Мишел Уелбек
Възможност за остров (59)

Мястото беше заключено и паролата беше: елентерин.

Останах сам. Нощта се спускаше над езерото и самотата ми бе окончателна. Повече никога нямаше да има Фокс, нито друго куче с неговия генетичен код, той бе погълнат от тоталното унищожение, към което се насочвах и аз. Вече знаех със сигурност, че бях опознал любовта, тъй като опознавах страданието. За миг се сетих за животописа на Даниел; сега вече разбирах, че неколкоседмичното ми пътуване ми беше дало опростена, но изчерпателна представа за човешкия живот. Вървях цяла нощ и цял ден, после още една нощ и през по-голямата част от третия ден; от време на време спирах и гълтах една капсула минерални соли, пиех вода и отново потеглях; не чувствах никаква умора. Нямах кой знае какви познания по биохимия и психология, в рода на Даниеловците нямаше учени; знаех обаче, че у неохората преминаването към автотрофия бе съпътствано от редица структурни и функционални изменения на гладката мускулатура. В сравнение с човека аз бях по-гъвкав, по-издръжлив и с по-висока способност за самостоятелно функциониране. Естествено, и психологията ми беше различна; не знаех какво е страх и ако можех да страдам, то съвсем не изпитвах онова, което хората наричат съжаление; подобно чувство съществуваше в мен, но не бе свързано с никакъв мисловен образ. Вече чувствах някаква липса при спомена за ласките на Фокс, за начина, по който се сгушваше на коленете ми; за къпанията, разходките и най-вече за радостта в погледа му, която ме разтърсваше, защото ми бе чужда. Но това страдание и тази липса ми се струваха неизбежни просто защото съществуваха. Мисълта, че нещата са можели да бъдат и други, изобщо не ми минаваше през ума, така както не можех и да помисля, че една планинска верига, която виждам с очите си, може да изчезне и да бъде заместена с равнина. Осъзнаването на абсолютния детерминизъм вероятно ни различаваше най-много от нашите човешки предшественици. Също като тях и ние бяхме разумни машини; но противно на тях, ние съзнавахме, че сме само машини и нищо повече.

Вървях, без да мисля за нищо, около четирийсет часа, в главата ми бе пълна мъгла, водеше ме единствено споменът за маршрута по картата. Не зная какво ме накара да спра и да дойда на себе си; несъмнено странният пейзаж около мен. Бях недалеч от развалините на древния Мадрид, във всеки случай се намирах сред огромно асфалтирано пространство, стигащо чак до хоризонта; едва в далечината се виждаха ниски и голи хълмове. На места асфалтът се беше надигнал, образувайки гигантски бабуни, сякаш под въздействието на ужасна топлинна вълна, изригнала от дълбините на земята. Асфалтови ленти стърчаха нагоре, издигаха се на няколко десетки метра височина, пречупваха се и изчезваха в купища чакъл и черни камъни; метални останки и счупени стъкла покриваха пръстта. Отначало помислих, че се намирам до някакъв входен пункт на магистрала, но не виждах никакви пътни знаци и в крайна сметка разбрах, че това са развалините на летището Барахас. Продължавайки на запад, забелязах няколко останки от човешка дейност: телевизори с плосък екран, купчини строшени компактдискове, огромен рекламен билборд с певеца Давид Бисбал.

Вероятно в този регион радиацията все още бе твърде висока, това бе едно от най-бомбардираните места през последните етапи на междучовешкия конфликт. Разгледах картата си: намирах се съвсем близо до върха на пукнатината; ако исках да продължа в същата посока, трябваше да тръгна на юг и да мина през някогашния център на града.

На кръстовището на шосе M45 и P2 се забавих поради струпването на полуразтопени автомобили. Преминавайки през бившите депа на ИВЕКО, забелязах първите градски диваци. Бяха около петнайсетина, скупчени под металния навес на един хангар на около петдесет метра от мен. Насочих карабината и бързо стрелях; един от силуетите падна, останалите се скриха вътре в хангара. След малко се обърнах и видях, че двама предпазливо излизат навън, за да вкарат другаря си вътре в хангара — вероятно искаха да се угостят. Бях взел бинокъла и установих, че те са по-дребни и по-уродливи от онези в Аларкон; тъмносивата им кожа беше обсипана с брадавици и циреи — вероятно последица от радиацията. Във всеки случай те проявяваха същия ужас от неохората; тези, които срещах в развалините на града, побягваха, преди да се прицеля както трябва; все пак с удоволствие свалих пет-шест парчета. Повечето от тях бяха куци, но успяваха да се придвижват бързо, като понякога си помагаха с предните крайници; бях изненадан и дори смаян от това непредвидено гъмжило.

Животописът на Даниел така се беше сраснал с мен, че изпитах странно чувство, когато се озовах на улица „Обиспо де Леон“, където той за първи път се бе срещнал с Естер. Нямаше и следа от споменатия от него бар, всъщност улицата се състоеше от две черни полуразрушени стени, на една от които случайно имаше табела с името й. Хрумна ми да потърся и улица „Сан Исидор“, където на последния етаж в дом номер три се беше състояло партито по случай рождения ден на Естер, сложило край на връзката им. Спомнях си много добре плана на центъра на Мадрид по времето на Даниел; някои улици бяха напълно разрушени, други — запазени, нямаше никаква видима логика. Нужен ми бе около половин час, за да открия дома, който търсех; не беше разрушен. Качих се на последния етаж, вдигайки облаци прах. Нямаше мебели, завеси, килими; на пода се виждаха само няколко купчини изсъхнали екскременти. Замислен, обиколих помещенията, където Даниел бе изживял един от най-тежките моменти в живота си. Излязох на терасата, откъдето той бе наблюдавал градския пейзаж непосредствено преди да навлезе в това, което наричаше „финална права“. Естествено, не можех да не се замисля отново за любовната страст у хората, за нейната ужасяваща сила, за значението й в генетичната организация на вида. Днес гледката на овъглените, изтърбушени домове, на купищата чакъл и прах навяваха спокойствие и с мрачносивите си цветове приканваха към тъжно безразличие. От всички страни се виждаше едно и също, но знаех, че на югозапад, след като преодолея пукнатината и стигна до Леганес или Фуенлабрада, щях да започна прехода през Голямото Сиво Пространство. Естремадура и Португалия бяха изчезнали като отделни области. Последователните ядрени взривове, приливните вълни, циклоните, които се бяха изсипали над тази географска зона в продължение на векове, бяха изтрили напълно повърхността й и я бяха превърнали в обширна, слабо наклонена плоскост, която на сателитните снимки изглеждаше изцяло покрита с много светла прахообразна пепел. Тази наклонена плоскост се простираше на разстояние приблизително две хиляди и петстотин километра и стигаше до неизследван регион, разположен там, където са били Канарските острови; небето над него почти непрекъснато бе покрито с мъглявини и изпарения. Поради тези гъсти облачни пластове малкото сателитни снимки не даваха особено надеждна информация. Ланзароте можеше да е останал полуостров или да е станал остров, или да е изчезнал напълно; такива бяха в географски план данните за пътуването ми. В психологически план беше сигурно, че няма да ми стигне водата. Като вървях по двайсет часа в денонощие, можех да изминавам по петстотин и петдесет километра; нужни ми бяха две седмици, за да стигна до морето, ако то все още съществуваше. Не знаех доколко организмът ми издържа на обезводняване; не мисля, че е бил изследван при екстремни условия. Преди да потегля на път, се сетих за Мари 23, която, тръгвайки от Ню Йорк, вероятно е срещнала същите трудности; помислих и за древните хора, които в такива случаи предоставяли душата си в ръцете на Бога; съжалявах, че няма Бог или нещо от този род; разумът ми се осланяше на надеждата в идването на Бъдещите.

За разлика от нас Бъдещите няма да бъдат машини, нито дори отделни същества. Те ще бъдат нещо единствено и множествено. Нищо не може да ни даде точна представа за природата на Бъдещите. Светлината е една, но лъчите й са безброй. Открих смисъла на Словото; труповете и пепелищата ще ме водят напред, както и споменът за доброто куче Фокс.

Потеглих на разсъмване, съпроводен от трополенето на бягащите диваци. След като преминах през разрушените покрайнини на града, към обед навлязох в Голямото сиво пространство. Оставих карабината, която вече не ми беше нужна — нямаше никакви сведения за наличие на растения, животни или какъвто и да е живот отвъд голямата пукнатина. Вървях много по-лесно, отколкото предполагах — пластът от пепел беше дебел едва няколко сантиметра, под него почвата беше твърда като сгурия и краката ми не затъваха. Слънцето се издигаше високо в неподвижната синева на небето, теренът беше равен и никаква особеност на релефа не можеше да ме отклони от пътя ми. Докато вървях, постепенно потъвах в спокойно мечтание — бледите и някак абстрактни образи на изменените неохора се смесваха със спомена за меките, кадифени видения, които Мари 23 много отдавна беше изпратила на екрана ми, за да изобрази отсъствието на Бога.

Малко преди залез-слънце направих кратка почивка. С помощта на няколко тригонометрични изчисления определих, че наклонът е около 1%. Ако наклонът не се промени, значи повърхността на океана се намира на двайсет и пет хиляди метра под нивото на континенталната платформа. В такъв случай астеносферата не беше далеч: можех да очаквам значително повишение на температурата през следващите дни.

Всъщност топлината стана непоносима едва след седмица, точно когато започнах да усещам първите признаци на жажда. Небето беше все така неподвижно чисто и кобалтовата му синева ставаше все по-наситена, почти тъмна. Свалих една по една всички дрехи; в раницата ми имаше само няколко капсули минерални соли; едва успявах да ги гълтам, защото почти не отделях слюнка. Страдах физически и това бе ново усещане. Подчинено изцяло на природата, съществуването на дивите животни е било непрекъсната болка с редки моменти на внезапно отпускане, на блажено оскотяване, свързано със задоволяването на инстинктите за хранене и размножаване. В общи линии и човешкият живот е бил такъв: постоянно страдание с кратки мигове на удоволствие, предизвикани от осъзнаването на инстинкта, който при човешкия вид се превърнал в желание. Животът на неохората е трябвало да бъде спокоен, рационален, далеч от удоволствието и страданието, и моето бягство беше доказателство, че този замисъл е претърпял неуспех. Може би Бъдещите щяха да узнаят какво е радост — другото име на постоянното удоволствие. Вървях непрекъснато, по двайсет часа на денонощие и съзнавах, че оцеляването ми зависи от баналното регулиране на осмотичното налягане, от равновесието между съдържанието на минерални соли в организма ми и количеството вода, натрупано в клетките ми. Всъщност не знаех със сигурност дали ми се живее, но мисълта за смъртта беше лишена от съдържание. Възприемах тялото си като носител, но като носител на нищо. Не бях способен да достигна Духа, но продължавах да очаквам някакъв знак.

Пепелта под краката ми побеля и небето стана тъмносиньо. След два дни намерих съобщение от Мари 23. То бе написано с отчетлив и дребен почерк върху листа от тънка, прозрачна, издръжлива пластмаса; бяха навити на руло и поставени в черна метална тръба, която се отвори с леко скърцане. Съобщението, честно казано, не бе предназначено специално за мен, не беше адресирано до никого — то бе още една проява на абсурдния или възвишен стремеж на хората, наследен от неохората в същия си вид; желанието да свидетелстват, да оставят някаква следа.

Съобщението като цяло беше печално. Измъквайки се от развалините на Ню Йорк, Мари 23 многократно се беше срещала с различни диваци, понякога групирани в големи племена; за разлика от мен тя беше пожелала да установи контакт. Макар че страхът им от нея я предпазвал, тя била отвратена от грубостта им, от безмилостното им отношение към по-възрастните и по-слабите индивиди, от неутолимата им жажда за насилие, от йерархичните и сексуалните унижения, с една дума — от жестокостта им. В Ню Йорк наблюдавала сцени, които не се различаваха по нищо от видяното от мен край Аларкон, въпреки че племената се намираха на огромни разстояния едни от други и от седем-осем века не бяха имали никакъв контакт помежду си. Нито един празник у диваците не можеше да мине без насилие, проливане на кръв, публично изтезание; изглежда, че измислянето на все по-сложни и ужасни мъчения е единственото нещо, което те бяха запазили от изобретателността на човешките си предци: тяхната цивилизованост стигаше дотам. Ако вярваме в наследствения характер на нравствеността, това не бива да ни учудва; естествено е най-грубите, най-жестоките и най-агресивните индивиди да оцелеят след продължителните и многобройни конфликти и да предадат своя характер на потомците си. В областта на нравствената наследственост нищо не е доказано — нито отхвърлено; но свидетелството на Мари 23, както и моето собствено, до голяма степен легитимира присъдата на Върховната сестра над човечеството и мотивира решението й да не направи нищо, за да спре процеса на самоунищожение, който то започнало преди повече от две хиляди години.

Питах се защо Мари 23 беше продължила пътя си; някои пасажи подсказваха, че е имала намерение да се откаже, но, изглежда, у нея, както и у мен, както у всички неохора, имаше някакъв фатализъм, причинен от осъзнаването на нашето безсмъртие; той ни сближаваше с древните човешки народи, у които здраво се бяха вкоренили религиозни вярвания. Обикновено менталните конфигурации живеят много по-дълго от реалността, която ги е създала. Макар и безсмъртен от техническа гледна точка или поне на път да постигне истинска реинкарнация, Даниел 1 беше запазил докрай нетърпението, изстъплението, ненаситността на простосмъртните. По същия начин, макар и напуснал по собствено желание репродуктивната система, осигуряваща ми безсмъртие, или по-точно безкрайно възпроизвеждане на гените, аз знаех, че никога няма напълно да осъзная смъртта; никога няма да изпитам скука, желание или страх така, както ги е изживявало човешкото същество.

В момента, когато се канех да върна листата в тръбата, забелязах вътре още нещо, което извадих доста трудно. Това беше страница, откъсната от човешка книга в джобен формат, прегъната няколко пъти така, че да заприлича на лентичка, която се разкъса, когато се опитах да я разгъна. На най-голямото парче прочетох следните фрази, в които веднага разпознах диалога от „Пирът“, където Аристофан излага схващанията си за любовта:

„И така, попадне ли човек — бил той любител на момчета, било всеки друг, — на собствената си половина, тогава и двамата ги обхваща някакво чудно приятелство, близост и любов, не желаейки, така да се каже, да се разделят и за съвсем малко време. И те са хората, които преминават живота си заедно, които не биха могли дори да кажат какво очакват един от друг. И никой не би помислил, че това е еротично общуване, че затова именно се радват един на друг и се стремят с такава голяма ревност да бъдат заедно. Ясно е, че друго нещо иска душата и на двамата, което тя не може да изрази, но го усеща и загатва неопределено“.^[1]

Спомнях си много добре продължението: ковачът Хефест се явява на двамата смъртни, „докато спят заедно“, и им предлага да ги претопи в едно, така че от двама да станат един, а след смъртта си да бъдат и в подземното царство един вместо двама, да бъдат заедно мъртви. Спомнях си най-вече последните фрази: „… и причината е, че древната ни природа е такава, че образуваме едно цяло. Жаждата и стремежът към тази цялост наричаме любов“. Именно тази книга беше отровила първо западното, а после и цялото човечество, беше му вдъхнала отвращение от животинското му съществуване, беше го заразила с мечта, от която то безуспешно се е опитвало да се отърве в течение на повече от две хилядолетия. Дори християнството, дори самият св. ап. Павел не са се преборили с тази сила, а са се преклонили пред нея. „И ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за Църквата“^[2]. Във всички човешки животописи, дори и в най-късните, виждаме неизлечимата носталгия по нея. Когато се опитах да сгъна парчето хартия, то се разпадна между пръстите ми. Затворих тръбичката и я поставих обратно на земята. Преди да тръгна, за последен път помислих за Мари 23, която до такава степен беше съхранила човешкото в себе си; спомних си тялото й, което вече никога нямаше да опозная. Изведнъж с тревога разбрах, че щом съм намерил съобщението, значи някой от нас се е отклонил от пътя.

Еднообразната, бяла повърхност не предлагаше никакъв ориентир, но слънцето грееше и като разгледах набързо сянката си, разбрах, че наистина съм се отклонил на запад; сега трябваше да тръгна право на юг. Не бях пил от десет дни и моята разсеяност можеше да ми струва скъпо. Всъщност не страдах много, усещането за болка бе много по-слабо, но чувствах огромна умора. Инстинктът за самосъхранение съществува у неохората, но просто е по-умерен; в течение на няколко минути проследих у себе си борбата му с умората, знаейки, че в крайна сметка той ще победи. Поех бавно на юг.

Вървях през целия ден и през цялата нощ, като се ръководех от звездите. Едва призори на третия ден забелязах облачния слой. Копринената му повърхност наподобяваше преливащо вибриране на хоризонта, трепкаща светлина и отначало помислих, че става дума за мираж, но като се приближих още малко, ясно видях красивата матова белота на облаците, разделени от неестествено неподвижни тънки спираловидни извивки. Към обед прекосих облачния слой и се озовах пред морето. Бях стигнал крайната цел на пътуването си.

Всъщност пейзажът малко напомняше океана, който е познавал човекът; той се състоеше от малки езера и блата с почти неподвижна вода, разделени от пясъчни наноси; беше окъпан от еднообразна опалова светлина. Нямах сила да тичам и олюлявайки се тръгнах към източника на живот. Първите, не особено дълбоки езера съдържаха малък процент минерали; при все това тялото ми с признателност прие солената баня, стори ми се, че някаква живителна и благотворна вълна премина през мен. Разбирах и почти успявах да почувствам процесите в тялото ми; осмотичното налягане се нормализираше, метаболитните вериги се задвижваха и произвеждаха необходимия за функционирането на мускулите ми АТФ^[3], както и протеините и мастните киселини, участващи в клетъчната регенерация. Като че ли събуден от кошмар, отново потъвах в сън, сякаш машината въздъхна удовлетворено.

След два часа се съвзех, силите ми почти се бяха възстановили: температурата на въздуха и на водата беше една и съща, може би около 37°С, защото не усещах нито студ, нито топлина; светлината беше ярка, но не ослепителна. В пясъка между езерцата се бяха образували дупки, които напомняха малки гробове. Легнах до един от тях; пясъкът бе топъл и мек. Тогава разбрах, че ще живея тук, и то дълго. Денят и нощта продължаваха точно по дванайсет часа и предчувствах, че ще бъде така през цялата година, че астрономическите промени през Голямата Суша бяха създали на това място зона без сезони, където лятото вечно беше в началото си.

Бързо загубих навика да спя в определено време; сънят ми продължаваше един или два часа, денем и нощем, но не знам защо, всеки път имах нужда да се сгуша в една от пясъчните ями. Нямаше следа от растения или животни. Не забелязвах почти никакви ориентири — додето се простираше погледът ми, имаше само пясък, блата и различни по размери езера. Гъстите облаци почти не ми позволяваха да виждам небето; не бяха напълно неподвижни, но се движеха невероятно бавно. Понякога между две облачни маси се появяваше къс небе, на което можех да зърна слънцето или звездите; това бе единственото събитие, единствената промяна в хода на дните; вселената сякаш бе затворена в пашкул или бе изпаднала в застой и много напомняше архетипния образ на вечността. Като всички неохора не бях подвластен на скуката; безразличното ми и реещо се съзнание бе навестявано от бегли спомени и безцелни блянове. И все пак бях много далеч от радостта и дори от истинския покой; самият факт, че съществуваме, вече е нещастие. След като напуснах по собствено желание цикъла на възраждането и смъртта, се отправях към простото нищо, към чистото отсъствие на съдържание. Само Бъдещите може би ще успеят да стигнат до царството на безбройните възможности.

През следващите седмици навлязох по-навътре в новите си владения. Забелязах, че езерата се уголемяват, когато отивам на юг, и при някои дори се наблюдават приливи и отливи; те бяха все така плитки и можех да плувам до средата им, сигурен, че лесно ще стигна до пясъчен нанос. Все още нямаше никаква следа от живот. Смътно си спомнях, че животът на Земята се е появил при много специални условия в наситена с амоняк и метан атмосфера и че е малко вероятно този процес да се повтори на същата планета. Тъй като зависи от условия, определени от законите на термодинамиката, органичният живот, дори и ако случайно се възстанови, ще следва същите схеми: създаване на отделни индивиди, борба за съществуване, селективно предаване на генетичния код; не може да се очаква нищо ново. Според някои хипотези биологията на въглерода е изживяла времето си и Бъдещите ще бъдат силициеви същества; цивилизацията им ще се изгради чрез постепенно преплитане на когнитивните и мнезичните процеси; работите на Пърс, затворени в рамките на формалната логика, не позволяват нито да се приеме, нито да се отхвърли тази хипотеза.

Ако зоната, в която се намирах, беше обитавана от някакви същества, те със сигурност бяха неохора; никога организмът на един дивак не би издържал прехода, който бях направил. Без радост и дори с нежелание си представях срещата ми с някой себеподобен. Смъртта на Фокс, преминаването през Голямото Сиво Пространство ме бяха изсушили вътрешно; не усещах в себе си никакво желание и най-вече описания от Спиноза стремеж да постоянствам в битието си. Празнотата на света, показана нагледно в животописа на Даниел 1, вече не ми изглеждаше приемлива; виждах само едно унило място, лишено от възможности и светлина.

Една сутрин, веднага след като се събудих, без никаква причина се почувствах по-бодър. Като повървях няколко минути, се озовах пред едно много по-голямо езеро, чийто отсрещен бряг за първи път не можех да видя. Водата му беше малко по-солена.

Значи това хората са наричали морска стихия и са я считали за велика утешителка, но и за велика разрушителка, тази, която разяжда всичко, но и нежно убива. Бях развълнуван — внезапно последните елементи, които не ми достигаха, за да разбера напълно човешкия вид, застанаха на местата си. Стана ми ясно как в мозъка на тези примати се бе появила идеята за безкрайност; достъпна безкрайност, до която може да се стигне чрез бавни преходи, водещи началото си от крайни неща. Разбрах също как в мозъка на Платон се бе оформила първата теория за любовта. Спомних си за Даниел, за дома му в Алмерия, където бях живял и аз, за младите жени на плажа, за това как Естер го бе унищожила, и за първи път бях склонен да го съжаля, но не и да го уважавам. От две егоистични и рационални животни по-егоистичното и по-рационалното бе оцеляло, както винаги е ставало при човешките същества. Тогава разбрах защо Върховната сестра настоява да се изучават животописите на човешките ни предшественици; разбрах целта й. Разбрах и защо тя никога нямаше да бъде постигната.