Джефри Дивър
Обект №522 (46)

46.

Животът, разбира се, е борба.

С моя идол — Андрю Стърлинг — имаме една и съща страст към данните, и двамата оценяваме тайнството им, привличането им, огромната им сила. Но преди да навляза в неговата сфера, не осъзнавах пълните им възможности да се използват като оръжие, разширяващо кръгозора ти до всяко кътче на света. Да превърнеш целия живот, цялото съществувание в числа, а после да виждаш как прерастват в нещо нетленно.

Безсмъртната душа…

Преди да бъда съблазнен от Андрю и „Уочтауър“, аз обожавах програмата „Сикуъл“, еталона в управлението на данни. Кой не би й се възхищавал? Мощта и елегантността й са завладяващи. Благодарение на Андрю (макар и косвено) успях да оценя напълно света на данните. Никога не ме е удостоявал с повече от учтиво кимване или да се поинтересува как е минал уикендът, но знаеше името ми, без да се налага да поглежда табелката на ревера ми (какъв удивителен ум!). Мисля си за нощите, които съм прекарвал в кабинета му, около два часа, когато в ССД няма никого, седнал на стола му, чувствайки присъствието му, докато чета находчиво подредената му библиотека. Не от ония педантични и глупави ръководства за преуспелия бизнесмен, а томове и томове, разкриващи много по-широк мироглед, книги за власт и завоевания: Съединените щати при завладяването на Запада през деветнадесети век, Европа при Третия райх, морската сила на римляните, целият свят под влиянието на католическата църква и исляма. (Между другото, всички те са оценявали сломяващата мощ на данните.)

Ех, какви неща съм научил от Андрю само от дочутото от време на време или наслаждавайки се на черновата му за доклади, писма или книгата, върху която работи.

Грешките са примес. Примесите са замърсяване. Замърсяването трябва да се премахва.

Само победителите могат да си позволят да бъдат великодушни.

Само слабите правят компромиси.

Или намери решение на проблема си, или престани да го приемаш като проблем.

Човек се ражда, за да се бори.

Който разбира, печели; който знае, разбира.

Питам се какво ли ще си помисли Андрю за това, с което се занимавам, и вярвам, че ще одобри.

И така, борбата срещу тях продължава.

Отново натискам копчето на автоматичния ключ и най-после една кола изпиуква леко.

Да видим, да видим… Аха, ето. Леле, гледай какъв боклук, хонда сивик. Взета назаем, разбира се, защото колата на Амелия 7303 сега е на паркинг за принудително вдигнати автомобили — удар, с който особено се гордея. Никога досега не съм опитвал такова нещо.

Отново се замислям за красивата червенокоса. Дали блъфираше за информацията, която имат? За Питър Гордън? Това е най-интересното при знанието — границата между истина и лъжа е толкова тънка. Не мога обаче да рискувам. Ще трябва да скрия колата.

Отново се замислям за жената.

Уплашените й очи, червената коса, тялото й… Едва ли ще издържа още дълго.

Трофеи…

Набързо оглеждам колата. Няколко книги, списания, хартиени кърпички, празни бутилки от минерална вода, салфетка от „Старбъкс“, маратонки с разпадащи се подметки, списание за тийнейджъри на задната седалка и учебник по поезия… И кой е собственикът на това велико творение на японското автомобилостроене? Регистрационният номер ми казва, че е Памела Уилоуби.

Ще получа повече информация за нея от „Инър-съркъл“, след което ще я посетя. Чудя се как ли изглежда. Ще погледна снимката й в Управлението по превозните средства, за да реша дали си струва труда.

Колата запалва добре. Изкарвам я на улицата, внимавам да не преча на другите шофьори. Не искам да правя сцени. Стигам до следващата пресечка и завивам по тясна уличка.

Какво обича да слуша госпожица Пам? Рок, рок, алтернативна музика, хип-хоп, развлекателни програми. Фиксираните канали на радиото са много полезни.

Вече си правя план за бъдеща трансакция с Памела — започвам да я опознавам. Ще се срещнем на възпоменателната служба за Амелия 7303 (щом няма труп, няма и погребение). Ще й изкажа съболезнования. Ще кажа, че съм се запознал с нея по време на разследването, по което е работила. Много ми е харесала. О, не плачи, миличка! Няма нищо. Знаеш ли какво? Хайде да се поразходим, ще ти разкажа разни случки с Амелия. За баща й. И интересната история как дядо й дошъл в Америка. (След като научих, че е тръгнала да ме преследва, проверих досието й. Наистина интересна история.) Трябва да станем приятели. Много ми е мъчно… Какво ще кажеш да пием кафе? Обичаш ли да посещаваш „Старбъкс“? — Всяка вечер ходя там, след като тичам в Сентръл Парк. Сериозно!

И ти ли? Виж ти какво съвпадение.

Ох, като си мисля за Пам, онова чувство отново се връща. Дали е грозна?

Ще трябва да почакам, докато я вкарам в багажника… Но първо трябва да се погрижа за Том Рестън — и за някои други неща. Е, поне имам Амелия 7303 за довечера.

Вкарвам колата в гаража — ще остане тук, докато й сменя номерата, после ще отпътува на дъното на езерото Кротън. Сега обаче не ми е до това. Зает съм с други мисли, с плана за трансакцията с моята червенокоса приятелка, която чака вкъщи, в моя Килер, като съпруга мъжа си след тежък ден в службата.

* * *

Съжаляваме, в момента не може да се направи прогноза. Молим, въведете още данни и отново опитайте.

Въпреки данните от най-големия архив на света, въпреки най-съвременния софтуер, анализиращ всеки детайл от живота на Амелия Сакс със скоростта на светлината, програмата беше безсилна.

— Съжалявам — каза Марк Уиткъм, като опипа носа си.

Свръхпрецизната система за видеовръзка показваше пораженията на носа му с подробности. Изглеждаше сериозно; Рон Пуласки добре го беше подредил.

Младежът подсмръкна и продължи:

— Няма достатъчно данни. Програмата изчислява резултата според това, което е въведено. Най-добре работи с поведенчески профили. Сега единственото, което може да каже, е, че тя отива на място, където не е била досега.

„Направо в къщата на убиеца“ — тревожно си помисли Райм.

Къде беше, по дяволите?

— Чакайте малко. Данните се актуализират…

Екранът примигна и информацията се промени.

Уиткъм възкликна:

— Намерихме я! Няколко радиочестотни засичания преди двадесет минути.

— Къде? — шепнешком попита Линкълн.

Уиткъм извади картата на екрана. Беше в тихо кварталче в Горен Ийст Сайд.

— Две засичания от магазини. Първото е за две секунди. Второто е малко по-дълго, осем секунди. Може би е спряла да провери някакъв адрес.

— Обадете се на Бо Хауман! — извика Райм. — Веднага!

Пуласки натисна копчето за бързо набиране и след секунди командирът на специалния отряд беше на линия.

— Бо, имаме следа от Амелия. Тръгнала е да търси Пет-двадесет и две и изчезна. Проследихме движението й с компютърна програма. Преди двадесетина минути е била на Източна осемдесет и осма номер шестстотин четиридесет и две.

— Можем да сме там до десет минути, Линк. Ситуация със заложници?

— Бих казал, да. Обади ми се, когато научите нещо повече.

След като затвори, Райм се замисли за съобщението й на гласовата му поща. Толкова крехък, толкова мъничък изглеждаше този пакет от цифрови данни.

Гласът й ясно звучеше в ушите му: „Попаднах на следа, Райм, добра следа. Обади ми се“.

Неволно се замисли дали това няма да е последният път, когато чува гласа й.

* * *

Екип A на специалния отряд на Бо Хауман бе разположен около входа на голяма къща в Горен Ийст Сайд. Бяха четирима полицаи с бронирано облекло и компактни черни автомати МР-5. Внимаваха да не се показват пред прозорците.

Хауман трябваше да признае, че през цялата си кариера в армията и полицията не е виждал такова нещо. Линкълн Райм бе използвал компютърна програма, за да засече местоположението на Амелия Сакс, но не чрез телефона или джипиес устройството й. Може би това бе бъдещето на полицията.

Програмата не беше дала координатите на постройката, около която се намираха сега. Няколко души обаче бяха видели червенокоса жена да спира пред два от близките магазини и да влиза в къщата отсреща.

Там вероятно бе пленена от престъпника, когото наричаха 522.

Накрая от екип B, разположен зад къщата, се обадиха:

— Екип B до командира. На позиция сме. Не виждаме нищо. На кой етаж е? Край.

— Не знаем. Просто влизаме и претърсваме. Да действаме бързо. Там е от доста време. Ще позвъня и когато той отвори, влизаме.

— Прието. Край.

— Екип C. След три-четири минути ще сме на покрива.

— Побързайте! — изръмжа Хауман.

— Слушам.

Хауман работеше с Амелия от години. Тя имаше повече кураж от много мъже под негово командване. Не беше убеден, че я харесва — бе твърдоглава, дръпната и често прекалено настъпателна — но със сигурност я уважаваше.

Нямаше да позволи да бъде убита от изнасилвач като обект 522. Той даде знак на един детектив от специалния отряд, чакащ на верандата — облечен с елегантен костюм, за да не събуди подозренията на убиеца, когато почука на вратата. След като престъпникът отвори, хората, скрити около входа, щяха да нахълтат. Детективът закопча сакото си и кимна.

— Мамка му — нетърпеливо заговори Хауман по станцията на екипа от задната страна на къщата. — Заехте ли вече позиция?