Джефри Дивър
Обект №522 (21)

21.

Залата, в която заведоха Сакс и Пуласки, беше оскъдно обзаведена като кабинета на Стърлинг. Стилът в цялата фирма можеше да се определи като минималистичен.

Стърлинг лично ги заведе в помещението и им махна към два стола под емблемата със светлия прозорец на наблюдателната кула.

— Не очаквам да се отнасяте към мен по-различно, отколкото към всеки друг. Понеже имам право на неограничен достъп, и аз съм заподозрян. За вчера обаче имам алиби — цял ден бях в Лонг Айлънд. Често го правя — отивам в някой хипермаркет и наблюдавам какво купуват хората, как пазаруват, по кое време на деня. Постоянно търся начини да направя бизнеса ни по-ефикасен, а не можеш да го постигнеш, ако не познаваш нуждите на клиентите.

— С кого бяхте?

— Сам. Никога не казвам кой съм. Обичам да наблюдавам нещата такива, каквито са в действителност. С всички предимства и недостатъци. Разпечатката от картата за бързо плащане на колата ми обаче ще ви покаже, че около девет сутринта съм минал през пункта на тунел „Мидтаун“ по посока изток и съм се върнал през същото място около пет и половина. Можете да проверите в управлението по превозните средства. — Той каза номера на колата си. — А, и вчера… обадих се на сина си. Той отиде с влак до Уестчестър да се разхожда сред природата. Беше сам и исках да го проверя. Обадих му се около два часа. На телефонната разпечатка ще видите, че съм се обаждал от къщата си в Хемптън. Можете да видите също приетите обаждания на мобилния му телефон. Трябва да има дата и час. Кодът е седем-едно-осем-седем.

Сакс го записа заедно с номера на вилата на Стърлинг. Благодари му. Джеръми, „външният“ асистент, влезе и прошепна нещо на шефа си.

— Трябва да свърша една работа. Ако имате нужда от нещо, ми се обадете.

След няколко минути влезе първият от заподозрените. Шон Касъл, директорът на отдел „Маркетинг и продажби“. Изглеждаше доста млад, може би около тридесетте, но Сакс бе видяла много малко служители на ССД, които да са над четиридесет. Търговията с информация може би беше новата Силициева долина, свят на млади предприемачи.

Касъл имаше издължено, хубаво лице и изглеждаше в добра спортна форма — с яки ръце, широкоплещест. Носеше „униформа“ на ССД — в неговия случай, тъмносин костюм. Бялата му риза беше безупречна, ръкавелите му бяха закопчани с големи златни копчета. Жълтата му вратовръзка бе от чиста коприна. Беше къдрокос, с розова кожа и гледаше спокойно през очилата си. Сакс не знаеше, че „Долче и Габана“ правят рамки за очила.

— Здравейте.

— Добър ден. Аз съм детектив Сакс, а това е полицай Пуласки. Седнете.

Касъл стисна силно ръката й и Сакс забеляза, че я задържа по-дълго, отколкото, когато се ръкува с Пуласки.

— Значи вие сте детективът — отбеляза директорът на „Продажби“ без ни най-малък интерес към младия полицай.

— Да. Искате ли да видите документите ми?

— Не, няма нужда.

— Така… събираме информация за някои от служителите на фирмата. Познавате ли Майра Уайнбърг?

— Не. Трябва ли?

— Беше убита вчера.

— О… — Нотка на съжаление; самоуверената му фасада веднага изчезна. — Чух за някакво престъпление. Не знаех, че е убийство. Съжалявам. Наша служителка ли е била?

— Не. Но убиецът може би е използвал информация от компютрите ви. Знам, че имате пълен достъп до „Инър-съркъл“. Има ли начин някой от подчинените ви да сглоби цяло досие на даден човек?

Касъл поклати глава:

— За да отворите килер, ви трябват три пароли. Или една парола и биометрично сканиране.

— „Килер“?

— О… така наричаме досиетата. В информационния бизнес използваме много жаргонни названия.

„Като скелет в гардероба“ — помисли си тя.

— Никой обаче не може да ползва личния ми код. Всички тук много внимателно пазят паролите си. Андрю стриктно следи за това. — Касъл свали очилата си и ги избърса с черно парцалче, което неусетно се беше появило в ръката му. — Уволнявал е хора, които са използвали личните пароли на други служители, дори с тяхното съгласие. Уволнява ги незабавно. — Съсредоточи се върху бърсането на очилата. Отново погледна Сакс. — Нека да бъда откровен. Предполагам, че не се интересувате от лични кодове, а дали имам алиби. Прав ли съм?

— Това също. Къде бяхте вчера между дванадесет и четири часа следобед?

— Тичах. Тренирам за триатлон… Вие май също обичате бягането. Имате спортна фигура.

Ако стрелбата по мишени от десет и двадесет метра е спорт, тогава да.

— Някой може ли да потвърди?

— Че имате спортна фигура ли? За мен е очевидно.

Сакс се усмихна. Понякога е най-добре да приемеш правилата на противника. Пуласки се размърда неловко — което развесели Касъл. Обаче детектив Сакс не се нуждаеше някой друг да защитава честта й.

След като хвърли кос поглед на униформения полицай, Касъл продължи:

— Не, за съжаление няма. През нощта бях с една приятелка, но тя си тръгна в девет и половина. Подозирате ли ме?

— На този етап само се информираме — отговори Пуласки.

— Сериозно? — Въпросът му прозвуча снизходително, сякаш говореше с дете. — Само фактите, госпожо. Само фактите.

Реплика от някакво старо телевизионно шоу. Сакс не си спомняше кое.

Тя го попита къде е бил и по време на другите три убийства — на колекционера на ценни монети, по-ранното изнасилване и на собственичката на картина на Прескът. Той си сложи пак очилата и отговори, че не си спомня. Изглеждаше съвсем спокоен.

— Колко често ходите в хранилищата?

— Може би веднъж седмично.

— Изнасяте ли информация?

Той се намръщи леко:

— Ами… това е невъзможно. Системата за сигурност не позволява.

— Колко често отваряте досиета на служебния си компютър?

— Не знам дали някога съм го правил. Това са сурови данни. Твърде замърсени, за да ми бъдат полезни в работата.

— Добре. Благодаря ви за помощта. Мисля, че засега това е всичко.

Усмивката му помръкна.

— Има ли проблем? Нещо, за което да се притеснявам?

— Това е само предварително разследване.

— Аха, нищо не издавате. — Касъл погледна Пуласки.

— Крий си добре картите, нали така, сержант Фрайди.

Аха, това било — досети се Сакс. „Драгнет“. Старото детективско предаване, което с баща й бяха гледали преди години.

След Касъл влезе Уейн Джилеспи, който ръководеше Техническия отдел на фирмата — отговаряше за софтуера и хардуера. Не създаваше впечатление за компютърен гений. Поне на пръв поглед. Имаше хубав тен и беше в добра физическа форма. Носеше скъпа сребърна или платинена гривна. Стискаше силно, когато се ръкуваше. При по-внимателно изучаване обаче тя реши, че е типичен компютърджия — момче, облечено от майка си за снимка с класа. Ниският, слаб мъж носеше измачкан костюм и недобре вързана вратовръзка. Обувките му бяха износени, ноктите му — нащърбени и мръсни. Косата му се нуждаеше от подстригване. Сякаш само по необходимост играеше ролята на началник-отдел, но предпочиташе да бъде насаме с компютъра си в някоя тъмна стаичка.

За разлика от Касъл Джилеспи беше нервен, ръцете му постоянно бяха в движение, все бърникаха някое от трите електронни устройства на колана му: „Блекбъри“, джобен компютър и мобилен телефон с много функции. Избягваше да я гледа в очите — последното, за което можеше да си помисли, бе да флиртува, макар че също като директора на „Продажби“, и той нямаше брачна халка. Може би Стърлинг предпочиташе да назначава неженени мъже на ръководните постове във фирмата си. Лоялни принцове вместо амбициозни херцози.

Сакс остана с впечатление, че Джилеспи има по-малко информация от Касъл за целта на посещението й, и когато му каза за престъпленията, това силно го впечатли.

— Интересно. Да, интересно. Много хитро, да опипва данни, за да извършва престъпления.

— Да… какво?

Той нервно размърда пръсти.

— Искам да кажа, търси данни. Събира.

Не коментира нищо за трагичната смърт на жертвите. Дали беше игра? Истинският убиец вероятно би се престорил на ужасен.

Сакс го попита къде е бил в неделя и той също нямаше алиби, макар че надълго и нашироко заразказва за шифъра, който се опитвал да разгадае вкъщи, за някаква компютърна игра.

— Значи би трябвало да е документирано кога сте били онлайн вчера, нали?

Той се поколеба.

— О, само се упражнявах. Не бях онлайн. Погледнах часовника и видях, че неусетно е станало късно. Човек влиза в зона и всичко като че ли престава да съществува.

— „Влиза в зона“?

Той осъзна, че говори на неразбираем за нея език.

— О, искам да кажа, че се изключваш. Улисваш се в играта. Сякаш живееш друг живот.

Джилеспи също твърдеше, че не познава Майра Уайнбърг. Беше уверен, че никой друг не би могъл да използва личния му код.

— Пък ако някой се опита да разшифрова паролите ми, нека да заповяда. Всичките съдържат по шестнадесет случайни знака. Никога не съм ги записвал. Имам късмет, че паметта ми е добра.

Джилеспи постоянно бил „в системата“. Добави като оправдание:

— Така, де, това ми е работата.

Когато Сакс го попита дали отваря на компютъра си индивидуални досиета, той се намръщи:

— Ами, няма смисъл. Да чета какво си е купил някой миналата седмица в супермаркета. Не, мерси… Имам по-смислени занимания.

Призна също, че прекарвал доста време в хранилищата, „настройвал кутиите“.

Сакс остана с впечатлението, че там му харесва, действа му успокояващо — същото това място, от което тя толкова бързаше да се измъкне.

Джилеспи също не си спомняше къде е бил по време на другите убийства. Сакс му благодари и той извади джобния си компютър още преди да излезе; започна да пише съобщение с палците си по-бързо, отколкото Сакс, ако използваше всичките си пръсти.

Докато чакаха следващия заподозрян, Сакс попита Пуласки:

— Някакви впечатления?

— Ами, Касъл не ми харесва.

— Споделям мнението ти.

— Но изглежда твърде надут, за да е убиецът. Твърде наперен, ако ме разбираш. Ако можеше да убие някого със самолюбието си, тогава да. Никакъв проблем… За Джилеспи? Не знам. Опита се да се престори на изненадан, когато разбра за убийството на Майра, но не съм убеден, че не знаеше. Пък и тия изрази… „опипвам“, „влизам в зона“. Знаеш ли какви са? „Опипвам“ означава търся кокаин, тоест проверявам всяко възможно място. Трескаво. А „влизам в зона“ значи да се дрогираш с хероин или успокоителни. Така говорят хлапетата от предградията, когато се правят на много отворени пред някой пласьор от Харлем или Бронкс.

— Мислиш ли, че взема наркотици?

— Ами, изглежда доста нервен. Но ако питаш за мнението ми…

— Точно това ме интересува.

— Пристрастен е, но не към наркотиците, а към това… — Младият полицай показа около себе си. — Данните.

Сакс се замисли; беше съгласна. Атмосферата в ССД беше опияняваща, макар и не по приятен начин. Зловеща и дезориентираща. Наистина действаше като замайване от обезболяващи.

На вратата се показа друг човек — директорът на „Личен състав“. Беше млад, строен чернокож със сравнително светла кожа. Питър Арлонсо-Кемпър обясни, че рядко ходи в хранилищата, но също има право на неограничен достъп, за да може да се среща със служителите на работните им места. От време на време ходел в „Инър-съркъл“ за справки — но само за служители на ССД, не за външни хора.

Значи все пак беше разглеждал „килерите“, въпреки онова, което Стърлинг бе казал за него.

Интелигентният чернокож с постоянна усмивка на лицето отговаряше с монотонен глас на въпросите й, като често сменяше темата, най-вече за да я уверява, че Стърлинг (винаги „Андрю“, както бе забелязала Сакс) е „най-добрият, най-грижовен шеф, за когото човек може да си мечтае“. Никой не би си и помислил да го предаде или да изневери на „идеите“ на ССД, каквито и да бяха те. Арлонсо-Кемпър не можеше да си представи престъпник на свещената територия на фирмата.

Хвалебствията му бяха досадни.

Най-после Сакс успя да отклони темата от почти религиозната му почит и той обясни, че цяла неделя е бил с жена си (което го правеше единственият семеен служител, с когото бе говорила досега). В деня на убийството на Алис Сандърсън пък чистел дома на наскоро починалата си майка в Бронкс. Не си спомняше какво е правил по време на другите две убийства.

След като свършиха с разпитите, полицаите се върнаха в кабинета на Стърлинг, придружени от същия охранител. Директорът на компанията разговаряше с друг мъж приблизително на неговата възраст, едър и със сресана назад тъмноруса коса. Седеше приведен на един от твърдите дървени столове. Не беше служител на ССД — носеше поло и спортно яке. Стърлинг вдигна очи и видя Сакс. Бързо приключи разговора и изпрати посетителя.

Сакс погледна какво носи гостът — папка с надпис „Асошиейтед Уеърхаузинг“, явно името на фирмата му.

— Мартин, би ли извикал такси за господин Карпентър?

— Да, Андрю.

— Споразумяхме се, нали, Боб?

— Да, Андрю.

Карпентър, стърчащ с цяла глава над Стърлинг, смирено пое ръката му, после се обърна и излезе. Един охранител го поведе по коридора.

Полицаите влязоха в кабинета със Стърлинг.

— Какво открихте? — попита той.

— Нищо конкретно. Някои имат алиби, други — не. Ще продължим разследването и ще видим дали уликите или някой свидетел ще ни насочат някъде. Искам да ви попитам нещо. Мога ли да получа копие от едно досие? На Артър Райм.

— Кой?

— Той е един от хората в списъка — един от онези, за които смятаме, че са били арестувани неоснователно.

— Разбира се.

Стърлинг седна на бюрото си, допря палеца си до едно четящо устройство при клавиатурата и написа нещо. Спря и погледна монитора. Натисна още няколко клавиша и документът започна да се печата. Даде й купчина от тридесетина страници — „килера“ на Артър Райм.

„Стана доста лесно“ — помисли си Сакс. Кимна към компютъра:

— Някъде записва ли се, когато изтеглите досие?

— Да се записва ли? О, не. Не регистрираме вътрешните тегления. — Стърлинг отново погледна записките си. — Ще накарам Мартин да направи списък на клиентите. Може да отнеме два-три часа.

Когато излизаха, Шон Касъл влезе в кабинета. Вече не се усмихваше.

— Каква е тази работа със списъка на клиентите, Андрю? Смяташ да им го дадеш ли?

— Да, Шон.

— Защо на клиентите?

— Мислим, че някой, който работи за клиент на ССД, се е добрал до информацията и я е използвал за престъпленията — обясни Пуласки.

Касъл се изсмя:

— Очевидно, че така мислите… Но защо? Никой от тях няма пряк достъп до „Инър-съркъл“. Не могат да теглят досиета.

— Може да са купили маркетингови листи, които да съдържат информацията.

— Маркетингови листи ли? Знаете ли колко пъти един клиент трябва да използва системата, за да събере информацията, за която говорите? Това е китайски труд. Помислете разумно.

Пуласки се изчерви и сведе очи.

— Ами…

Марк Уиткъм от Техническия отдел стоеше до бюрото на Мартин.

— Шон, той не знае как действа системата.

— Е, Марк, според мен тук е необходимо малко логика. Не мислиш ли? Всеки клиент би трябвало да купи стотици маркетингови листи. И вероятно три-четиристотин от тях са използвали килерите на шестнадесетичните, от които полицаите се интересуват.

— Шестнадесетични ли? — не разбра Сакс.

— Имам предвид „хора“. — Касъл махна към тесните прозорци, вероятно имайки предвид хората навън. — Идва от кодовете, които използваме.

Още професионален жаргон. Килери, шестнадесетични, опипване… В тези изрази имаше нещо снизходително, ако не и презрително. Но може би й се струваше заради поведението на Касъл.

Стърлинг хладно изрече:

— Трябва да направим всичко, за да разкрием истината.

Касъл поклати глава:

— Не е клиент, Андрю. Никой от тях не би дръзнал да използва данните ни за престъпления. Би било самоубийство.

— Шон, ако е замесен някой от ССД, трябва да разберем кой.

— Добре, Андрю, прави каквото сметнеш за добре.

Без да удостои с поглед Пуласки, Шон Касъл се усмихна хладно на Сакс и излезе.

— Ще вземем списъка с клиентите, когато дойдем да разпитаме главните техници — каза Сакс на Стърлинг.

Докато управителният директор даваше указания на Мартин, Сакс чу Марк Уиткъм да шепне на Пуласки:

— Не обръщайте внимание на Касъл. Двамата с Джилеспи са златните момчета на фирмата. Млади парвенюта. Аз съм препятствие. Вие сте препятствие.

— Няма проблем.

Младият полицай се опита в отговора му да прозвучи безразличие, но Сакс усещаше напрежение. „Има всичко друго, освен увереност“ — помисли си тя.

Уиткъм излезе и двамата полицаи се наканиха да си тръгват.

Неочаквано управителният директор докосна ръката на Амелия.

— Искам да ви кажа нещо, детективе.

Тя се обърна към него. Стърлинг стоеше със скръстени ръце, разкрачен, и я гледаше изпитателно. Невъзможно бе да отмести поглед от тези настойчиви, хипнотизиращи зелени очи.

— Няма да отрека, че съм в търговията на данни, за да печеля пари. Но искам също да подобря обществото. Помислете какво правим тук. Помислете за децата, които за пръв път ще получат хубави дрехи и подаръци за Коледа с парите, които родителите им спестяват благодарение на ССД. Или за младоженците, които вече по-лесно ще намерят банка, която да им даде жилищен кредит, защото ССД е предсказала, че не крият кредитен риск. За крадците на самоличност, които ще бъдат заловени, защото алгоритмите засичат отклонение от зависимостта при плащанията им с кредитни карти. За радиочестотния чип в гривната или ръчния часовник на някое дете, който показва на родителите къде се намира то по всяко време на деня. За интелигентните тоалетни, които диагностицират диабет, когато дори не подозираш, че си изложен на риск.

Помислете и за вашата работа, детективе. Да предположим, че разследвате убийство. Върху ножа, оръжието на убийството, има следи от кокаин. Нашата програма „Пъблик шуър“ може да разкрие кой, арестуван за притежаване на кокаин, е използвал нож при извършване на престъпление през последните двадесет и пет години, в който поискате район на страната, дали си служи с дясната или с лявата ръка и какъв номер обувки носи. Преди още да ви хрумне, отпечатъците на тези хора ще се появят на монитора заедно със снимки, информация за метода им на действие, отличителни белези, дегизировка, която са използвали в миналото, особености на гласа и десетки други подробности.

Можем да ви кажем кой е купил нож от въпросната марка — и може би дори точно този нож. Можем да намерим данни къде е бил купувачът по време на убийството и къде е сега. Ако не успее да го намери, системата може да изчисли вероятността да се намира в къщата на свой съучастник и да покаже неговите пръстови отпечатъци и отличителни белези. И цялата тази планина от данни идва при вас за не повече от двадесет секунди.

Нашето общество има нужда от помощ, детективе. Спомняте ли си счупените прозорци? Е, ССД винаги е готова да помага. — Той се усмихна. — Това беше встъплението. Сега основното. Моля ви да водите дискретно разследването. Ще направя всичко, каквото мога — особено ако има вероятност престъпникът да е вътрешен човек. Но ако тръгнат слухове за пропуски в системата ни за сигурност, конкурентите и противниците ни веднага ще скочат. Ще бъдат настървени. Това може сериозно да затрудни основната мисия на ССД да поправи колкото може повече прозорци и да направи този свят по-добър. Разбрахме ли се?

Амелия Сакс изведнъж се почувства неудобно заради двойната си игра — за провокацията, която трябваше да примами престъпника в капана, и че не е казала за това на Стърлинг. Едва успя да издържи погледа му и отговори:

— Мисля, че и двамата сме на едно мнение.

— Чудесно. Мартин, изпрати гостите, ако обичаш.