Мишел Уелбек
Възможност за остров (32)

Даниел 1, 16

За да успееш да избегнеш нетстата^[1], трябва да влезеш в него; за да го постигнеш, няма друга възможност, освен да измениш целия юзърленд.

kdm.fr.st

Бях позабравил за съществуването на елоимитите, когато ми телефонира Патрик, за да ми напомни, че зимният стаж започва след две седмици, и да ме попита дали все още имам намерение да участвам в него. Получил съм покана, ВИП покана, уточни той. Лесно я намерих в купчината писма — хартията беше украсена филигранно с голи момичета, танцуващи сред цветя. Негово светейшество пророкът ме канеше заедно с други известни личности, приятели на сектата, да участвам, както всяка година, в ежегодното празненство, посветено на чудодейната среща — предполагам, че с Елоимите. Това щяло да бъде особено тържество, на което щели да бъдат разкрити неизвестни подробности за построяването на посолството в присъствието на вярващи от целия свят, водени от деветимата архиепископи и четирийсет и деветимата епископи — тези почетни отличия нямали нищо общо с реалната административна структура; били измислени от Ченгето, който смятал, че са необходими за ефективното управление на всяка човешка организация. „Ще се кефим страхотно“ — бе добавил собственоръчно пророкът.

Както бе предвидено, Естер имаше изпити по това време и не можеше да ме придружи. Тъй като тя нямаше да има време да се вижда с мен, приех, без да се колебая — в края на краищата сега вече бях пенсионер, можех да си позволя малко туризъм, няколко социологични екскурзии, да се опитам да изживея любопитни и забавни моменти. В скечовете си никога не бях се занимавал със сектите, макар че те наистина бяха съвременно явление; те се разрастваха, въпреки всички рационалистични кампании и предупреждения, и нищо не можеше да ги спре. За известно време и доста безуспешно се заиграх с идеята за елоимитски скеч, а после си купих билет за самолета.

Полетът бе с прекачване на Гран Канария и докато се въртяхме във въздуха, очаквайки коридор за приземяване, разглеждах с любопитство дюните на Маспаломас. Гигантските пясъчни образувания потъваха в яркосиния океан; летяхме ниско и можех да различа фигурите, които вятърът очертаваше по пясъка; понякога те напомняха на букви, понякога на животни или човешки лица; нямаше как да не виждаш в тях някакви знаци, да не им даваш гадателски тълкувания и аз започнах да се чувствам потиснат, въпреки или поради еднообразната синева.

На летището в Лас Палмас самолетът се изпразни почти напълно; после се качиха няколко пътници, които се разхождаха между островите. Повечето приличаха на пътешественици в стил австралийски back-pakers^[2], снабдени с гид Let’s go Europe^[3] и план на разположението на ресторантите „Макдоналдс“. Те се държаха спокойно, също наблюдаваха пейзажа, споделяйки тихо умни или поетични забележки. Малко преди кацането прелетяхме над вулканична зона с причудливи тъмночервени скали.

Патрик ме очакваше в салона за пристигащи на летището в Аресифе, облечен с панталон и бяла туника с бродирана многоцветна звезда — символ на сектата, с широка усмивка на устните; имах чувството, че е започнал да се усмихва пет минути преди да пристигна, което и продължи без видима причина, докато прекосявахме паркинга. Показа един бял микробус „Тойота“, също украсен с разноцветната звезда. Седнах отпред — на лицето на Патрик сияеше все същата безпричинна усмивка; докато чакаше на опашката, за да вкара в автомата билета за излизане, той започна да барабани с пръсти по волана, поклащайки глава, сякаш беше обсебен от някаква вътрешна мелодия.

Движехме се сред много черна, почти синкава долина, образувана от ъгловати, груби и едва засегнати от ерозията скали.

— Ще видиш, стажът е супер — каза той тихо сякаш на себе си и като че ли ми доверяваше някаква тайна. — На това място има особени вибрации… Наистина е много духовно.

Вежливо се съгласих. Забележката ме изненада само донякъде: поначало във всички съчинения Ню Ейдж се приема, че във вулканичните райони има електрически полета на повърхността на земята, към които повечето бозайници — и особено хората — са чувствителни; между другото се смята, че те насърчават сексуалната близост.

— Точно така, точно така… — каза Патрик, все така екзалтиран, — ние сме деца на огъня.

Въздържах се от отговор.

Малко преди да пристигнем, поехме покрай една плажна ивица от черен пясък, обсипан с бели камъчета — трябва да призная, че беше странно и дори смущаващо. Отначало гледах внимателно, после отвърнах глава; бях малко стреснат от това внезапно преобръщане на значенията. Ако морето беше червено, вероятно щях да го приема; но то продължаваше да бъде отчайващо синьо.

Пътят внезапно зави навътре в сушата и след триста метра спряхме пред солидна триметрова метална ограда, преплетена с бодлива тел и простираща се, докъдето стига погледът. Двама охранители, въоръжени с автомати, патрулираха пред портала, който очевидно бе единственият изход. Патрик им направи знак, те отключиха, приближиха се и внимателно ме разгледаха, преди да ни пропуснат. „Налага се — каза ми Патрик с все същия ефирен глас… — Журналистите…“

Доста добре поддържаният път минаваше през плоска и прашна местност, покрита с дребни червени камъчета. Точно когато забелязах в далечината нещо като селище от бели палатки, Патрик зави наляво към много стръмно скалисто възвишение, ерозирало от едната страна и образувано от същия черен камък, вероятно от вулканичен произход, който бях забелязал преди малко. След два-три завоя той спря колата на една тераса и продължихме пеша. Въпреки протестите ми той настоя да вземе куфара ми, който беше доста тежък. „Не, не, моля те… Ти си ВИП гост…“ Тонът му бе шеговит, но имах усещането, че всъщност нещата бяха по-сериозни. Минахме покрай десетина пещери, разположени в склона на възвишението, преди да стигнем до нова площадка почти на върха му. Отвор с широчина три метра и височина — два, отвеждаше в много по-просторна пещера; и тук двама въоръжени охранители стояха на входа.

Влязохме в първата зала, която представляваше квадрат със страна около десет метра. Стените бяха голи и единствените мебели бяха сгъваемите столове, разположени покрай стените; водени от пазача, прекосихме тесен коридор, осветен от високи лампиони във форма на колони, напомнящи онези, които бяха много на мода през 70-те години на миналия век: те бяха пълни с блестяща и гъста течност с жълт, синьо-зелен, оранжев или виолетов цвят, в която се образуваха големи мехури, издигаха се бавно по стените на колоната и след това изчезваха.

Апартаментът на пророка беше мебелиран в същия стил от 70-те години. На пода имаше дебел оранжев мокет на виолетови светкавици. Ниски дивани, покрити с кожи, бяха разположени неравномерно из помещението. В дъното имаше стъпала, които водеха към въртящ се фотьойл от розова кожа с табуретка за краката; фотьойлът беше празен. Отзад разпознах картината, която се намираше в трапезарията на пророка в Зворк — сред градина, по всяка вероятност райска, дванайсет девойки, облечени с прозрачни туники, го съзерцаваха с обожание и желание. Беше смешно, така е, но само дотолкова (не кой знае колко), доколкото чисто сексуалното може да бъде комично; хуморът и чувството, че си смешен (плащаха ми, и то доста добре, за да знам това), могат да възтържествуват само когато са насочени към вече разоръжени цели като религиозността, сантиментализма, предаността, чувството за чест и т.н.; обратно, те не могат сериозно да навредят на дълбоките, егоистични, животински мотиви на човешкото поведение. Все пак тази картина бе толкова лошо нарисувана, че ми бе нужно известно време, за да разпозная моделите в лицето на истинските девойки, насядали по стъпалата, които повтаряха до известна степен позите си на картината — вероятно ги бяха уведомили за нашето пристигане, — но само частично възпроизвеждаха платното; ако някои носеха същите прозрачни и неопределено гръцки туники, вдигнати до кръста, други бяха избрали бюстиета и колани за жартиери от черна ликра; във всеки случай всички показваха оная си работа. „Това са годениците на пророка…“ — продума Патрик с респект и ми разказа, че тези избранички имали привилегията да живеят постоянно с пророка; всичките имали стаи в калифорнийската му резиденция. Те били представителки на всички раси на земното кълбо и поради красотата си били предназначени да служат само на Елоимите: следователно можели да имат сексуални отношения само с тях — естествено, след като последните окажат чест на Земята с посещението си — и с пророка; с негово разрешение можели да имат сексуални отношения и помежду си. Размишлявах известно време върху тази перспектива, опитвайки се да ги преброя: определено бяха само десет. В този момент дочух шум от плискане на вода, който идваше отдясно. Халогенните лампи, разположени на тавана, се запалиха, разкривайки басейн, издълбан в скалата и ограден с буйна растителност; в него пророкът се къпеше чисто гол. Двете отсъстващи момичета чакаха почтително до стълбичката, с бяла хавлия и кърпа, украсени с многоцветната звезда. Пророкът не бързаше да излезе, въртеше се във водата, мързеливо плуваше по гръб. Патрик замлъкна и наведе глава; чуваше се само лекото плискане на водата.

Най-сетне пророкът се показа и бе незабавно завит с хавлията, докато втората девойка коленичи, за да му избърше краката; тогава забелязах, че той е по-висок и по-як, отколкото в спомените ми; вероятно тренираше и се поддържаше. Приближи се до мен с широко разтворени ръце и ме тупна по рамото. „Радвам се — каза той с дълбок глас, — радвам се, че те виждам…“ По време на пътуването неколкократно се бях питал какво точно очаква от мен; може би преувеличаваше известността ми. Сциантологията например се ползваше от присъствието сред привържениците й на хора като Джон Траволта или Том Круз; но аз далеч не бях от същия ранг. Честно казано, той също и може би това беше обяснението: задоволяваше се с това, което му бе подръка.

Пророкът седна на фотьойла си, а ние — на възглавници в подножието на стъпалата. По даден от него знак девойките се разпръснаха и се върнаха, носейки каменинови купи с бадеми и сушени плодове; други държаха амфори, пълни с нещо, което се оказа сок от ананас. Значи продължаваше да следва гръцкия стил; мизансценът обаче не бе съвсем наред, смущаващо бе да видиш върху някоя масичка опаковки от ядки „Бененатс“. „Сюзан…“ — каза тихо пророкът на една девойка със светлоруси коси, сини очи и прелестно наивно лице, която седеше в краката му. Подчинявайки се безмълвно, тя коленичи между бедрата му и започна да го смуче; членът му бе дебел и къс. Очевидно, желаеше още от началото да демонстрира безусловното си превъзходство; за миг се запитах дали го правеше само за удоволствие, или това бе част от план, чиято цел бе да ме впечатли. Ни най-малко не бях впечатлен, но забелязах, че Патрик изглеждаше смутен, гледаше притеснено в краката си, изчервяваше се, макар че всичко това по принцип напълно отговаряше на теориите, които проповядваше. Отначало разговорът се завъртя около международното положение, характеризиращо се според пророка със сериозни заплахи за демокрацията; опасността от мюсюлмански интегризъм ни най-малко не била преувеличена, той разполагал с тревожна информация от африканските си привърженици. Нямах какво да кажа по този въпрос, което не бе зле и ми позволи да запазя на лицето си израз на почтителен интерес. От време на време той поставяше ръка на главата на момичето, което прекъсваше движението си; после по нов знак пак започваше да го смуче. След неколкоминутен монолог пророкът ме попита дали искам да си почина преди вечерята, в която щели да участват главните ръководители; стори ми се, че правилният отговор бе „да“.

— Мина много добре! Мина много добре!… — прошепна ми Патрик, треперещ от възбуда, докато вървяхме по коридора в обратна посока.

Демонстративното му угодничество ме смути; опитвах се да си припомня какво знам за първобитните племена и йерархичните ритуали, но не успявах, бях чел за тези неща на младини, когато учех за актьор; тогава вярвах, че едни и същи, но само леко променени механизми се срещат и в съвременните общества и че познаването им може да ми послужи при писането на моите скечове — в общи линии това предположение се оказа точно, особено ми помогна Леви-Строс. Когато излязохме на площадката, спрях, поразен от вида на палатковия лагер, където живееха привържениците, разположен на петдесетина метра по-долу; вероятно имаше повече от хиляда палатки тип иглу, разположени плътно една до друга, чисто бели и образуващи същата звезда с извити лъчи, която бе емблема на сектата. Фигурата можела да се забележи от височина — или от небето — загатна Патрик. Посолството щяло да има същата форма, лично пророкът бил направил чертежите, със сигурност щял да ми ги покаже.

Очаквах, че вечерята ще бъде великолепна и изпъстрена с изискани вкуснотии; много бързо трябваше да се разочаровам. В областта на храненето пророкът явно се придържаше към най-голяма скромност: домати, бакла, маслини, грис — всичко това сервирано в нищожни количества; малко овче сирене, придружено с чаша червено вино. Той не само спазваше строга критска диета, но и правеше всеки ден по един час гимнастика, като всички упражнения бяха грижливо замислени, за да стимулират сърдечно-съдовата система, взимаше таблетки пантестон и MDMA^[4], както и други медикаменти, които се продаваха единствено в САЩ. Пророкът буквално беше откачил на тема стареене и разговорът почти изцяло се въртеше около свободните радикали, отпускането на колагеновите фибрили, фрагментирането на еластина, натрупването на липофусцина в чернодробните клетки. Той имаше вид на човек, запознат из основи с тази тема, Учения се намесваше само от време на време, за да уточни някоя подробност. Другите поканени бяха Хумориста, Ченгето и Венсан, когото виждах за първи път след пристигането си; стори ми се още по-отнесен от обикновено; изобщо не слушаше, а като че ли мислеше за нещо свое, което не можеше да формулира, по лицето му пробягваха нервни тикове, особено когато се появяваше Сюзан; трапезата се обслужваше от годениците на пророка, които за случая бяха облекли дълги бели туники с цепка отстрани.

Пророкът не пиеше кафе и вечерята завърши с някаква много горчива отвара със зелен цвят, която според него била несравнимо средство срещу натрупването на липофусцин. Учения потвърди тази информация. Разделихме се рано, защото пророкът държеше на дългия и оздравителен сън. Венсан ме последва чевръсто в коридора, стори ми се, че се е лепнал за мен и иска да ми говори. Пещерата, която ми бяха дали, бе малко по-просторна от неговата и имаше тераса, издигаща се над палатковия лагер. Бе едва единайсет часът вечерта, но всичко изглеждаше напълно спокойно, не се чуваше никаква музика, никой не сновеше между палатките. Поднесох на Венсан чаша с „Гленфидиш“, който бях купил от фришопа на летището в Мадрид.

В известна степен очаквах, че той ще започне разговора, но той мълчеше и само си сипа отново и започна да върти течността в чашата си. На въпросите ми как върви работата му той отговаряше без желание и с едносрични думи; беше отслабнал още повече. Като не знаех какво да правя, заговорих за себе си, тоест за Естер, това бе горе-долу единственото нещо, което ми се стори достойно за отбелязване в живота ми напоследък; е, бях си купил нова автоматична система за поливане, но не се чувствах способен да поддържам дълго разговор на тази тема. Той ме помоли да му говоря за Естер и аз го сторих с истинско удоволствие; лицето му лека-полека се проясни, каза ми, че се радва за мен, и усетих, че е искрен. Изразяването на чувства между мъже е трудно нещо, защото не може по никакъв начин да се конкретизира, то е нереално и приятно, но винаги и малко мъчително; Венсан си тръгна след десет минути, без да ми разкрие нищо от живота си. Легнах на тъмно и започнах да мисля за психологическата стратегия на пророка, която ми се струваше неясна. Дали щеше да ме дари с някоя последователка, която да ме развлича сексуално? Вероятно се колебаеше, едва ли има голям опит в отношението към ВИП-овете. Гледах спокойно на тази перспектива; бях се любил с Естер същата сутрин, беше още по-продължително и прекрасно от обикновено; не желаех никаква друга жена, дори не бях сигурен, че ако се наложи, ще успея да проявя интерес. Обикновено смятат мъжете за ходещи хуйове, способни да чукат всяка достатъчно възбуждаща мадама, без да става дума за никакви чувства; портретът е донякъде точен, но все пак прекален. Няма съмнение, че Сюзан бе прелестна, но като я видях да смуче члена на пророка, не усетих никакво покачване на адреналина, никакъв пристъп на маймунско съперничество, при мен ефектът не успя и изобщо се чувствах необичайно спокоен.

Събудих се към пет часа сутринта, малко преди разсъмване, енергично се измих и накрая взех леден душ; имах доста неоснователното усещане и което се оказа впоследствие напълно погрешно, че се готвя за решаващ ден. Приготвих си черно кафе и го изпих на терасата, наблюдавайки събуждащия се палатков лагер; няколко привърженици се запътиха към общите тоалетни. В утринната светлина каменистата долина изглеждаше тъмночервена. Далеч на изток се виждаха металните огради; участъкът, запазен за сектата, вероятно имаше площ от десетина квадратни километра. Спускайки се по извиващия се път, внезапно зърнах Венсан и Сюзан. Те се спряха на площадката, където предишната вечер бяхме оставили микробуса. Венсан размахваше ръце и сякаш защитаваше каузата си, но говореше тихо; бях твърде далеч, за да го разбера; тя го гледаше много спокойно, но изражението й оставаше непреклонно. Обръщайки глава, тя забеляза, че ги гледам, и постави длан върху ръката на Венсан, за да го накара да млъкне; аз влязох в пещерата си умислен. Изборът на Венсан не ми харесваше: това момиче с прозрачен и невъзмутим поглед, с атлетично, здраво тяло на млада протестантка-спортистка по всичко приличаше на фанатичка — можех спокойно да си я представя в някое радикално евангелистко движение или в някоя групичка на deep ecology^[5]; в нашия случай вероятно бе предана телом и духом на пророка и нищо не би я убедило да се отрече от обета да обслужва сексуално само него. Точно тогава разбрах защо никога не бях вкарвал секти в скечовете си; да се подиграваш на човешките същества, да ги разглеждаш като смешни механизми е много лесно, когато съвсем банално са движени от алчност или желание; но когато създават впечатление, че ги води дълбока вяра, нещо, което стои над инстинкта за оцеляване, механизмът заяжда и смехът е принципно невъзможен.

Един по един привържениците излизаха от палатките облечени с бели туники и се отправяха към отвор, издълбан в основата на скалисто възвишение, който водеше към огромна естествена пещера, където се провеждаха беседите. Много палатки ми се сториха празни; след десетина минути от разговора ми с Ченгето разбрах, че тазгодишният зимен стаж бил посетен само от около триста души; за движение, което твърдеше, че наброява осемдесет хиляди привърженици в целия свят, това беше малко. Според него този неуспех се дължал на много високото ниво на лекциите на Мицкевич. „Хората нищо не разбират… В един стаж, предназначен за всички, е по-добре да се наблегне на по-прости, по-обединяващи чувства. Но пророкът се прехласва от точните науки…“ — заключи той с горчивина. Бях изненадан, че е толкова откровен; недоверието, което изпитваше към мен на стажа в Зворк, сякаш бе изчезнало. А може би търсеше в мое лице съюзник: вероятно се бе осведомил, бе разбрал, че съм много важен ВИП и евентуално ще играя някаква роля в организацията и дори ще влияя на решенията на пророка. Отношенията му с Учения очевидно не бяха добри: за последния той бе нещо като подчинен, способен единствено да следи за реда и да организира снабдяването с храна. Когато те двамата си разменяха доста язвителни понякога реплики, Хумориста избягваше да се намесва, иронизираше, не взимаше ничия страна, разчитайки изцяло на личните си отношения с пророка.

Първата лекция за деня започваше в осем часа и бе изнесена именно от Мицкевич. Беше озаглавена „Човешкото същество: материя и информация“. Докато го гледах как се качва на подиума, слаб и изпит, много сериозен, с куп книжа в ръката, си казах, че щеше да е съвсем на мястото си на семинар за студенти от магистърска степен, но че тук едва ли можеше да разчита на голям успех. Той набързо поздрави присъстващите и започна изложението си — никакво намигване към публиката, никакви шеги, никакъв опит да възбуди колективна, сантиментална или религиозна емоция; нищо освен чисто знание.

След половин час, посветен на генетичния код — много добре изучен в настоящия момент — и на все още непознатите модалности на проявленията му при синтеза на белтъчините, той все пак прибягна към някакъв сценичен ефект. Двама асистенти с известно усилие донесоха и поставиха на масата пред него контейнер, голям колкото торба с цимент и съставен от прозрачни пластмасови торбички, поставени една до друга, различни по размер и съдържащи разнообразни химични съединения — най-голямата бе пълна с вода.

— Това тук е човешко същество!… — почти възторжено възкликна Учения — впоследствие разбрах, че пророкът, взимайки предвид забележките на Ченгето, го бил помолил да оживи малко изложението си и дори го записал в ускорен курс по устна комуникация, с видеотренировки и участие на професионални артисти.

— Контейнерът на тази маса — продължи той — има абсолютно същия химичен състав като на възрастен човек с тегло шейсет и три килограма. Както сами виждате, ние се състоим главно от вода… — Той взе малко ножче, проби торбичката; потече слаба струя.

— Естествено, има големи различия… — Спектакълът свърши и той постепенно възвърна сериозния си тон; торбичката с вода омекна и бавно се сплеска. — Колкото и важни да са тези различия, те могат да се резюмират с една дума: информация. Човешкото същество е материя плюс информация. Днес познаваме с точност до грам състава на тази материя: става дума за прости химични елементи, които присъстват в голяма степен и в неживата природа. Информацията също ни е известна, поне по принцип — тя изцяло е записана върху ДНК, тази на ядрото и на митохондриите. Въпросната ДНК съдържа не само информацията, необходима за създаване на целия организъм, за ембриогенезата, но и тази, която след това управлява и командва функционирането на същия този организъм. Нужно ли е при това положение непременно да минем през ембриогенеза? Защо да не създадем направо възрастно човешко същество от нужните химични елементи и схемата, предоставена от ДНК? Няма съмнение, че бъдещите ни изследвания са в тази насока. Хората на бъдещето ще се раждат във възрастно тяло, тяло на осемнайсет години и именно този модел ще се възпроизвежда по-нататък, именно в тази идеална форма те ще достигнат — ние с вас ще достигнем, ако работата ми напредва така, както се надявам, — до безсмъртието. Клонирането е примитивен метод, проста имитация на естественото възпроизвеждане; развитието на ембриона не носи нищо, освен възможност за малформации и грешки; то се превръща в излишен етап, ако разполагаме с конструктивния план и необходимите материали.

— Не е така — продължи той, — и това е нещо, върху което искам да привлека вниманието ви, — с човешкия мозък. Наистина, съществуват някои елементарни схеми, някои базови елементи на способностите и чертите на характера вече са вписани в генетичния код, но по същество човешката личност, това, което съставя нашата индивидуалност и нашата памет, се оформя постепенно през целия ни живот чрез активиране и химическо усилване на невронните мрежи и съответните нервни окончания; с една дума, индивидуалната история създава индивида.

След все така скромния обяд седнах до пророка в неговия „Рейндж Роувър“. Мицкевич се качи отпред, един охранител застана на волана. Пътят продължаваше отвъд палатковия лагер и бе прокаран в скалата; много бързо потънахме в облак червен прах. След четвърт час колата спря пред чисто бял паралелепипед с квадратна основа, без никакви отвори, с основа двайсет и височина десет метра. Мицкевич включи дистанционното — една масивна врата с невидими панти се отвори в стената.

Вътре денонощно поддържали постоянни температура и осветление, обясни той. Една стълба ни отведе към висок надземен етаж, който обикаляше зданието и където бяха разположени кабинети. Метални шкафове, вградени в стените, бяха пълни с грижливо надписани DVD, съдържащи разнообразни данни. В долния етаж бе разположена само една полусфера с прозрачни пластмасови стени, в която се виждаха стотици също прозрачни тръби, отвеждащи към лъскави стоманени контейнери.

— Тези тръби съдържат химичните вещества, необходими за създаването на човешко същество — каза Мицкевич: — въглерод, водород, кислород, азот и различни микроелементи…

— Ето в това прозрачно кълбо — добави пророкът с треперещ глас — ще се роди първият човек, заченат напълно изкуствено; първият истински киборг!

Погледнах внимателно двамата мъже — за първи път, откакто бях срещнал пророка, той бе напълно сериозен и сякаш стъписан и почти уплашен от перспективите, които бъдещето предлагаше. Мицкевич изглеждаше напълно уверен в себе си и явно желаеше да продължи обясненията си — вътре в тази зала той бе истинският шеф, пророкът нямаше думата. В този момент осъзнах, че оборудването на лабораторията вероятно бе струвало скъпо и дори много скъпо и че навярно тук отива по-голямата част от членския внос и печалбите, че всъщност тази зала е истинският смисъл на съществуването на сектата. В отговор на въпросите ми Мицкевич уточни, че още сега били в състояние да осъществят синтеза на всички протеини и сложни фосфолипиди, участващи във функционирането на клетките; че също така можели да възпроизведат всички органели, с изключение, според него временно, на комплекса на Голджи, но се сблъскали с непредвидени трудности при синтеза на плазмената мембрана и следователно още не можели да създадат напълно функционална жива клетка. На въпроса ми дали са по-напреднали от други изследователски екипи, той се намръщи: явно не съм разбрал добре: те не само били напреднали, но и били единственият екип в света, занимаващ се с изкуствен синтез, при който ДНК вече не служи за развитието на ембрионални слоеве, а се използва само за информация с цел управление на завършения организъм. Именно това щяло да позволи да се прескочи стадият на ембриогенезата и да се създават направо възрастни индивиди. Докато сме оставали зависими от нормалното биологично развитие, щели да бъдат нужни около осемнайсет години, за да се изгради човешко същество; когато всички процеси бъдат овладени, този срок според него щял да бъде сведен до един час.