П. Г. Удхаус
Гръм и мълнии в Бландингс (5)

I

Законът на Великобритания е безмилостна машина, която, веднъж пусната в действие, отхвърля първоначалните подбуди и взема под внимание единствено последствията. Тя не приема разбитите мечти като оправдание за разбити чаши, нито можете да й пробутате кървящото си сърце като смекчаващо обстоятелство за разкървавените от вас келнерски носове. Призован на следната утрин пред ужасяващия лик на магистрата в полицейския съд^[1] на Бошър Стрийт и обвинен в оскърбително поведение на обществено място (разбирай ресторант „Марио“) и съпротива на пазител на реда (разбирай полицай Мъргатройд) при изпълнение на служебните му задължения, Роналд Фиш не произнесе пламенна реч. Не вдигна свити юмруци над главата си, призовавайки небето за свидетел на своята невинност. Опитът, придобит на нелека цена през университетските му дни, го бе научил че когато Законът те сграбчи в ноктестите си лапи, единственото, което можеш да сториш, е да се назовеш с фалшиво име, да си държиш езика зад зъбите и да се уповаваш на късмета си.

Съответно, малко преди обяд на същия ден Едуин Джоунс, живущ в Нъстаршъм Вилас №7 в Крикълуд, олекнал с пет лири, се возеше с такси към хотела на своя приятел Хюго Кармъди, за да събере там късовете на разбития си живот и да се опита да започне всичко отначало.

От страна на лицето Джоунс по време на пътуването се наблюдаваше подчертана склонност към сдържаност. То се взираше пред себе си с невиждащ поглед и хапеше долната си устна. За сметка на това Хюго Кармъди бе настроен победоносно. Той имаше чувството, че след едно трънливо начало нещата в крайна сметка са се обърнали крайно благоприятно.

— И тоя път отърва кожата, момче — рече той одобрително. — Наблюдавах внимателно лицето на оня вещер, докато четеше присъдата, и за миг изтръпнах, че ей сега ще каже четиринайсет дни без право на замяна с глоба. А ето че ти пак си свободен и дори името ти няма да се появи във вестниците. Мен ако питаш, това си е жива морална победа.

Рони освободи долната си устна, за да може да оголи зъби в жлъчна усмивка.

— Пет пари не давам, ако ще името ми да се подмята из цялата лондонска преса.

— Стига глупости! Гордата фамилия Фиш?

— Вече за нищо не ме е грижа.

Хюго изпита тревога. Подобни болезнени настроения не бяха присъщи за Едуин Джоунс от Крикълуд.

— Не намираш ли, че го вземаш прекалено навътре, приятелю?

— Прекалено навътре!

— Тъй ми се струва. Все пак, като погледне човек, какво толкова се е случило? Заварил си бедната малка Сю…

— Не я наричай „бедната малка Сю“!

— Заварил си лицето от женски род — поправи се Хюго — в танцувален салон. И защо не? Какво лошо, ако следиш мисълта ми, има тук? Светът ли ще свърши от това, че е излязла да потанцува?

— С мъж, когото се кълнеше, че не познава!

— Вероятно по времето, когато си я попитал, действително не го е познавала. В големия град нещата се развиват скорострелно. Де да ми дадеше някой по една лира за всяко момиче, с което съм танцувал, след като два дни по-рано не съм и подозирал за съществуването му.

— Тя ми обеща, че няма да се среща с жива душа.

— С игриво пламъче в очите, несъмнено? Все пак не можеш да очакваш в наши дни едно момиче да взема на сериозно подобни обещания. Най-сетне прояви и ти малко разум, дявол да го вземе!

— И не с друг, а с оня мижав червей!

Хюго прочисти гърло, обхванат от леко смущение. Той нямаше желание да се докосва до този аспект на проблема, но последните думи на Рони не оставяха на един джентълмен, а още по-малко на един Кармъди, място за избор.

— Всъщност, Рони, старче — каза той, — грешиш, като приемаш, че тя е отишла в „Марио“ с гореспоменатия Пилбийм. Тя отиде с мен, с безукорния Хюго. Става дума за едни чисти братски отношения и нищо повече.

Рони отказваше да бъде утешен.

— Не ти вярвам.

— За Бога, момчето ми!

— Сигурно се мислиш за адски умен, като се мъчиш да изгладиш по този начин нещата. Тя беше в ресторанта с Пилбийм.

— Аз я заведох там.

— Може и да си я завел, но тя вечеряше с Пилбийм.

— Нищо подобно.

— Какво, на теб ли да вярвам или на собствените си очи? Безполезно е да говорим повече, Хюго, между мен и Сю всичко свърши. Тя ме измами. По-малко от седмица, откак ме няма — продължи той с разтреперан глас, — а тя вече излиза с други мъже. Но тъй ми се пада, след като бях такъв глупак да си въобразявам, че дава и пукната пара за мен.

Той наново изпадна в мълчание, а Хюго, след като прехвърли в ума си няколко примерни реплики, реши да не ги пуска в обращение. Таксито спря пред хотела и Рони, отваряйки вратата, издаде нечленоразделно възклицание.

— Остави, нека аз — рече деликатно Хюго. Щеше да е проява на безсърдечие да остави мъж, току-що изкихал пет лири на церберите на закона, да плаща за таксита. Той извади портфейла си и се обърна към шофьора. Мина доста време, преди отново да се обърне, тъй като последният, в съответствие с Устава на таксиметровите шофьори, държеше парите за ресто затъкнати в бельото си. Когато все пак го стори, той за своя немалка почуда установи, че докато е бил с гръб, Рони по някакъв непостижим начин се е превърнал в Сю. Съществото се взираше тъжно в него точно от мястото, където бе оставил своя стар приятел.

— Опа! — рече той.

— Рони изчезна — каза Сю.

— Изчезна?

— Да. Щом ме видя, отпраши колкото му държаха краката, и сви зад ъгъла. Дори… — Гласът на Сю пресекна. — Дори не ми проговори.

— А ти откъде се взе? — попита Хюго. Естествено, имаше и други въпроси, подлежащи на обсъждане, но той държеше преди всичко да внесе яснота по тази точка.

— Помислих си, че сигурно ще минете през твоя хотел, и реших, че ако го видя, бих могла… да му кажа нещо.

Хюго усети пристъп на тревога. Той вече бе на ръба да допусне, че това момиче се кани да плаче, а ако имаше нещо, което да ненавижда, това бе да се намира рамо до рамо с плачещи момичета на обществени места. В паметта му още бе свеж случаят, когато една млада дама на име Ивон бе получила внезапен невралгичен пристъп в негова компания, недалеч от площад Пикадили, и някаква старица бе спряла край тях, за да му каже, че изверги като него са причина за всички горести и мъки на този свят.

— Ела да влезем вътре — подкани я припряно той. — Ще ти взема някакъв коктейл, чаша чай, кифла, каквото поискаш. Виж, Сю — добави, след като я преведе през фоайето и я настани на една маса в най-отдалечения ъгъл. — Ужасно съжалявам за онова, което се случи. Откъдето и да го погледна, грешката беше изцяло моя.

— Не, не.

— Ако не те бях поканил на вечеря…

— Не е там проблемът. Вярно, Рони можеше и да се понацупи, ако ни беше видял двамата заедно, но скоро щеше да му мине. Но той ме завари с онова кошмарно човече Пилбийм. Разбираш ли, аз го бях уверила — и това си беше самата истина, — че никога през живота си не съм го виждала.

— Да, Рони ми спомена нещо подобно в таксито.

— Така ли? И какво точно каза?

— Ами, боя се, че не гореше от топли чувства по негов адрес. Тонът му, когато изговаряше името Пилбийм, бе суров. Аз се опитах да му набия в главата, че срещата ви е била чиста случайност и че си дошла в ресторанта с мен, но той не щеше и да чуе. Опасявам се, скъпа моя, че единственото, което можем да направим по повод цялата тая каша, е да я оставим на Великия лечител Времето.

Някакво момче обикаляше из фоайето и, изглежда, търсеше някой си господин Грегъри.

— Само да можех да се добера до него и да го накарам да ме изслуша. Та аз дори нямах възможност да му обясня.

— Мислиш ли, че би могла да му обясниш, дори и да имаше възможност?

— Поне щях да опитам. Ако си бяхме поговорили като хората, той трябваше да е сляп, за да не види, че наистина го обичам.

— Лошото е, че ти си тук, а той след няколко часа ще се върне обратно в Бландингс. Трудна работа — рече Хюго, поклащайки глава. — Завързана.

— Господин Кармъди — пропя настойчиво момчето, вече по-близо. — Господин Кармъди.

— Охо! — извика Хюго.

— Господин Кармъди? Търсят ви по телефона, сър.

Лицето на Хюго доби благочестивото изражение на светец.

— Страшно съжалявам — каза той, но ще трябва да притичам за минутка. Сигурно е Милисънт. Никой освен нея не знае, че съм тук.

Загледана в неговия отдалечаващ се на подскоци гръб, Сю усети как очите й се изпълват с парещи сълзи. Това тъй ненавременно доказателство за една чужда процъфтяваща любов само още повече подчертаваше собственото й отчаяние, и безнадеждност. Тя сякаш чуваше с ушите си този телефонен разговор, възторжените джафкания на Хюго в отговор на гукането на любимото момиче, достигащ до него по жицата.

Я се стегни, каза си тя. Отвратително бе от нейна страна да завижда на Хюго само защото е щастлив…

Внезапно изправи глава. Беше й хрумнало нещо.

Това бе идея зашеметяваща, но проста. Изискваше дързост, кураж и безразсъдно пренебрегване на последствията, и все пак бе безкрайно проста.

— Хюго — извика тя, когато щастливият младеж се върна и се пльосна в стола до нея. — Хюго, слушай!

— Чувай… — рече Хюго.

— Изведнъж си помислих…

— Чувай… — рече Хюго.

— Чуй ме ти най-сетне!

— Такова… — рече Хюго. — Обади се Милисънт.

— Така ли? Чудесно. Слушай, Хюго…

— От Бландингс.

— Да. Но…

— И ми каза, че разваля годежа!

— Какво!

— Разваля проклетия годеж — повтори Хюго, правейки спешен знак на преминаващия наблизо келнер. — Едно бренди със сода, ако обичате — каза той. Лицето му бе бледо и сковано. — С много малко сода.

— Бренди със сода, сър?

— Да — потвърди Хюго. — С повече бренди.