това не беше ли обвиняемият в някакво дело, по което ти работеше? — попита Райм.

— Да. В Хеле Кичън. Търговия с оръжие, конспирация. Също наркотици и изнудване. Той също се измъкна.

— Мел, провери всички имена в нашата система.

От осемте имена, които Родни Шарнек бе открил в сглобените файлове, шест бяха на обвиняеми в криминални дела от последните три месеца. И шестимата бяха оправдани или тежки обвинения срещу тях бяха оттеглени в последната минута заради неочаквани проблеми със свидетели или веществените доказателства.

Райм се изсмя:

— Каква акцидентност!

— Какво? — не разбра Пуласки.

— Купи си речник, новобранец.

Младежът въздъхна и обясни търпеливо:

— Каквото и да означава, Линкълн, вероятно не е дума, която ще използвам някога.

Всички в стаята се засмяха, включително Райм.

— Разбрано. Имах предвид, че съвсем случайно се натъкнахме на нещо много интересно, ако ми позволиш да използвам любимата ти дума, Мел. Нюйоркската полиция поддържа досиета на сървърите на ССД, чрез „Пъблик шуър“. Касъл тегли информация за разследванията, продава я на обвиняемите и я заличава.

— О, мога да си го представя — отбеляза Сакс. — Не мислиш ли, Рон?

— Не се съмнявам нито за миг — съгласи се Пуласки.

— Чакай… Касъл беше този, който ни даде диска с имената на клиентите. Той е натопил Робърт Карпентър.

— Разбира се — кимна Райм. — Променил е данните, за да уличи Карпентър. Трябвало е да отклони разследването от ССД. Не заради случая „Пет-двадесет и пет“, а защото не е искал да се ровим в архивите и да видим, че е продавал полицейски досиета. А кой по-подходящ да бъде хвърлен на зверовете от един бъдещ конкурент?

Селито се обърна към Шарнек:

— Има ли други замесени от ССД?

— Ако съдя от данните, не. Само Касъл.

Райм погледна Пуласки, който разглеждаше таблицата на уликите. В очите му се четеше решителност, каквато криминалистът не беше виждал досега.

— Хей, новобранец. Искаш ли го?

— Кое да искам?

— Разследването срещу Касъл.

Младият полицай се замисли. Но после отпусна рамене и се засмя смутено:

— Не, по-добре не.

— Ще се справиш.

— Знам, че ще се справя. Просто… искам, когато взема първото си самостоятелно разследване, да съм сигурен, че го правя от правилните подбуди.

— Добре го каза, новобранец — измърмори Селито, като вдигна чашата си с кафе към младежа. — Може би все пак от теб ще излезе нещо… Добре. Докато все още съм отстранен от работа, поне мога да свърша онези неща в къщата, за които Рейчъл открай време ми натяква. — Дебелият детектив взе една останала бисквита и се отправи към вратата. — Лека нощ на всички.

Шарнек събра папките и дисковете си и ги сложи на масата. Том подписа формулярите за съхранение на веществени доказателства от името на криминолога. Преди да излезе, компютърният специалист напомни на Райм:

— Когато решите да влезете в двадесет и първи век, детективе, само ми се обадете.

Кимна към компютрите.

Телефонът на Райм иззвъня. Беше за Сакс, чийто разглобен мобилен телефон нямаше скоро да проработи. От дочутото той разбра, че се обаждат от участъка в Бруклин. Бяха намерили колата й на един паркинг наблизо.

Тя се уговори да отиде да я вземе на другата сутрин с хондата на Пам, която беше открита в един гараж зад къщата на Питър Гордън.

Сакс се качи, за да се приготви за лягане, Купър и Пуласки си тръгнаха.

Райм се зае да напише доклад до заместник-кмета Рон Скот, в който описа подробностите за начина на действие на обект 522 и предлагаше да се преразгледат всички други престъпления, в които имаше вероятност да е уличил невинни. Разбира се, в къщата на вещомана имаше много други улики, но той не искаше да си представя колко работа трябва да се свърши, за да се направи оглед на това местопрестъпление.

Завърши имейла, изпрати го и тъкмо размишляваше как ще реагира Андрю Стърлинг, когато разбере, че подчинените му продават данни на фирмата без негово знание, когато телефонът иззвъня. Номерът на дисплея беше непознат.

— Команда, вдигни телефона.

Щрак.

— Ало?

— Линкълн. Джуди Райм се обажда.

— Здравей, Джуди.

— О, не знам дали си чул. Оттеглиха обвиненията. Пуснаха го!

— Вече? Знаех, че се работи по въпроса. Но мислех, че ще отнеме известно време.

— Не знам какво да кажа, Линкълн. Страшно много ти благодаря.

— Няма защо.

— Изчакай малко.

Райм чу приглушен разговор. Джуди бе закрила слушалката с ръка и вероятно говореше на някое от децата. Ох, как се казваха?

— Линкълн?

Странно как веднага позна гласа на братовчед си, глас, който не беше чувал от години.

— Здравей, Арт.

— В центъра съм. Току-що ме освободиха. Оттеглиха всички обвинения.

— Чудесно.

Колко неловко…

— Не знам какво да кажа. Благодаря ти. Много ти благодаря.

— Няма защо.

— Всичките тези години… Знам, че трябваше да се обадя. Просто…

— Няма проблем.

„Какво, по дяволите, означава това?“ — замисли се Райм. Прекъсването на отношенията с братовчед му беше проблем — да, беше. Отговорите му в този разговор бяха само любезности. Искаше да затвори.

— Не беше длъжен да направиш това за мен.

— Имаше някои несъответствия. Някои странни неща.

Това също не означаваше абсолютно нищо. Райм се запита защо иска да приключи разговора. Предположи, че е някакъв защитен механизъм — но и тази мисъл бе отегчителна като всички други. Искаше да затвори.

— Добре ли си? След онова, което стана в ареста?

— Нищо сериозно. Уплаших се, но онзи тип дойде навреме. Свали ме от стената.

— Хубаво.

Мълчание.

— Е, благодаря ти още веднъж, Линкълн. Малко хора биха направили такова нещо за мен.

— Радвам се, че помогнах.

— Трябва да се видим някой ден. Ти и аз, и Джуди. И приятелката ти. Как й беше името?

— Амелия.

— Трябва да се видим някой ден.

Последва дълго мълчание.

— Е, да затварям вече. Трябва да се прибираме при децата. Хайде, пази се.

— Ти също… Команда, затвори.

Райм спря поглед върху досието на братовчед си от ССД.

Другият син…

Знаеше, че никога няма да се „видят“. Това щеше да е краят, помисли си. Отначало му стана мъчно — сякаш изщракването на телефона бе прекъснало нещо, което би могло да се развие още. Но Линкълн Райм заключи, че това е единственият логичен край на събитията от последните три дни.

Спомни си емблемата на ССД и се замисли, че пътищата им отново се бяха пресекли след толкова години. Но двамата братовчеди като че ли оставаха разделени от двете страни на запечатан прозорец. Виждаха се, можеха да си разменят по някоя и друга дума, но това бе цялото им общуване. Беше време да се връщат всеки в своя свят.