П. Г. Удхаус
Гръм и мълнии в Бландингс (17)

I

От мига, в който напусна портала на Мачингъм Хол и пое по обратния път към замъка Бландингс, в автомобила марка „Антилопа“, отнасящ лорд Емсуърт, сестра му лейди Констанс Кийбъл и брат му, Достопочтения Галахад Трипуд към къщи от прекъснатата им вечерна визита, цареше гробовна тишина.

В светлината на онова, което Милисънт, като фронтови очевидец, бе преразказала на Хюго по телефона за семейната битка, бушувала около трапезата на сър Грегъри Парслоу-Парслоу, подобен факт вероятно изглежда странен.

Обяснението, както и всички обяснения, бе просто. То се състоеше в единствената дума „Антилопа“.

Поради обстоятелството, че някакво дребно вътрешно неразположение бе изкарало от строя „Испано-Суиса“-та, с която замъкът Бландингс ходеше обикновено на вечеря, Вул, шофьорът, се бе видял принуден да прибегне до тази резервна по-нисша кола, а всеки, притежавал някога „Антилопа“, е наясно, че в нея липсва стъклена преграда, която да отделя водача от пасажерите. Той е там, сред самите тях, жаден и готов да чуе всичко, което се каже, и своевременно да го предаде до най-излишната подробност в помещенията на прислугата.

При тези обстоятелства, макар единствената алтернатива на речта да изглеждаше спонтанното възпламеняване, малката компания стискаше своите мисли за себе си. Те страдаха, но стискаха зъби. Трудно би могла да се намери по-нагледна илюстрация на всичко онова, което се съдържа в добрата, стара фраза noblesse oblige^[1]. И с особена гордост трябва да изтъкнем лейди Констанс. Тя бе жена, поради което тежестта на мълчанието лягаше най-непосилно върху нейните плещи.

Имаше моменти по време на пътуването, когато дори гледката на големите червени уши на Вул, щръкнали в копнеж да узнаят причината за това внезапно и сензационно завръщане, едва стигаше, за да възпре лейди Констанс да каже на своя брат Кларънс какво точно мисли за него. Още от детските им години той нито веднъж не се бе доближавал до нейния идеал, но никога досега оценката й за него не бе падала тъй ниско, както в мига, когато го бе чула да дава своята благословия за съюза на племенницата й Милисънт с един младеж, който, освен че нямаше пукната пара, на всичко отгоре й причиняваше с присъствието си неописуемо нервно страдание, от което започваше да се друса неудържимо като при делириум тременс.

А и недвусмислените забележки, отправени от лорд Емсуърт по адрес на Незаменимия Бакстър, с нищо не допринасяха за издигането му в нейните очи. Той бе казал за него неща, които никой почитател на този енергичен мъж не можеше лесно да прости. Епитетите смахнат, хахав, побъркан, невменяем, изкукал и още по-лошо — кретен — прорязваха като електрошок неговия принос към разговора в края на вечерята. И по израза в очите му тя си правеше извода, че той и сега си ги повтаря наум.

Догадката й бе правилна. За лорд Емсуърт събитията на отиващия си ден бяха едно потресающо откровение. По силата на инцидента със саксиите отпреди две години той винаги бе гледал на Бакстър като на психически неуравновесена личност. Но като справедлив й непредубеден човек не отричаше възможността един ритмичен и спокоен живот, необременен от грижи, междувременно да е оказал своето целебно въздействие. Несъмнено в деня на своето пристигане в замъка бившият му секретар се бе държал съвсем нормално. А ето че сега в разстояние само на няколко часа бе надиплил такова количество разнообразни изстъпления, че щяха да стигнат за всички Мартенски Зайци в кралството, та дори щеше да хартиса малко за Лудите Шапкари^[2].

Деветият граф не се смущаваше лесно. По правило спокойствието му бе такова, че единствено малкият му син Фредерик можеше да го разклати. Но то не бе разчетено да издържа на събития като през днешния ден. И най-невъзмутимият по природа граф започва да се чеше по темето, когато се намери в непосредствена близост с бивш секретар, който, ако не се хвърля през прозорците, то му задига свинете и се мъчи да го убеди, че ги е откраднал собственият му иконом. Лорд Емсуърт бе дълбоко разстроен. Докато колата извиваше по чакълестата алея, той си казваше, че нищо вече не би могло да го изненада.

И все пак това стана. Когато излязоха измежду редиците рододендрони и пред тях се разгърна широката фасада на замъка, той съзря гледка, при която, първите думи за цялото време на пътуването изхвръкнаха като взрив от устата му.

— Боже мой!

Изречени с висок, пронизителен тенор, те накараха лейди Констанс да подскочи като от карфици, забучени в тялото й. Това ненадейно разчупване на великото мълчание бе агония за изопнатите й нерви.

— Какво има, Кларънс?

— Какво ли? Погледни там! Виж този човек!

Вул се нагърби с обяснението. Той никога преди не бе общувал с лейди Констанс на светска нога, тъй да се каже, и следователно може би не биваше да го прави. Но според него значимостта на събитието оправдаваше подобна волност.

— Някакъв мъж се катери по водосточната тръба, милейди.

— Какво! Къде? Не го виждам.

— Защото току-що влезе в балкона на една от спалните — намеси се Достопочтеният Галахад.

Лорд Емсуърт мина директно към сърцевината на нещата.

— Това ще е онова куку Бакстър! — обяви той.

Летният ден, при все остатъчните си светлинни ефекти, вече определено бе сдал багажа и сгъстяващата се нощ бе простряла здрачното си покривало над света. Ето защо видимостта не бе твърде добра и фигурата, скрила се току-що зад балконския парапет на Градинската стая, бе различима единствено за окото на интуицията. Това обаче бе именно окото, което лорд Емсуърт притежаваше.

Той се придържаше строго към фактите. На територията на замъка Бландингс несъмнено имаше и други индивиди от мъжки пол освен Рупърт Бакстър, но никой от тях нямаше да се катери по улуците, нито да прескача през балконите. За Бакстър, от друга страна, подобно занимание би било съвсем обичаен начин да прекара вечерта. Това би била неговата представа за пълноценен отдих и разтуха. Без съмнение той скоро щеше да се покаже на балкона отново и да се хвърли в лехата с петуниите. Това бе той, Рупърт Бакстър — човек на странните удоволствия.

И тъй, пристъпвайки, както казахме, директно към сърцевината на проблема, лорд Емсуърт, с изпаднало от силния прилив на чувства пенсне, възкликна:

— Това е онова куку Бакстър!

В далечните дни на съвместните им игри в детската стая лейди Констанс никога не бе стигала в изкушението дотам, че да вдигне в гняв ръка и да халоса батко си по главата, но сега едва се удържа. Може би единствено присъствието на Вул я накара да остане в рамките на словесното насилие.

— Кларънс, ти си идиот!

Дори Вул не можа да я възпре да изрече това. В края на краищата тя не разкриваше тайни. Шофьорът служеше в замъка Бландингс от достатъчно дълго време, за да си формира и сам подобно впечатление.

Лорд Емсуърт не се впусна в спор. Колата вече бе спряла пред парадния вход. Вратата беше отворена както винаги през летните месеци и деветият граф, придружен от брат си Галахад, изкачи тичешком стълбите към фоайето. Щом се озоваха вътре, до ушите им достигна шум от топуркащи крака. В следващия миг откъм горния етаж се появи хвърковатата фигура на Пърси Пилбийм, който вземаше по четири стъпала наведнъж.

— Мили Боже! — промълви лорд Емсуърт.

Ако Пилбийм бе чул тези думи или видял говорещия, то това по нищо не си пролича. Човекът явно нямаше време за губене. След като се стрелна през фоайето повече в стила на подплашена газела, отколкото на собственик на частно бюро за разследвания, той се изгуби в мрака навън. Предницата на ризата му бе черна от мръсотия, яката му се ветрееше отпрана и доколкото лорд Емсуърт успя да различи в краткия миг, в който му се удаде да го фокусира, едното му око бе насинено. В следващата секунда отгоре със същата скорост се зададе и профуча край тях запенената фигура на Рони Фиш.

Лорд Емсуърт си създаде напълно погрешна концепция за развилите се събития. Той нямаше как да знае какво бе станало в Градинската стая, когато Пилбийм, вдъхновен от алкохола и възбуден от мисълта, че тъкмо сега е моментът да се вмъкне и да сложи ръка върху ръкописа със спомените на Достопочтения Галахад, се бе изкачил по водосточната тръба, за да претвори плана си в действие. Той и не подозираше за острия смут, изживян от детектива, когато се бе озовал лице в лице с изправения в зловещо очакване Рони Фиш. Той бе в неведение за последвалата суматоха, приключила със спонтанния порив на Пилбийм да си плюе на петите, за да спаси живота си. Единственото, което виждаше, бяха двама мъже, носещи се устремно към откритите простори, и не му бе нужно да търси дълго тълкуванието на този феномен.

Бакстър, заключи той, бе изпаднал в амок, и то с такава безкомпромисна вихреност, че силни мъже се пръсваха в паника пред него.

Макар и благ по природа и любител на мирния и безбурен провинциален живот, деветият граф, подобно на цялата британска аристокрация, бе направен от качествен материал. Съдбата бе решила тъй, че по време на службата му в Шропширската кавалерийска част Отечеството не го бе призовало да го спасява. Но ако бе чул подобен зов, Кларънс, девети граф Емсуърт, би отвърнал с едно незабавно „Бога ми! Разбира се. Тутакси!“, подобно на всеки от кръстоносните му предци. И в шестдесетата му година този древен огън още не бе угаснал. Достопочтеният Галахад, който се бе зазяпал подир отпрашилата навън процесия през запотения си от почуда монокъл, се обърна и установи, че е сам. Лорд Емсуърт бе изчезнал. Скоро той го зърна отново. Върху приветливите черти на лицето му бе легнал израз на мрачна решимост. В ръката му имаше пистолет.

— А? Какво? — примигна Галахад.

Главата на семейството не отвърна. Той се придвижваше по посока на стълбите. По същия безмълвен неотвратим начин един друг Емсуърт бе настъпвал навремето срещу врага при Ажанкур^[3].

Крякане на разтревожена кокошка накара Достопочтения да се обърне отново.

— Галахад! Какво е това? Какво става тук?

Той доведе до знанието на сестра си фактите такива, каквито ги знаеше.

— Кларънс току-що се качи горе с пистолет.

— С пистолет!

— Да. И доколкото видях, беше моят. Надявам се да се грижи за него добре.

Лейди Констанс отбеляза отлично време нагоре по широкото стълбище. Краката й се движеха тъй чевръсто, че успя да стъпи на площадката на втория етаж дълго преди Достопочтеният да я настигне.

И докато стояха там рамо до рамо, един глас се разнесе от дълбините на коридора.

— Бакстър! Излез! Хайде, Бакстър, драги, няма да повтарям.

В надбягването до вратата на стаята, от която явно долитаха тези думи, лейди Констанс взе добър старт и би Достопочтения с около две конски дължини. Поради това тя първа видя една гледка, необичайна дори за замъка Бландингс, макар тук понякога да се бяха случвали странни неща.

Младата й гостенка, госпожица Шунмейкър, стоеше край прозореца с развълнуван и тревожен вид. Брат й Кларънс, насочил вещо револвера от бедро, се взираше напрегнато в леглото. А изпод него като костенурка, показваща се от черупката си, бавно изпълзяваше очилатата глава на Незаменимия Бакстър.