Пол Остър
Нюйоркска трилогия (13)

13

Тъй като повече не го интересуваше какво ще се случи, Куин не се изненада, когато външната врата на Шейсет и девета улица се отвори без ключ. Не се изненада и когато стигна деветия етаж, прекоси коридора към апартамента на Стилман и намери вратата отключена. Най-малко пък се изненада от това, че апартаментът беше празен. Целият беше съвършено оголен, в стаите нямаше нищичко. Всяка приличаше на останалите: паркет и четири бели стени. Това, разбира се, не направи впечатление на Куин. Той се чувстваше изтощен и единственото нещо, което искаше, бе да затвори очи.

Влезе в една от стаите в задната част на апартамента, малка кутийка не повече от десет на шест фута. Имаше само един малък прозорец, който гледаше към въздушната шахта, и от всички стаи тази като че ли беше най-тъмната. В стаята имаше втора врата, която извеждаше към преградена кабинка без прозорци, само с тоалетна чиния и умивалник. Куин остави червената тетрадка на пода, извади химикалката на глухонемия от джоба си и я хвърли върху тетрадката. После свали часовника и го мушна в джоба си. След това съблече дрехите си, отвори прозореца и едно по едно хвърли всичко в шахтата: първо дясната обувка, след това лявата; единия чорап, след това другия; ризата, сакото, долното бельо, панталоните. Не погледна да види как падат, нито къде са се приземили. Затвори прозореца, легна в средата на стаята и заспа.

Когато се събуди, в стаята беше тъмно. Не знаеше колко време е спал, не беше сигурен дали това е нощта на същия ден или нощта на следващия. Твърде възможно, помисли си той, дори въобще да не е нощ. Нищо чудно просто да е тъмно в стаята, а навън, отвъд прозореца, да грее слънце. Помисли си, че е хубаво да стане, да отиде до прозореца и да провери, но после реши, че това не го интересува. Ако сега не е нощ, помисли си той, ще стане по-късно. Това е сигурно и независимо дали ще гледа през прозореца или не, отговорът е ясен. От друга страна, ако тук в Ню Йорк е нощ, тогава със сигурност слънцето свети някъде другаде. В Китай например несъмнено е следобед и работниците по оризовите ниви бършат потта от челото си. Денят и нощта са относителни неща, не отговарят на абсолютно условие. Във всеки момент те съществуват едновременно. Единствената причина, поради която ние не знаем това, е, че не можем да бъдем на две места едновременно.

Куин си помисли също така, че няма да е зле да стане и да обиколи другите стаи, но в същия миг осъзна, че е съвършено щастлив там, където си е. Беше му удобно на това избрано от него място, беше му приятно да лежи по гръб с отворени очи и да гледа в тавана. Само едно нещо му липсваше. Небето. Усети, че ужасно му липсва, след толкова много дни и нощи, прекарани на открито. Но сега беше на закрито и която и стая да избереше за убежище, небето ще си остане скрито и недостижимо за него.

Искаше да стои тук, докато издържи. Щом има умивалник, значи има и вода, за да утолява жаждата му. В крайна сметка сигурно ще огладнее и ще иска да яде. Но тъй като вече се бе тренирал на малко храна, знаеше, че този момент ще настъпи чак след няколко дни. Реши да не мисли за това, преди да му дойде времето. Няма смисъл да се тревожи, помисли си той, никакъв смисъл да се тревожи за неща, които са без значение.

Опита се да мисли за живота, който бе живял, преди да започне тази история. Оказа се, че не е чак толкова лесно, тъй като сега всичко му се струваше ужасно далеч. Спомни си книгите, които бе написал под псевдонима Уилям Уилсън. Странно как бе успял и още по-странно защо го бе правил. Дълбоко в себе си разбра, че Макс Уърк е вече мъртъв. Беше умрял някъде по пътя към следващия си случай и Куин не можеше да се преструва, че му е мъчно. Сега всичко му изглеждаше без значение. Помисли си за своето писалище и хилядите думи, които бе изписал върху него. Помисли си за литературния си агент, но не можа да си спомни името му. Толкова много неща изчезваха, потъваха, че не успяваше дори да ги проследи. Опита да си възстанови целия отбор на „Метс“ позиция по позиция, но умът му се зарея другаде. Централният филдер, спомни си той, беше Муки Уилсън, обещаващ млад играч, чието истинско име бе Уилям Уилсън. Несъмнено, този факт бе доста любопитен. Куин си поигра с тази идея известно време, но после я изостави. Двамата Уилям Уилсъновци се изключиха взаимно и с това въпросът приключи. Куин им махна мислено за сбогом. „Метс“ сигурно пак ще завършат на последно място, но вече няма кой да страда.

Когато се събуди за втори път, слънцето бе огряло стаята. До него на пода стоеше поднос с храна, която още вдигаше пара и много приличаше на ростбиф. Куин прие този факт с примирение. Не беше нито учуден, нито обезпокоен. Да, каза си той, съвсем възможно е тази храна да е оставена именно за мен. Не изпитваше никакво желание да узнае как и защо е станало това. Дори не му се ставаше да провери дали отговорът на загадката не се крие някъде из останалите стаи. Вместо това наведе нос над храната и видя, че освен двете дебели парчета ростбиф има и седем малки печени картофа, чиния с аспержи, прясно хлебче, салата, гарафа червено вино, няколко резенчета сирене и една круша за десерт. Имаше и бяла ленена салфетка, а сребърните прибори и блюда бяха от най-фино качество. Куин изяде храната, по-точно половината от нея, защото повече не можеше.

Нахрани се и започна да пише в червената си тетрадка. Продължи да пише, докато мракът се върна в стаята. По средата на тавана имаше малко осветително тяло и електрически ключ до вратата, но мисълта да ги използва не се понрави на Куин. Не след дълго той отново заспа. Когато се събуди, в стаята пак бе слънчево и втори поднос с храна стоеше до него на пода. Изяде каквото можа и пак се зае с писането.

В по-голямата си част писанията му от този период се състояха в странични въпроси около случая „Стилман“. Например недоумяваше защо не си е направил труда да погледне във вестниците репортажите за арестуването на Стилман през 1969 г. Дали кацането на Луната през същата година не е по някакъв начин свързано със станалото. Почуди се защо бе повярвал на Остър, че Стилман е мъртъв. После се опита да мисли за яйца и написа фрази като: „здраво яйце“, „яйце по лицето му“, „снасям яйце“, „приличат си като две яйца“. Замисли се какво ли щеше да стане, ако бе проследил втория Стилман вместо първия. Почуди се защо Христофор, светецът покровител на пътешествията, е деканонизиран от папата през 1969, точно в годината, в която се осъществява пътуването до Луната. Почуди се защо Дон Кихот не е останал да си пише книги, подобни на онези, които обича, вместо да се впуска в техните приключения. Почуди се защо има същите инициали като Дон Кихот. Дали момичето, което се бе нанесло в апартамента му, не е същото, което бе видял да чете книгата му на Централна гара. Дали Вирджиния Стилман не е наела друг детектив, след като той не успя да се свърже с нея по телефона. Защо повярва на Остър, че чекът бил невалиден. Дали Питър Стилман някога е спал в стаята, в която се намираше той сега. Дали случаят наистина е приключил, или просто той е престанал да работи върху него. Каква ли рисунка ще се получи, ако направи карта на всичките извървени от него стъпки и коя ли буква ще образуват нейните очертания.

Когато се стъмни, Куин заспа, а когато отново стана светло, той си изяде храната и пописа известно време в червената си тетрадка. Не знаеше колко време е минало помежду тези интервали, нито пък изпитваше желание да брои дните и часовете. Струваше му се обаче, че малко по малко мракът надвива на светлината, че докато в началото преобладаваше слънцето, сега светлината му постепенно взе да избледнява и бързо да се топи. Отначало приписа това на смяната на сезона. Равноденствието несъмнено вече е преминало и може би наближава слънцестоенето. Но дори и след настъпването на зимата, когато теоретично би трябвало да започне обратният процес, Куин забеляза, че независимо от всичко периодите на мрака завземаха все повече и повече от периодите на светлината. Все по-малко време му оставаше да се храни и да пише в червената си тетрадка. Най-накрая, така поне му се струваше, тези периоди се сведоха до минути. Веднъж например свърши храната си и откри, че има време само колкото да напише три изречения в тетрадката си. Следващия път светлината му стигна само за две изречения. Започна да пропуска храненето, само и само да му остане малко време за червената тетрадка, а към подноса се обръщаше чак след като гладът ставаше непоносим. Но времето на светлината продължаваше да се свива и много скоро едва му стигаше за хапка или две, преди мракът отново да се е върнал. Дори и не помисли да щракне електрическия ключ, защото отдавна бе забравил за него.

Нарастващата продължителност на мрака съвпадаше с намаляващия брой на изписаните страници в червената му тетрадка. Малко по малко Куин приближаваше края. В един момент осъзна, че колкото повече пише, толкова по-скоро ще дойде времето, когато няма да има какво да пише. Взе много да умува и внимателно да претегля думите си, като се мъчеше да се изрази колкото е възможно по-икономично и по-ясно. Дори съжали, че е опропастил толкова много страници в началото на червената си тетрадка и въобще, че е загубил толкова време и празни листове със случая „Стилман“. Защото случаят беше вече част от неговото далечно минало и той дори рядко се сещаше за него. Той бе просто мост към друго място в неговия живот и сега, след като вече го бе преминал, смисълът му бе изчезнал. Куин повече не се интересуваше от себе си. Пишеше за звездите, за земята и надеждите си спрямо човечеството. Усещаше, че думите са откъснати от него, че вече са част от големия свят извън него, че са така действителни и самородни като всеки камък, езеро или цвете. Те вече нямаха нищо общо с него. Спомни си момента на своето раждане и как нежно го изтеглиха от утробата на майка му. Спомни си безкрайното внимание на света и на всички хора, които някога бе обичал. Вече нищо друго нямаше значение, освен красотата на всичко това. Искаше да продължи да пише за нея и невъзможността да го прави го изпълваше с болка. Въпреки това опита се мъжки да посрещне края на червената тетрадка. Замисли се дали пък ако светлината никога повече не се върне, не би могъл да пише без писалка, да се научи да говори, вместо да пише, да изпълва мрака с гласа си, да изпуска думите във въздуха, да ги мята срещу стените или навън в града.

Последното изречение в червената тетрадка гласеше: „Какво ли ще се случи, когато не остане и страница в червената тетрадка?“

Оттук нататък историята става много неясна. Информацията изчезва и събитията, които следват подир това последно изречение, ще останат докрай неизвестни. Би било глупаво дори да се опитваме да ги отгатнем.

През февруари кацнах у дома след едно пътуване до Африка, броени часове преди над Ню Йорк да се извие силна снежна виелица. Още същата вечер се обадих на приятеля си Остър и той ме покани веднага да му отида на гости. В гласа му имаше нещо толкова настоятелно, че не посмях да откажа, въпреки че бях капнал от умора.

Като отидох, Остър ми разказа малкото, което бе успял да научи за Куин, и продължи със странния случай, в който случайно се бе замесил. Чувствал се обсебен от него, така рече, и настояваше да чуе моето мнение по въпроса. След като го изслушах, ядосах му се, че се бе отнесъл така безразлично към Куин. Скарах му се, че не се е помъчил да изиграе по-съществена роля в тези събития, че не е направил нищо, за да помогне на човека, който очевидно е имал неприятности.

Остър като че взе думите ми присърце. Всъщност, каза той, точно затова ме извикал. Чувствал се гузен и имал нужда да се разтовари пред някого. Каза, че аз съм бил единственият човек, на когото имал доверие.

Последните няколко месеца непрекъснато се бе опитвал да открие Куин. Напразно. Куин вече не живеел в апартамента си, а и Вирджиния Стилман била изчезнала. Тогава му предложих да огледаме апартамента на Стилман. Нещо съвсем интуитивно ми подсказа, че именно там трябва да се е сврял Куин.

Сложихме палтата си, излязохме и взехме едно такси до Шейсет и девета улица. От цял час валеше сняг и улиците бяха станали опасно хлъзгави. Лесно проникнахме в сградата — мушнахме се през вратата заедно с един от живущите, който в този момент се прибираше. Качихме се горе и намерихме вратата на бившия апартамент на Стилман. Беше отключена. Влязохме на пръсти и открихме няколко голи празни стаи. В една от тях, в дъното на апартамента, добре почистена, както бяха и останалите, видяхме червената тетрадка на пода. Остър я вдигна, прегледа я набързо и каза, че е на Куин. След това ми я подаде и рече да я пазя. Тази история така го разстрои, че се страхуваше да задържи тетрадката у себе си. Обещах да му я пазя, докато събере кураж да я прочете, но той поклати глава и отвърна, че не иска да я вижда. Излязохме и тръгнахме пеш в снежната нощ. Целият град бе побелял, снегът продължаваше да вали, сякаш никога повече няма да спре.

Що се отнася до Куин, не мога да кажа къде е сега. Запознах се с червената тетрадка най-внимателно и ако историята страда от някакви неточности, вината е изцяло моя. На моменти текстът трудно се дешифрираше, но аз направих каквото можах, като общо взето се въздържах от каквито и да било тълкувания. Червената тетрадка, разбира се, представлява само половината история, както всеки внимателен читател ще разбере. Що се отнася до Остър, убеден съм, че се е държал доста зле през цялото време. И ако вече не сме приятели, за това, вината е негова. А що се отнася до мен, в мислите си аз продължавам да бъда с Куин. И той ще остане с мен завинаги. Където и да е изчезнал, желая му късмет.