П. Г. Удхаус
Гръм и мълнии в Бландингс (12)

I

Стегнатата и изпълнена с достойнство бележка, в която Рупърт Бакстър бе изразил своето мнение за граф Емсуърт, бе написана непосредствено след завръщането на бившия секретар в къщата и връчена на Бийч за доставка с все още изцапани с градинска пръст ръце. Едва след изпълнението на тази спешна задача той се отправи нагоре по стълбите, за да се отдаде на миенето и четкането, от които имаше тъй наложителна нужда. Тъкмо бе достигнал площадката на втория етаж, на път към своята стая, когато една врата се отвори и придвижването му бе възпряно от звук, който при по-невеличествена жена би минал за слисано изкрякване. Но тъй като в случая произлизаше от устата на лейди Констанс Кийбъл, следва да го наречем възглас на изненада.

— Господин Бакстър!

Тя стоеше на прага на своя будоар и оглеждаше погрома във външността на Незаменимия с такова зейнало сащисване, че за миг той почти я запрати, ведно с главата на замъка, на импровизираната клада, която започваше да добива осезаеми очертания в съзнанието му. Настроението му не бе подходящо за смаяни погледи от страна на околните.

— Мога ли да вляза? — запита сухо. Той имаше обяснение за всичко, но не искаше да се вдава в него насред стълбите на една къща, където кой ли не можеше да е наострил уши.

— Но, господин Бакстър! — рече лейди Констанс.

Той поспря за миг, колкото да изскърца със зъби, след което затвори вратата зад гърба си.

— Какво сте направили със себе си, господин Бакстър?

— Скочих през прозореца.

— Скочили сте през про… зореца?

Той представи кратко описание на събитията, довели до този знаменателен акт. Лейди Констанс си пое дъх с покаяно свистене.

— О, Господи — рече тя. — Колко глупаво от моя страна. Трябваше да ви предупредя.

— Не ви разбирам?

Макар да се намираше в безопасното уединение на своя будоар, лейди Констанс Кийбъл се озърна предпазливо през рамо. В сложната и неспокойна атмосфера, възцарила се напоследък в замъка, всичките му обитатели, като се изключи самият лорд Емсуърт, бяха добили натрапчивия навик да се озъртат предпазливо през рамо, преди да заговорят.

— В бележката, която ми изпрати сър Грегъри Парслоу — поясни тя, — пишеше, че онзи Пилбийм, който пристигна току-що, работи за него.

— За него?

— Да. Както разбрах, сър Грегъри е ходил вчера да го посети и му е обещал крупна сума в случай, че успее да му достави ръкописа на брат ми Галахад. Това именно е причината да ни покани днес на вечеря — за да изкара Галахад от къщата. Тъй че не е имало нужда да си правите всичкия този труд.

Настъпи мълчание.

— Тъй че не е имало нужда — повтори бавно Незаменимия Бакстър, избърсвайки от окото си буца пръст, която му създаваше известни затруднения — да си правя всичкия този труд.

— Толкова съжалявам, господин Бакстър.

— Моля ви, лейди Констанс, няма защо.

Погледът му, вече относително разчистен от хумусните наслоения, бе възвърнал привичната си острота. Очилата му, обърнати към каещата се жена пред него, проблясваха хладно.

— Сега вече разбирам — каза той. — Е, можехте и да ми спестите някои неудобства, ако ме бяхте осведомили по-рано, лейди Констанс. Нараних твърде зле десния си пищял и както сама виждате, доста се поизцапах.

— Ужасно съжалявам.

— Нещо повече — по забележката, направена от лорд Емсуърт, разбирам, че падането ми го е оставило с впечатлението за известна умствена и психическа недостатъчност от моя страна.

— О, Боже.

— Негова светлост дори определи точната степен на оглупяване и психическа неуравновесеност. „Откачен папуняк“ бяха думите му.

Лицето му поомекна. Той си припомни, че жената пред него, отдала се на жестикулация, която при една по-свободна интерпретация можеше да мине за кършене на ръце, винаги е била негов приятел, желала му е доброто и никога не е занемарявала усилията си да го възстанови на секретарската длъжност, която някога бе заемал.

— Е, станалото станало — рече той. — Сега главното е да открием начин да завоюваме обратно изгубените позиции.

— Искате да кажете, ако успеете да откриете Императрицата?

— Точно така.

— О, господин Бакстър, само да можехте!

— Мога.

Лейди Констанс се вторачи в неговото мургаво, решително, незаменимо лице в няма възхита. На всеки друг, изговорил тази дума, би отвърнала с „Как?“ или „Как, за Бога?“ Но тъй като тя излизаше от устата на Рупърт Бакстър, Нейна светлост мълчаливо зачака просветление.

— Самата вие обмисляли ли сте този въпрос, лейди Констанс?

— Да.

— И до какви изводи стигнахте?

Лейди Констанс се почувства засрамена и смутена като доктор Уотсън.

— Като че ли до никакви — отвърна, избягвайки виновно очилата. — Разбира се — добави, — намирам за нелепо да се подозира, че сър Грегъри е способен…

Бакстър махна с ръка на забележката. Тя не бе достойна дори за едно „Ха!“

— Във всеки случай от подобен род — каза той — първото, което трябва да се търси, е мотивът. Кой в замъка Бландингс би имал интерес да открадне свинята на лорд Емсуърт?

Лейди Констанс бе готова да даде годишния си доход в замяна на някой що-годе интелигентен отговор, но единственото, което можеше да стори, бе да гледа и да слуша. Бакстър не се подразни, тъй като и за миг не бе желал да бъде другояче. Той предпочиташе да вижда аудиториите си втрещени в очакване на неговата дума.

— Кармъди.

— Господин Кармъди?

— Именно. Той е секретар на лорд Емсуърт, и то напълно негоден секретар, изправен ежечасно пред опасността да загуби службата си. Поставете се сега на негово място. Той вижда, че в замъка пристигам аз — мъжът, изпълнявал навремето собствените му задължения. Разтревожен е. Започва да подозира. Рови трескаво из мозъка си за някакъв начин да утвърди позициите си в очите на лорд Емсуърт. Тогава му хрумва идея. Налудничава, почерпена от филмовите сюжети идея, каквато би хрумнала на човек с ограничения мащаб на неговото мислене. Той решава, че ако отмъкне свинята, ако я скрие някъде за ден-два, а после се престори, че я е открил и я върне на собственика й, признателността на лорд Емсуърт ще бъде тъй дълбока, че всяка заплаха от уволнение ще изчезне завинаги от хоризонта.

Той свали очилата си и ги избърса. Лейди Констанс нададе тих възглас. У всекиго другиго той би се приел за цвърчене. Бакстър върна очилата на носа си.

— Няма никакво съмнение, че в този миг свинята е някъде на територията на имението — рече.

— Но, господин Бакстър!…

Бившият секретар я възпря с властен жест.

— Той обаче не би предприел подобна стъпка без чужда помощ. Времето на един секретар не му принадлежи, а свинята трябва да се храни на редовни интервали. Това му е наложило да въвлече и съучастник. И аз мисля, че знам името на този съучастник. Бийч!

Този път дори желанието на автора да представи във възможно най-добра светлина възклицанията на лейди Констанс не можа да прикрие истината. Тя изблея.

— Биииииийч!

Очилата проблеснаха остро.

— Наблюдавали ли сте отблизо Бийч напоследък?

Лейди Констанс поклати глава. Тя не бе жена, свикнала да наблюдава икономите отблизо.

— Той крие нещо. Държането му е неспокойно. Гузно. Нещо му тежи на съвестта. Подскача, когато го заговорят.

— Така ли?

— Подскача — повтори Незаменимия Бакстър. — Току-що го спрях, за да му дам… обърнах се по някакъв повод към него и той подрипна във въздуха. Почти съм си наумил да го разпитам.

— О, господин Бакстър! Дали ще бъде разумно?

Намерението на Рупърт Бакстър да подложи иконома на разпит се намираше още в зачатъчен стадий, просто една случайно прехвръкнала мисъл, но след тези думи изкристализира в твърда решимост. Той нямаше да търпи тоя и оня да го пита дали разни неща ще бъдат разумни.

— Няколко добре насочени въпроса би трябвало да го принудят да разкрие истината.

— Но той ще си подаде оставката!

Разговорът бе изпъстрен с епизоди, при които Бакстър имаше всички основания да рече „Ха!“, но както видяхме, до този момент се бе въздържал. Сега най-сетне го стори.

— Ха! — каза Незаменимия. — Поне икономи дал Господ.

И след тази неоспорима истина напусна енергично стаята. Миенето и четкането продължаваха да бъдат все тъй наложителни, както и преди десет минути, но той бе твърде улисан в преследването, за да мисли за подобни дреболии. Краката му стремително го понесоха надолу по стълбите. Той прекоси фоайето, мина през тапицираната със зелено сукно врата, водеща към помещенията за прислугата, и тъкмо напредваше по сумрачния коридор към стаята с приборите, където можеше да се предполага, че ще се намира Бийч в този час, когато нейната врата рязко се отвори и в рамката й се очерта масивно туловище.

Беше икономът. И от това, че бе нахлупил на главата си бомбе, следваше изводът, че целта му се намира извън пределите на дома.

Бакстър замръзна насред стъпката си и остана на един крак, наострил сетива. После, когато дивечът му се изгуби по посока на задния вход, бързо го последва.

Навън бе почти толкова тъмно, колкото и в неосветения коридор. Доскоро сивото заплашително небе бе станало черно. То представляваше набъбнала маса от мастилени облаци, натежали от гръм, светкавици и дъжд, които тъй често по време на английското лято идват да напомнят на островитяните, че са корава скандинавска раса и не бива да се допуска порите им да се пропият от вечно слънце като тези на не тъй облагодетелстваните чеда от южните земи. То изръмжа в лицето на Бакстър като копой.

Но нещо доста повече от едно мръсно време бе нужно, за да обуздае Незаменимия Бакстър, когато дългът го зовеше. Подобно на героя от поемата на Тенисън, последвал тайнствения огън, той последва иконома. Имаше само един признак, по който Бийч се доближаваше до тайнствен огън, но по една случайност тъкмо той бе от значение в този миг. Икономът се следваше лесно.

Скоро шубраците се затвориха зад него и го погълнаха. Няколко секунди по-късно те погълнаха и Незаменимия Бакстър.

II

През всички черни дни, изживени от Хюго напоследък, той нито за миг не бе губил надежда. Макар и едва мъждукаща понякога, тя неизменно бе с него. По една или друга причина той си бе съставил мнение, че познава жените добре, точно както и Сю вярваше, че е мъжеведка. Подобно на нея той лелееше утешителната мисъл, че истинската любов побеждава всички прегради, че хладината се стопява, че след дългата разлъка накрая сърцата винаги се събират с малко убеждение и някой и друг разсъдлив довод. Дори фактът, че при неотдавнашната им среща Милисънт бе впила в него презрителни, пронизващи като ками очи, макар и сам по себе си неприятен, не го бе отчаял. Той чакаше момента, когато ще съумее да я свари насаме и да й каже ония няколко фрази в нужния тон, които да вкарат нещата в релсите.

Но сега всичко бе свършило. Това беше краят. Пито — платено. Тя бе сгодена за Рони. Скоро щеше да стане негова жена. Подобно на щръклица, противната мисъл караше Хюго да броди като замаян в мрака, без път и посока.

Наоколо бе станало толкова тъмно, че ако някой му бръкнеше в очите, той нямаше да го види. Като се озърна, откри, че причината за това са някакви дървета, сред които се бе озовал. Гората в западните покрайнини на имението — мина му смътно през ума, предвид липсата на други гори наоколо. Е, след като все някъде трябваше да се намира, спокойно можеше да е и в тази гора. И той затътри нозе нататък.

Земята под тях бе прогизнала и богато обрасла с ниско стелещи се къпини, които го бодяха през тънките крачоли и щяха силно да го подразнят, ако се намираше в подходящо настроение да ги забележи. Имаше дебели стволове, в които да се блъска, и паднали дънери, в които да се препъва. А точно пред него на една малка полянка имаше и някаква порутена постройка. Тя примами погледа му с това, че приличаше на място, където един мъж би могъл да се заслони от топлия поривист вятър, излязъл от някое време насам, и да запали цигара. Нуждата му от тютюн бе станала неотложна.

Той с учудване установи, че вали, и то — съдейки по водното съдържание на дрехите му — от доста време. Освен това и гърмеше. Бурята най-сетне се бе разразила и грохотът й го заобикаляше от всички страни. Една проблеснала мълния му напомни, че точно ей по такива места сред разни дървета хората ги удря гръм. Забелязват отсъствието им на вечеря и по някое време тръгват с фенери да ги търсят. Някой се спъва в нещо меко и лъчът осветява почернели овъглени останки. Насам, бързо, намерихме го! Къде? Ей го тук. Ама това ли е Хюго Кармъди? Тц, тц! Хайде, вдигайте да го носим. Язък, добро момче беше. Само малко нещо оклюмал напоследък. Проблеми с момичето, ако не се лъжа. Тя има да плаче, като разбере. Заради нея се е докарал на тоя хал. Дръж по-здраво носилката. Тъй, готови… раз-два! Добре!…

Нещо в тази картина подейства освежаващо на Хюго. Той одобрително изгледа една особено ярка светкавица, която се стрелна като змия сред върхарите на дърветата. И все пак бе принуден да отбележи, че бързо прогизва до кости. Нямаше никакъв смисъл, като погледне човек, да прогизва до кости. В края на краищата гръм можеше да го удари и в оная съборетина със същия успех, както и тук. Пълен напред! — рече си той и препусна в едър тръс към сушината.

Едва бе протегнал ръка към вратата, когато тя рязко се разтвори. Чу се шум, силно наподобяващ този на излитащ фазан, и в следващия миг нещо бяло се метна в неговите прегръдки и взе да хлипа прочувствено на гърдите му.

— Хюго! Хюго, миличък!

Разумът диктуваше на Хюго, че съществото, притиснало се в обятията му и изговарящо тези слова, не би могло да е Милисънт. И все пак по всичко личеше, че е именно тя. Думите й продължаваха да се леят все в същия непринуден, дори приятелски маниер.

— Хюго! Спаси ме!

— Готово!

— Въ-въ-влязох въ-въ-вътре да се скъ-скъ-скрия о-то-то-от дъжда и там е тъмно като в рог.

Хюго я притисна нежно с онова облекчение, което изпитват мъжете, стискащи нещо, което вече не са се надявали да стиснат. Вече нямаше нужда от ония няколко фрази в нужния тон. Нямаше нужда от спорове и обяснения, от настоявания и молби. Нямаше нужда от нищо освен от една здрава мъжка ръка.

Той бе смаян, но смайването му бе примесено и с едно определено чувство на доволство. Не можеше да се отрече, че бе приятна тази проява на трепетна слабост у едно създание, което, макар и без сянка от друг недостатък, винаги бе показвало склонност към безкомпромисна, трезва, независима самонадеяност, тъй характерна за съвременното момиче. Ако това размекнато състояние се дължеше на факта, че по време на престоя си вътре Милисънт бе видяла призрак, то Хюго искаше да се срещне с този призрак и да му стисне ръката. Всеки мъж се радва да бъде в положението да каже „Няма нищо, няма нищо, малката ми!“ на девойката на своето сърце, още повече ако през последните дни тази девойка се е отнасяла към него като към особено отблъскващ гол охлюв, и Хюго Кармъди чувстваше, че тъкмо сега се намира в подобно положение.

— Няма нищо, няма нищо! — каза той, въздържайки се в последния миг да рискува с „малката“. — Всичко е наред.

— Не ен-ен-ен…

— Какво, какво? — попита Хюго, озадачен.

— Не ен-ен-е наред. Вътре има човек!

— Човек?

— Да. Мислех си, че съм сама и наоколо беше тъмно като в рог и изведнъж чух, че някой се движи и викнах „Кой е там?“, а той взе да ми говори на немски.

— На немски?

— Да.

Хюго я освободи внимателно от обятията си. В погледа му се четеше решимост.

— Ще ида да проверя.

— Хюго! Недей! Ще те убие.

Милисънт остана на мястото си вцепенена. Дъждът я шибаше немилостиво, но тя не му обръщаше внимание. Небето се озари от мълния. Тя дори не я забеляза. През цялата онази минута, която й се стори цял час, тя чакаше, напрягайки слух да чуе звуците на смъртоносна борба. После отвътре изплува неясна фигура.

— Такова… Милисънт.

— Хюго! Добре ли си?

— Да, нищо ми няма. Такова… Милисънт… знаеш ли какво?

— Не, какво?

Тихо кискане долетя до нея от мрака.

— Свиня.

— Моля?

— Свиня.

— Кой е свиня?

— Ей онова вътре. Твоят немец. Оказа се Императрицата на Бландингс в цялото си величие. Ела погледни.

III

Милисънт погледна. Пристъпи до прага и се взря вътре. Да, точно както бе казал той, това си беше Императрицата. В слабата светлина на кибритената клечка, която Хюго държеше между пръстите си, красивото лице на благородното животно я наблюдаваше заинтригувано, сякаш се питаше дали тя не би могла да е приносителят на една лека вечеря, която щеше да е тъй навременна и желана. Това бе картина, от която лорд Емсуърт би заврякал в изблик на необуздана радост. Милисънт само зяпна.

— Как, за Бога, е попаднала тук?

— Тъкмо това смятам да разбера — рече Хюго. — От самото начало беше ясно, че трябва да е скатана някъде. Каква е тази съборетина между другото?

— Доколкото знам, навремето е била лесничейски дом.

— Е, горе има още една стая — каза Хюго, драсвайки нова клечка. — Ще се кача там и ще чакам. Много е вероятно някой да се появи да нахрани добичето и аз искам да видя кой е той.

— Да, точно това ще направим. Колко си съобразителен!

— Ще го направя аз. Ти се прибираш вкъщи.

— Нищо подобно.

Настъпи пауза. Един силен мъж без съмнение би настоял на своето. Но Хюго, макар и да се чувстваше значително по-добре, отколкото през последните дни, не откри в себе си подобна мъжественост.

— Както искаш. — Той затвори вратата. — Хайде тогава да не се размотаваме. Онзи може да дойде всеки момент.

Те се изкачиха по разнебитените стълби и предпазливо се снишиха на дъсчения под, ухаещ на мишки и плесен. Долу цареше пълен мрак, но имаше дупки, през които можеше да се гледа, когато му дойдеше времето. Милисънт напипа една точно под бузата си.

— Тоя под дали няма да пропадне? — попита тя неспокойно.

— Едва ли. Защо?

— Ами просто няма да ми е приятно да си счупя врата.

— А, това ли било? Е, аз пък с най-голямо удоволствие бих строшил моя — каза Хюго, шепнейки напрегнато в тъмнината. Току-що му бе хрумнало, че моментът е подходящ за онзи разговор. — Ако мислиш, че адски ми се ще да живея и да ви гледам как двамата с Рони се разхождате нагоре-надолу като влюбени гургулици, значи си в голяма грешка. Даваш си сметка, вярвам, че разби навеки клетото ми сърце.

— О, Хюго! — рече Милисънт.

Настана мълчание. Долу кротко шумолеше Императрицата. Горе, край двамата дебнещи, изтопуркаха бързи крачки.

— Ау! — изпищя Милисънт. — Това плъх ли беше?

— Надявам се.

— Какво!

— Плъховете ръфат месата на човека — поясни Хюго. — Скупчват се по него, оглозгват го до кости и слагат край на мъките му.

Отново се възцари мълчание. После Милисънт проговори с тих глас.

— Кошмарен си — каза тя.

Разкаянието заля Хюго като вълна.

— Ужасно съжалявам. Да, знам, че съм такъв, дявол да го вземе. Но гледай, нали разбираш… цялата тая работа с вашия годеж… Малко кофти, а? Не очакваш от мен да се разрипам от възторг, нали? Не искаш да избърша топла сълза на умиление, задето сте се събрали.

— Още не мога да повярвам, че стана така.

— Какво се случи всъщност?

— Ами всичко беше доста неочаквано. Чувствах се много нещастна и ме беше яд на теб и… и така нататък. Тогава срещнах Рони и той ме заведе на разходка. Стигнахме до езерото и тъкмо замеряхме с пръчки лебедите, когато той изведнъж взе, че изгрухтя нещо и ми каза: „Слушай!“ „Какво?“ казах аз, а той току изтърси: „Ще се омъжиш ли за мен?“ и аз отвърнах: „Добре“ а той каза: „Трябва да те предупредя обаче, че презирам всички жени“ а пък аз рекох: „На мен пък ми се повдига от всички мъже“ и той каза: „Чудесно тогава, ще бъдем много щастливи.“

— Разбирам.

— Направих го единствено, за да ти бръкна в здравето.

— Успяла си.

Нотка на прочувственост се прокрадна в гласа на Милисънт.

— Ти никога не си ме обичал истински — каза тя. — Много добре знаеш, че е така.

— Така ли?

— Иначе за какво щеше да искаш да се изнизваш в Лондон и да водиш ужасното си момиче да плюска по ресторанти?

— Тя не е мое момиче. И не е ужасна.

— Напротив, е.

— Но ти явно добре се разбираш с нея. Преди малко ви видях на терасата да си бъбрите като първи дружки.

— Какво!

— С госпожица Шунмейкър.

— Не знам за какво говориш. Какво общо има тя с всичко това?

— Госпожица Шунмейкър не е госпожица Шунмейкър, а Сю Браун.

За миг на Милисънт й се стори, че пукнатината в сърцето на нейния събеседник се е разпростряла, обхващайки и мозъка му. Колкото и всуе да бе подобно действие, тя се взря в посоката, от която идваше гласът. После внезапно думите му придобиха смисъл. Нещо в стомаха й се сви.

— Тя е дошла тук заради теб!

— Не е дошла заради мен, а заради Рони. Толкова ли не ти увира кратуната — изрече Хюго в праведен гняв, — че с него сте сгафили, изпортили и оплескали всичко от начало до край? Сю никога не е давала пет пари за мен, а и аз не виждам в нея нищо друго освен едно весело момиче и добра партньорка за танци. Това е абсолютно и категорично единствената причина да изляза с нея. Не бях танцувал от шест седмици и краката вече така ме сърбяха, че не можех да спя нощно време. Тъй че отидох в Лондон, заведох я на ресторант и Рони я свари в компанията на оная напаст Пилбийм и си помисли, че е излязла с него, а тя му била казала, че дори не го познава, което си било чиста истина, но на Рони му кипна келят и той заяви, че между тях всичко е свършено, и после хукна за насам, а тя искаше да си поговорят, затова също се юрна подир него, представяйки се за госпожица Шунмейкър. А в мига, в който се озова тук, й се сервира новината, че Рони е твой годеник. Чудесна изненада за горкото момиче!

Главата на Милисънт бе започнала да се върти дълго преди края на интересния монолог.

— Но Пилбийм за какво е дошъл в замъка?

— Пилбийм?

— Преди половин час ги видях да разговарят на терасата.

Сподавено ръмжене се разнесе в мрака.

— Пилбийм е тук? Охо! Дошъл е значи в края на краищата, а? Той е човекът, при когото лорд Емсуърт ме изпрати във връзка с Императрицата. Собственикът на детективска агенция „Аргус“. Именно неговите копои са душили стъпките ми по твое нареждане оная вечер. Тук бил, казваш? Е, нека се забавлява, докато може. Да диша свежия селски въздух, докато има с какво. Горчива разплата очаква този мъж.

От безпорядъка в мислите на Милисънт изплува нов пункт, настойчиво изискващ разяснение.

— Ти каза, че не била красива.

— Кой?

— Сю Браун.

— Така си е.

— Твърдиш, че не е красива? Та тя е възхитителна.

— Не и за мен — отрече упорито Хюго. — Има само едно момиче на света, което аз наричам красиво, и то ще се омъжи за Рони. — Той замълча. — Ако все още не си разбрала, че те обичам, че винаги ще те обичам и че никога не съм обичал и няма да обичам друга, значи си безчувствен пън. Дори да ми поднесяха Сю Браун на тепсия с лимонче в устата, пак не бих протегнал и пръст да я докосна.

Друг плъх бе започнал да обозначава своето присъствие в тъмнината. Изглежда, се наслаждаваше на ранна вечеря, състояща се от къс добре прогнило дърво. Милисънт дори не го забеляза. Тя откри пипнешком ръката на Хюго и отчаяно я замачка в своята.

— О, Хюго! — отрони се от устните й.

Ръката оживя. Тя я сграбчи и я придърпа по вмирисания на плесен и мишки под. И времето застина.

Хюго бе този, който пръв наруши тишината.

— И като си помисля само, че неотдавна си пожелавах гръм да овъгли окаяната ми глава! — рече той.

Ароматът на плесен и миши фъшкии изчезна в небитието. Сякаш теменужки разпръснаха сладостното си ухание из вехтата постройка. Теменужки и рози. Шумното мляскане на вечерящия плъх се превърна в оркестър от арфи, цимбали и древни тромбони.

И тогава, нахлувайки грубо сред тези сладостни трели, се разнесе ръждясалият звук от отваряне на врата. Миг по-късно през дупките в пода заблестя светлина.

Милисънт ощипа предупредително лакътя на Хюго. Те погледнаха надолу. Там, на пода, стоеше ветроупорен фенер, а край него — мъж с масивна фигура, който, съдейки по разнасящия се всмукващ, хрущящ и нагъващ шум, явно даваше на Императрицата онези калории и протеини, от които свиня с нейните габарити се нуждаеше тъй начесто и по много.

Добрият самарянин бе привел гръб, отдаден на благородното си дело. Сега той се изправи и се озърна боязливо. Повдигна високо фенера и светлината огря лицето му.

И щом зърна това лице, Милисънт, забравяйки всяка предпазливост, произнесе с висок, стреснат глас една-единствена дума.

— Бийч! — извряка тя.

На долния етаж икономът се желира. Стори му се, че самият Глас на Съвестта е заговорил.

IV

Въпросната Съвест освен мелодичен глас явно имаше и крака. Бийч ги чуваше да трополят надолу по стълбите и количеството шум, което произвеждаха, бе толкова голямо, че Съвестта явно имаше облика на стоножка. Ала икономът не помръдна. В този миг той можеше да бъде поместен единствено с кулокран, а такъв в лесничейския дом в западните покрайнини на имението не се намираше. Когато Милисънт и Хюго стигнаха до него, той все още стоеше като статуя на гузната съвест. Едва когато самоличността на новопоявилите се проникна през скованите му сетива, крайниците му започнаха да потрепват и да показват известни признаци на съживяване. Защото Бийч гледаше на Хюго като на приятел. Хюго, чувстваше той, бе един от малкото хора на този свят, които, сварвайки го в настоящата нееднозначна роля, бяха способни да заемат толерантна, отзивчива позиция.

Той събра кураж да заговори.

— Добър вечер, сър. Добър вечер, госпожице.

— Какво става тук? — попита Хюго.

Преди години, в дните на своята дръзка и безразсъдна младост, Бийч веднъж бе чул този въпрос от устата на полицай. Тогава той го бе смутил. Смути го и сега.

— Ами, сър… — отвърна.

Милисънт гледаше вторачено Императрицата, която, след като извърна благовъзпитано очи да провери кои са натрапниците и ги поздрави с кратко изгрухтяване, се върна към дневния ред.

— Ти ли я открадна, Бийч? Ти!

Икономът потрепери. Той познаваше тази девойка още от ританките и пелените. Тя бе играла в неговата стаичка. Беше й изрязвал слончета от хартия и бе й показвал как да прави главоломки от конци. Потресеният тон на въпроса й го попари като витриол. За нея, чувстваше той, племенницата на лорд Емсуърт, която Негова светлост от крехка детска възраст бе възпитал в най-добрите традиции на свинопоклонничеството, похищението на Императрицата явно изглеждаше като най-черното от престъпленията. Той гореше от желание да се реабилитира в нейните очи.

В живота на всеки конспиратор идва миг, когато верността към неговите съучастници се разклаща пред естествения порив да отърве собствената си кожа. Не бихме могли да приведем по-внушително доказателство за благородния дух на иконома от това, че той не се поддаде на подобно изкушение. Обвиняващият взор на Милисънт го пронизваше, но той не наруши дадената дума. Господин Роналд го бе заклел да мълчи и той не можеше да го предаде, пък било то и за да спаси името и честта си.

И сякаш като награда от Провидението за тази непоклатима вярност, той биде осенен от вдъхновение.

— Да, госпожице — каза икономът.

— О, Бийч!

— Да, госпожице, аз бях този, който открадна животното. Сторих го заради вас.

Хюго го изгледа строго.

— Бийч — рече той, — това са бабини деветини.

— Сър?

— Врели-некипели. Безполезно е да се преструваш, Бийч. Как тъй ще си откраднал свинята заради нея?

— Да — намеси се и Милисънт. — Защо заради мен?

Сега икономът беше спокоен. Той бе съчинил своята версия и щеше да се придържа към нея докрай.

— С цел да премахна пречките от пътя ви, госпожице.

— Пречки?

— Поради факта, че вие и господин Кармъди нерядко ми поверявате своята, ако разрешите тъй да я нарека, тайна кореспонденция, аз от дълго време съм осведомен за чувствата, които храните един към друг, госпожице. Съзнавам, че вашето желание е да сключите брачен съюз с младия господин Кармъди, но си давах сметка и за възраженията, които биха възникнали от страна на някои членове на семейството.

— Дотук — рече критично Хюго — това ми звучи като чиста проба баламосване. Но да чуем нататък.

— Благодаря ви, сър. И тогава ми хрумна, че ако свинята на Негова светлост изчезне, то при възвръщането й той би бил безкрайно благодарен на онзи, който я е намерил. Намеренията ми бяха да ви известя за местопребиваването на животното и да ви предложа да информирате Негова светлост, че сте я открили. Съображенията ми бяха, че в своята признателност Негова светлост би могъл да одобри един съюз помежду ви.

Изключено бе да се възцари пълна тишина на място, където Императрицата на Бландингс приемаше храна, но нещо тъй близко до нея, доколкото бе възможно, последва тази реч. Под лъчите на ветроупорния фенер очите на Хюго срещнаха тези на Милисънт. И в нейните, както и в неговите, се четеше благоговеен захлас. Те бяха чували за предани стари слуги. Бяха чели за предани стари слуги. Бяха виждали предани стари слуги на театралната сцена. Но не бяха и сънували, че преданите стари слуги могат да бъдат толкова предани, като този тук.

— О, Бийч! — каза Милисънт.

Тя бе използвала тази фраза и преди. Но колко различно бе това „О, Бийч!“ от другото, по-раншно „О, Бийч!“ В първия случай то трептеше от болка, разочарование, горчив укор. Сега съдържаше благодарност, възхита и нежност, твърде дълбоки, за да се изразят с думи.

Същото можеше да се каже и за Хюговото: „Брей!“

— Бийч — извика Милисънт, — ти си ангел!

— Благодаря, госпожице.

— Цена нямаш! — съгласи се Хюго.

— Благодаря ви, сър.

— Откъде изкопа тая страхотна идея?

— Просто ми хрумна, госпожице.

— Чуй какво ще ти кажа, Бийч — рече разпалено Хюго. — Когато дойде и твоят ред да ритнеш камбаната — дай Боже този ден да не настъпи още сто години, — трябва непременно да завещаеш мозъка си на народа. Да го спиртосат и да го турят в Британския музей, защото това е най-изключителният мозък на столетието. През живота си не съм чувал нещо по-блестящо. Естествено, че няма начин старецът да не пощръклее от възторг.

— Ще направи всичко за нас — рече Милисънт.

— Това не е просто план. Това е нещо повече. Моля за тишина в залата. Искам да помисля.

Отвън бурята бе отминала. Пееха птички. Нейде отдалеч все още долиташе приглушен грохот. Нищо чудно това да бе и звукът от блъскащите се и прескачащи мисли на Хюго.

— Готово, разработих всичко — рече той накрая. Някои биха казали: „Бегом при стареца да му кажете, че сте намерили прасето.“ „Не“, отвръщам аз. По мое мнение трябва да изчакаме, защото с всяка минута цената му се вдига. Колкото повече го държим, толкова по-голяма благодарност ни чака. Намирам, че на лорд Емсуърт му трябват още четирийсет и осем часа, за да узрее напълно и да достигне фазата, в която не би могъл да ни откаже нищо.

— Но…

— Не! Една прибързана стъпка и с нас е свършено. Не забравяй, че тук не става дума само за съгласието на вуйчо ти за нашия брак. Ще трябва да му сервираме и новината, че ти няма да се омъжиш за Рони. А семейството ти винаги страшно си е падало по идеята да ви събере. Ако питаш мен, минимумът от четирийсет и осем часа е жизненонеобходим.

— Може би си прав.

— Сто на сто съм прав.

— Значи просто оставяме Императрицата тук?

— Не — рече решително Хюго. — Това място не ми се вижда достатъчно сигурно. Както я открихме ние, така може да я открие и всеки друг. Трябва ни ново скривалище и мога веднага да ти кажа кое е то. Нали знаеш…

Бийч излезе от мълчанието си. Видът му издаваше възбуда.

— Ако за вас е все едно, сър, аз бих предпочел да не слушам по-нататък.

— Моля?

— За мен би било истинско облекчение, сър, ако мога да залича целия този случай от паметта си. Напоследък се намирам под значително психическо напрежение и не мисля, че ще издържа още дълго. Освен това, представете си, че бъда подложен на разпит, сър. Може би се дължи на въображението ми, но от начина, по който понякога ме гледа господин Бакстър, се опасявам, че храни подозрения по мой адрес.

— Бакстър винаги храни подозрения — каза Милисънт.

— Да, госпожице, но тъй като в случая са напълно оправдани, ако за вас и господин Кармъди е все едно, бих предпочел да не му давам основания да продължава да ги храни.

— Дадено, Бийч — рече Хюго. — След онова, което стори за нас, и най-малкото твое желание е закон. Щом не искаш, можеш да не участваш. Макар че се канех да ти предложа, ако имаш възможност, да продължиш с храненето на животното…

— Не, сър… наистина… ако бъдете така добър…

— Пълен напред, тогава. Хайде, Милисънт. Да си плюем на ръцете.

— Още сега ли мислиш да я отведеш?

— В същия този миг. Ето, промушвам носната си кърпичка през халката на носа й и… фокус-мокус… Але-хоп! Довиждане, Бийч. Това, което правя, е много по-добро от всичко останало, което някога съм правил… или поне така ми се струва.

— Довиждане, Бийч — каза Милисънт. — Безкрайно сме ти задължени.

— Щастлив съм, че съм ви доставил удовлетворение, госпожице. Желая ви всичко най-добро, сър, и нека успехът ви съпътства.

Останал сам, икономът започна да си поема въздух, докато се наду като балон, след което отведнъж го изпусна с шумно, освобождаващо пуфтене. Взе ветроупорния си фенер и напусна къщата. Походката му бе походка на иконом, от чийто плещи се е смъкнала планина.

V

Недотам известен факт — тъй като тънкият усет за достойнството на служебното му положение възпираше Бийч да го излага на показ — бе, че той притежаваше един твърде красив певчески глас. Това бе мек баритон с тембър твърде близък до оня, който би излязъл от буре много старо сухо шери, ако то имаше гласни струни, и ние не можем да приведем по-поразително доказателство за чудната лекота, обхванала сърцето му, от това, че докато се прибираше към замъка по горската пътека, той наруши своето желязно правило и буквално заизвива звънки трели.

Виждам аз как свети светлинка

В прозорчето на мойта любиииима —

пееше Бийч,

В прозорчето на моята любИИИма…

Той се чувстваше по-скоро като игрив младши лакей, отколкото като улегнал солиден иконом. Чуруликането на птичките галеше слуха му, а зайците, които припкаха нагоре-надолу из храстите, получиха от него не една снизходителна усмивка. Сянката, помрачавала дните му, най-сетне се бе стопила. Съвестта му беше спокойна.

И то дотолкова, че когато стигна замъка и бе осведомен от лакея Джеймс, че лорд Емсуърт го търси и изисква незабавното му явяване в библиотеката, Бийч дори не трепна. Само преди час подобно съобщение би го накарало да си хлопне главата в тавана. Сега спокойствието му бе нерушимо и докато изкачваше стълбите, трябваше да положи известен труд, да не възобнови песента си.

— Ъъ… Бийч.

— Ваша светлост?

Сега икономът забеляза, че неговият работодател не е сам. На килима стоеше и капеше противно, тъй като по някакъв начин бе успял да се измокри до неузнаваемост, Незаменимия Бакстър. Бийч го обхвана с нетрепващ взор. Какво значение имаше сега за него някакъв си Бакстър?

— Ваша светлост? — каза той отново, тъй като лорд Емсуърт явно изпитваше известни затруднения да продължи разговора.

— А? Какво? Кой? О, да.

Деветият граф се стегна с видимо усилие.

— Ъъ… Бийч.

— Да, Ваша светлост?

— Аз… ъъ… наредих да те повикат, Бийч…

— Да, Ваша светлост?

В този миг погледът на лорд Емсуърт попадна върху един том на бюрото, посветен на „Болестите по свинете“, и от него той сякаш почерпи решимост.

— Бийч — рече с доста отривист, властен глас. — Наредих да те повикат, защото господин Бакстър отправи срещу теб удивително обвинение. Направо невероятно.

— Бих бил щастлив да се запозная с есенцията на това обвинение, сър.

— С какво? — сепна се лорд Емсуърт.

— Дали Ваша светлост ще е така добър да ме осведоми за същността на обвинението на господин Бакстър?

— А, същността? Да. Същността, искаш да кажеш? Именно. Напълно. Същността. Да, разбира се. Напълно. Напълно. Да, как иначе. Без съмнение.

За иконома бе очевидно, че работодателят му е завъртял на празни обороти. Оставен на самотек, този повреден грамофон в графски облик щеше да продължи да дращи така до второ пришествие. Почтително, но с нужната твърдост, той го вкара в ред.

— В какво ме обвинява господин Бакстър, Ваша светлост?

— А? О, хайде, кажете му, Бакстър. Да, кажете му, по дяволите.

Незаменимия пристъпи крачка напред и започна да капе на друго място на килима. В очилата му светеше решимост. Това тук вече не бе някакъв заекващ, притеснен, изветрял граф, а мъж, който знаеше какво има на ума си и умееше да го изрече.

— Току-що те проследих до лесничейския дом в западния край на имението, Бийч.

— Да, сър?

— Чу ме какво казах.

— Безспорно, сър. Но допуснах, че може би съм се излъгал. Не съм бил на мястото, за което споменавате, сър.

— Видях те със собствените си очи.

— Мога единствено да повторя твърдението си, сър — рече икономът с кротостта на светец.

Лорд Емсуърт, хвърлил още един поглед на „Болести по свинете“, отново се обади с отривист, властен глас.

— Той казва, че е надничал през прозорчето, дявол да го вземе.

Бийч повдигна почтително вежда. Видът му красноречиво говореше, че не той е човекът, който трябва да коментира заниманията на гостите на замъка, колкото и детински да са те. Ако господин Бакстър желаеше да броди из гората в дъжда и да води самотни игри на стражари и апаши, казваше тази вежда, то това бе въпрос, засягащ изцяло и единствено господин Бакстър.

— И ти си бил там и си хранил Императрицата.

— Моля, Ваша светлост?

— И ти си бил там… По дяволите, да не си оглушал?

— Моля за извинение, Ваша светлост, но аз действително не разбирам.

— Добре, ако искаш да ти го кажа ясно и просто, господин Бакстър твърди, че ти си ми откраднал свинята.

Съществуваха малко неща на света, които можеха да накарат иконома да повдигне и двете си вежди. Това бе едно от тях. Той остана така близо секунда, излагайки ги на показ пред лорд Емсуърт, после извърна глава към Бакстър, та да ти види и той. Привършил дотук, Бийч ги отпусна и позволи на около три осми усмивка да заиграе за миг по устните му.

— Мога ли да говоря откровено, Ваша светлост?

— За Бога, човече, тъкмо това се иска от теб. Това е цялата идея. Затова изпратих да те повикат. Нужно ни е пълно самопризнание, името на съучастника ти и прочее в същия дух.

— Колебая се единствено защото има вероятност онова, което искам да кажа, да засегне господин Бакстър, а това е последното нещо, което бих желал.

Перспективата да бъде засегнат Незаменимия Бакстър, която предизвикваше такава загриженост у иконома, явно ни най-малко не притесни Негова светлост.

— Давай. Говори каквото искаш.

— Ами в такъв случай, Ваша светлост, нека господин Бакстър ми прости, но намирам, че е твърде възможно да страда от халюцинации.

— Ха! — рече Незаменимия.

— Искаш да кажеш, че са му разхлабени болтовете? — промълви лорд Емсуърт, впечатлен. Във възбудата, причинена от вестта на бившия си секретар, той някак бе подминал това простичко обяснение. Но сега всички доказателства в подкрепа на подобна теория го връхлетяха като приливна вълна. Онези саксии… Скачането през прозореца на библиотеката. Той изгледа внимателно Бакстър. Да, определено се забелязваше някакъв налудничав блясък в тези очи. Познатото папуняшко цъклене.

— Ама наистина, лорд Емсуърт!

— О, съвсем не твърдя, че е така, драги. Само дето…

— За мен е ясно като бял ден — рече сухо Бакстър, — че този човек лъже. Чакайте! — продължи той, като вдигна ръка. — Бийч, готов ли си да дойдеш с мен и Негова светлост до лесничейския дом още сега, в същия този миг, за да може той да се увери с очите си?

— Не, сър.

— Ха!

— Първо бих искал — рече Бийч — да сляза до долу да си взема шапката.

— Напълно си прав — рече сърдечно лорд Емсуърт. — Много разумно решение. Иначе, току-виж, си пипнал някоя хрема. Разбира се, че можеш да си вземеш шапката, Бийч, а ние ще те чакаме пред главния вход.

— Много добре, Ваша светлост.

При вида на малката групичка, събрала се пет минути по-късно край парадните двери на замъка Бландингс, страничният наблюдател не би пропуснал да забележи една резервираност, известна нотка на хладина. Никой от тримата й членове не изглеждаше в подходящо настроение да се скита из пущинаците. Бийч, макар и любезен, не бе приветлив. Лицето под бомбето му бе лице на мъж, чието достойнство е било несправедливо накърнено. Бакстър час по час вдигаше очи към навъсеното небе, сякаш го подозираше в нещо. Колкото до лорд Емсуърт, той току-що си бе дал сметка, че му предстои да придружава през тъмни и безлюдни местности човек, който макар и съдейки по действията му от този следобед да имаше вкус по-скоро към самоубийството, не бе изключено да го обърне и на човекоубийство.

— Един момент — рече лордът.

Той притича обратно до къщата и след малко се появи с по-уталожен вид. В ръката си държеше масивен бастун с кръгла дръжка от слонова кост.