П. Г. Удхаус
Гръм и мълнии в Бландингс (3)

I

По мнението на поета Калвърли, изразено в неговата безсмъртна „Ода на тютюна“, няма горест на тоя свят, която да не се разсее под благотворното въздействие на тютюневия дим. Рони Фиш би оспорил това твърдение. В третото утро на своя престой в замъка Бландингс, с топка за тенис в ръка, която бе взел с намерението да тупка пред себе си като средство за стимулиране на мисълта, той бродеше из имението и пушеше цигара от цигара. Но тютюнът, макар и скъп турски сорт, ни най-малко не ободряваше печалния му дух. Настоящето му изглеждаше сиво, а бъдещето — мрачно и безнадеждно. Той крачеше из обляния в слънце парк, тупкаше своята топка и стенеше беззвучно.

В положителната страна на баланса му можеше да се запише едно-единствено перо: Хюго беше в замъка. Оттук следваше утехата, че високият и ловък пройдоха не се намира в Лондон, за да упражнява своя фатален чар върху Сю. И с това добрите новини се изчерпваха. В крайна сметка дори след елиминирането на Хюго в метрополията оставаше една огромна популация от зрели мъже, всичките до един или познати на Сю, или напиращи да се запознаят с нея. Бясното куче Пилбийм например. Нищо чудно този сатир вече да е преминал към по-решителни стъпки от писането на писма и изпращането на букети. Опустошителна мисъл.

Но дори и да не беше така, дори Сю, вярна на дадената дума, целомъдрено да отблъскваше попълзновенията на тълпите млади негодяи, изплезили езици край нея и размахващи покани за обеди и вечери, приближаваше ли това дори на милиметър заветната цел?

С идването си в замъка Бландингс Рони прекрасно съзнаваше, че се впуска в предприятие, от успеха или провала на което щеше да зависи дали бъдещето му ще представлява застлана с рози пътека или сурова, безводна пустиня. А засега усилията му да спечели милостта и благоразположението на вуйчо Кларънс не се увенчаваха и с полъх на успех. В случаите, когато се озоваваше в компанията на лорд Емсуърт, последният изобщо не забелязваше присъствието му или по-скоро се връзваше на фльонга да не го забелязва. Очевидно финансовият колапс на клуб-вариете „Пеперуда“ бе повлиял убийствено на котировките му на местния пазар. Привилегированите акции Фиш, дори по най-оптимистична преценка, едва ли достигаха повече от трийсет-трийсет и пет процента от номинала.

Увлечен в подобни разсъждения и в напразни опити да си представи картина, в която един великодушен вуйчо го потупва с лявата ръка по рамото, защото дясната му е прекалено заета с писането на чекове, той се бе отдалечил на известно разстояние от замъка и тъкмо минаваше покрай някаква обрасла с шубраци долчинка, когато окото му бе привлечено от странен обект.

Това бе голяма жълта каравана. Какво, запита се младежът, може да прави една каравана на територията на имението?

За да си помогне в намирането на отговора, той запрати своята топка за тенис по нея. Като резултат вратата се отвори и отвътре надникна една очилата глава.

— Ало! — рече главата.

— Ало! — отвърна Рони.

— Ало!

— Ало!

Диалогът заплашваше да прерасне в тиролска песен, но за щастие точно в този момент слънцето се скри зад облак и Рони, заслепяван досега от блясъка на очилата, успя да разпознае техния притежател.

— Бакстър! — възкликна той.

Това бе последният човек, когото очакваше да срещне в околностите на замъка. Той бе чул всичко за кавгата преди година-две и знаеше, че ако собствените му акции вървят ниско пред лорд Емсуърт, то тези на Незаменимия Бакстър направо кучета ги яли. И ето че наглецът все пак си беше тук, ни лук ял, ни лук мирисал, и си подаваше главата от разни каравани.

— А, Фиш!

Рупърт Бакстър се спусна по стъпалата. Той беше мургав млад мъж с високомерно изражение, което винаги бе дразнило Рони.

— Какво правиш тук? — попита Рони.

— Случайно си прекарвам лятната отпуска на къмпинг по тия места. И като се озовах снощи близо до Бландингс, реших, че няма да е зле да посетя имението, където съм прекарал толкова много щастливи дни.

— Ясно.

— Случайно да знаете къде бих могъл да намеря лейди Констанс?

— Не съм я виждал от закуска. Вероятно е някъде наоколо.

— Ще отида да се поразтърся. Надявам се, няма да ви затрудни, ако й споменете, че съм тук.

И Незаменимия Бакстър чевръсто се отдалечи, целенасочен както винаги. Рони размисли за момент как би реагирал вуйчо му Кларънс, ако случайно свиеше зад някой ъгъл и се сблъскаше с тази отломка от мъртвото минало, като си помечта да присъства на тази сцена с фотоапарат в ръка. Сетне пъхна нова цигара в цигарето си и продължи напред.

II

Пет минути по-късно лорд Емсуърт, облакътен безметежно на разтворения прозорец на библиотеката и вдишващ свежия утринен въздух, получи неприятен шок. Той можеше да се закълне, че е видял бившия си секретар Рупърт Бакстър да прекосява чакълестата алея и да влиза през парадния вход.

— Мили Боже — промълви лордът.

Единственото обяснение, което му идваше наум, бе, че след като собственикът му е преживял фатален инцидент, духът на Бакстър се е върнал да тормози замъка вместо семеен призрак. Да се предполага, че самата телесна обвивка би могла да се намира тук, бе недопустимо. Когато човек изритва секретаря си от своя дом, задето го е обстрелвал със саксии през малките часове на нощта, той не очаква от него посещения на вежливост. Бръчка проряза челото на Негова светлост. С видението на някой от предците си той все някак можеше да се примири, но мисълта за призрака на Рупърт Бакстър, витаещ из замъка Бландингс, никак не му допадна. Той реши да посети сестра си Констанс в нейния будоар и да се посъветва с нея по въпроса.

— Констанс, скъпа.

Лейди Констанс вдигна очи от писмото, което пишеше. Тя цъкна раздразнено с език, тъй като не понасяше да я прекъсват насред кореспонденцията й.

— Какво има, Кларънс?

— Няма да повярваш, скъпа, какво невероятно преживяване имах току-що. Гледах си навън през прозореца на библиотеката и изведнъж… нали помниш Бакстър?

— Разбира се, че си спомням господин Бакстър.

— Е, неговият призрак току-що прекрачи прага на замъка.

— Какви ги плещиш, Кларънс?

— Казвам ти, гледах навън през прозореца на библиотеката и най-неочаквано видях…

— Господин Бакстър — обяви Бийч, разтваряйки широко вратата.

— Господин Бакстър!

— Добро утро, лейди Констанс. — Рупърт Бакстър пристъпи напред с жизнерадостно дружелюбие, струящо и през двете лещи на очилата му. Сетне зърна смразената фигура на своя бивш работодател и видимо охладня. — Ъъ… добро утро, лорд Емсуърт — рече, проблясвайки сурово със стъклата.

Настъпи пауза, през която лорд Емсуърт нагласи с треперещи ръце пенснето си и впери безмълвен взор в посетителя. Той не даде никакъв външен израз на облекчението, което несъмнено изпълваше душата му при откритието, че Рупърт Бакстър все още населява грешната земя.

Бакстър пръв наруши неловкото мълчание.

— Случайно си прекарвам лятната отпуска на къмпинг по тия места, лейди Констанс, и тъй като снощи се озовах с караваната недалеч от Бландингс, реших, че няма да е зле…

— Но разбира се, как иначе! Никога нямаше да ви простим, ако не бяхте се отбили да ни навестите. Нали, Кларънс?

— Мм?

— Казвам нали така?

— Нали така какво? — запита лорд Емсуърт, който все още не беше се даврандисал.

Лейди Констанс сви устни и за миг изглеждаше напълно вероятно, че красивата сребърна мастилница на писалището й ще бъде запокитена по главата на брат й. Но тя бе силна жена и заглуши порива в себе си.

— Значи пътувате с каравана, господин Бакстър?

— Точно така. Оставих я в парка.

— Е, тогава, разбира се, ще трябва да отседнете при нас. Замъкът — продължи тя, като повиши глас, за да надделее над нечленоразделното бълбукане, започнало да се разнася от устните на брат й — понастоящем е почти празен. Ще трябва да ни погостувате поне до първото градинско увеселение, което е в средата на идния месец. Още сега ще изпратя някого да ви донесе нещата.

— Извънредно мило от ваша страна.

— Радвам се, че ви виждаме отново сред нас. Нали, Кларънс?

— Мм?

— Казвам, нали?

— Кое?

Ръката на лейди Констанс запърха над мастилницата като примираща пеперуда.

— Не е ли чудесно — повтори тя, като улови погледа на брат си и го прикова с нетрепващ взор, — че господин Бакстър е отново в замъка?

— Аз ще прескоча да нагледам свинята — каза лорд Емсуърт.

След оттеглянето му в стаята увисна тишина, каквато би последвала изнасянето на ковчег. Лейди Констанс побърза да разведри атмосферата.

— О, господин Бакстър — рече тя, — толкова съм щастлива, че успяхте да дойдете. И колко умно от ваша страна да използвате каравана. Така никой няма да сметне пристигането ви за нагласено.

— Същото си помислих и аз.

— Вие мислите за всичко.

Рупърт Бакстър отиде безшумно до вратата, отвори я и след като се увери, че отвън не се спотаяват любопитни уши, се настани в един стол.

— Затруднения ли имате, лейди Констанс? Писмото ви ми прозвуча доста тревожно.

— Да, господин Бакстър, аз съм в страшна безизходица.

Ако Рупърт Бакстър бе по-различен тип мъж, а лейди Констанс — друг тип жена, то в този момент той вероятно би я потупал по ръката, но в случая се задоволи само да придърпа стола си с няколко сантиметра по-близо до нейния.

— Има ли нещо, с което мога да бъда полезен?

— Вие сте единственият, който може да ми помогне. Но ми е трудно да се обърна към вас с такава молба.

— Бих сторил всичко. Стига да е по силите ми…

— О, сигурна съм, че е напълно по силите ви.

Рупърт Бакстър придърпа стола си още малко напред.

— Кажете ми.

Лейди Констанс се поколеба.

— Толкова е необичайно да искаш подобно нещо…

— Моля ви!

— Добре… случайно да познавате брат ми?

Бакстър я изгледа озадачено. В следния миг обяснението за странния въпрос просветна в ума му.

— А, имате предвид сър…

— Да, да, да. Не става дума за лорд Емсуърт, разбира се, а за брат ми Галахад.

— Никога не съм го виждал. Спомням си, че посети замъка на два пъти за периода, през който бях секретар на лорд Емсуърт, но колкото и да е странно, това все се случваше през почивните ми дни. Той тук ли е сега?

— Да. Довършва своите спомени.

— Наскоро прочетох в един вестник, че се е заел да опише историята на своя живот.

— И ако знаехте що за живот е бил това, щяхте веднага да разберете причината за безпокойството ми.

— Разбира се, дочух някои истории — отвърна Бакстър с деликатна предпазливост.

Лейди Констанс почти закърши ръце.

— Тази книга от начало до край е пълна с клеветнически анекдоти, господин Бакстър. За нашите най-близки приятели. Ако тя види бял свят, никой от тези хора няма повече да ни продума. Галахад, както става ясно, е познавал всички в Англия по времето, когато са били млади и безразсъдни, и което е по-лошо — помни като слон всичко особено безразсъдно и недостойно, което са извършили. Затова…

— Затова искате от мен да се добера до ръкописа и да го унищожа?

Лейди Констанс разтвори широко очи, поразена от подобна проницателност. Разбира се, каза си тя, би трябвало да се досети, че няма да е нужно да дава дълги обяснения на Рупърт Бакстър. Неговият ум бе като прожектор, сновящ в мрака и осветяващ всичко, до което се докосне.

— Да — промълви тя. — Знам — побърза да добави — колко необичайно изглежда на пръв поглед…

— Ни най-малко.

— … а и лорд Емсуърт отказва да стори каквото и да било.

— Разбирам.

— Знаете какъв е, когато ситуацията изисква незабавни действия. Тъй инертен. Така безпомощен. Толкова вял и крайно неадекватен. Господин Бакстър, вие сте единствената ми надежда.

Бакстър свали очилата си, избърса ги и ги върна на носа си.

— За мен ще е удоволствие, лейди Констанс, да ви бъда полезен с всичко, което е в моите възможности. А завладяването на този ръкопис ми се вижда елементарна задача. Но сигурна ли сте, че това е единственото съществуващо копие?

— Да, да. Напълно. Галахад сам ми каза, че ще го даде за преписване едва когато го завърши изцяло.

— В такъв случай можете да забравите тревогите си. Това бе миг, в който лейди Констанс би дала много за таланта на древните оратори. Тя потърси думи, достатъчно силни, за да изразят чувствата й, но напразно.

— О, господин Бакстър! — бе всичко, което успя да каже.

III

Безцелно бродещите нозе на Рони Фиш го отвеждаха на запад. Като естествен резултат от това не след дълго до ноздрите му достигна познат всепроникващ аромат и той откри, че се намира недалеч от уединената резиденция, използвана от Императрицата на Бландингс едновременно като спалня и трапезария. Още няколко стъпки, и самото знаменито животно се разкри пред него в цялото си необятно великолепие. С ниско приведена глава, помахвайки жизнерадостно с опашка, Императрицата поглъщаше лек обяд.

Всеки обича да гледа как някой друг се храни. Вглъбен, Рони се облегна на оградата на кочината. Ръката му повдигна топката за тенис и с разсеяно врътване на китката я запрати по гърба на сребърната медалистка. Като намери приятния плющящ звук успокоителен за изтерзаните си нерви, младежът го стори отново. Истинско удоволствие бе да тупка по Императрицата. За разлика от някои мършави създания с гръб като бръснач, тя предоставяше на разположение обширни, гладки и пружиниращи телеса. Ето защо още няколко минути Рони продължи да тупка, докато в един миг осъзна с трепет, че този нов спорт стимулира мисълта. Постепенно — отпърво мъгляв, а след това все по-ясен и отчетлив — от глъбините на съзнанието му започна да изплува план.

Ако имаше нещо, което безпогрешно да намира пътя към сърцето на вуйчо Кларънс, от което той неминуемо да изпада в топло умиление, това бе вестта, че някой е решил да се върне към земята, към селото, към природата. Той обичаше да чува за хора, които желаят да се върнат към земята. Ами ако човек отидеше при стареца, признаеше му, че е прозрял истината и е напълно съгласен с него, че бъдещето на Англия изцяло зависи от това да се спре бягството към градовете и после му поискаше едно хубаво, тлъсто парче капитал, с което да основе ферма?

Проектът за основаване на ферма със сигурност щеше да… Стоп! Нова идея на хоризонта. Да, ето я и нея, и не идея, а истинско бижу. Не каква да е ферма, а свинеферма! Нямаше ли вуйчо Кларънс да подрипне от радост и да почне да ръси необуздано злато връз всеки, пожелал да заживее на село и да отглежда тлъсти розови прасета? Рони бе готов да заложи последния си чифт ръкавели, че щеше и още как. А после, когато паричките се озовяха на сигурно място в сметката на Роналд Овърбъри Фиш в банка „Кокс“ — пълен напред към Сю и сватбените фанфари.

С едно мелодично „пляс“ младежът запрати за последен път топката по доволно розовеещия гръб на Императрицата. После, почти без да стъпва по земята, по която доскоро бе влачил нозе, се отдалечи да нахвърля последните детайли на своя план, преди да го пусне в действие.

IV

Често се случва при прилив на подобно вдъхновение човек не след дълго да погледне на трезва глава разсъжденията си и да открие в тях фатален пропуск. Но нищо от този род не помрачи радостта на Рони Фиш.

— Такова… вуйчо Кларънс — изрече той, нахлувайки в библиотеката около половин час по-късно.

Лорд Емсуърт бе дълбоко потопен в последния брой на седмичен вестник със свинска насоченост. Когато вдигна поглед от него, Рони успя да забележи, че изражението му е всичко друго, но не и дружелюбно. Това обаче не го смути ни най-малко. Той знаеше, че не след дълго тези очи ще се налеят с прочувствени сълзи. И ако в момента лорд Емсуърт трудно можеше да позира за портрет на великодушен вуйчо, то в най-скоро бъдеще в облика му щеше да настъпи коренна промяна.

— Такова, вуйчо Кларънс, по въпроса за оня мой капитал.

— Оня какво?

— Моят капитал. Парите ми. Сумите, на които ти си попечител. И дяволски добър попечител при това — добави великодушно Рони. — Е, обмислях аз нещата надълго и на широко и искам, ако нямаш нищо против, да ми отпуснеш част от тях за една работа, дето съм си я наумил.

Засега той все още не очакваше очите да се просълзят и не остана изненадан. През стъклата на вуйчовото му пенсне те изглеждаха като две стриди в аквариум.

— Пак ли някой нощен клуб?

Гласът на лорд Емсуърт бе хладен и Рони побърза да го отклони от тази идея.

— Не, не. Нищо подобно. Нощните клубове са вятър работа. Изобщо не биваше да се захващам. Ако трябва да бъда откровен, вуйчо Кларънс, напоследък съм страшно разочарован от Лондон като цяло. В провинцията е истината, тъй мисля аз. Това бягство към градовете трябва най-сетне да се изкорени. Англия се нуждае от повече мъже, които да се върнат към земята. Тогава и само тогава нещата ще си дойдат на мястото.

Рони започна да долавя първите определени боцвания на смътна тревога. Това бе мястото, на което по негова преценка процесът на затопляне трябваше да се задейства. А ето че очите на събеседника му си оставаха не по-малко стридести отпреди. Той се почувства като актьор, очакващ буря от аплодисменти, а слизащ от сцената след страстния си монолог сред гробна тишина. Хрумна му, че с възрастта роднината му може би е взел да не дочува.

— Към земята — повтори той, повишавайки глас. — Повече мъже, които да се върнат назад към земята. Ето защо ми трябва малко капитал, за да основа ферма.

Той събра сили за върховното откровение.

— Искам да гледам прасета — изрече благоговейно.

Нещо не беше наред. Не можеше повече да отвръща лице от истината. Вместо да подрипва от радост и да сипе злато, вуйчо му само се кокореше насреща му по все по-неприятен начин. Лорд Емсуърт си бе свалил пенснето, за да го избърше, и Рони отбеляза, че в оголено състояние очите му го гледаха дори по-неприязнено, отколкото можеше да се види през стъклата.

— Прасета! — изкрещя той, борейки се с надигащата се в гърдите му паника.

— Прасета?

— Прасета.

— Ти искаш да гледаш прасета?

— Да, прасета! — нададе отчаян вопъл Рони. И някъде от съкровените си дълбини успя да изкопае и прикрепи на лицето си една угодническа усмивка.

Лорд Емсуърт закрепи пенснето обратно на носа си.

— И предполагам — рече задавено той, треперейки от плешивото си теме до подметките на просторните си обувки, — че когато се обзаведеш с тях, по цял ден ще ги замерваш с тенисни топки по гърбовете?

Рони преглътна на сухо. Ударът беше суров. Угодническата усмивка се задържа като прикрепена с карфици на устните му, но очите му гледаха окръглени от ужас.

— Какво? — изрече немощно той.

Лорд Емсуърт се изправи. Тъй като упорито настояваше да носи старата си ловна куртка с дупки на лактите и калните си градинарски панталони, той трудно се покриваше с представата за разгневен феодал, но все пак, доколкото одеянията му позволяваха, ефектът бе внушителен. Сега той се изпъна в целия си немалък ръст и от тази висота хвърли гибелен взор към своя племенник.

— Видях те! Бях се запътил към кочината и те съзрях да стоиш там и да мяташ пъклените си топки по гърба на моята свиня. Топки за тенис! — От стъклата на пенснето му сякаш струяха огнени езици. — Даваш ли си сметка, че Императрицата на Бландингс е изключително притеснително, деликатно, лесно възбудимо животно, предразположено при най-лекия дразнител да откаже да се храни? С твоите малоумни игрички можеше да сринеш постигнатото с цената на многомесечни усилия!

— Съжалявам…

— Каква полза от твоите съжаления?

— Не съм и помислил, че…

— Ти никога не мислиш. Това ти е лошото. Свинеферма! — Извиси глас лорд Емсуърт в неистов фалцет. — Ти не можеш да ръководиш свинеферма. Не ставаш за свинеферма. Не си достоен за свинеферма.

Рони Фиш се добра с мъка до масата и опря длани о нея. Главата му се въртеше. По една точка в мислите му цареше относителна яснота, а именно, че вуйчо му Кларънс не го намира идеално приспособен да ръководи свинеферма, но всичко останало тънеше в мъгла. Имаше чувството, че е стъпил върху нещо, което изведнъж е избухнало с трясък.

— Ей! Какво става тук, по дяволите?

Думите, произнесени със свадлив глас, принадлежаха на Достопочтения Галахад. Тон работеше в малката библиотека при открехната врата и справедливо подразнен от долитащите гласове, смутили литературния му труд, бе излязъл да въведе ред.

— Не можеш ли да си изнасяш тирадите, когато няма да ми пречиш да работя, Кларънс? — възнегодува той. — За какво е цялата тя дандания?

Лорд Емсуърт още не беше преглътнал оскърблението.

— Той ми замерва свинята с топки за тенис!

Сър Галахад не се впечатли. По лицето му не се изписа неистов ужас.

— Да не искаш да кажеш — произнесе строго той, — че цяла сутрин не ми даваш да се съсредоточа само заради твоето проклето прасе?

— Категорично ти забранявам да наричаш Императрицата проклето прасе! О, небеса! — извика в потрес лорд Емсуърт. — Нима никой от семейството ми не може да проумее, че тя е най-забележителното животно в цяла Великобритания? Няма друга свиня в историята на селскостопанската изложба в Шропшир, която да е печелила сребърния медал две поредни години. Това е нечуван подвиг. А Императрицата на Бландингс има всички изгледи да го стори, стига хората да я оставят на мира и да не я замерят непрестанно с топки за тенис.

Сър Галахад свъси чело и поклати укорително глава. Оптимизмът у собственика на едно расово животно сам по себе си заслужаваше всячески похвала, но той бе мъж, привикнал да гледа фактите в очите. В своя дълъг и изпъстрен със събития живот бе станал свидетел на не една попарена надежда, а освен това си имаше своите суеверия и едно от тях бе, че да си броиш пилците отрано носи лош късмет.

— Не бъди толкова самоуверен, момче — каза сериозно той. — Оня ден се отбих в „Гербът на Емсуърт“ за халба бира и там някакъв тип предлагаше три към едно на всеки желаещ в полза на кандидатка на име Гордостта на Мачингъм. Висок риж юначага, кривоглед с едното око и доста на градус.

Потресен от тази вест, лорд Емсуърт забрави Рони, забрави тенисните топки, забрави всичко освен дълбоката неправда, отравяла тъй дълго неговите дни.

— Гордостта на Мачингъм принадлежи на сър Грегъри Парслоу — рече той — и няма съмнение, че човекът, предлагал тези смехотворни залози, е бил неговият свинар Джордж Сирил Ненагледния. Както знаеш, навремето той работеше при мен, но Парслоу го примами по най-долен и безскрупулен начин с обещания за по-висока надница. — Чертите на лорд Емсуърт бяха добили свирепо изражение. Мисълта за Джордж Сирил — свинаря-клетвопрестъпник, неизменно пронизваше сърцето му като с шиш. — Това бе най-пъкленият и недобросъседски замисъл, осъществяван някога под слънцето.

Сър Галахад подсвирна.

— Ето какво било. Значи свинарят на Парслоу ходи наляво и надясно и предлага залози, което е в нарушение на правилата, както разбирам?

— Решително да. Гордостта на Мачингъм взе втора награда миналата година, но тя далеч отстъпва пред Императрицата.

— Тогава те съветвам да не изпускаш изпод око това твое прасе, Кларънс — рече убедено Достопочтеният Галахад. — Всичко това може да означава само едно. Парслоу не се е отказал от старите си номера и се готви да подложи динена кора на Императрицата.

— Каква динена кора? Императрицата отказва динени кори. Много са й груби.

— Ще я изпорти преди състезанието. Или, в случай че не успее, просто ще я задигне.

— Не говориш сериозно.

— Говоря и още как. Стара лисица е той и е хлъзгав като желирана змиорка. Трябва да ти кажа, че го познавам от трийсет години и мога най-тържествено да заявя, че ако родната му баба участваше в състезание за угоени свине и на него му изнасяше да я извади от класацията, той би й наръсил упойка в помията, без да му трепне окото.

— Боже мой! — промълви лорд Емсуърт, дълбоко поразен.

— Нека ти разкажа една малка историйка от неговите младини. Неколцина приятели имахме навика да се събираме в „Черният лакей“ в онези дни — сега вече кръчмата отдавна е съборена — и да се обзалагаме чие куче ще улови повече плъхове в стаичката зад бара. Е, пуснах аз веднъж моя Таузър, възхитителен звяр, срещу неговия Банджо, при сто лири на калпак. И когато всичко беше готово и плъховете се разтичаха под носа на Таузър, проклет да съм, ако той просто не му тегли една дълга прозявка и не се килна на хълбок да си похърка. Свирках му, виках го… Таузър, Таузър… Напразно. Спи като пън. И моето твърдо убеждение е, че точно преди схватката младият негодник Парслоу го е дръпнал настрана и го е натъпкал с три кила шницел. Не можех да докажа нищо, разбира се, но подуших устата на животното и имах чувството, че съм отворил кухненската врата на евтин ресторант в Сохо през знойна лятна нощ. Ето какъв човек е твоят Парслоу.

— Галахад!

— Свята истина. Можеш да прочетеш за случката в моята книга.

Лорд Емсуърт се олюляваше към вратата.

— Боже мой! Кой би могъл да помисли… Трябва незабавно да говоря с Пърбрайт. Не съм и подозирал… И през ум не ми е минавало, че…

Вратата се затвори зад гърба му. Сър Галахад, на път да се върне към своите литературни занимания, бе възпрян от гласа на своя племенник Роналд.

— Вуйчо Гали!

Розовото лице на младежа пламтеше в гъста руменина, а в очите му се бе появил странен блясък.

— Какво има?

— Нали не мислиш, че сър Грегъри наистина може да се опита да открадне Императрицата?

— Напротив, момчето ми, напротив. Казвам ти, че го познавам вече трийсет години.

— Но как?

— Ами като се промъкне някоя нощ до кочината и я отведе.

— А после ще я скрие някъде, така ли?

— Да.

— Но все пак, такова голямо животно… Със същия успех би могъл да влезе в зоологическата градина и да си изнесе слон под мишница.

— Не се чуваш. Тя има халка в носа, нали така?

— Искаш да кажеш, че сър Грегъри просто ще я улови за тая халка и тя послушно ще затопурка след него?

— Разбира се. Точно както Пъфи Бенгър и аз откраднахме свинята на стария Уивънхоу в нощта на бала в Хамър Ийстън през деветдесет и пета. Навряхме я в спалнята на Плъг Башъм. Това е най-лесното нещо на света, и петгодишно дете би могло да се справи.

И Достопочтеният Галахад се оттегли в малката библиотека, а Рони се свлече безсилно в креслото, от което неотдавна лорд Емсуърт тъй величествено се бе надигнал. Изпитваше настоятелна нужда да седне, зашеметен от току-що озарилата го идея. Нейната брилянтност почти го плашеше. Хрумването за свинефермата вече бе показало, че го бива в идейно отношение, но той дори за миг не бе подозирал, че ще се окаже чак толкова надарен.

— А стига, бе! — каза Рони.

Можеше ли…

Защо пък не?

Ами ако…

Не, невъзможно.

Дали? И защо? Защо в крайна сметка да е невъзможно? Какво му пречеше да опита? Да се промъкне навън тази нощ, следвайки вещите напътствия на вуйчо си Галахад, да отвлече Императрицата от покоите й, да я скрие някъде за ден-два, а после триумфално да я възвърне в ръцете на безутешния й собственик? Какъв би бил резултатът? Щеше ли вуйчо Кларънс да се разхлипа на рамото му, или не? Щеше ли да сметне, че няма отплата, достойна да възнагради неговия благодетел, или не? С абсолютна сигурност щеше. А тогава привилегированите акции Фиш автоматично хвръкваха до небесата. Малкият проблем с отпускането на начален капитал се разрешаваше от само себе си. Златото бликваше неудържимо от ковчезите на Емсуърт.

Но можеше ли да се осъществи? Рони се насили да изследва замисъла безстрастно, търсейки възможни спънки.

Такива не се забелязваха. Пъргавият му ум начаса откри подходящо място за скривалище — запустелия лесничейски дом в западните покрайнини на имението. Никой не ходеше там. Императрицата щеше да е в безопасност като в банков сейф.

Риск от разкриване… Откъде-накъде? Кой би си помислил да свърже Роналд Фиш с подобна немислима афера?

Храненето на животното…

Лицето на младежа посърна. Да, ето тук най-сетне срещна спънка. Това действително пораждаше затруднения. Той имаше твърде смътна представа какво ядат прасетата, но знаеше, че каквото и да е то, нуждите им са съществени. По-добре изобщо да не се захваща, ако лорд Емсуърт щеше да получи обратно една изпосталяла Императрица. Кухнята трябваше да се поддържа на досегашното кулинарно равнище, или начинанието губеше всякакъв смисъл.

За пръв път в душата му се прокрадна съмнение относно достойнствата на озарилата го идея. Със сключени вежди той огледа книжните лавици и накрая измъкна един том, озаглавен „Прасета и как да печелим от тях“. Само бегъл поглед върху страница 61, и най-лошите му опасения се потвърдиха.

— Майко мила — прошепна той при вида на изброените ечемични, царевични и картофени ястия, цвекло, обезмаслено и пълномаслено мляко. Очевидно това не бе работа за сам човек. Тя изискваше не само вдъхновен инициатор, но и ревностен помощник.

Но на кого можеше да се спре за тази отговорна роля?

На Хюго?

Макар и в много отношения идеален съучастник за подобен род дела, Хюго Кармъди имаше своите недостатъци, които решително го изключваха от числото на кандидатите. Да назначи Хюго за свой адютант, би означавало да разкрие пред него мотивите, залегнали в дъното на начинанието. А ако той узнаеше, че неговата, на Рони, цел е да набере достатъчно средства, за да сключи брак, то до двайсет и четири часа новината щеше да е обиколила Шропшир надлъж и шир. Като се изключи отпечатването на първата страница на „Дейли Мейл“ или транслацията по националното радио, най-сигурният начин човек да даде гласност на нещо, което би предпочел да запази в тайна, бе, като го сподели с Хюго Кармъди. Не, всеки друг, но не и Хюго.

Кой тогава?…

Охо!

Рони Фиш подрипна от креслото, отметна назад глава и от гърлото му се разнесоха трели на радост, тъй пронизителни и звънки, че вратата на малката библиотека отхвръкна като на пружина.

На прага се показа мъж на словото, вкиснат като мечка след зимен сън.

— Стига с тоя проклет шум! Как, по дяволите, да работя при такава дандания?

— Съжалявам, вуйчо, просто си мислех за нещо.

— Ами мисли за нещо друго. Как се пише „упоен“?

— С „о“ по средата.

— Благодаря — каза Достопочтеният Галахад и се скри отново.

V

В своята стаичка, свалил от плещите си грижи и официално сако, икономът Бийч седеше по тиранти и се наслаждаваше на заслужения покой на мъж, който е излъскал всичките сребърни прибори и няма повече задължения чак до обяд. В една клетка на перваза на прозореца весело пееше синигер, но това не пречеше на Бийч да се вглъби в страницата за конни надбягвания на „Морнинг Поуст“.

Внезапно той се изправи с разтуптяно сърце. Откъм вратата се бе разнесло остро почукване, а резките шумове открай време му действаха неблагожелателно. След миг вътре нахълта господин Роналд Фиш, племенникът на неговия работодател.

— Здрасти, Бийч.

— Да, сър?

— Зает ли си?

— Не, сър.

— Просто ми хрумна да намина край теб.

— Да, сър.

— Да си побъбрим.

— Много добре, сър.

Макар да разговаряше в обичайния си безупречен маниер, вътре в себе си икономът далеч не беше спокоен. Не му се нравеше видът на Рони. Струваше му се, че съзира у своя посетител известна трескавост, изразяваща се в потръпване на крайниците и склонност към оцъкляне в погледа. Кръвното налягане на младежа изглеждаше повишено, а розовият оттенък по бузите му бе далеч по-наситен от нормалното, което и така си беше над нормалното.

— Отдавна не сме сядали да си побъбрим ей тъй на воля, Бийч.

— Да, сър.

— И досега помня как като момче по цял ден влизах и излизах от тази твоя стаичка.

— Да, сър.

По всичко личеше, че младият мъж е обхванат от чувство на дълбоко умиление. Той въздъхна като столетник, връщащ се към отдавна отминали скъпи неща.

— Златни дни бяха, Бийч.

— Да, сър.

— Без грижи. Без тревоги. А дори и да съм имал някоя тревога, винаги можех да я споделя с теб, нали така?

— Да, сър.

— Спомняш ли си как веднъж се скрих тук, когато вуйчо Гали ме гонеше по петите, задето му бях сложил кабарчета на стола?

— Да, сър.

— На косъм ми се размина тогава, но ти ме спаси. Беше предан и непоклатим. Един на милиони. Винаги съм смятал, че ако на света имаше повече хора като теб, животът щеше да е песен.

— Правех каквото мога, за да задоволя очакванията ви, сър.

— И как успяваше само! Никога не ще забравя добрината ти в онези стари дни, Бийч.

— Изключително мило от ваша страна да го кажете, сър.

— А после, с отминаването на годините, аз също, без да жаля сили, се постарах да ти се отплатя с каквото мога. Помниш ли, когато ти подшушнах за Блакбърд на ноемврийските надбягвания в Манчестър?

— Да, сър.

— Дебела пачка прибра тогава.

— Капиталовложението се оказа крайно изгодно, сър.

— Да. И като си помисля сега, извръщайки поглед назад, ние двамата неизменно сме стояли рамо до рамо, всеки готов да помогне на другия в беда. Ти положително винаги си бил готов да ми се притечеш на помощ.

— И вярвам, че и за в бъдеще ще е така, сър.

— Знам, Бийч. Ти просто не би могъл другояче. И тъкмо това — рече Рони, дарявайки го с признателна усмивка — ме прави тъй уверен, че когато открадна свинята на вуйчо, ти ще си до мен и ще ми помагаш да я храня, докато не настъпи часът да я върна обратно.

Лицето на иконома не бе от онези, по които емоциите пробягват като слънчеви зайчета. Трябваше да мине известно време, докато изразът на тотално изумление овладее закръглената му повърхност. Той се бе разстлал над около две трети от нея, когато Рони продължи нататък.

— Виждаш ли, Бийч, между нас казано, решил съм да отмъкна Императрицата, да я скрия в изоставеното лесничейство и да я държа там, докато вуйчо Кларънс не вземе да се тръшка и да предлага мило и драго за откриването й. Тогава ще я намеря и ще му я доведа, като по този начин ще си спечеля вечната му признателност и ще го поставя в подходящо разположение на духа, за да се раздели с онази част от моите капитали, която искам да измъкна от него. Схващаш ли?

Икономът примигна. Той явно се бореше да потисне у себе си надигащото се подозрение, че разсъдъкът му е започнал да се помрачава. Рони кимна с разбиране на усилията му да си върне дар словото.

— Искаш да кажеш, че това е замисълът на века? Прав си. Така е. Но той е също така замисъл, изискващ съдействието на всеотдаен съратник. Проблемът е там, Бийч, че свине като Императрицата се хранят начесто и по много. А аз не мога да се справя сам с цялото продоволствено осигуряване. В това ще ми помогнеш ти като верен и добър приятел, какъвто винаги си бил.

От гърлото на иконома бе започнало да излиза глухо клокочене. Той хвърли към синигера поглед, преливащ от агонизираща молба, но птицата нямаше с какво да го утеши. Тя продължи замислено да чурулика сама на себе си, като човек, който се опитва да налучка полузабравена мелодия в банята.

— Няма да повярваш, ако ти кажа какви количества храна поглъщат — не млъкваше Рони. — Ето, това е една от книгите на вуйчо ми и вътре пише, че са им необходими най-малко по три килограма на ден, като тук не се броят млякото и триците, забъркани с помия.

Икономът най-сетне си възвърна изгубената словесност. Отпърво тя прие формата на плач на изплашено дете. Сетне дойдоха и думите.

— Но, господин Роналд!…

Рони впери в него невярващ поглед, потискайки нелепото съмнение.

— Да не искаш да кажеш, че ще ми обърнеш гръб, Бийч? Ти? Моят приятел от времето, когато ходех прав под масата? — Той се засмя. Всеки можеше да прозре нелепостта на подобно подозрение. — Разбира се, че не! Как изобщо ми мина през ума. Със своя остър интелект ти несъмнено вече си доловил, че освен дето ще ми направиш една добра услуга, от тази работа ще спечелиш и пари. Десет лири, Бийч, в мига, в който ми протегнеш лапата си. А никой не знае по-добре от теб самия, че десет лири, заложени на Бейби Боунс на надбягванията в Медбъри при сегашните ставки, ще се равняват на доста повече от стотачка след финала.

— Но, сър… Това е невъзможно… Дори насън не бих… Ако някога се разбере… Наистина, не мисля, че е редно да се обръщате към мен, господин Роналд.

— Бийч!

— Да, но наистина, сър…

Рони го прониза с взор.

— Помисли си добре, Бийч. Кой ти каза да заложиш на Креолската кралица в Линкълншир?

— Но, господин Роналд…

Напрегната тишина надвисна в тясната стаичка. Дори синигерът се умълча.

— Може би ще ти бъде интересно да научиш — каза Рони, — че тъкмо преди да напусна Лондон дочух някои вътрешни сведения за купата в Гудуд.

Сподавена въздишка се откъсна от устните на Бийч. Всички икономи са спортсмени, а Бийч беше иконом от осемнайсет години. Простата благодарност за минали услуги може и да не бе успяла да наклони везните, но това бе нещо коренно различно. Относно класацията за купата „Гудуд“ той отчаяно се луташе в мрака вече повече от седмица, без да може да стигне до удовлетворително решение.

— Джуджуби, сър? — прошепна плахо.

— Не, не е тя.

— Джинджър Джордж?

— И той не е. Не се мъчи, Бийч, никога няма да отгатнеш. Освен мен само още двама или трима души знаят името на победителя, но и ти ще го научиш в мига, в който върна свинята обратно и назова пред вуйчо си своята отплата. Защото това прасе има нужда да яде, Бийч. Е, какво ще кажеш?

В течение на една дълга минута икономът остана да се взира пред себе си безмълвен. После, сякаш чувстваше, че моментът изисква някакъв прост, символичен акт, отиде до клетката на синигера и я покри с парче зелено сукно.

— Само ми кажете какво точно се иска от мен, господин Роналд.

VI

Зората на един нов ден полека се прокрадваше над замъка Бландингс. От час на час светлината се усилваше, докато накрая, пронизвайки завесите на спалнята на Рони, не разбуди младежа от неспокойната му дрямка. Той се извърна лениво върху възглавницата. Смътно си припомняше, че е видял чудат сън, свързан с крадене на прасета. В този сън…

Той подскочи като ужилен върху постелята. Подобно на кофа студена вода, лисната в лицето му, бе дошло прозрението, че това не е никакъв сън.

— Олеле! — рече Рони, примигвайки.

Малко неща имат такъв тонизиращ ефект върху тежък на ставане млад мъж, както откритието, че през изминалата нощ е задигнал расова свиня. Като правило в този час той представляваше повече или по-малко безжизнена пихтия, докато състрадателни ръце не му поднесяха сутрешната чаша чай, но днес непривична бодрост разтърсваше от глава до пети драпираните му в пижама телеса. От училищните си години насам той нито веднъж не бе скачал от леглото, но сега го стори. Въпросната мебел, обикновено тъй неотразимо привлекателна за него, бе изгубила всякакво очарование.

Вече бе успял да вземе душ, да се избръсне и тъкмо си нахлузваше панталоните, когато тоалетът му бе прекъснат от появата на неговия стар приятел Хюго Кармъди. Изразът върху лицето на новодошлия нямаше как да се сбърка. Той сочеше ясно като етикет, че Хюго носи новини, и Рони, досещайки се за тяхното естество, се подготви да се стресне подобаващо.

— Рони!

— Да?

— Чу ли какво е станало?

— Не, какво?

— Нали знаеш онова прасе на вуйчо ти?

— Е, и?

— Изчезнало е.

— Изчезнало?

— Изчезнало! — рече натъртено Хюго. — Преди половин минута срещнах стареца в коридора и той ми каза. Решил да хвърли един поглед на зверчето преди закуска и като отишъл в кочината, от него ни следа.

— Нямало го?

— Да, нямало го.

— Как тъй?

— Ами ей тъй. Изобщо не било там. Изпарило се! Стаята била празна и леглото непобутнато.

— Да пукна дано! — рече Рони.

Той бе доволен от себе си. Чувстваше, че играе ролята добре. Напълно уместното недоверчиво изумление, преминаващо в нужния момент в потресено приемане на факта.

— Не изглеждаш много изненадан — отбеляза Хюго.

Рони бе уязвен. Обвинението бе чудовищно.

— Нищо подобно — извика той. — Изглеждам адски изненадан. И съм изненадан. Откъде-накъде няма да бъда изненадан?

— Добре де, щом казваш. Но все пак подскочи малко по-високо следващия път, когато ти донеса такива шокиращи вести. Между другото — продължи Хюго с видимо задоволство — дяволът не е чак толкоз черен. Винаги съм твърдял, че всяко зло е за добро. За мен поне този печален инцидент беше като оазис в пустиня, защото ми докара трийсет и шест часова отпуска. Старецът ме праща в Лондон да доведа детектив.

— Да доведеш какво?

— Детектив.

— Детектив!

Рони долови осезаемо свиване под лъжичката. В неговите сметки не влизаше участието на детективи.

— От Бюро за разследвания „Аргус“.

Безпокойството на Рони се усили. Нещата се очертаваха далеч по-сложни от очакваното. Той никога в живота си не бе имал работа с детективи, но бе чел достатъчно за тях. Те душеха навсякъде и откриваха улики, а той вероятно бе оставил подире си с лопата да ги ринеш.

— Естествено, ще ми се наложи да пренощувам в Лондон — продължи Хюго. — А колкото и да ми харесва тук, една вечер в града в никакъв случай не би ми навредила. Краката ми болезнено се нуждаят от раздвижване и малко танци ще повлияят живително на кръвообращението ми. Ще върнат цвета в туберкулозните ми страни.

— Чия беше идеята да се влачи тук тоя проклет детектив? — запита Рони. Съзнаваше, че излиза от безстрастната си роля, но бе разстроен и смутен.

— Моя.

— Твоя значи?

— Лично и неподправено моя. Аз я издигнах.

— Издигна я, казваш? — рече Рони и отправи към събеседника си бърз поглед, какъвто никой не би следвало да отправя към старите си приятели. — Е, хайде — добави мрачно. — Разкарай се, че искам да се облека.

VII

След една сутрин, посветена на единоборство с гузната си съвест, Рони Фиш се чувстваше като изцеден лимон. По времето, когато часовникът над конюшнята удари един часа, душевното му състояние наподобяваше това на осъден на смърт в деня на обесването. Той крачеше по долната тераса с приведена глава, трепвайки от време на време при внезапното изчуруликване на птица, и тъгуваше по Сю. Само пет минути с нея, мислеше си той, щяха да го направят нов човек.

В този момент на печално уединение един глас в непосредствена близост зад гърба му изрече неговото име.

— Рони.

Беше всичко на всичко братовчедка му Милисънт. Той въздъхна облекчено. За миг дори, терзан от нуждата на всеки престъпник да се довери, изпита порив да излее зловещата си тайна пред това момиче, с което от детинство го свързваше топла дружба, но бързо изостави намерението си. Някои неща не могат да се споделят. Не си струваше да закупи едно мимолетно облекчение на цената на вечно безпокойство и тревога.

— Рони, виждал ли си наскоро господин Кармъди?

— Кой, Хюго? Той замина за Лондон с влака в десет и половина.

— Заминал за Лондон? Че защо?

— За да води детектив от Бюро за разследвания „Аргус“.

— Да не би да е във връзка с изчезването на Императрицата?

— Да.

Милисънт се засмя. Идеята й допадаше.

— Бих искала да видя физиономията на стария Аргус, като разбере, че го викаме да издирва изгубени свине. Няма да се учудя, ако запрати по главата на Хюго някое кърваво петно или отпечатък от пръст.

Смехът й замря. На лицето й се появи израз на девойка, внезапно осенена от неприятна мисъл.

— Рони!

— Тук съм.

— Знаеш ли какво?

— Не.

— Тая работа ми намирисва.

— На какво?

— Ами не знам как ти се вижда на теб, но това Бюро за разследвания положително си има телефон. Защо тогава чичо Кларънс просто не е позвънил, за да им каже да изпратят някого?

— Може да не се е сетил.

— И на кого изобщо му е хрумнало да се вика детектив?

— На Хюго.

— И той сам е предложил да прескочи до града?

— Да.

— Така си и мислех — рече навъсено Милисънт.

— Какво искаш да кажеш?

Присвитите очи на Милисънт не предвещаваха нищо добро. Тя ритна безпричинно един минаващ червей.

— Тая работа не ми харесва — рече. — Откъде изведнъж тоя ентусиазъм? Започвам да подозирам, че нашият господин Кармъди си е имал особена причина да иска да прекара вечерта в Лондон. И мисля, че се досещам каква е тя. Чувал ли си някога за едно момиче на име Сю Браун?

Гърчът, обсебил телосложението на Рони, превъзхождаше по интензитет всички останали гърчове от тази сутрин, а те бяха много и не бяха за подценяване.

— Не е вярно!

— Кое не е вярно?

— Че между Хюго и Сю Браун съществува каквото и да било.

— Така ли? Защото аз пък го научих с абсолютна достоверност.

Това не беше щастливият ден на червея. Сега той бе допълзял до крака на Рони, който също го ритна. Безгръбначното остана с впечатлението, че от небето са започнали да валят обувки.

— Трябва да се обадя по телефона — каза внезапно Милисънт.

Рони почти не забеляза нейното оттегляне. Не може да е вярно, повтаряше си той. Сю ясно му бе заявила, че не е вярно, а нямаше начин тя да го лъже. Момичета като Сю не лъжат. И все пак…

Звукът на гонга за обяд се разнесе над градината.

Е, едно поне бе сигурно. За нищо на света нямаше да издържи тук, в Бландингс, докато натрапчиви догадки и подозрения тровеха разсъдъка му. Ако се метнеше в колата и отпътуваше в мига, в който приключеше този проклет обяд, до вечерта щеше да е в Лондон. Можеше да се отбие до апартамента на Сю, да получи за сетен път уверенията й, че Хюго Кармъди, макар и висок и ловък пройдоха, какъвто безспорно беше, и майстор на саксофона, за какъвто се представяше, не означава нищо за нея. А след това да я отведе на вечеря, по време на която да облекчи душата си от налегналото я бреме. И тогава, окрилен от нейната обич и съвет, можеше да литне обратно и да се върне в замъка за обяд на другия ден.

Разбира се, той беззаветно вярваше в нейната преданост, но при все това…

Рони влезе в трапезарията.