П. Г. Удхаус
Гръм и мълнии в Бландингс (8)

I

След като препрочете шестте страници, които бе написал от обяд, Достопочтеният Галахад Трипуд ги прикрепи към основното тяло на своя монументален труд и положи ръкописа в чекмеджето — с нежност, с каквато любяща майка оставя първородното си чедо в люлката.

Той бе целият изплескан с мастило, но инак в отлично настроение. Щастието, както често са изтъквали великите умове, произтича от това да даряваш радост на другите, а той знаеше, че малкият анекдот, който току-що бе увековечил на белия лист, ще дари неподправена наслада на съществен брой хора. Надлъж и на шир из цяла Англия те щяха да се търкалят от смях, щом го прочетяха. Вярно, тяхната забава може би нямаше да се споделя най-сърдечно от сър Грегъри Парслоу-Парслоу от Мачингъм Хол, тъй като последният излязъл изпод перото на литератора откъс представляваше историята със стридите, но първият урок, който всеки автор трябва да научи, е, че никога не може да угоди на всички.

Той напусна малката библиотека, която бе реквизирал за свой личен кабинет, и докато се спускаше по широкото стълбище, забеляза долу във фоайето Бийч. Икономът се възвисяваше непоклатим край масичката за чай, взирайки се като в транс в блюдо сандвичи с аншоа, и не за пръв от няколко дни насам през ума на Достопочтения Галахад се стрелна мисълта, че съвестта на този мъж може би не е чиста. Видът му бе тъй напрегнат и тревожен, сякаш бе извършил убийство и се боеше някой да не открие трупа. Един по-опитен физиономист би успял да разчете този израз. Това е изразът на всички икономи, позволили да бъдат въвлечени против повелята на собствения си разсъдък в кражба и укривателство на свинете на своите господари.

— Бийч! — викна той през парапета, тъй като току-що се бе сетил, че иска да го попита нещо за стария ексцентрик генерал-майор Магнус, при когото икономът бе служил навремето. — Какво ти става, по дяволите? — добави Галахад с известно раздразнение, след като икономът, изваден грубо от своето съзерцание, бе подскочил една педя нагоре и се бе разтресъл от глава до пети по начин, крайно мъчителен за гледане. Един иконом, бе убеждението на Достопочтения, си е иконом, а една подплашена сърна си е подплашена сърна. Сливането на двете съвсем не му беше по вкуса.

— Извинете, сър?

— Защо трябва да подскачаш така всеки път, когато някой те заговори? Забелязвал съм го и преди. Мята се като мряна — оплака се той на племенницата си Милисънт, която тъкмо слизаше надолу с бавни занесени стъпки. — Само му кажи нещо, и започва да се гърчи като харпуниран кит.

— О? — рече отпаднало Милисънт. Тя се бе свлякла в едно кресло и разгърнала книга с вида на нещо, породено от въображението на Ибсен в не най-радостните му моменти.

— Извънредно много съжалявам, господин Галахад.

— Няма полза да съжаляваш. По-добре не го прави. Ако се упражняваш за бала на прислужниците, вслушай се в съвета на един стар приятел и се откажи. Просто нямаш нужната фигура.

— Мисля, че може би съм хванал лека настинка, сър.

— Направи си пунш с повечко уиски. Ще те оправи за нула време. Защо колата е изкарана отвън?

— Нейна светлост се разпореди, сър. Доколкото разбрах, тя и господин Бакстър ще ходят до Маркет Бландингс да посрещнат влака от четири и четиридесет.

— Очакваме ли някого?

— Младата дама от Америка, сър. Госпожица Шунмейкър.

— О, да, разбира се. Бях забравил. Значи пристига днес?

— Да, сър.

Галахад въздъхна замечтано.

— Шунмейкър. Навремето познавах добре стария Джони Шунмейкър. Прекрасно момче. Умееше да приготвя най-страхотните ментови джулепи в Съединените щати. Ти опитвал ли си някога ментов джулеп, Бийч?

— Не помня подобен случай, сър.

— О, ако беше, щеше да помниш и още как. Коварни питиета, уверявам те. Примъкват се към теб сладко като първата любов, плъзват малките си длани в твоите и следващото нещо, което чуваш, е как суров глас ти казва да заплатиш петдесет долара на касата на съда. Да си виждал някъде лорд Емсуърт?

— Негова светлост разговаря по телефона, сър.

— Не го прави, казвам ти! — рече сприхаво Достопочтеният, тъй като икономът за сетен път бе получил паралитичен тремор.

— Моля за извинение, господин Галахад. Причината е в нещо, за което внезапно се сетих. Малко след обяд се получи телефонно обаждане от джентълмен, който желаеше да разговаря с вас. По думите му успях да разбра, че се намира в Оксфорд, на път от Лондон за Блакпул със своя автомобил, но знаейки, че сте зает с литературните си занимания, се въздържах да ви обезпокоя. И докато не споменах преди малко думата „телефон“, въпросът съвсем бе убягнал от паметта ми.

— Кой беше той?

— Не успях да разбера името му, сър. Връзката беше лоша. Но той заръча да ви информирам, че ви търси във връзка с някакво драматично произведение.

— Пиеса?

— Да, сър — рече Бийч, видимо поразен от словесната находчивост на своя събеседник. — Позволих си да го информирам, че вероятно ще имате възможност да го приемете по-късно следобед. Той каза, че ще намине след чая.

Икономът се отдалечи с тежки несигурни стъпки и Достопочтеният Галахад се обърна към своята племенница.

— Това ще да е бил старият Мейсън. Вчера получих писмо от него. Театрален менажер е и навремето доста се движехме заедно. Изкопал е отнякъде една пиеса, превод от френски, и му е хрумнало да я преработи в стила на деветдесетте и да я постави под мое име.

— О?

— Разчита на това, че и книгата ми излиза приблизително по същото време. Впрочем идеята не е лоша. Галахад Трипуд е на път в най-близко бъдеще да стане касово име. Билетите му ще се грабят със седмици напред от дъртите пуяци, които ще се стичат на стада към Лондон да видят дали случайно не е вмъкнал вътре нещо за тях.

— О? — рече Милисънт.

Достопочтеният Галахад се намръщи. Ухото му долавяше липса на съпричастие и интерес.

— Какво става с теб? — запита той остро.

— Нищо.

— Защо тогава имаш такъв вид?

— Какъв?

— Посърнал и блед, сякаш току-що си срещнала букмейкър, на когото дължиш пари.

— Напротив, в чудесно настроение съм.

— Да, направо искрящо. Виждал съм мъгли, които изглеждат по-лъчезарни. Каква е тая книга, дето си я зачела?

— На леля Констанс. — Милисънт погледна изнурено корицата. — Нещо по въпросите на теософията.

— Теософия! Едно младо момиче, в пролетта на своя живот… Какво, по дяволите, им става на всички в тая къща? Хайде, за Кларънс допускам известно оправдание. Ако приемем, че е възможно един нормален човек да бъде дотолкова привързан към свиня, той има право да бъде разстроен. Но защо и останалите сте провесили носове? Роналд! Ходи нагоре-надолу и се червенее като опечален домат. Бийч! Получава гърчове, щом го заговориш. А що се отнася до оня младеж Кармъди…

— Господин Кармъди не ме интересува.

— Тази сутрин — продължи огорчено Достопочтеният Галахад — го срещнах и му изрецитирах едно от най-духовитите стихчета, които съм чувал през живота си — за една млада дама от… както и да е, това сега няма значение, а той само ми се опули тъпо насреща като волски череп на плет. Из тая къща витаят тайни и това не ми харесва. От нормален щастлив английски дом замъкът Бландингс за броени дни се превърна в нещо, съчинено от Едгар Алън По в прогизнал есенен следобед. Това започва да ми действа на нервите. Да се надяваме поне, че момичето на Джони Шунмейкър ще ни посъживи малко. Но няма да се учудя, ако се окаже в траур по любимата си леля или бере грижа за положението в Русия. Просто не знам накъде отива днешната младеж. Мрачна. Затворена. Къде е някогашният игрив дух? По мое време едно момиче на твоята възраст щеше да е на горния етаж и да разменя обувките пред спалните, вместо да дреме по креслата и да чете книги по теософия.

Като изсумтя още веднъж, Достопочтеният изчезна по посока на пушалнята, а Милисънт със свити устни се върна към четивото си. Тя бе прекарала в това занимание няколко минути, когато осъзна, че край нея се възвисява дълга оклюмала фигура.

— Здрасти — рече Хюго, тъй като тези жалки останки от някога славен младеж принадлежаха нему.

Ухото на Милисънт трепна, но отговор не последва.

— Четем, а?

До момента той бе стоял на левия си крак, но сега осъществи рязка смяна на политиката и се помести на десния.

— Интересна ли е?

Милисънт вдигна очи.

— Моля?

— Просто питам дали книгата е интересна.

— Много.

Хюго реши, че десният крак не му носи късмет и се върна на левия.

— За какво се разказва?

— За превъплъщенията на душата.

— Да си призная, малко съм бос в тази област.

— И не само в нея — рече надменната девойка. — Струва ми се, че от ден на ден ставаш все по-бос във все повече области. — Тя се изправи и се упъти към стълбите. Видът й подсказваше, че е дълбоко разочарована от фоайето на замъка Бландингс. Тя го бе смятала за тих кът, където едно момиче може да се отдаде на обогатяващ знанията прочит, а то се бе оказало обсебено от утайките на обществото. — А ако наистина гориш от желание да узнаеш що е превъплъщение, то просто означава, че след твоята смърт душата ти се преселва в нещо друго.

— Каква необичайна идея — оживи се Хюго. Нейната разговорливост започваше да го изпълва с крехка надежда. Тя не му бе адресирала толкова много логично подредени думи от доста време насам. — В нещо друго, а? Чудна работа. И какво според теб е навело автора на тази мисъл?

— Ами представи си например, че след като умреш, душата ти се всели в някоя свиня. Тогава аз щях да мина край твоята кочинка, да надникна вътре и да кажа: „Я гледай! Ами че това е Хюго Кармъди. Хич не се е променил!“

Потомственият дух на Кармъди бе доста смачкан от събитията напоследък, но при тази забележка в него трепна забравена искрица.

— Не очаквах подобни думи.

— Така ли?

— Така.

— Не биваше ли да ги изричам?

— Не, не биваше.

— Е, нямаше да ги изрека, ако ми беше дошло наум нещо по-лошо.

— А това, че позволяваш на дребна случка като тази от оная вечер да подкопае нашата голяма любов, направо ме… закопава. Знаеш много добре, че ти си единственото момиче на света, което някога…

— Знаеш ли какво ще ти кажа?

— Какво?

— Повръща ми се от теб.

Въздухът със свистене нахлу в ноздрите на Хюго.

— Значи край, така ли?

— Край. А в случай, че те интересуват бъдещите ми планове, нека ти кажа, че възнамерявам да се омъжа за първия човек, който ми поиска ръката. Чувствай се поканен като шафер на сватбата ми. Дори с жабо на яката и атлазени панталонки до коленете не би могъл да изглеждаш по-глупаво от сега.

Хюго се изсмя дрезгаво.

— Така значи?

— Да.

— А някога казваше, че на света няма друг като мен.

— И слава Богу, бих се ужасила, ако знаех, че има — рече Милисънт. И тъй като в този момент славната процесия Джеймс-Томас-Бийч се зададе с кейкове и сгъваеми градински маси, а финалните й думи бяха не по-лоши от които и да било други финални думи, допустими за речника на едно момиче, за чието възпитание бяха изпотрошени купища пари, тя гордо продължи нагоре по стълбите.

Джеймс се оттегли. Томас се оттегли. Бийч остана да стои, вперил хипнотичен взор в кейка.

— Бийч! — каза Хюго.

— Сър?

— Проклети да са всички жени.

— Много добре, сър.

Той видя младия мъж да излиза през разтворените парадни врати, чу хрущенето на стъпките му по чакълестата алея и отново потъна в медитация. С каква радост, мислеше си той, би прошепнал в ухото на своя работодател, пълнейки чашата му на вечеря: „Свинята е в лесничейския дом в западните покрайнини на имението, Ваша светлост. Благодаря, Ваша светлост.“ Но това не бе писано да стане. То щеше да провали плановете на господин Роналд. Лицето му се сгърчи в болезнен спазъм при вида на Достопочтения Галахад, който се появи от пушалнята.

— Бийч, отдавна се каня да те питам нещо. Навремето, преди да постъпиш тук, си работил при генерал Магнус, нали така?

— Да, господин Галахад.

— Тогава вероятно ще можеш да ми кажеш точните факти около оная кавга през 1912-а. Знам, че старецът е обиколил три пъти моравата пред дома си по пижама, гонейки младия Мандевил, но дали само се е опитвал да го намушка с кухненския нож, или действително е успял?

— Не бих могъл да знам, сър. Той не ми е оказал честта да ми се довери.

— Дяволски досадно — затюхка се Достопочтеният. — Аз обичам да внасям яснота по тези въпроси.

Очите му се плъзнаха неодобрително по иконома. Усещането му, че на съвестта на този човек не й е чист косъмът, бе по-силно от всякога. Дори самата му походка го издаваше. Той вече се канеше да се върне в пушалнята, когато на хоризонта изгря брат му Кларънс, при това с вид, излъчващ такава противоестествена жизненост, че Галахад се вкамени. Струваше му се, че са минали години, откакто за последен път бе видял ведро лице в замъка Бландингс.

— За Бога, Кларънс! Какво се е случило?

— Защо, скъпи братко?

— Ами че ти се разливаш в усмивки, дявол да го вземе. Направо не стъпваш по земята. Да не си намерил свинята под дивана в гостната?

Лорд Емсуърт му смигна дяволито.

— Току-що получих изключително обнадеждаваща вест, Галахад. Детективът — онзи, при когото бях пратил младия Кармъди, човекът от „Аргус“, нали се сещаш — в крайна сметка е пристигнал и в момента се намира в „Гербът на Емсуърт“ в Маркет Бландингс. Обади се оттам по телефона да ме попита дали все още се нуждая от услугите му.

— Е, ти не се нуждаеш.

— Напротив, Галахад. Намирам присъствието му тук за жизненоважно.

— Но той няма да ти каже нищо повече от онова, което вече знаеш. Има само един човек, който може да е откраднал свинята, и това е негодникът Парслоу.

— Именно. Напълно вярно. Да. И все пак един специалист ще съумее да събере улики, да доведе нещата до край и… ъъ… да ги доведе до край. Той притежава трениран ум. Считам, че е крайно съществено случаят да се повери на човек с трениран ум. Впрочем той ще пристигне всеки момент. В момента гризва нещо, както сам се изрази, в „Гербът на Емсуърт“ и щом свърши, се мята в колата за насам. Просто чудесно. Аа, Констанс, скъпа.

Лейди Констанс Кийбъл, придружавана от Незаменимия Бакстър, се бе появила в подножието на стълбите. Негова светлост я изгледа с известна боязън. Господарката на Бландингс бе склонна понякога да реагира остро на информацията, че в замъка се очакват гости, непоканени от нея.

— Констанс, скъпа, един мой приятел пристига тази вечер да ни погостува за няколко дни. Бях забравил да ти кажа.

— Е, мисля, че имаме предостатъчно място — отвърна лейди Констанс с необичайна приветливост. — Аз, от своя страна, също забравих да ти кажа нещо. Днес сме канени на вечеря в Мачингъм.

— В Мачингъм? — Лорд Емсуърт беше озадачен. Той не се сещаше за никой, който да живее в това имение, освен сър Грегъри Парслоу-Парслоу. — У кого?

— У сър Грегъри, разбира се. Сякаш може да е някой друг.

— Какво!

— Получих бележка от него рано следобед. Разбира се, предизвестието е малко късо, но кой ти гледа тези неща в провинцията. Той съвсем правилно е предположил, че няма да имаме други ангажименти за вечерта.

— Констанс! — Лорд Емсуърт се повдигна леко на пръсти. — Констанс, аз няма — за нищо на света няма да вечерям с този мъж. И точка по въпроса.

Устните на лейди Констанс се разтегнаха от звероукротителска усмивка. Тя предвиждаше подобен отклик и бе готова да смаже бунта с желязна ръка.

— Държиш се нелепо, Кларънс. Очаквах това от теб. Впрочем за твое сведение вече съм приела поканата. Отиваме ти, Галахад, Милисънт и аз. Крайно време е да разбереш, че нямам намерение да си развалям отношенията с най-близкия ни съсед, та ако ще и сто твои свинари да те напуснат и да идат при него. Твоето отношение по въпроса беше детинско от самото начало. Ако сър Грегъри си е дал сметка за съществуващата помежду ви хладина и като зрял човек е решил да направи първата стъпка към помирение, то ние в никакъв случай не можем да отхвърлим протегнатата ръка.

— Нима? Ами моят приятел, който пристига довечера?

— Не вярвам да му стане нещо, ако се лиши за няколко часа от компанията ни.

— Да му нанеса такова оскърбление? — Тази нападателна позиция бе хрумнала на лорд Емсуърт най-неочаквано и той я намираше за добра. Ето защо продължи вдъхновено: — Каня значи аз приятеля си Пилбийм на гости и в мига, в който пристига, се разминавам с него на входната врата, дявол да го вземе, и му казвам: „А, Пилбийм, ето те и теб. Ами забавлявай се тук с нещо, Пилбийм, защото ние малко ще поизлезем.“ А също и онази госпожица… ъъ… американката, де. Тя какво ще си помисли?

— Пилбийм ли каза? — попита Достопочтеният Галахад.

— Да не говорим повече, Кларънс. Вечерята е в осем. И моля те, погрижи се костюмът ти да е изгладен. Позвъни още сега на Бийч и му кажи да го приготви. Снощи изглеждаше като бостанско плашило.

— За последен път ти заявявам…

В този момент един неочакван съюзник се появи на полесражението на страната на лейди Констанс.

— Разбира се, че трябва да отидем, Кларънс — рече Достопочтеният Галахад и лорд Емсуърт, обръщайки се да поеме този флангов удар, с изненада съзря как лявото око на брат му трепва в едно бързо многозначително намигване. — Никой досега не е спечелил от дрязги със съседите. Не си струва. Не носи никакви облаги.

— Именно — побърза да потвърди лейди Констанс, малко замаяна от тази непредвидена подкрепа. — А тъкмо в провинцията човек е особено зависим от своите съседи.

— Пък и нашият Парслоу не е чак толкова лошо момче, Кларънс. Хайде, стига си се инатил. Ще прекараме чудесна вечер.

— Радвам се да открия, че поне ти имаш нещо в главата, Галахад — рече великодушно лейди Констанс. — Хайде, господин Бакстър, вече закъсняваме.

Звукът от автомобилния мотор заглъхна в далечината, преди чувствата на лорд Емсуърт да успеят да се отприщят в членоразделна реч.

— Ама наистина, Галахад!

Достопочтеният го потупа успокоително по рамото.

— Не се тревожи, Кларънс, момчето ми. Знам какво правя. Положението е изцяло под мой контрол.

— Да вечеряме с Парслоу след всичко, което се случи? След вчерашния разговор? Това е невъзможно. Направо не проумявам как тоя човек има очи да ни кани.

— Вероятно се надява, че ако ни се подмаже, аз ще омекна и ще пропусна историята със стридите. О, мотивите на Парслоу са ми ясни като лятна утрин. Хитър ход, само дето няма да мине.

— Но ти защо поиска да отидем?

Монокълът на Достопочтения обходи съзаклятнически помещението. То изглеждаше празно, но въпреки това той надникна под канапето, сетне отиде до входната врата и хвърли бърз поглед навън.

— Искаш ли да ти кажа нещо, Кларънс? — попита, когато свърши с инспекцията. — Нещо, което ще те заинтригува дълбоко?

— Разбира се, драги. Разбира се. Най-решително да.

— Нещо, което ще накара кръвта ти да заиграе, а очите ти да заискрят?

— На всяка цена. Нямам търпение да го чуя.

— Знаеш ли какво ще направим с теб довечера? След като вечеряме с Парслоу и качим Констанс и Милисънт в колата?

— Не.

Достопочтеният Галахад доближи устни до ухото на брат си.

— Ще му откраднем свинята, момчето ми.

— Какво?

— Идеята ме озари внезапно, докато слушах Констанс да говори. Парслоу открадна Императрицата. Много добре, ние пък ще откраднем Гордостта на Мачингъм. Тогава ще бъдем в положение да се изправим лице в лице с негодяя и да му кажем „А да те видим сега!“

Лорд Емсуърт се олюля. Мозъкът му, не твърде властен господар на тялото и в по-спокойни времена, бе политнал осезаемо от своя престол.

— Галахад!

— Наказателна акция. Всепризнат военен похват, когато всички други средства са изчерпани.

— Но как? Как ще го направим, Галахад?

— Много лесно. След като някакъв си Парслоу е успял да отмъкне Императрицата, откъде-накъде ние няма да можем да задигнем неговата свиня? Само ми покажи къде я държи, момчето ми, а останалото остави на мен. Двамата с Пъфи Бенгър откраднахме свинята на стария Уивънхоу в Хамър Ийстън през деветдесет и пета. Пъхнахме я в спалнята на Плъг Башъм. Същото ще направим и със свинята на Парслоу.

— Ще я пъхнем в спалнята на Плъг Башъм?

— Къде ще скрием животното — това е въпросът, който те мъчи, нали? Аз ще ти кажа. Ще го набутаме в оная каравана, с която пристигна твоят приятел и тесен специалист по мятане на саксии Бакстър. Никой няма да се сети да я търси там. Тогава вече ще пристъпим към изясняване на отношенията с Парслоу и той много скоро ще разбере, че работата му е спукана.

Лорд Емсуърт се взря в своя брат почти благоговейно. Той от край време беше наясно, че интелектът на Галахад значително превъзхожда неговия собствен, но не бе и подозирал, че може да достигне чак такива замайващи височини. Вероятно, мина му през ума, това бе в резултат на живота, който брат му бе водил. Самият той, заслонен през тихите, безбурни години в замъка Бландингс, бе позволил на разсъдъка си в значителна степен да закърнее. Но Галахад, кръстосвал през същите тези години шпаги с всякакъв род шмекери и принадлежал навремето към славния клуб „Пеликан“, бе запазил своя свеж и остър като бръснач.

— Между другото, Кларънс, във връзка с тоя твой Пилбийм. Знаеш ли дали някога е бил нещо друго освен частен детектив?

— Нямам представа, драги. Дори не го знам чер ли е или бял. Просто говорих с него по телефона. Защо?

— Няма значение. Ще го попитам, като дойде. Къде отиваш?

— В градината.

— Но навън вали.

— Ще си сложа мушамата. Аз… такова, наистина чувствам, че трябва да се поразходя. Намирам се в състояние на значителна възбуда.

— Е, гледай да я уталожиш, преди Констанс да те види отново. Няма да е никак добре, ако още отсега й се сториш подозрителен. В случай, че ти хрумнат някакви въпроси, ще мога да бъда открит в пушалнята.

За около двайсет минути фоайето на замъка Бландингс остана празно. После се появи Бийч. В същия момент откъм чакълестата пътека отвън долетя ръмженето на мощен мотор, придружено от човешки гласове. Бийч зае позиция на прага и си надяна вид, както винаги в подобни случаи, на Добрия дух на Бландингс, излязъл да посрещне скъпия гост.