Пол Остър
Нюйоркска трилогия (2)

2

На следващата сутрин Куин се събуди по-рано от обикновено. Докато закусваше с кафе и препечени филийки с масло и преглеждаше бейзболните резултати във вестника (отборът му бе загубил с две на едно след грешка в деветия ининг), нито веднъж не помисли, че може да отиде на срещата си. Дори самият израз „срещата си“ му се стори странен. Срещата не беше негова, а на Пол Остър. А кой е Пол Остър, той нямаше никаква представа.

Независимо от това след малко откри, че много успешно имитира човек, който се кани да излиза. Прибра съдовете от закуската, хвърли вестника върху канапето, влезе в банята, взе душ, избръсна се, влезе в спалнята, завит в два пешкира, отвори едно шкафче и избра дрехите си за деня. Напоследък предпочитанията му клоняха към сако и риза с вратовръзка. Куин не беше носил вратовръзка от времето, когато погреба жена си и сина си и дори не знаеше дали още му се намират връзки. Все пак откри една сред бъркотията в гардероба. Отхвърли идеята за бяла риза — стори му се прекалено официално, и на нейно място избра сиво и червено каре и сива вратовръзка. Докато ги обличаше, изпадна в нещо като транс.

Чак когато сложи ръка върху дръжката на вратата, започна да се досеща какво всъщност прави.

„По всичко личи, че съм тръгнал да излизам — каза си той наум. — Но щом съм тръгнал да излизам, тогава къде отивам?“

Един час по-късно, когато слизаше от автобус номер четири на ъгъла на Седемдесета улица и Пето авеню, той все още не знаеше отговора на въпроса. От едната му страна беше паркът, потънал в свежа зеленина, огрян от утринното слънце, с ярко очертани, пробягващи сенки; от другата — галерията Фрик^[1], бяла и строга, същинско убежище на мъртъвци. В един момент се сети за „Войникът и усмихващата се девойка“ на Вермеер, опита се да си припомни израза на момичешкото лице, точното положение на ръцете й, обвили чашата, и червения гръб на безликия мъж. Мислено погледна към синята карта на стената и процеждащата се през прозореца слънчева светлина, толкова прилична на онази, която го обгръщаше сега. Продължаваше да върви. Пресече улицата и пое на изток. При Медисън авеню сви надясно и на юг, после наляво и тогава разбра къде се намира.

„Изглежда, съм пристигнал — каза си наум.“. Беше спрял пред една сграда и стоеше неподвижно. Изведнъж всичко загуби значение. Чувстваше се удивително спокоен, като че онова, което е имало да му се случва, вече се бе случило.

Открехвайки вратата, която щеше да го отведе във входа, той си даде един последен съвет.

„Ако всичко това се случва в действителност — каза си пак, — тогава значи трябва да внимавам.“

Вратата му отвори жена. Неизвестно защо, Куин не го очакваше и това го сепна. Ето, нещата вече взеха да се случват твърде бързо. Преди да успее да преглътне присъствието на жената, преди да си я опише и да формулира своите собствени впечатления, тя вече му говореше нещо и дори настояваше за отговор. Стана така, че още от първия момент той изгуби почва под краката си и започна да се препъва. По-късно, когато на спокойствие щеше да премисли тези събития, той щеше да си възстанови пълната картина на срещата с жената. Но това щеше да бъде работа на паметта, а припомнените неща — той знаеше това добре — често рушат онова, което помним. Ето защо никога вече не можеше да бъде сигурен в нищо.

Жената беше трийсет, трийсет и пет годишна; средна на ръст; малко широка в ханша или може би сластна, зависи от гледната точка; тъмна коса, тъмни очи и поглед, който беше едновременно резервиран и смътно прелъстителен. Носеше черна рокля и ярко червило.

— Мистър Остър? — Колеблива усмивка; въпросително килване на главата.

— Точно така — потвърди Куин. — Пол Остър.

— Казвам се Вирджиния Стилман — започна жената. — Съпруга съм на Питър. Той ви очаква от осем часа.

— Уговорката ни беше за десет — каза Куин и погледна часовника си. Беше точно десет.

— Неспокоен е — поясни жената. — Никога не съм го виждала такъв. Просто изгаря от нетърпение.

Тя покани Куин да влезе. Докато прекрачваше прага, за да влезе в апартамента, усети, че затъпява, сякаш някой най-безцеремонно е изключил мозъка му. Искаше да запомни всичко, което вижда, в най-големи подробности, но за момента тази задача очевидно не бе по силите му. Апартаментът се мержелееше пред очите му. Разбра, че е голям, може би пет или шест стаи, и богато подреден, че има много предмети на изкуството, сребърни пепелници и картини в скъпи рамки. Но това бе всичко. Едно съвсем общо впечатление, въпреки че се намираше на самото място и можеше да огледа всичко със собствените си очи.

В един момент откри, че е сам в гостната и седи на канапе. Спомни си, че мисис Стилман го бе помолила да изчака, докато иде да повика съпруга си. Не знаеше колко време бе минало оттогава. Сигурно минута или две. Но идващата от прозореца светлина падаше така, сякаш е вече обед. Не се сети да погледне часовника си. Парфюмът на Вирджиния Стилман се носеше наоколо и той започна да си я представя без дрехи. После се запита какво ли би си помислил Макс Уърк на негово място. Запали цигара. Бавно изпусна дима от устата си и с нескривано удоволствие го проследи как взе да се стеле и стопява в обятията на светлината.

Чу, че някой влиза в стаята зад гърба му. Куин стана и се обърна, очаквайки да види мисис Стилман. Вместо това съзря млад мъж, целият облечен в бяло, със светлоруса коса като на дете. Неизвестно защо, но в този първи миг Куин се сети за собствения си мъртъв син. После мисълта изчезна така ненадейно, както се бе появила.

Питър Стилман се настани в червеното плюшено кресло точно срещу Куин. Не каза нищо, преди да седне, дори не го удостои с поглед. Самото придвижване като че поглъщаше цялото му внимание, сякаш ако спре да мисли за това, което върши, ще замръзне на място. Куин никога не бе виждал да се ходи по този начин, но тутакси разбра, че това е човекът, с когото бе говорил по телефона. Тялото и гласът му си приличаха по това, че реагираха механично, на пресекулки, ту с бързи и отсечени, ту с мудни и плавни движения, ту сковано, ту изразително, някак неконтролируемо и неподвластно на човешката воля. Куин имаше чувството, че тялото на Стилман отдавна не е било използвано и че всичките му функции са били наново заучавани с помощта на съзнателни усилия, като всяко движение се е разчленявало на своите съставни поддвижения, поради което бе лишено от свобода и непринуденост. Също като кукла, която се опитва да ходи без кукловод.

У Питър Стилман всичко беше бяло. Бяла риза, отворена на врата; бели панталони, бели обувки, бели чорапи. Бледата му кожа и светложълтата рядка коса създаваха впечатление, че е почти прозрачен, сякаш човек можеше да надникне през кожата на лицето чак до сините му вени. Това синьо бе същото като на очите му: млечносиньо, прилично на разтвор от небе и облаци. Куин въобще не можеше да си представи, че ще разговаря с такъв човек. За него самото присъствие на Стилман беше като молба за мълчание.

Стилман внимателно се настани в креслото и най-сетне удостои Куин с вниманието си. Щом очите им се срещнаха, Куин веднага почувства, че Стилман е станал невидим. Виждаше го, разбира се, седнал на отсрещното кресло, но в същото време усещаше, че не е там. В един момент му хрумна, че може би Стилман е сляп. Но не, това не беше възможно. Човекът го гледаше, дори го изучаваше с очи; и макар че лицето му не трепваше, изражението му съвсем не беше празно. Куин просто не знаеше какво да прави. Седеше, чувстваше се неловко и гледаше Стилман. Така мина доста време.

— Никакви въпроси, моля — продума младият мъж най-накрая. — Да. Никакви. Благодаря ви. — Спря за миг. — Името ми е Питър Стилман. Казвам това по собствена воля. Да. Това не е истинското ми име. Не. Разбира се, умът ми не е точно това, което трябва да бъде. Но по този въпрос нищо не може да се направи. Не. По този въпрос. Не, не. Вече не.

Стоите срещу мен и си мислите: кой е този човек, който ми говори? Какви са тези думи, които излизат от устата му? Аз ще ви кажа. А може и да не ви кажа. Да или не. Умът ми не е точно това, което трябва да бъде. Казвам това по своя собствена воля. Но ще се опитам. Да и не. Ще се опитам да ви кажа, въпреки че няма да ми е лесно. Благодаря ви.

Казвам се Питър Стилман. Може би сте чували за мен, но по всяка вероятност не сте. Няма значение. Това не е истинското ми име. Не мога да си спомня истинското си име. Прощавайте. Не че това променя нещата. Искам да кажа, че вече не мога да си го спомня.

Ето това се нарича разговор. Не е ли тъй? Когато думите излитат от устата в празното пространство, живеят миг и умират. Странно, нали? Лично аз нямам мнение по въпроса. Не, не и пак не. И все пак има думи, без които не може. И те са много. Милиони, според мен. Може би само три или четири. Извинете. Все пак днес се справям добре. Много по-добре от обикновено. Ако мога да ви дам думите, от които се нуждаете, това ще бъде голямо постижение. Благодаря ви. Хиляди благодарности.

Преди много години имаше мама и татко. Аз нищо не помня. Те разправят, че мама умряла. Кои са тези „те“, не знам. Извинете. Но това е, което казват.

И така, майка няма. Ха-ха. Сега смехът ми звучи така, като гърлено дум-дум. Ха-ха-ха. Големият татко каза: няма значение. За мен. Което значи за него. Големият татко с големите мускули и на̀, на̀, на̀. Още никакви въпроси, моля.

Повтарям само онова, което те казват, защото нищо не знам. Аз съм само един нещастен Питър Стилман, момчето, което не помни. Ако щете. Бух-бух. Извинете. Те казват, те казват. Но какво казва клетият малък Питър? Нищо, нищо. Вече не.

Така беше. Тъмно. Много тъмно. Толкова тъмно, че да е много тъмно. Те казват: това е стаята. Сякаш бих могъл да говоря за това. За тъмното, искам да кажа. Благодаря ви.

Тъмно, тъмно. Те казват цели девет години. Няма дори и прозорец. Бедният Питър Стилман. И на̀, на̀, на̀. Купчините аки. Езерата пиш. Припадъците. Извинете ме. Вкочанен и гол. Извинете ме. Вече не.

Там е само тъмното. Казвам ви. В тъмното имаше храна, да, каша в тихата, тъмна стая. Ядеше я с ръце. Извинете ме. Искам да кажа, Питър ядеше с ръце. И ако аз съм Питър, толкова по-добре. Искам да кажа, толкова по-зле. Извинете ме. Аз съм Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Благодаря ви.

Клетият Питър Стилман. Беше малко момче. Току-що бе научил една-две думи. И после — никакви думи, нито една, не, не, не. Вече не.

Простете, мистър Остър. Виждам, че ви натъжих. Без въпроси, моля. Казвам се Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Истинското ми име е мистър Тъжен. Как е вашето име, мистър Остър? Може пък вие да сте истинският мистър Тъжен, а аз да съм никой.

Бух-бух. Извинете ме. Такъв звук издавам, като плача и вия. Бу-ху, ух-бух. Какво е правил Питър в тази стая ли? Никой не знае. Никой нищо не разправя. Що се отнася до мен, аз мисля, че Питър не е могъл нито да спи, нито да седи, нито да смърди. Ха-ха-ха. Извинете ме. Понякога съм много забавен.

Свределът проби, отдолу се укри. Тръс, тръс на легло от пръст. Пляс, бум, бум и пак замръзнал шум. Да, да. Извинете ме. Аз съм единственият, който разбира тези думи.

По-късно, и по-късно, и по-късно. Така казват те. Това продължи твърде дълго за Питър, за да остане с всичкия си. Никога повече. Не, не, не. Те казват, че някой ме е намерил. Не си спомням. Не, не си спомням какво се е случило, когато са отворили вратата и светлината е проникнала вътре. Не, не, не. Няма нищо да кажа. Вече не.

Дълго време носех черни очила. Бях на дванайсет. Поне така казваха. Живеех в болница. Полека-лека ме научиха да бъда Питър Стилман. Казваха: ти си Питър Стилман. Благодаря ви, отвръщах аз. Да, да, да. Благодаря ви, благодаря ви. Казвах аз.

Питър беше едно бебе. Трябваше на всичко да го учат. Да ходи, нали знаете. Да яде. Да ака и да пишка в тоалетната. Не беше лошо. Дори когато ги хапех, те не ми правеха на̀, на̀, на̀. По-късно дори престанах да си разкъсвам дрехите.

Питър беше добро момче, но трудно учеше думи. Устата му не работеше както трябва. Пък и главата му не беше в ред. Ба, ба, ба, казваше той. И още: ва, ва, ва. И уа, уа, уа. Извинете ме. Минаха години и години. Тогава казаха на Питър: върви си, нищо повече не можем да направим за теб. Питър Стилман, ти вече си човешко същество, казаха те. Хубаво е да вярваш на докторите. Благодаря ви, много ви благодаря.

Аз съм Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Истинското ми име е Питър Заека. Зиме аз съм мистър Бял, лете съм мистър Зелен. Как ви харесва това? Казвам го по своя собствена воля. Свределът проби, отдолу се укри. Красиво е, нали? Все такива ги измислям. Просто не мога да се спра. Самички излизат от устата ми. И не могат да се превеждат.

Питайте колкото си щете — от това полза няма. Но аз ще ви кажа. Не искам да сте тъжен, мистър Остър. Имате толкова мило лице. Напомняте ми за… или по-скоро за стон — не знам кое от двете. И очите ви гледат в мен. Да, да. Виждам ги. Много добре. Благодаря ви.

Затова ще ви разкажа. Без въпроси, моля. Чудите се какво е станало после? Искам да кажа, с бащата. Ужасният баща, който стори всички тези неща на малкия Питър. Бъдете спокоен. Заведоха го на тъмно. Заключиха го и го оставиха там. Ха-ха-ха. Извинете ме. Понякога съм толкова забавен.

Тринайсет години. Така разправят. Това сигурно е много време. Но аз нищо не разбирам от време. Всеки ден съм нов. Раждам се със събуждането си сутрин, остарявам през деня и нощем, когато заспивам, умирам. Вината не е в мен. Днес се справям отлично. Много по-добре от друг път.

Татко го нямаше цели тринайсет години. Неговото име също е Питър Стилман. Странно, нали? Че двама души могат да имат едно и също име. Не знам дали това е истинското му име. Но не мисля, че той това съм аз. И двамата сме Питър Стилман. Но Питър Стилман не е истинското ми име. Така че по всяка вероятност аз не съм Питър Стилман.

Та казвам ви тринайсет години. По-точно те казват. Няма значение. Аз нищо не разбирам от време. Но те са ми казали така. Утре свършват тези тринайсет години. Това е лошо. Въпреки че те твърдят, че не е, лошо е. Те смятат, че не мога да помня. Но понякога си спомням, независимо какво говоря.

Той ще дойде. Искам да кажа, бащата ще дойде. И ще се опита да ме убие. Благодаря ви. Но аз не искам това. Не, не. Не вече. Сега Питър живее. Да. Не всичко е наред с главата му, но той живее. Това не е малко. Обзалагате се, че е така, нали? Ха-ха-ха.

Сега съм преди всичко поет. Всеки ден сядам в стаята си и пиша по една поема. Думите си ги измислям сам, точно както правех и когато живеех в тъмното. И точно така започнах да си припомням някои неща, като си представях, че пак съм там, в тъмното. Аз съм единственият, който знае смисъла на думите. Те не могат да се преведат. Тези поеми ще ме направят известен. Ще бъде голям удар. Да, да, да. Красиви поеми. Толкова красиви, че целият свят ще заплаче.

После сигурно ще се захвана с нещо друго. След като престана да бъда поет. Рано или късно думите ми ще свършат, нали разбирате. Всеки има в себе си определен брой думи. И тогава какво ли ще стане с мен? След това мисля, че ще пожелая да стана пожарникар. А след това — лекар. Няма значение. Най-накрая бих желал да ходя по въже, опънато между два покрива. Но това, разбира се, ще стане, като остарея, за да имам време първо да се науча да ходя като другите хора. И тогава ще танцувам по това въже и хората ще ме гледат изумени. Дори и малките деца. Ето, това искам. Да танцувам по въже, докато умра.

Но това няма значение. Никакво значение. За мен. Както сам виждате, аз съм богат човек. Няма за какво да се безпокоя. Не, не. Не и за това. Можете да заложите и последния си долар. Бащата беше богат и малкият Питър наследи всичките му пари, след като го заключиха на тъмно. Ха-ха-ха. Простете, че се смея. Понякога съм много забавен.

Аз съм последният от Стилмановци. Славен род, поне така разправят. От стария Бостън, ако случайно сте чували. Аз съм последният. Други няма. Аз съм техният край, последният от тях. И толкоз по-добре, ако питате мен. Какво толкова, че сега им е дошъл краят. За всеки е по-добре да е мъртъв.

Бащата може би не беше чак толкова лош. Така си мисля сега. Имаше голяма глава. Голяма колкото много голяма глава, което значи, че в нея е имало много място. И много мисли в тази негова голяма глава. Ала, клетият Питър, нали така? И в това ужасно положение. Питър, който не можеше да чува и да говори, който не можеше да мисли и да работи. Питър, който не можеше. Не. Нищичко.

Нищо не знам, нищо не разбирам. Жена ми е тази, която ми разправя тези неща. Тя казва, че трябва да знам, дори и когато не разбирам. Но аз дори и това не разбирам. За да знаеш, трябва да разбираш. Нали така? Ала аз нищо не знам. Може би съм Питър Стилман, може би не съм. Моето истинско име е Питър Никой. Благодаря ви. Какво мислите за това?

Бях почнал да ви разказвам за бащата. Историята си я бива, нищо, че не я разбирам. На вас мога да я разкажа, защото зная думите. А това не е малко, нали? Искам да кажа, да знаеш думите. Понякога толкова се гордея със себе си! Извинете ме. Така казва жена ми. Тя твърди, че бащата често говорел за Бог. Тази дума ми е малко смешна, защото, прочетена отзад напред, става „гоб“ — също като думичките, които аз измислям. Красиви, кратки и истински.

Както и да е. Та бащата често говорел за Бог. Искал да знае дали Бог има свой език. Не ме питайте какво означава това. Разказвам ви го, защото знам думите. Бащата смята, че бебето ще може да говори този Божи език, ако не вижда хора. Но откъде да вземе бебе? А! Сега вече и вие започвате да се досещате. Не е нужно да го купувате отнякъде. Разбира се, Питър вече бил научил някои човешки думи. Това не можело да се предотврати. Но бащата се надявал, че Питър ще ги забрави. След известно време. И затова се наложило да има толкова много на̀, на̀, на̀. Щом Питър кажел думичка, баща му започвал да го бие. Най-накрая Питър се научил да мълчи.

Да-а-а-а. Благодаря ви.

Питър пазел думите вътре в себе си. През всичките тези дни, месеци и години. Там, в тъмното, малкият Питър сам-самичък; думите вдигали страхотен шум в главата му, но в същото време му правели и компания. И затова устата му сега не работи добре. Клетият Питър. Бу-бу. Така плаче той. Малкото момче, което никога не може да порасне.

Сега Питър вече може да говори. Но онези другите думи са още в главата му. Те са езикът на Бога и никой друг не може да ги знае. Те не могат да се преведат. Ето защо Питър живее толкова близо до Бога. Затова е известен поет.

Сега всичко ми е наред. Мога да правя каквото си искам. По всяко време, на всяко място. Дори и съпруга имам. Нали виждате. Вече ви споменах за нея. Може би дори сте я видели. Красива е, нали? Казва се Вирджиния. Това не е истинското й име. Но е без значение. За мен.

Щом я помоля, води ми момиче. Това са проститутки. Пъхам си червея в тях и те стенат. Имал съм ги много такива. Ха-ха. Идват тук и аз ги чукам. Приятно е да чукаш. Вирджиния им дава пари и всички са доволни. Обзалагам се, че е така. Ха-ха.

Бедната Вирджиния. Тя не обича чукането. Искам да кажа, с мен. Сигурно се чука с друг. Знае ли някой? Лично аз нищо не знам. Но това няма значение. Може би, ако сте мил с нея, ще ви позволи да я чукате. На мен ще ми бъде приятно. Заради вас. Благодаря ви.

И така, има много неща. Опитвам се да ви ги разкажа. Знам, че не всичко е наред с главата ми. Това е така, да, казвам го по собствена воля. Понякога започвам да пищя и пищя, и пищя. Без причина. То сигурно причина има, но аз не я знам. Нито пък някой друг. Не. И тогава се връща онова време, когато мълчах. Дни наред. Нищо, нищо, нищо. Не мога да накарам думите да излязат от устата ми. После не мога да се движа. После — да виждам. И тогава ставам мистър Тъжен.

Още обичам да стоя на тъмно, но само понякога. Става ми хубаво, така си мисля. В тъмното говоря езика на Бога и никой не ме чува. Не се сърдете, моля ви. Не мога да не ви разкажа.

Най-хубавото е въздухът. Да. Малко по-малко се научих да живея в него. Въздухът и светлината, да, и светлината, която блести навсякъде и ме кара да виждам нещата. Въздухът и светлината, това е най-доброто. Извинете ме. Въздухът и светлината. Да. Когато времето е хубаво, обичам да седя до отворения прозорец. Понякога поглеждам навън и наблюдавам какво става долу. Улицата и хората, кучетата и колите, тухлите на отсрещните сгради. А после затварям очи и си седя, а вятърът гали лицето ми и светлината е вътре във въздуха, около мен и отвъд мен, и целият свят е червен, красиво червен, а слънцето свети в мен и в моите очи.

Вярно, че рядко излизам. Трудно ми е, пък и не мога винаги да разчитам на себе си. Понякога например пищя. Моля ви се, не ми се сърдете. Това не зависи от мен. Вирджиния казва, че трябва да се науча да се държа на обществено място. Ала понякога това не зависи от мен и виковете сами излизат от устата ми.

Но, виж, в парка обичам да се разхождам. Там има дървета, въздух и светлина. Във всичко това има доброта, нали? Да. Полека-лека аз самият ставам по-добър. Усещам го. И д-р Вишнеградски казва така. Знам, че все още съм момчето марионетка. Това не може да се поправи. Не, не. Вече не. Но понякога си мисля, че един ден ще порасна и ще стана истински.

Засега обаче все още съм Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Не мога да кажа кой ще бъда утре. Всеки ден е нов и всеки ден аз се раждам наново. Навсякъде виждам надежда, дори в мрака, и когато умра, вероятно ще стана Бог.

Знам и други думи, които мога да изговоря, но мисля, че няма да го направя. Не. Не днес. Устата ми вече се измори и е време да си вървя. Разбира се, аз нищо не разбирам от време. Ала това няма значение. За мен. Много ви благодаря. Знам, че вие ще спасите живота ми, мистър Остър. На вас разчитам. Нали разбирате, че животът може да продължи твърде дълго. В стаята, където са мракът, езикът на Бога, виковете. Тук съм на въздух — нещо красиво, особено когато и светлината го облива. Може би ще запомните това. Аз съм Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Благодаря ви.