Пол Остър
Нюйоркска трилогия (5)

5

На ъгъла на Седемдесет и втора улица и Медисън авеню махна на едно такси. Докато колата пътуваше през парка към Уест сайд, Куин погледна през прозореца и се почуди дали дърветата са същите, които е видял и Питър Стилман, когато за първи път е излязъл на въздух и на светлина. Дали Питър е видял същите неща, които и той виждаше сега, или светът му е изглеждал съвсем различен. А ако едно дърво не е дърво, какво би могло да бъде тогава?

След като таксито го остави пред дома му, Куин усети, че е гладен. Не беше ял от сутринта. Странно, помисли си той, колко бързо мина времето в апартамента на Стилман. Ако не бъркаше в изчисленията си, значи бе прекарал там повече от четиринайсет часа. А му се сториха не повече от три-четири. Сви рамене, като си помисли за това несъответствие, и си рече наум: „Трябва по-често да поглеждам часовника си.“

Върна се обратно по Сто и седма улица, зави вляво по Бродуей и тръгна на север, като се оглеждаше за някое подходящо заведение. Тази вечер не му се влизаше в бар — да се храни на тъмно сред оглушителна пиянска глъчка, — не, въпреки че по принцип от бар не се отказваше. Като пресече Сто и дванайсета улица, видя, че закусвалнята „Хайтс“ е все още отворена, и реши да влезе. Тя представляваше ярко осветено, но все пак мрачно място, в единия край на което се продаваха порнографски списания, канцеларски материали и всякакви вестници; освен това имаше няколко маси за съсобствениците и дълъг бар с въртящи се столчета. Висок пуерториканец с бяла картонена шапка, каквато носят главните готвачи, стоеше зад бара. Изпълняваше поръчките по менюто, което се състоеше главно от хамбургери, сандвичи с повехнали домати и марули, млечни шейкове, яйчени кремове и кифли. Вдясно от него, удобно разположен зад касата, седеше шефът — дребен човек с оредяла къдрава коса и татуиран върху ръката му номер от концентрационен лагер. Чувстваше се като господар в царството си от цигари, лули и пури. Седеше невъзмутимо и четеше вечерното издание на „Дейли нюс“.

По това време на денонощието заведението беше почти празно. На една от крайните маси седяха двама старци в овехтели дрехи — единият много дебел, другият много тънък, — които внимателно изучаваха препускащите по тавана и стените светлини. На масата между тях имаше две празни чаши от кафе. В предната част на заведението, при рафтовете с пресата, младо момче държеше в ръцете си отворено списание и зяпаше снимката на гола жена. Куин седна на бара и си поръча хамбургер и кафе. Барманът веднага се разбърза, като същевременно се обърна към Куин през рамо:

— Братче, видя ли мача тази вечер?

— Не успях. Какво стана?

— А ти как мислиш?

В продължение на много години вече Куин провеждаше този разговор с въпросния човек, чието име не знаеше. Веднъж, много отдавна, се бе отбил в закусвалнята и двамата бяха подхванали разговор за бейзбол. Оттогава, влезеше ли Куин, двамата продължаваха стария си разговор. През зимата говореха предимно за продажба на играчи, прогнози и спомени. Но през сезона винаги обсъждаха последния мач. И двамата бяха от „Метс“ и безнадеждността на тази страст бе споила здрава връзка помежду им.

Барманът поклати глава.

— В първите два удара Кингман беше страшен — каза той. — Прас, прас. Страхотна работа, запрати ги чак на луната. Джоунс и той веднъж да се прояви като питчер и въобще нещата потръгнаха. Две на едно във втората част на деветия ининг. „Питсбърг“ слагат рънери на втора и трета база, единия го изгарят, а нашите вкарват Алън от резервите. Пеня пуска една топка по земя към първа база, а шибаната топка взе, че мина между краката на Кингман и, разбира се, двама стигнаха до хоума и това е положението — бай, бай Ню Йорк.

— Дейв Кингман е лайно — отсече Куин и захапа хамбургера.

— Ама виж го Фостър — обади се барманът.

— Фостър отдавна си е изпял песента. Остави го ти него. Проклето плашило. — Куин съсредоточено дъвчеше сандвича си, а езикът му трескаво шеташе из устата да открие някое заблудено кокалче в каймата. — Ако питаш мен, трябва да го върнат в Синсинати с бърза поща.

— Така е — рече барманът. — Ама няма да го направят. Така или иначе, по-добре са от миналата година.

— Знам ли — обади се Куин и отхапа още един залък. — Като го четеш на хартия е едно, ама какво е истинското положение, никой не казва. Стърнс е почти винаги контузен, а Брукс никога не успява да се съсредоточи в играта. На втора база и на шортстопа са сложили едни младоци, не ти е работа. Муки е добър, ама още е зелен, а за десен аутфилдер така и не намериха човек. Разбира се, остава Ръсти, но той е затлъстял и тича като трътка. А за питчерите, дай по-добре да не говорим. Нас с теб по̀ ни бива.

— Абе, ти що не вземеш да им станеш един мениджър — викна му барманът, — та да ги поставиш на място тия копелета.

— Така де — кимна му Куин.

След като приключи с вечерята, Куин стана и отиде до щанда с канцеларски материали. Беше пристигнала нова пратка тетрадки — внушителна купчина от красиви сини, зелени, червени и жълти пакети. Взе една и видя, че страниците са с тесни редове, точно както ги предпочиташе. Куин винаги пишеше с писалка, а пишещата машина използваше само когато преписваше на чисто окончателния вариант. Затова винаги се запасяваше с хубави тетрадки със спирала. И сега, след като вече се бе ангажирал със случая Стилман, реши, че му трябва и нова тетрадка. Щеше да му е от полза да си записва на едно място мислите, наблюденията и изникналите въпроси. По този начин може би щеше да успее да държи нещата под контрол.

Зарови се в стоката, двоумеше се коя да избере. Но по неизвестни дори на самия него причини изведнъж усети непреодолимо желание да издърпа една червена тетрадка, която се подаваше от долния край на купчината. Взе я, разгледа я, разгърна страниците й. Сам недоумяваше защо толкова му се прииска да я грабне. Беше тетрадка със сто страници, стандартен формат. Но нещо в нея го привлече, сякаш неповторимата й съдба в този свят бе да съхрани думите, изписани от него. Смутен от силата на това свое пристрастие, Куин пъхна червената тетрадка под мишница, отиде до касата и я плати.

Като се прибра в апартамента си четвърт час по-късно, той извади снимката на Стилман и чека от вътрешния джоб на сакото си и внимателно ги постави върху бюрото. Разчисти повърхността му от използвани кибритени клечки, угарки, пластове пепел, празни пълнители за писалки, дребни монети, автобусни билети, листчета с драсканици и една мръсна носна кърпа, и постави червената тетрадка в средата. След това спусна щорите, свали всичките си дрехи и седна зад бюрото. Никога преди не беше правил подобно нещо, но неизвестно защо, му се струваше, че моментът изисква да бъде гол. Остана така двайсет-трийсет секунди, като се опитваше да не мърда, да не прави нищо, само да диша. После отвори червената тетрадка. Взе писалката и изписа собствените си инициали ДК (Даниъл Куин) върху първата страница. За първи път от повече от пет години използваше собственото си име. Спря и се замисли върху този факт, но после го изхвърли от ума си. Прелисти страницата. Няколко мига изследва бялата й пустота, като не преставаше да се чуди дали все пак няма да се окаже голям глупак. После опря писеца в най-горния ред на листа и вписа първите си впечатления в червената тетрадка.

Лицето на Стилман. Или по-скоро лицето на Стилман, каквото е било преди двайсет години. Не знам дали ще има нещо общо с утрешното лице. Сигурно е обаче, че не е лице на луд човек. Дали това може да бъде основателно доказателство? На мен поне лицето ми изглежда благо, да не кажа направо приятно. Около устата чертите са нежни. Няма съмнение, че очите са сини, и то воднистосини. Рядка коса още тогава, вероятно вече я няма, а онова, което е останало, сигурно е прошарено или съвсем побеляло. Съзерцателен тип, несъмнено силно раздразнителен, нищо чудно да заеква, или пък с мъка да удържа потока от думи, непрекъснато напиращи в него.

Малкият Питър. Трябва ли да си го представя или да се доверя на разказаното. Мракът. Да си представя как аз съм в онази стая и пищя. Не ми се ще. Дори не мисля, че искам да го разбера. С каква цел? В края на краищата това не е приказка. Това е факт — нещо, което се е случило в света, а аз просто трябва да си свърша работата, не кой знае каква, но работа, която вече приех. Ако няма допълнителни усложнения, всичко би трябвало да бъде просто. Не са ме наели да разбирам, а да действам. Това е нещо ново. Трябва да го запомня, на всяка цена.

И все пак какво казваше Дюпен на Едгар Алан По? „Съвпадение на интелектите на събеседника и неговия опонент.“ Тук това може да се отнася до Стилман старши. Което може би е дори по-лошо.

А що се отнася до Вирджиния, не съм съвсем наясно. Не само заради целувката, за която могат да се намерят много и различни обяснения; не и заради онова, което Питър спомена. То не е важно. Бракът й? Може би. Или пълната нелепост на всичко. Дали пък не участва в играта само заради парите? Или е съучастница на Стилман? Това би променило всичко. Но в същото време изглежда безсмислено. Ако е така, защо тогава ме наема? За да има свидетел на собствената си добронамереност? Може би. Но това би била твърде усложнена и заплетена версия. И все пак: защо чувствам, че не бива да й се доверявам?

Отново лицето на Стилман. От няколко минути насам си мисля, че съм го виждал и преди. Може би преди много години в квартала — още преди да го арестуват.

Трябва да си припомня как се чувства човек, когато носи чужди дрехи. Мисля оттам да започна. Да приемем, че ми се налага. Преди много години — осемнайсет или двайсет, когато нямах пари и приятелите ми даваха да нося туй-онуй. Например в колежа — старият балтон на Джей. И странното усещане, което изпитвах, сякаш съм влязъл в кожата му. Да, това е добре като начало.

А после най-важното: да помня кой съм. Да помня кой трябва да бъда. Не смятам, че това е игра. От друга страна, нищо не е ясно. Например: кой си ти? А ако мислиш, че знаеш, защо продължаваш да се залъгваш? Нямам отговор. Всичко, което мога да кажа, е следното: казвам се Пол Остър. Това не е истинското ми име.