Пол Остър
Нюйоркска трилогия (12)

12

Мина дълго време. Точно колко дълго, не можеше да се каже. Седмици със сигурност, но вероятно и месеци. Описанието на този период не е така цялостно, колкото авторът би желал. И тъй като информацията е оскъдна, той предпочита да отмине с мълчание онова, което не би могло да бъде конкретно потвърдено. Тази история се основава предимно на факти и затова авторът смята за свое задължение да не престъпва границите на доказуемото и на всяка цена да устоява на изкушенията на измислицата. Дори червената тетрадка, която до този момент така успешно му предоставяше подробни описания на преживелиците на Куин, стана подозрителна. Не знаем със сигурност какво се е случило с Куин през въпросния период, защото именно в този момент от развитието на историята той загубва контрол над нея.

Остана си на малката уличка отсреща. Свикна с живота там, пък и имаше предимството, че е добре скрит. Оттам можеше да наблюдава всеки, който влиза или излиза от сградата на Стилман. Никой не можеше нито да влезе, нито да излезе, без да бъде забелязан от Куин. В началото се учуди, че не вижда нито Вирджиния, нито Питър. Затова пък имаше много разносвачи, които непрестанно идваха и си отиваха, и така той разбра, че те могат да си живеят и без да напускат сградата. Всичко можеше да им бъде донесено. Куин си помисли, че те също се крият в дупката, изчакват в апартамента си да приключи този случай.

Полека-лека Куин се приспособи към новия си живот. Проблеми, разбира се, не липсваха, но той успя да ги разреши един по един. Преди всичко стоеше проблемът с храната. Тъй като от него се изискваше изключителна бдителност, страхуваше се да напуска наблюдателния си пост, макар и за кратко време. Гнетеше го мисълта, че нещо може да стане в негово отсъствие, и затова направи всичко възможно да намали рисковете. Беше чел някъде, че в сравнение с всички останали часове на денонощието, най-голям брой хора спят непробудно между три и половина и четири и половина сутринта. Погледнато чисто статистически, това е часът, в който шансовете да се случи нещо са най-малки, и затова Куин избра именно този час, за да си пазарува. На Лексингтън авеню, недалеч от неговото убежище, имаше денонощен магазин и всяка сутрин в три и половина отиваше дотам на бегом (за да се раздвижи, пък и за да спести време) и си купуваше всичко, което щеше да му е нужно за през следващите двайсет и четири часа. Оказа се, че не е много, а както установи, по-късно то ставаше все по-малко и по-малко с течение на времето. Защото Куин разбра, че яденето не решава проблема с храната. Едно ядене не е нищо друго, освен крехка защита срещу неизбежността на следващото ядене. Храната сама по себе си не дава задоволителен отговор на въпроса за храната: тя само забавя момента, когато въпросът ще бъде отново и сериозно повдигнат. Най-голямата опасност следователно идва от преяждането. Ако изяде повече, отколкото му е необходимо, апетитът му за следващото ядене се увеличава, което на свой ред означава повече храна, с която да утоли глада си. Куин постоянно се наблюдаваше и след време вече бе в състояние да владее този процес. Целта му беше да се храни колкото е възможно по-малко и по този начин да отстрани глада от себе си. Би могъл да се приближи до абсолютната нула, но не искаше да бъде прекалено амбициозен при дадените обстоятелства. По-скоро гледаше на пълното постене като на идеал, състояние на съвършенство, към което да се стреми, но никога да не достигне. Не искаше да умре от глад — и той си го напомняше всеки ден, — просто искаше да освободи съзнанието си от тази тема, за да се отдаде на нещата, които наистина го интересуваха. За момента това означаваше да мисли изключително за случая. За щастие то съвпадна с друга негова голяма амбиция: да задържи своите триста долара колкото е възможно по-дълго. Подразбира се от само себе си, че в този период Куин отслабна твърде много.

Вторият му проблем беше сънят. Не можеше да стои буден през цялото време, а ситуацията изискваше точно това. И тук, както и с храната, трябваше да направи някои отстъпки. Знаеше, че може да мине с по-малко от това, на което е свикнал. Вместо обичайните си шест до осем часа сън реши да се ограничи с три до четири. Не му беше лесно да свикне, но далеч по-трудно се оказа да разпредели тези три-четири часа така, че да поддържа максимална бдителност. Ясно, че не можеше да използва часовете един след друг. Рискът беше прекалено голям. Теоретично най-ефикасното оползотворяване на времето би било да спи по трийсет секунди на всеки пет-шест минути. Така опасността да изпусне нещо ще се сведе до нула. Но физически това бе невъзможно. От друга страна, използвайки тази невъзможност като модел, той опита да се самотренира на кратки придремвания. Тренировките се оказаха дълги и мъчителни, изискваха желязна дисциплина, пълна концентрация и колкото повече продължаваше този експеримент, толкова повече се изтощаваше той. В началото започна с дремки от четирийсет и пет минути, които постепенно намали на трийсет минути. Към края взе доста успешно да се справя и с петнайсетминутен сън. В това отношение много му помагаше една недалечна църква, чиито камбани биеха на всеки петнайсет минути — един път на четвърт час, два пъти на половин час, три пъти на три-четвърти час и четири пъти на цял час, последвани от още толкова удара, колкото беше часът. Куин живееше в ритъма на този часовник и в края на краищата започна трудно да го различава от ритъма на собствения си пулс. Денят му започваше в полунощ, когато затваряше очи и заспиваше, преди часовникът да е отмерил дванайсет. След петнайсет минути вече беше буден, при двойния камбанен звън пак заспиваше и при тройния — пак се събуждаше. В три и половина отиваше да си купи нещо за ядене, връщаше се в четири и отново заспиваше. В този период сънуваше рядко. Но когато се случеше да сънува, това бяха все странни видения: бързо преминаващи картини на съвсем непосредствени неща — ръцете му, обувките му, тухлената стена до него. Нямаше и един миг, когато да не е смъртно уморен.

Третият проблем беше подслонът, но него разреши по-лесно от другите два. За щастие времето се задържа топло и тъй като късната пролет вече преминаваше в лято, дъждовете намаляха. От време на време преваляваше, понякога се изливаше порой със светкавици и гръмотевици, но общо взето не можеше да се оплаче, дори напротив — непрекъснато благодареше на Бога за късмета си. В дъното на уличката имаше голяма метална кофа за боклук и когато завалеше нощем, Куин скачаше вътре в нея. Там беше най-сухо. Вътре миризмата беше непоносима и след това дни наред дрехите му воняха, но Куин предпочиташе това зло пред намокрянето, защото не искаше да рискува с никакви настинки и простуди. За щастие капакът на кофата беше малко извит и не се затваряше плътно. В единия край имаше отвор от шест или осем инча, през който Куин можеше да диша, като покаже носа си навън в нощта. Застанал на колене върху боклука, опрял тяло в стената на кофата, той се чувстваше сравнително удобно.

В ясни нощи спеше до кофата, като поставяше главата си така, че отвори ли очи, да вижда входната врата на Стилмановата сграда. Що се отнася до изпразването на мехура, вършеше го в края на уличката, зад кофата и с гръб към тротоара. С изпразването на червата въпросът бе по-сложен. Влизаше вътре в кофата, за да си осигури нужното уединение. Край металната кофа имаше и няколко пластмасови и от тях Куин обикновено успяваше да измъкне достатъчно количество чисти вестници, за да се избърше, въпреки че веднъж, в бързината, бе принуден да използва страница от червената си тетрадка. Що се отнася до миенето и бръсненето, Куин се научи да минава без тези две неща.

Как е успял да остане скрит през този период, е истинска загадка. И все пак никой не го е открил и никой не е алармирал властите за неговото странно присъствие. Без съмнение навреме е научил разписанието на боклукчиите и е внимавал да не им се мярка. По същия начин е отбягвал и портиера на блока, който всяка вечер е изхвърлял боклука в металната и пластмасовите кофи. Колкото и невероятно да звучи, никой не е забелязал Куин. Сякаш се е стопил и изчезнал в стените на града.

Проблемите, свързани с домакинството и материалната част на живота, са му отнемали известно време всеки ден. Но така или иначе на Куин време не му е липсвало. Разбира се, не желаел никой да го вижда и затова се стараел да отбягва хората. Не можел да ги гледа, да говори с тях, нито дори да мисли за тях. Куин винаги е смятал себе си за човек, който предпочита самотата. Всъщност през изминалите пет години най-упорито я е търсел. Но чак сега, в тази забутана уличка, започнал да разбира истинската природа на самотата. Вече нямало за какво да се залови, освен за себе си. И от всички неща, които установил по време на престоя си там, само в едно не се съмнявал: че пропада. Онова, което не можел да разбере обаче, било следното: падайки, как да очаква, че сам ще се улови? Възможно ли е да си едновременно и долу, и горе? Нещо тук не му било ясно.

Прекара много часове с вперен в небето поглед. От мястото си в дъното на уличката, вклинен между кофата за боклук и тухлената стена, не виждаше почти нищо друго и с течение на времето светът над него започна да му доставя удоволствие. Направи му впечатление, че небето е винаги в движение. Дори в безоблачни дни, когато синьото е навсякъде, съществуваха постоянни, макар и незначителни течения, премествания, вълнения, небето ту изтъняваше, ту се уплътняваше, ту проблясваше с внезапната белота на самолети, птици и литнали хартийки. Облаците усложняваха картината и Куин прекара много следобеди в опити да ги изучи, да разбере поведението им, дори да го предскаже. Запозна се с перестите облаци, с кълбестите облаци, със слоестите облаци, с дъждовните облаци и с всевъзможните им комбинации, защото внимателно ги следеше, за да види как небето се променя под тяхно влияние. Именно облаците обагряха небето. С неизчерпаема палитра: от черното до бялото с безброй оттенъци на сивото помежду им. Но всички те трябваше да се изучават, измерват и тълкуват. Не стига това, ами и пастелите, които се образуваха, щом слънцето и облаците се съприкосновят в определени моменти на деня. Спектърът на промените е невероятен, като резултатът зависеше от температурата на различните атмосферни слоеве, от вида облачност и от положението на слънцето в даден момент. Така се получаваха онези червени и розови цветове, които Куин толкова харесваше, а освен това и аленото и тъмночервеното, оранжевото и бледолилавото, златното и бледожълтеникавото. Нищо обаче не оставаше задълго. Цветовете скоро се разпръсваха, смесваха се с други, продължаваха да се носят по небето или избледняваха с настъпването на нощта. Винаги имаше и вятър, който да ускори тези събития. От мястото си Куин не всякога го усещаше, но като го гледаше как гони облаците, можеше да прецени силата и естеството на въздушното течение. Едно по едно всички явления се изредиха над главата му: слънце и буря, мрак и блясък, изгреви и залези, пладне, здрач и нощ. Дори и в най-черните нощи небето се вълнуваше, не знаеше покой. Облаците вилнееха в мрака, луната неспокойно се променяше, вятърът не спираше да шепти. Понякога в парчето небе над Куин се настаняваше нова звезда и тогава, вдигнеше ли глава, той все нея търсеше: дали е още там, или вече е угаснала?

 

 

Дните идваха и си отиваха. Стилман така и не се появи. Най-накрая парите на Куин свършиха. От известно време насам той вече се подготвяше за този момент и къташе запасите си с маниакално скъперничество. И един цент не смееше да похарчи, преди хубаво да премисли покупката си, без добре да претегли всички възможни последствия, всички „за“ и „против“. Но и най-пестеливите му икономии не можеха да спрат хода на неизбежното.

Беше някъде средата на август, когато Куин откри, че повече няма да издържи. Авторът потвърди тази дата след старателни проучвания. Възможно е обаче моментът да е настъпил и по-рано, през юли, или по-късно, през септември, тъй като всякакви проучвания от този род са до голяма степен приблизителни. Но доколкото му е известно, и след внимателно оглеждане на всички съществуващи факти и доказателства, добре пресети през ситото на явните противоречия, авторът смята за правилно да ситуира следващите събития през август, някъде между дванайсети и двайсет и пети.

Куин вече бе останал без пукната пара — няколко монети, които не правеха и долар. Беше сигурен, че по време на отсъствието в сметката му са постъпили някакви пари. Трябваше просто да прибере чековете от кутията си в пощата, да ги занесе в банката и да ги осребри. Ако всичко минеше безпрепятствено, след няколко часа можеше отново да се върне на Шейсет и девета улица. Но ние никога няма да узнаем какво му е струвало това напускане на мястото.

Парите не му стигаха дори за автобус. И ето защо за първи път от много седмици насам той тръгна пеш. Стори му се странно, че отново е на крак, придвижва се от място на място, мята ръце напред-назад, усеща плочите на тротоара под подметките си, върви. Поема на запад от Шейсет и девета улица, после по Мадисън авеню, после на север. Краката му треперят, вие му се свят. Налага му се да спира от време на време, за да си поеме дъх, а веднъж, за да не се свлече на земята, трябваше да прегърне един уличен стълб. Откри, че за да се изморява по-малко, трябва едва-едва да вдига краката си, бавно да ги тътри по земята с провлачена стъпка. Така успяваше да съхрани част от силата си, за да може да запази равновесие при качването на бордюра и слизането от него.

На Осемдесет и четвърта улица спря за миг пред един магазин. На фасадата му имаше огледало и за първи път, откакто бе започнал бдението си, Куин видя себе си. Не че се боеше да се изправи пред собствения си образ, по-скоро не му беше минавало през ум да го направи. Беше толкова зает да мисли за себе си, че въпросът за външността му бе престанал да съществува. Затова сега, като се видя в огледалото на магазина, не беше нито шокиран, нито разочарован. Остана съвсем безчувствен, защото не успя да познае отражението си. Помисли, че е зърнал някой непознат в огледалото, и в първия миг се извърна рязко, за да види кой стои зад него. Но наоколо нямаше никой. Тогава пак впери очи в собственото си отражение. Черта по черта изучи лицето пред себе си и бавно проумя, че има някаква прилика с човека, за когото винаги се бе смятал. Да, твърде вероятно това наистина да е Куин. Но и сега не се разстрои. Промяната във вида му бе толкова драстична, че той се вцепени като омагьосан. Беше се превърнал в истински бездомник. Дрехите му бяха избелели, раздърпани и покрити с мръсотия. Лицето му бе обрасло с гъста черна брада, прошарена на места със сивеещи кичури. Косата му бе дълга и сплъстена, зад ушите направо залепнала, а после се спускаше на мазни къдрици почти до раменете му. Оприличи се на Робинзон Крузо и дори се почуди колко бързо бяха настъпили в него всички тези промени. Само за няколко месеца се бе превърнал в друг човек. Опита се да си спомни как е изглеждал преди, но не успя. Погледна още веднъж този нов Куин и сви рамене. Има ли значение? Преди е бил едно, сега е друго. Нито по-добро, нито по-лошо. Беше различен, това е всичко.

Продължи към центъра на града, мина няколко пресечки, зави наляво, пресече Пето авеню и се спусна покрай оградата на Сентръл парк. При Деветдесет и шеста улица влезе в парка. Тревата и дърветата го разведриха. Късното лято бе изсушило голяма част от зеленината и на места голата земя се подаваше на кафяви прашни петна. Но дърветата все още бяха отрупани с листа и навред пробягваха светлини и сенки, които поразиха Куин с вълшебната си красота. Сутринта бе напреднала и само няколко часа я деляха от тежката следобедна жега.

Насред парка Куин почувства желание да спре. Тук нямаше улици, нито блокове, които да маркират пътя му през града, и може би затова му се стори, че е вървял с часове. Помисли си, че за да стигне до отсрещния край на парка, ще му трябват най-малко ден-два на мъчително придвижване. Продължи още известно време, но краката му съвсем отмаляха. Видя един дъб и се запъти към него, както пияница се клатушка към леглото си след среднощна запивка. Сложи под главата си червената тетрадка вместо възглавница, легна върху тревистото хълмче край дървото и заспа. От месеци за първи път спа непробудно. Събуди се чак на следващата сутрин.

Часовникът му показваше девет и половина и само при мисълта за изгубеното време сърцето му се сви. Скочи и с големи крачки забърза на запад, доволно изненадан от силата, която усети в себе си, но ядосан, че бе прахосал толкова много часове, за да си я възвърне. Беше неутешим. Чувстваше, че каквото и да направи сега, вече ще е твърде късно. И сто години да тича, пак ще пристигне, когато затварят.

Излезе от парка при Деветдесет и шеста улица и продължи на запад. На ъгъла с Колумб авеню зърна телефонна кабина, която изведнъж го подсети за Остър и чека от петстотин долара. Може би ще спести време, ако си прибере парите още сега. Можеше да отиде направо при Остър, да си сложи сумата в джоба и по този начин да избегне ходенето по пощи и банки. Но дали Остър е осребрил чека? Ако не е, можеха да си направят среща в самата банка на Остър.

Куин влезе в кабинката, бръкна в джоба си и извади съдържанието му: две монети по десет цента, една монета от двайсет и пет цента и осем пенита. Обади се на справки, за да разбере номера, после пусна една десетцентова монета и набра цифрите. Остър се обади след третото позвъняване.

— Обажда се Куин — каза той.

От другата страна се чу изпъшкване.

— Къде по дяволите се криете? — Долови раздразнение в гласа на Остър. — Търсих ви поне хиляда пъти.

— Бях зает. Работя, върху един случай.

— Онзи ли?

— Случаят „Стилман“, нали си спомняте?

— Разбира се.

— Затова се обаждам. Искам да дойда за парите сега. Онези петстотин долара.

— Какви пари?

— Чека, нали си спомняте? Чека, който ви дадох. Онзи, на името на Пол Остър.

— Разбира се, че си спомням. Но пари няма. Именно затова се опитвах да се свържа с вас.

— Не са ваши, за да ги харчите — изкрещя Куин, ужасно вбесен. — Парите са мои.

— Не съм ги харчил. Чекът е невалиден, няма покритие.

— Не ви вярвам.

— Ако искате, елате да видите писмото от банката. В бюрото ми е. Чекът е невалиден.

— Невъзможно.

— Да, но е така. Това няма значение, нали?

— Разбира се, че има. Парите ми трябват, за да продължа да работя върху случая.

— Случай обаче няма. Приключи.

— За какво говорите?

— За същото, за което и вие. За случая „Стилман“.

— Но какво значи „приключи“? Аз все още работя върху него.

— Не мога да повярвам.

— Хайде, не се правете на толкова загадъчен. Въобще не разбирам за какво говорите.

— Аз пък не мога да повярвам, че не разбирате. Къде по дяволите бяхте досега? Не четете ли вестници?

— Вестници ли? Какво пишат. Нямам време да чета вестници.

Остър се умълча и за миг Куин реши, че разговорът е приключил. Почувства се като заспал човек, който изведнъж се е събудил със слушалка в ръката си.

— Стилман скочи от Бруклинския мост — каза му Остър. — Самоуби се преди два месеца и половина.

— Лъжете.

— Новината се появи във всички вестници. Проверете сам.

Куин не каза нищо.

— Беше вашият Стилман — продължи Остър. — Онзи, който е бил професор в Колумбийския университет. Твърдят, че е умрял още във въздуха, преди да падне във водата.

— А Питър? Какво е станало с Питър?

— Нямам представа.

— Дали някой знае?

— Не мога да кажа. Ще трябва сам да разберете.

— Така е — каза Куин.

След това, без дори да каже довиждане, затвори телефона. Извади другата си десетцентова монета и се обади на Вирджиния Стилман. Все още помнеше номера й наизуст.

Някакъв механичен глас повтори избрания от него номер и заяви, че е изключен. Гласът повтори съобщението и след това линията започна да дава заето.

Куин не беше много наясно какво точно чувства. В тези първи моменти като че ли нищо, сякаш всичко това бе просто една допълнителна порция към останалото нищо. Реши повече да не мисли за това. Ще има време по-нататък. Засега единственото нещо, което имаше значение, бе да се върне вкъщи. Ще се върне в апартамента си, ще свали дрехите си и ще си вземе една гореща вана. След това ще прегледа новите списания, ще изслуша няколко плочи, ще поизчисти къщата. После може би ще започне да мисли за случилото се.

Върна се на Сто и седма улица. Ключовете от къщата все още се намираха в джоба му. Отключи външната врата, изкачи се до апартамента си и се почувства почти щастлив. Но щастието му се изпари, щом прекрачи прага.

Всичко беше променено. Като съвършено чуждо място. Куин дори си помисли, че трябва да е сбъркал апартамента. Върна се на стълбите и провери номера на вратата. Не, не грешеше. Това беше неговият апартамент; неговият ключ отвори вратата. Прибра се вътре, за да обмисли положението. Мебелите бяха пренаредени. Там, където преди имаше маса, сега стоеше стол. Където имаше канапе — маса. По стените висяха нови картини, подът беше застлан с нов килим. А бюрото му? Огледа се, но не го откри. Заразглежда мебелите по-внимателно и видя, че не са неговите. Всичко негово беше махнато от апартамента. Бюрото му го нямаше, книгите му ги нямаше, детските рисунки на мъртвия му син ги нямаше. От всекидневната влезе в спалнята. Леглото му го нямаше, скринът също. Но имаше друг скрин и той отвори най-горното му чекмедже. Беше пълно с нахвърляно в безпорядък женско бельо: чорапи, пликчета, сутиени. В следващото чекмедже имаше женски пуловери. Куин не любопитства повече. Върху шкафчето до леглото, поставена в рамка, стоеше снимката на млад мускулест блондин. На друга снимка същият млад мъж, нагазил в сняг, се усмихваше самодоволно, преметнал ръка през рамото на блудкава красавица. Красавицата също се усмихваше. Зад тях се виждаше бяла писта, мъж, нарамил чифт ски, и синьо зимно небе.

Куин се върна във всекидневната и се отпусна на един стол. В пепелника зърна доста голям фас с червило по него. Запали го и го доизпуши. После отиде в кухнята, отвори хладилника и видя, че има портокалов сок и хляб. Изпи сока, изяде три филийки от хляба и се върна във всекидневната, където отново се отпусна на стола. След петнайсет минути чу стъпки по стълбите, подрънкване на ключове пред вратата, след което момичето от снимката влезе в апартамента. Носеше бяла униформа като на медицинска сестра, а в обятията си притискаше голям кафяв плик, пълен с покупки. Като видя Куин, изпусна плика и изпищя. Или пък първо изпищя, а после изпусна плика. Куин не можеше да каже кое от двете. Като падна на пода, кафявият плик се скъса и млякото направи бяла пътечка до края на килима.

Куин стана, вдигна ръка в миролюбив жест и й каза да не се тревожи. Няма нищо да й направи. Иска да знае само едно: защо живее в неговия апартамент? Извади ключовете от джоба си и ги разклати във въздуха, като че ли за да покаже добрите си намерения. Трябваше му известно време, докато я убеди, но накрая тя се успокои.

Това, разбира се, не означаваше, че му е повярвала или че е престанала да се страхува. Стоеше до отворената врата, готова при най-малкото съмнение да се втурне навън. Куин също се държеше на разстояние, боеше се да не я подплаши. Устата му не спираше да говори. Мъчеше се да й обясни, че живее в неговия апартамент. Стана ясно обаче, че тя въобще не му вярва, но го слушаше от страх да не го ядоса, надявайки се, че след като се наговори, ще си тръгне.

— Аз живея тук от цял месец — каза му тя. — Този апартамент е мой. Наела съм го за една година.

— Защо тогава ключовете са у мен? — попита я Куин за седми или осми път. — Това не ви ли убеждава?

— Съществуват стотици начини, по които бихте могли да се сдобиете с тези ключове.

— Но те не ви ли доказват, че сте наели още обитаван апартамент?

— Казаха ми, че живеел някакъв писател, но той изчезнал, без да си плати наема, и то за няколко месеца.

— Това съм аз! — извика Куин. — Аз съм писателят.

Момичето го изгледа презрително и се изсмя.

— Писател ли? Това е смехотворно. Погледнете се само. Никога не съм виждала такава мърлявщина.

— Имах известни неприятности напоследък — опита се да обясни Куин. — Но това е само временно.

— Хазяинът ми каза, че с голямо удоволствие се е отървал от вас. Не обича наематели без постоянна работа, защото харчат повече енергия и непрекъснато правят поразии из апартамента.

— Знаете ли къде са моите вещи?

— Какви вещи?

— Книгите ми, мебелите ми, ръкописите ми.

— Нямам представа. Сигурно са продали една част, друга са изхвърлили. Тук беше съвсем празно, когато се нанесох.

Куин въздъхна дълбоко. Беше стигнал до собствения си край. Вече го усещаше, сякаш го бе осенило истинско прозрение. Нищо не му бе останало.

— Разбирате ли какво означава това? — попита той.

— Откровено казано, не ме интересува — отвърна му момичето. — Това си е ваш проблем, не мой. Аз искам само да се махнете оттук. Още сега. Този апартамент е мой и вие трябва да го напуснете. Ако не го направите, ще извикам полицията да ви арестува.

Сякаш това имаше някакво значение. Можеше цял ден да си спори с нея, но нямаше да си върне апартамента. Край, с него беше свършено, с всичко беше свършено. Измънка нещо нечленоразделно, извини се, че й е изгубил времето, мина покрай нея и излезе през вратата.