Мишел Уелбек
Възможност за остров (36)

Даниел 1, 18

Усложняването на света не е оправдано.

Ив Роаси — Отговор на Марсел Фретрез

След крайното напрежение през дните преди възкресението на пророка в лицето на Венсан, след кулминацията на медиатичната му поява пред входа на пещерата под лъчите на залязващото слънце, следващите дни са ми оставили спомена за неясно и почти весело отпускане. Ченгето и Учения бързо бяха определили границите на съответните си задачи; веднага си дадох сметка, че те ще се придържат към тях и ако между тях не можеше да възникне никаква симпатия, то щяха да работят в ефикасен тандем, защото се нуждаеха един от друг, съзнаваха го и имаха слабост към безупречната организация.

След първата вечер Учения окончателно забрани на журналистите достъпа до имението и от името на Венсан отказа всякакви интервюта; той дори бе поискал да забранят на хеликоптерите да летят над тази зона. Началникът на полицията веднага се съгласи, защото целта му бе да успокои, доколкото е възможно, околното брожение. Действайки по този начин, Мицкевич преследваше само една цел: да съобщи на световните медии, че единствено той отговаря за информацията, че само той има право да я съобщава и че без негово разрешение нищо не може да бъде публикувано. След като безуспешно лагеруваха пред входа на имението, журналистите си тръгнаха на все по-големи групи и след една седмица се оказахме сами. Венсан сякаш окончателно бе преминал в друга реалност и вече нямахме контакт; веднъж обаче, срещайки ме на каменистата пътека, отвеждаща към предишните ни стаи, той ме покани да видя докъде са стигнали плановете за посолството. Последвах го в една подземна зала с бели стени, пълна с високоговорители и видеопрожектори. Той включи функцията „Представяне“ на компютъра. Това не беше посолство и не бяха истински планове. Имах чувството, че преминавам през огромни светлинни завеси, които се пораждаха, оформяха и изчезваха около мен. Понякога се намирах сред малки, искрящи и красиви предмети, които ме заобикаляха с дружелюбното си присъствие; после огромен прилив на светлина поглъщаше всичко и се появяваше нов декор. Изцяло се намирахме в бялата тоналност: бяло като сняг, като мляко, матовобяло, ослепителнобяло; всичко това нямаше никакво отношение с някаква възможна реалност, но беше красиво. Казах си, че може би истинската същност на изкуството е да показва измислени, невъзможни светове и че аз никога не бях се доближавал до нещо такова и дори никога не съм се чувствал способен да го направя; разбрах също така, че иронията, комизмът, хуморът трябваше да умрат, защото бъдещият свят бе свят на щастието, а в него те нямаха никакво място.

У Венсан нямаше нищо от доминиращия мъжкар, той нямаше никакъв вкус към харемите и няколко дни след смъртта на пророка проведе дълъг разговор със Сюзан, след което освободи останалите момичета. Не знам какво са си казали, не знам в какво вярваше тя, дали виждаше в него превъплъщение на пророка, или бе познала, че е Венсан, дали той й бе признал, че му е син, или тя си бе създала някакво друго мнение; мисля обаче, че за нея всичко това нямаше голямо значение. Неспособна да приеме всякакъв релативизъм и всъщност доста безразлична към истината, Сюзан можеше да живее само и изцяло в любовта. След като беше намерила ново същество, което да обича или може би вече обичаше от дълго време, тя бе открила и нов смисъл на живота си; знаех със сигурност, че те ще останат заедно до последния ден, или както се казва, докато смъртта ги раздели, с тази разлика, че този път смъртта можеше и да не настъпи, Мицкевич щеше да осъществи целите си, те заедно щяха да се превъплътят в нови тела и за първи път в историята на човечеството наистина щяха да изживеят една безкрайна любов. Любовта умира не защото сме уморени, а по-скоро от нетърпението, причинило тази умора, от нетърпението на телата, които знаят, че са обречени, но искат да живеят, искат в промеждутъка от отреденото им време да не пропуснат нито един шанс, нито една възможност, искат да използват максимално това ограничено, гаснещо, жалко, но тяхно собствено време за живот и следователно да не могат да обичат никого, защото всички други им изглеждат ограничени, гаснещи и жалки.

Въпреки тази нова ориентация към моногамност — впрочем имплицитна, тъй като Венсан не бе направил никакво изявление по този повод и не бе дал никакво указание, а изборът на Сюзан бе чисто индивидуален — седмицата след „възкресението“ се характеризираше със засилена, много по-свободна и разнообразна сексуална дейност. Дори чух да се говори за истински колективни оргии. Двойките, които се намираха в лагера, нямаха вид, че страдат, нямаше никакъв разрив на съпружеските отношения, нито дори банални кавги. Може би близката перспектива за безсмъртие вече правеше по-съдържателно понятието несобственическа любов, което пророкът бе проповядвал през целия си живот, без никога да успее наистина да убеди някого; мисля, че най-вече изчезването на смазващото му мъжко присъствие беше освободило вярващите и ги бе тласнало към желание за по-леки и игриви преживявания.

Това, което ме очакваше в собствения ми живот, едва ли щеше да бъде толкова смешно; предчувствах го все по-ясно. Едва вечерта преди да замина, успях да се свържа с Естер: тя ми обясни, че била много заета, играла главната роля в късометражен филм, било голям късмет, взели я в последния момент и снимките започнали точно след изпитите й — които впрочем взела блестящо; с една дума, тя говореше само за себе си. При това тя знаеше за събитията в Ланзароте и че аз съм пряк свидетел. „Que fuerte!“^[1] — възкликна тя, което ми се стори оскъдно като коментар; в този момент разбрах, че аз също няма да й кажа всичко, че ще се придържам към обичайната версия за възможно мошеничество, без никога да й призная до каква степен съм замесен в тази история и че Венсан може би е единственият човек, с когото някой ден ще мога да говоря за това. Тогава разбрах защо „сивите кардинали“ и дори обикновените свидетели на дадено историческо събитие, чиито основни подбуди остават неизвестни за широката публика, в определен момент изпитват нужда да освободят съвестта си и да изложат всичко, което знаят, на лист хартия.

На другия ден Венсан ме изпрати на летището в Аресифе, той караше сам микробуса. В момента, когато отново поехме покрай странния плаж от черен пясък, изпъстрен с бели камъчета, се опитах да му обясня защо имам нужда от писмена изповед. Той ме изслуша внимателно и след като паркирахме и преди да влезем в залата за заминаващи пътници, ми каза, че разбира, и ми разреши да напиша това, което бях видял. Трябвало само разказът ми да не бъде публикуван преди смъртта ми или поне да поискам разрешение от Съвета на църквата — а именно от триумвирата, в който участват той, Учения и Ченгето, — за да го напечатам или дори да го дам за прочит на някого. Разбрах, че освен за тези условия, които бързо приех — знаех, че ми има доверие, — той мисли и за нещо друго, сякаш молбата ми го беше въвлякла в смътни размишления, които все още не бе способен да си изясни.

Изчакахме момента на качването ми в самолета в зала с огромни стъклени прозорци, разположена над пистите. В далечината се очертаваха вулканите — привични и донякъде успокояващи присъствия, открояващи се на тъмносиньото небе. Чувствах, че Венсан би искал това сбогуване да бъде по-сърдечно: от време на време той стискаше ръката ми или ме прегръщаше през рамо, но не намираше подходящите думи и не владееше подходящите жестове. Същата сутрин бях дал да ми вземат ДНК проби и официално бях приет в Църквата. Когато стюардесата извика пътниците за Мадрид, си казах, че този остров с умерен и неизменен климат, в който почти през цялата година времето е слънчево и топло, е идеалното място, за да навлезеш във вечния живот.