Пол Остър
Нюйоркска трилогия (21)

7

И тогава започна най-лошото. Толкова много неща трябваше да крия от Софи, че просто не смеех да се мяркам пред очите й. Станах докачлив, резервиран, затворих се в малкия си работен кабинет, търсейки усамотение. Софи изчака доста дълго време, проявявайки търпеливост, което нямах право да очаквам от нея, но накрая и тя се изнерви и някъде към средата на лятото между нас започнаха кавги, дрязги и заяждания за най-дребни и незначителни неща. Един ден, прибирайки се, я заварих да плаче, просната върху леглото, и тогава разбрах, че съм на път да разбия живота си.

За Софи проблемът беше в книгата. Смяташе, че ако спра да работя върху нея, всичко ще се оправи. Твърдеше, че съм припрян, че идеята е била поначало погрешна и по-добре да си го призная, отколкото да упорствам безсмислено. Тя, разбира се, беше права, но пред нея продължих да защитавам противоположното мнение: че съм се обрекъл на книгата, че съм подписал договор и че ще бъде недостойно да се откажа. Това, което не й казах обаче, бе, че нямах никакво намерение да пиша тази книга. За мен книгата съществуваше само доколкото можеше да ме отведе при Фаншо. За мен тя се бе превърнала в личен проблем, нещо, което нямаше нищо общо с писането. Цялата подготовка за биографията му, всички факти, които щях да открия, ровейки се в миналото му, цялата работа, която би изглеждала свързана с книгата — това бяха нещата, които щях да използвам, за да го открия. Клетата Софи. Тя нямаше никаква представа за намеренията ми, за това, че твърдях едно, а вършех друго. Бях се заел да свържа отделните епизоди в историята на един човешки живот. Събирах информация, имена, места и дати, за да проследя хронологията на събитията. Защо проявих такава упоритост — все още не знам. Всичко у мен бе сведено до един-единствен импулс: да намеря Фаншо, да говоря с него, да го видя за последен път. Но по-далеч от това не можех да стигна, не можех да разбера какво всъщност исках да постигна чрез тази среща. Фаншо ми бе написал, че ще ме убие, но тази закана не ме плашеше. Знаех, че трябва да го издиря, че нищо няма да се уреди, докато не го направя. Това беше даденият, основният принцип, мистерията на вярата: признавах го, но не смеех да си задавам повече въпроси.

В крайна сметка едва ли наистина съм възнамерявал да го убия. Пагубните помисли, които ме бяха обзели, докато бях с мисис Фаншо, не продължиха дълго, поне не на съзнателно ниво. Понякога в ума ми проблясваха мигновени сценки — как душа Фаншо, или го пробождам с нож, или го застрелвам право в сърцето — и други бяха умирали от подобна смърт във въображението ми през годините и затова не обърнах внимание на тези видения. Странното бе не това, че искам да убия Фаншо, а това, че според мен ТОЙ искаше аз да го убия. Тази мисъл ме споходи веднъж-дваж — в моменти на кристално просветление — и аз се уверих, че това всъщност е истинската цел на писмото, което ми бе написал. Фаншо ме чакаше. Той ме бе избрал за негов палач. Знаеше много добре, че може да ми повери изпълнението на тази задача. И именно това бе причината, поради която нямаше да го направя. Аз трябваше да прекърша властта, която Фаншо имаше над мен, а не да й се подчиня. Трябваше да му докажа, че той повече не ме интересува — там беше основният въпрос и основната трудност: да погледна на него като на мъртвец, въпреки че бе жив. Но преди да докажа това на Фаншо, трябваше да го докажа на себе си, а самият факт, че се налагаше да си го доказвам, показвайте, че още не го бях забравил, че все още се интересувах от него, и то твърде много. Не исках да оставя нещата да следват своя естествен ход. Трябваше да ги разтърся, да ги предизвикам, да ги провокирам. И именно защото продължавах да се съмнявам в себе си, изпитвах желание да рискувам, да се подложа на възможно най-голямо изпитание, най-голяма опасност. Да убия Фаншо — това би било нищо. Исках да го спипам жив и след това да го изоставя, пак жив.

 

 

Писмата до Елън се оказаха много полезни. За разлика от дневниците, пълни с мисли и разсъждения, но лишени от подробности, писмата бяха съвсем конкретни. Виждаше се, че в тях Фаншо бе направил опит да забавлява сестра си, да я разсейва с комични истории и да остроумничи, тоест разкриваше се в личен план — нещо, което не бе допуснал никъде другаде из писанията си. Например често се споменаваха имена: на приятели от колежа, на моряци от кораба, на хора, с които се бе запознал във Франция. И въпреки че пликовете бяха без адрес на подателя, все пак се говореше за много места: Бейтаун, Корпъс Кристи, Чарлстън, Батън Руж, Тампа, различни парижки квартали, едно село в Южна Франция. За начало тези данни ми стигаха и в продължение на няколко седмици аз се затворих в стаята си, съставях списъци, съпоставяйки хора с места, места с дати, дати с хора, чертаех карти и разчертавах календари, издирвах адреси, пишех писма. Търсех следи и се улавях за всичко, в което откривах, макар и зрънце надежда. Разчитах на това, че някъде в действията си Фаншо е допуснал грешка, че някой знае къде е той, че някой приятел от миналото го е виждал. Съвсем не беше сигурно, че това е така, но ми се струваше, че няма друг начин, по който можех да започна издирването си.

Писмата от колежа бяха доста скучни и откровени; разказваше за книгите, които е прочел, за споровете, които е водил с приятелите си, за живота по спалните нощем — но тези писма бяха отпреди кризата на Елън; тонът им бе интимен и заговорнически — нещо, което отсъстваше в по-късните му писма. Като моряк на кораба например Фаншо почти не говореше за себе си, с изключение на някой уместен анекдот, който смяташе, че илюстрира положението му откъм смешната страна. Виждаме го как трудно свиква с новата обстановка, играе карти в салона със смазочника от Луизиана (и печели), играе комар в долнопробни заведения на брега (и печели), твърди, че му върви, защото има късмет: „Толкова треперя да не падна по гръб, че се хващам как върша невъзможното. Прилив на адреналин, така си мисля.“ Следват описания на извънреден труд в машинното „сто и четирийсет градуса по Фаренхайт, ако въобще можеш да си го представиш — краката ми плуваха в пот и гуменките ми джвакаха, като че ходя в локви“; на това как един пиян зъболекар в Бейтаун, Тексас, му извадил мъдрец „всичко наоколо беше в кръв и цяла седмица след това продължавах да измъквам остри парченца от зъба, останали в дупката на венеца“. Понеже бил новак и нямал покровител, непрекъснато го местели да помага на различни места. На всяко пристанище членове от екипажа напускали кораба, за да се върнат вкъщи, а други пристигали да заемат техните места, и ако се случело някой от новодошлите да предпочете мястото на Фаншо пред вакантното, веднага изритвали Хлапето (така го наричали). Така че по време на корабния си период Фаншо бил работил като обикновен моряк (да стърже и боядисва палубата), като момче за всичко (да мие пода, да оправя леглата, да чисти тоалетните), като помощник в стола (да сервира храна и да мие съдове). Последната му работа била най-трудната, но и най-интересната, тъй като животът на кораба минавал под знака на храната — вълчи апетит, подхранван от скуката. Мъжете просто живеели от ядене до ядене и някои от тях се проявявали като изненадващо капризни — едри грубияни, преценяващи ястията с високомерието и придирчивостта на френски херцози от осемнайсети век. Но в деня, в който започнал работа, Фаншо получил безценен съвет от един от старите моряци: „Не им обръщай никакво внимание — казал му мъжът. — Ако някой вземе да ти се оплаква от храната, кажи му да си затваря устата. Ако продължава да мърмори, прави се, че не го забелязваш и го обслужвай последен. Ако и това не помогне, кажи му, че следващия път ще му сипеш ледена вода в супата. Или че ще се изпикаеш в супата му. Трябва да им дадеш да разберат кой командва в стола.“

Една сутрин след силен нощен ураган край нос Хатерас виждаме Фаншо да носи закуската на капитана: грейпфрут, бъркани яйца и препечен хляб, завити в станиол и поставени върху табличка, която на свой ред била увита в хавлиени кърпи, за да не излетят чиниите в морето, докато ги пренася по мостика (вятърът духал със седемдесет мили в час); Фаншо тръгнал да се изкачва по стълбата на мостика, но изведнъж го блъснал нов порив на вятъра, той залитнал и направил странен пирует — яростната въздушна струя изсъскала под подноса и за да го задържи, той вдигнал ръце високо над главата си, сякаш се е уловил за примитивна летателна машина и се кани да хвръкне над водата; Фаншо обаче събрал всичките си сили и придърпал подноса надолу, като най-накрая успял да го скъта на завет в обятията си; съдържанието на чиниите като по чудо не се разсипало и тогава, стъпка по стъпка, мъчително се заизкачвал по стълбата на мостика — една миниатюрна фигура в необятния хаос на вездесъщата вихрушка; едва успял да се добере до носа. Тлъстият капитан стоял зад щурвала и Фаншо се обърнал към него: „Закуската ви, капитане.“ Той извил глава, хвърлил му кратък одобрителен поглед и отвърнал разсеяно: „Благодаря, Хлапе. Остави го ей там.“

Но не всичко свършвало така благополучно за Фаншо. На едно място споменава за сбиване (без каквито и да било подробности), което изглежда доста го е разстроило, както и няколко грозни сцени на брега, на които станал неволен свидетел. Например едно с нищо непровокирано тормозене на негър в пристанищна кръчма в Тампа: сбирщина пияници наобиколили стар негър, който влязъл в кръчмата с американското знаме — искал да го продаде. Първият пияница, който разгърнал знамето, рекъл, че на него няма достатъчно звезди: „Това знаме е фалшиво!“ — отсякъл той, старецът отрекъл и взел да моли за милост, докато другите се нахвърлили срещу него. Историята приключила с това, че изхвърлили стареца през вратата и той се проснал по очи на тротоара, а пияниците шумно изръкопляскали и неколцина подхвърлили нещо от рода, че светът трябва да се прочисти, за да се направи място за демокрацията. „Чувствах се унижен — пише Фаншо. — Унижен и засрамен, затова че бях един от присъстващите“.

Въпреки всичко в по-голямата си част писмата са весели по тон и се усеща, че в крайна сметка Фаншо е успял да докаже нещо на себе си. Корабът очевидно е само едно извинение, една произволна случайност, начин да изпита себе си срещу произвола на неизвестността. Както при всяка инициация, самото оцеляване е вече победа. Възможните пасиви — неговото харвардско образование и буржоазния му произход — в крайна сметка успял да превърне в предимства и след чиракуването си на кораба бил признат за интелигента на екипажа. Наричали го не само „Хлапето“, а от време на време и „Професора“, като често го викали да разрешава спорове (като например кой е двайсет и третият президент на САЩ, колко е населението на Флорида, кой е играл ляво крило през 1947 година за „Гигантите“) и да им дава съвети, тъй като го смятали за източник на скрити познания. Членовете на екипажа го молели да им попълва бюрократичните формуляри (за данъци, въпросници за застраховка, рапорти за злополуки), някои дори искали от него да им пише писмата (в един случай му се събрали общо седемнайсет любовни писма от името на Отис Смарт до приятелката му Сю-Ан в Дидо, Луизиана). Но не това, че много скоро Фаншо се превърнал в център на внимание, било важно, а това, че успял да се приспособи, да си намери мястото. Истинското изпитание в края на краищата се оказало да стане като всички други. Щом това било постигнато, той можел повече да не се съмнява в своята изключителност. Бил свободен — не само от другите, но и от себе си. Според мен последното доказателство за това е фактът, че когато напуска кораба, не се сбогува с никого. Една нощ в Чарлстън подава оставка, взима си заплатата от капитана и изчезва. След две седмици пристига в Париж.

В продължение на два месеца — от него ни вест, ни кост. А през последвалите три месеца — само пощенски картички. Кратки елиптични съобщения, драснати набързо върху гърба на всеизвестни парижки изгледи. Когато се появяват писмата, те пристигат на пресекулки и не казват нищо съществено. Вече знаем, че Фаншо е потънал в работата си (от този период са ранните му стихотворения и първият вариант на „Затъмнения“), но писмата не дават никаква представа за живота, който води. Усеща се, че е в конфликт със себе си, несигурен по отношение на Елън, не иска да скъсва връзките си с нея, но и не може да реши колко много или колко малко да й казва. (А истината е, че повечето от тези писма дори не са били четени от Елън. Адресирани до къщата в Ню Джързи, те, разбира се, са били отваряни от мисис Фаншо, която ги е преглеждала, преди да ги покаже на дъщеря си. Много от тях Елън въобще не е виждала. Фаншо, изглежда, е знаел, че това ще се случи, или поне го е подозирал. Което усложнява нещата още повече, тъй като в известен смисъл тези писма съвсем не са написани до Елън. Елън в крайна сметка се оказва само един литературен способ, средство, чрез което Фаншо общува с майка си. Оттук и нейният гняв. Защото дори когато се обръща към нея, той се преструва, че я пренебрегва.)

Близо цяла година писмата са пълни предимно с обекти (сгради, улици, описания на Париж) — подробни каталози на всичко видяно и чуто. Но самият Фаншо почти не присъства в тях. След това полека-лека започва да ни запознава с някои от неговите познати, усеща се лек завой към анекдота, но отделните истории продължават да бъдат откъснати от контекста, което им придава известна несвързаност и безтегловност. Виждаме например стар руски композитор на име Иван Вишнеградски, почти осемдесетгодишен, беден, вдовец, който живее сам в порутен апартамент на улица „Мадмоазел“. „Много често се срещам с този човек“ — пише Фаншо. След което няма и дума за тяхното приятелство, нито намек за онова, което са си говорили. Вместо това — дълги списания на пианото в къщата с огромните му размери и многобройни клавиши (направено специално за Вишнеградски в Прага преди почти петдесет години, то било едно от трите пиана в Европа, настроени на четвърт тон) и нито ред за кариерата на въпросния композитор, а разказ за това как Фаншо подарил на стареца хладилник. „Миналия месец се преместих в нов апартамент — пише Фаншо. — И тъй като той бе обзаведен със съвсем нов хладилник, реших да подаря стария на Иван. Както много хора в Париж, и той никога не е имал хладилник — през всичките тези години е държал храната си в шкаф, окачен на стената в кухнята. Много се зарадва на предложението ми и аз уредих преместването на хладилника до къщата му, като нагоре по стълбите го качихме заедно с шофьора на камиона. Иван приветства пристигането на хладилника като важно събитие в живота му — сияеше като малко дете, но се виждаше, че е доста внимателен, дори поуплашен и предпазлив, не знаеше какво да прави с този предмет. «Много е голям» — повтаряше той, докато му търсеше място в кухнята, а после, когато го включи и моторът заработи, рече: «Какъв шум!» Уверих го, че ще свикне с него, изтъкнах му всички предимства на това съвременно съоръжение и всички възможни начини, по които животът му ще се подобри с помощта на въпросната придобивка. Почувствах се като мисионер: великият отец Всезнайко, който модернизира живота на един първобитен човек, разкривайки му истинската вяра. Мина близо седмица. Иван ми се обаждаше почти всеки ден, за да ми каже колко е щастлив с новия си хладилник, като ми изброяваше продуктите, които вече можеше да си купи, без да се страхува, че ще се развалят. И след това катастрофа! «Мисля, че се е счупил» — посърнал ми се обади той един ден. Малката охладителна секция в горната част на хладилника очевидно е имала нужда от размразяване, но вместо това той взел един чук, за да махне натрупалия се лед, разбивайки по този начин и устройството под леда. Скъпи приятелю — рекох му аз. — Съжалявам.“ Казах му да не се притеснява, защото ще намеря човек да го поправи. От другата страна последва мълчание. „Ами — обади се той най-накрая. — Мисля, че така е по-добре. Този шум, нали разбираш. Пречи ми да се съсредоточа. Толкова дълго съм си живял с малкото кухненско шкафче, че съм се привързал към него. Скъпи приятелю, не се сърди. Боя се, че за старец като мен е вече късно да се променя. От един момент нататък човек става невъзприемчив за новото.“

Имаше и други писма в същия стил; споменаваха се различни имена, намекваше се за различни работни места. По моите сметки с парите, които Фаншо бе събрал на кораба, е могъл да живее около година, след което е карал ден за ден. Изглежда, известно време е превеждал книги за изкуството; после се появяват доказателства, че е преподавал английски на няколко гимназисти; после, по всичко личи, цяло лято е работел нощна смяна като телефонист в парижкото бюро на вестник „Ню Йорк Таймс“ (а това означава най-малкото, че е говорел свободно френски); след това идва един странен период, в който работи, макар и от време на време, за някакъв филмов продуцент — преглежда заснетия материал, превежда и подготвя субтитрите. Въпреки че в творбите на Фаншо почти липсват автобиографични елементи, мисля, че известни епизоди от „Небивала земя“ са заимствани от живота му през тези години (къщата на Монтаг в седма глава; сънят на Флъд в трийсета глава). „Необикновеното в този човек — пише Фаншо (говорейки за филмовия продуцент в едно от писмата си) — е, че докато финансовите му отношения с богатите граничат с престъпно поведение (изнудвания и безскрупулни лъжи), с низвергнатите е безкрайно мил. Не дава под съд онези, които му дължат пари. Предпочита да му се издължават, като му правят услуги. Шофьорът му например е изпаднал маркиз, който кара бял мерцедес и винаги е на негово разположение. Има и един престарял барон, който му работи на ксерокса. Всеки път, когато отида у тях, за да предам работата си, срещам по някой нов лакей, изпънат като струна, да стои в ъгъла, някой грохнал благородник да се крие зад завесите или някой елегантен банкер, който се оказва домашен прислужник или куриер. Освен това нищо не се изхвърля. Когато миналия месец бивш режисьор, който живееше в една от стаите на прислугата на шестия етаж, се самоуби, аз наследих балтона му. И досега го нося. Черен дълъг балтон, който стига почти до глезените ми. С него приличам да таен агент.“

Що се отнася до личния живот на Фаншо, намеците, доколкото съществуват, са съвсем смътни. Говори се за някаква вечеря, описано е художническо ателие, името Ан се прокрадва веднъж-дваж — но естеството на въпросната връзка е неясно. Все пак точно това ми беше нужно. С повече подготвителна работа, ако изляза и тръгна да задавам въпроси, мислех си аз, в крайна сметка сигурно ще попадна на някои от тези хора.

С изключение на едно двайсетдневно пътуване до Ирландия (Дъблин, Корк, Лимерик, Слайго) Фаншо, изглежда, е водил доста заседнал живот. Окончателният вариант на „Затъмнения“ е завършен някъде през втората година от престоя му в Париж; „Чудеса“ е написан през третата, заедно с четирийсет-петдесет къси стихотворения. Всичко това се установява доста лесно — тъй като горе-долу по това време Фаншо започва да слага дата върху творбите си. Все още не може да се посочи точно в кой момент напуска Париж и заминава за провинцията, но според мен това е станало между юни и септември на 1971 година. Точно тогава писмата стават доста нередовни и дори дневниците не носят информация, с изключение на един списък на прочетените книги („История на света“ от Роли и „Пътешествия“ от Кабеза де Вака). Но щом се премества в провинцията, той изведнъж става доста словоохотлив и изпада в ненужна обстоятелственост. Сами по себе си подробностите не са важни, но изниква нещо съществено: докато живее във Франция, Фаншо не крие факта, че е писател. Приятелите му знаят за неговото творчество и тайната, доколкото тя съществува, се отнася само за семейството му. Несъмнено това е големият му пропуск — от всички писма той се издава само този един-единствен път. „През следващата година американците Дедмон, съпрузи, с които се запознах в Париж — пише той, — няма да могат да използват къщата си в провинцията (отиват в Япония). Тъй като на два пъти са правили опит да им я ограбят, те не искат да я оставят празна. Предложиха ми да стана пазач на къщата им. И не само че ще спя там, без да плащам, но ще имам на разположение и кола, както и малка заплата (колкото да преживявам, ако съм много пестелив). Това е страхотен късмет. Те казват, че предпочитат да ми плащат, за да стоя в къщата и да пиша, отколкото да я дават под наем на непознати хора.“ Нещо неволно споменато може би, но когато попаднах на него в писмото, много се окуражих. За миг Фаншо бе свалил гарда си — а щом това се е случило веднъж, няма причина да не приемем, че може и да се повтори.

Като писателски образци писмата от провинцията надминават всички други. Наблюдателността му се е изострила и у него се усеща потенциалът на ново богатство от думи, сякаш разстоянието между съзерцанието и писането се е скъсило и двата процеса са се слели, за да станат част от едно и също плавно и непрекъснато движение. Стихията на Фаншо е пейзажът и той често се връща към него — не спира да го наблюдава и описва в безкрайните му изменения. Търпението му е наистина забележително и в писмата, както и в дневниците, има природни описания, които по изящност не могат да се мерят с нищо, което съм чел. Каменната къща, в която живее (с дебели стени — по седемдесет сантиметра), е била построена по време на революцията: от едната й страна има малко лозе, а от другата — ливада, където пасат овце; зад нея има гора (свраки, врани, диви свине), а отпред, от отсрещната страна на шосето, са скалите, по които се стига до селото (население четирийсет души). Върху същите тези скали, скрити под гъсталака от храсти и дървета, се издигат руините на един параклис, който някога е принадлежал на рицарския орден на Тамплиерите. Зановец, мащерка, дъбов шубрак, червеникава почва, бяла глина и мистрал — това са нещата, сред които Фаншо живеел в продължение на повече от година и полека-лека те като че го променили, накарали го да се вглъби по-надълбоко в себе си. Не смея да говоря за някакво религиозно или мистично преживяване (за мен тези думи не означават нищо), но по всичко личи, че през цялото това време Фаншо е бил съвсем сам, не е виждал почти никого и с никого не е общувал. Този спартански живот го е дисциплинирал. Самотата се е превърнала в проход към самия него, в средство за откриване на себе си. Въпреки че по онова време е бил още съвсем млад, мисля, че този период е сложил началото на творческата му зрялост. Оттук нататък произведенията му са не обещаващи, а завършени, изградени, неподражаеми. Още от дългата поредица стихотворения, написани в провинцията („Основа“), до по-късните пиеси и „Небивала земя“ (написани в Ню Йорк), Фаншо е в разцвета на творческите си сили. Човек неволно започва да търси симптоми на лудост, признаци на онова мислене, което в крайна сметка го кара да се обърне срещу себе си — но в цялото му творчество няма и следа от подобно нещо. Няма никакво съмнение, че Фаншо е необикновен човек, но по всичко личи, че е съвсем здравомислещ; когато се завръща в Америка през есента на 1972 година, той е напълно разумен и последователен.

 

 

Първите отговори пристигнаха от харвардските познати на Фаншо. Думата „биография“ се оказа вълшебна; тя ми отключи много врати и аз с лекота успях да си уредя срещи с повечето от тези хора. Видях се със съквартиранта му по стая, когато и двамата са били първокурсници в Харвард; срещнах се и с няколко от по-близките му приятели; видях едно-две от момичетата от Радклиф, с които е ходил. Но от всичко това не излезе почти нищо. От хората, с които успях да се срещна, само един каза нещо по-интересно. Името му бе Пол Шиф и неговият баща бе уредил постъпването на Фаншо на петролоносача. В момента Шиф работеше като педиатър в Уестчестър и една вечер останахме до късно в кабинета му. Допадна ми неговата сериозност (дребен, добросъвестен човек с оредяваща коса, немигащ поглед и мек отчетлив глас). Говореше открито без подкана. Фаншо изиграл важна роля в живота му и той добре си спомнял дните на тяхното приятелство. „Бях много трудолюбив — каза Шиф. — Усърден, послушен и без въображение. Фаншо не изпитваше към Харвард онова уважение и боязън, които изпитвахме ние, останалите възпитаници, и мисля, че именно това ми вдъхна страхопочитание към него. Беше много по-начетен от другите — познаваше много повече поети, философи и романисти от всички нас, — но самото учене го отегчаваше. Не се вълнуваше от никакви бележки, много често бягаше от час и въобще си живееше посвоему. През първата година стаите ни бяха врата до врата и неизвестно защо той ме избра за свой приятел. По-късно аз бях онзи, който вечно се мъкнеше по петите му. Фаншо беше пълен с всевъзможни идеи и от него научих много повече, отколкото от всичките уроци, взети заедно. В моите очи той беше героят, на когото се мъчех да подражавам, и това, разбира се, не е добре, но Фаншо ми помогна много и аз не мога да го забравя. Той беше човекът, който ме научи да мисля самостоятелно и сам да правя своя избор. Ако не беше той, никога нямаше да стана лекар. Прехвърлих се в медицина, защото той ме убеди, че трябва да върша онова, което искам, и винаги ще му бъда благодарен за това.“

„Някъде през втората година Фаншо ми каза, че се кани да напусне университета. Това решение не ме изненада. Виждаше се, че Кеймбридж не е за него, че е неспокоен и с нетърпение очаква да потегли нанякъде. Поговорих с баща си, който беше представител на Съюза на мореплавателите, и той намери тази работа за Фаншо на кораба. Всичко се уреди много лесно. Получи си документите по бързата процедура и след няколко седмици замина. Обади ми се на няколко пъти — пощенски картички от различни пристанища. Здрасти, как си — и толкоз. Това, разбира се, не ме притесняваше, напротив — радвах се, че и аз съм успял да направя нещо за него. Един ден обаче всички тези добри чувства в крайна сметка ми се върнаха тъпкано. Преди около четири години бях в града; вървях по Пето авеню, когато попаднах на Фаншо — там, насред улицата. Искрено му се зарадвах, бях не само изненадан, но и много щастлив да го видя, докато той едва си отваряше устата. Сякаш ме бе забравил. Държа се сдържано, дори грубо. Насила му пъхнах в ръката телефонния си номер и адреса. Обеща да се обади, но, разбира се, не го направи. Лично аз се почувствах засегнат, и то много. Копелето му с копеле, помислих си тогава, какво толкова си въобразява? Дори не ми каза с какво се занимава. Не благоволи да отговори на въпросите ми, просто ме отмина. Свършиха студентските години, помислих си аз, свърши и приятелството. Всичко това остави горчилка в душата ми. Миналата година моята съпруга ми подари за рождения ден една негова книга. Знам, че постъпих детински, но и досега не съм я разгърнал. Стои си на лавицата и събира прах. Странно, нали? Всички твърдят, че била шедьовър, но аз просто не мога да се наканя да я прочета.“

Това бе човекът, който хвърли най-обилна светлина върху Фаншо. Някои от моряците на танкера също имаха какво да кажат, но все неща, които нямаха нищо общо с моята цел. Отис Смарт например си спомни за любовните писма, които Фаншо пишел вместо него. Когато му се обадих по телефона в Батън Руж, той се разприказва за тях надълго и нашироко, като дори ми цитира някои от фразите на Фаншо („моя скъпа гъделичкава петичке“, „по-вкусна и от пресен тиквеник“, „героиня на моите мокри сънища“ и така нататък), като се превиваше от смях, докато ги повтаряше. Работата е там — рече той, — че докато пращал писмата до Сю-Ан, тя всъщност си хойкала с друг и когато той се върнал вкъщи, тя му съобщила, че ще се омъжва. „Толкоз по-добре — добави Смарт. — Миналата година случайно я срещнах и като я видях — окото ми се уплаши. Сто и петдесет кила. Прилича на ходеща карикатура — върти си задника в едни опънати оранжеви панталони, а край нея — гъмжило от дечурлига. Напуши ме смях, като си спомних за писмата. Онзи Фаншо направо ме уби тогава. Като почнеше да ги измисля едни, аз припадах от смях и се търкалях по пода като магаре. Жалко за случилото се. Беше готин. Толкова млад, а пък вече отпътувал.“ Джефри Браун, в момента главен готвач на ресторант в Хюстън, е бил навремето помощник-готвач на кораба. Той си спомняше Фаншо като единствения бял от екипажа, който се е отнасял приятелски с него. „Не беше лесно — каза ми Браун. — Всички на кораба бяха от ония надъхани белокожи, дето по-скоро ще се изхрачат в лицето ти, отколкото да ти кажат «здрасти»“. Но Фаншо не се притесняваше от това, защитаваше ме и въобще не му пукаше какво мислят останалите. Когато пускахме котва в Бейтаун и други такива пристанища, където на негрите гледат с лошо око, двамата заедно слизахме на брега било за пиене, било за момичета. Аз, разбира се, познавах тези градове по-добре от Фаншо и му казвах, че ако ще върви с мен, не можем да влезем в редовните моряшки кръчми. Много добре знаех какво ме чака, ако го направя, а не исках да си навличам беля на главата. Нямаш проблем, отвръщаше ми Фаншо, и тръгвахме към негърските квартали, и тогава наистина проблеми нямаше. На кораба почти нищо не се случваше, или поне нищо, с което не можех да се справя — докато се качи оня грубиянин. Един тип на име Кътбърт, не знам дали ще ми повярваш, Рой Кътбърт. Тъпо копеле, което работеше в смазочното и в крайна сметка го изхвърлиха от кораба като мръсно коте, но това стана чак след като главният инженер разбра, че оня хабер си няма от машини. Метнал хората, дето трябвало да го проверяват колко го бива, и получил мястото, а той — друг не ти трябва в машинното, ако искаш кораба да хвръкне във въздуха. Та тоя Кътбърт беше тъп, злобен и тъп. На всеки пръст на ръцете си имаше татуирана по една буква, така че пръстите на дясната му ръка образуваха думата: Л-Ю-Б-О-В, а на лявата — 3-Л-О-Б-А. Само като видя такава идиотщина, и знам, че трябва да си стоя настрана. Та този същият веднъж се бе изфукал пред Фаншо как прекарвал съботните си вечери в родната Алабама — качвал се на едно възвишение над щатската магистрала и започвал да стреля по минаващите отдолу коли. Прекрасен човек, както и да го погледнеш. Освен това едното му око беше пострадало — кървясало и насинено. Но той и с него се фукаше. Влязло му парче стъкло. Това станало в Селма, докато хвърляли бутилки по Мартин Лутър Кинг. Не е нужно да ви казвам, че този Кътбърт не ми беше пръв приятел. Непрекъснато ме стрелкаше с кръвнишки погледи, мърмореше си нещо под носа и поклащаше заканително глава, но аз не му обръщах внимание. Това продължи известно време. Веднъж в присъствието на Фаншо Кътбърт избълва поредната си гадост, и то толкова високо, че Фаншо нямаше как да се престори, че не го чува. Тогава той спря, обърна се към него и му рече: „Какво каза? Я, повтори!“ И Кътбърт, нали е надуто копеле, му вика: „Абе, красавецо, ти кога ще се жениш за оная маймуна от джунглата?“ А Фаншо, той нали си е винаги спокоен и дружелюбен — истински джентълмен, та аз направо не повярвах на очите си, като видях какво става. Като на кино ти казвам, тоя човек за един миг се превърна в звяр. Разяри се, че като се развилня, просто не беше на себе си от яд. Сграбчи Кътбърт за яката и фрас!… в стената. Забоде го като пеперуда и взе да диша в лицето му. „Кажи го още веднъж — вика му Фаншо, а очите му искрят от гняв. — Кажи го още веднъж и ще те убия.“ Така го рече, че ти става ясно — няма мърдане. Беше готов да го убие и Кътбърт го разбра. „Майтапя се бе — отвърна му той. — Не може ли човек да се помайтапи?“ И с това работата приключи. Бързичко стана. За секунда. След два дни уволниха Кътбърт. Голям късмет. Ако беше останал още малко, не се знае какво можеше да се случи. Получих доста сведения от този род — от писма, от телефонни обаждания, от разговори. Това продължи месеци наред и всеки ден материалите се умножаваха, нарастваха в геометрична прогресия, натрупваха се нови и нови асоциации, верига от контакти, които в крайна сметка заживяха собствен живот. Това бе един изключително ненаситен организъм и накрая аз осъзнах, че нищо не може да спре растежа му — ще стане голям колкото света. Един живот се докосва до друг, който на свой ред се докосва до трети, и така връзките бързо се множат, стават неизброими. Знаех за една дебела жена в малък град в Луизиана; знаех за вманиачен расист с татуировка върху пръстите си и име, което мъчно се разбираше. Опознах десетина души, за които никога преди това не бях чувал нищо, и всеки един от тях представляваше част от живота на Фаншо. Всичко изглеждаше, че е наред, може би и човек дори би казал, че именно този излишък от знания доказва, че съм на прав път. В края на краищата аз бях детективът и работата ми беше да търся следи. Изправен пред милион парченца откъслечна информация, които водеха към милион подвеждащи пътеки, аз трябваше да открия онзи път, който щеше да ме отведе там, където исках. Засега най-важното беше, че все още не бях открил този път. Нито един от въпросните хора не се беше виждал с Фаншо от години и въпреки че се съмнявах във всичко, което ми разказваха, въпреки че можех да започна разследване на всеки един от тях, трябваше да приема думите им за самата истина.

Всичко опираше до метода. В известен смисъл вече бях научил доста неща за Фаншо. Те не ми разкриваха нищо съществено и не противоречаха на известните ми факти. Или, казано другояче: онзи Фаншо, когото познавах, не беше същият, когото търсех. Някъде нещо се бе случило — ненадеен, непонятен срив. Но нито едно от нещата, които научих от разпитаните хора, не даваха обяснение за него. В крайна сметка техните думи само потвърждаваха, че онова, което се е случило, не би могло да се случи. Това, че Фаншо беше едновременно и нежен, и жесток, вече бе добре известно, пък и аз го знаех. Онова, което търсех, бе нещо различно, нещо, което дори не можех да си представя: съвършено ирационален факт, нещо крайно нетипично за него, в противовес на всичко, което Фаншо е бил до момента на изчезването си. Продължавах да правя опити за скок в неведомото, но при всяко приземяване установявах, че съм на позната територия, заобиколен от онова, което вече ми бе известно.

Колкото повече напредвах, толкова повече възможностите се стесняваха. Може би това е добре, не знам. След всеки провал поне местата за оглеждане намаляваха с едно. Месеците минаваха, повече месеци, отколкото бих искал да си призная. През февруари и март почти цялото ми време отиде в издирване на Куин, частния детектив, който беше работил за Софи. Колкото и странно да изглежда, той сякаш беше изчезнал безследно. Вероятно вече не практикуваше — нито в Ню Йорк, нито другаде. Посветих известно време на всички съобщения за непотърсени трупове, разпитах хора, които работят в градската морга, опитах да се свържа със семейството му, но от всичко това не излезе нищо. Реших да наема друг частен детектив, за да издири Куин, но после се отказах. Един безследно изчезнал ми стигаше и така полека-лека изчерпах почти всички възможности. Към, средата на април ми бе останала една-единствена. Задържах нещата с още няколко дни, надявайки се, че ще извадя късмет, но нищо не стана. Сутринта на двайсет и първи най-накрая отидох в едно туристическо бюро и си запазих място в самолета до Париж.

 

 

Трябваше да тръгна в петък. Във вторник двамата със Софи излязохме да си купим грамофон. Една от по-малките й сестри щеше да се премества в Ню Йорк и възнамерявахме да й подарим стария ни грамофон. От няколко месеца се канехме да го сменим и сега най-сетне имахме повод да си потърсим нов. Така че същия вторник слязохме в центъра, купихме го, натоварихме го на едно такси и поехме обратно към къщи. Поставихме го на мястото на стария, а стария поставихме в новия кашон. Умно решение, помислихме си тогава. Очаквахме Карън през май и междувременно трябваше да го приберем някъде. Тогава възникна проблемът.

Както в повечето нюйоркски апартаменти, място все не достигаше и ние просто нямаше къде да сложим този кашон, за да не е непрекъснато пред очите ни. Надеждата ни беше единствено в дрешника към спалнята ни, но и неговият под беше отрупан с кашони, а на горната му лавица просто нямаше да се събере. В кашоните на пода бяха събрани нещата на Фаншо (дрехи, книги и всякакви други дреболии) и стояха там, откакто се бяхме нанесли. Когато Софи се бе заела да изчисти старото си жилище, и двамата не можахме да решим какво да правим с тях. В новия живот не искахме да се обграждаме със спомените си за Фаншо, но въпреки това смятахме, че не е редно просто ей така да ги изхвърлим. Кашоните представляваха нещо като компромис, на който, след като беше направен, престанахме да обръщаме внимание. Те се превърнаха в част от домашния пейзаж — също както и счупената дъска на пода във всекидневната, която покривахме с килимче, също както и пукнатината в стената над леглото ни в спалнята — все неща, които в хода на всекидневието остават невидими. Сега, когато Софи отвори вратата на дрешника и надникна вътре, настроението й отведнъж се промени.

— Писна ми! — рече тя и клекна на пода. Блъсна дрехите, провиснали над кашоните, закачалките им се чукнаха звънливо и тя ядно разтвори завесата от облекла. Неочакваният й гняв като че бе насочен по-скоро срещу нея самата, отколкото срещу мен.

— Писна ти от какво? — Стоях откъм противоположната страна на леглото и я наблюдавах в гръб.

— От всичко това — отвърна ми тя, като продължаваше да блъска закачените дрехи ту напред, ту назад. — Писна ми от Фаншо и неговите кашони.

— Какво искаш да направим с тях? — Седнах на леглото и зачаках отговора й, но тя нищо не каза. — Кажи, Софи, какво да направим с тях? — попитах я отново.

Тя се извърна, и ме погледна. Още малко и щеше да се разплаче.

— За какво ми е този дрешник, като не мога да го използвам? — рече тя. Гласът й трепереше. Беше изгубила самообладание. — Той е мъртъв, нали така? А щом е мъртъв, за какво ни е целият този… целият този — каза тя и посочи кашоните, търсейки точната дума — … боклук. Все едно да живееш с труп.

— Ако искаш, още днес може да повикаме хора от Армията на спасението.

— Извикай ги на минутата! Преди да съм се разколебала.

— Дадено! Но преди това ще трябва да отворим кашоните и да сортираме нещата в тях, нали знаеш?

— Не! Да взимат всичко, както си е.

— Дрехите може и да не ги сортираме — отвърнах. — Но лично аз бих хвърлил едно око на книгите. Ще си запиша заглавията им и ще погледна дали няма някакви записки в полетата. Ще свърша за половин час.

Софи ме погледна с недоумение.

— Ти нищо не разбираш, нали така? — каза. Изправи се и най-сетне сълзите рукнаха по лицето й — детски сълзи, сълзи, които не потискаха нищо, стичаха се по страните й, а тя като че не знаеше за тях. — Аз вече не мога да стигна до теб. Ти просто не чуваш думите ми.

— Софи, правя каквото мога.

— Не, не правиш. Мислиш си, че правиш, но грешиш. Не виждаш ли какво става? Ти го съживяваш.

— Аз пиша книга за него. Това е всичко — само една книга. Но ако не погледна сериозно на заниманието си, от него нищо няма да излезе.

— Не е само това, има и нещо друго. Знам, усещам го. Слушай, ако двамата с теб ще оцеляваме, той трябва да умре. И това ли не разбираш? Дори и да е жив, той трябва да умре.

— За какво говориш? Разбира се, че е мъртъв.

— Не и за дълго. Не и ако продължаваш да го съживяваш.

— Но нали ти ме накара да приема тази работа. Нали искаше аз да напиша тази книга.

— Скъпи, това беше преди сто години. Страх ме е, много ме е страх, че ще те загубя. Ако това се случи, няма да го преживея.

— Скоро всичко ще свърши, обещавам ти. Това пътуване е последната стъпка, която предприемам.

— А после?

— Ще видим. Не мога да знам в какво се забърквам, докато не се забъркам.

— Точно от това се боя.

— Можеш да дойдеш с мен.

— В Париж ли?

— В Париж. Ще отидем и тримата.

— Не мисля, че това е разумно. Не и сега. Върви сам. Поне тогава, ако се върнеш, ще знам, че си го направил заради мен.

— Какво искаш да кажеш с това „ако“?

— Това, което казах. Ако. Ако се върнеш…

— Не говориш сериозно, нали?

— Напротив, говоря съвсем сериозно. Ако нещата продължават по този начин, аз ще те загубя.

— Софи, не говори така!

— Не мога да мълча. Ти вече ми се изплъзваш. Понякога просто те виждам как изчезваш, виждам го с очите си.

— Това са глупости.

— Грешиш. Нещата отиват към своя край, скъпи, а ти дори не го разбираш. Ти ще изчезнеш и аз никога повече няма да те видя.