Мишел Уелбек
Възможност за остров (18)

Даниел 1, 9

Това, което наричаш мечта, за воина е истина.

Андре Беркоф

Продадох „Бентли“-то, което твърде много ми напомняше за Изабел и чиято претенциозност започваше да ме притеснява, и си купих „Мерцедес 600 SL“ — също скъпа, но по-скромна кола. Всички богати испанци караха „Мерцедес“ — те не бяха сноби, пилееха пари умерено; освен това кабриото е по-удобно за сваляне на мадами — тук ги наричаха chicas, което ми харесваше. Обявите във вестник „Вос де Алмерия“ бяха пределно ясни: piel dorada, culito melocoton, guapisima, boca supersensual, labios expertos, muy simpatico, complaciente^[1]. Много красив език, изразителен, естествено пригоден за поезия — почти всичко се римува. За онези, които трудно си представяха описанието, имаше барове с проститутки. Физически момичетата бяха готини, отговаряха на обявата, спазваха уговорената цена, за останалото какво да кажа… Те включваха телевизора или касетофона твърде високо, намаляваха максимално светлината, с една дума, опитваха се да се абстрахират; ясно, че не им беше в кръвта. Разбира се, можеше да ги накараш да намалят звука или да увеличат светлината; в крайна сметка очакваха бакшиш и всичко имаше значение. Сигурно има хора, които се кефят от този вид отношения, представях си как изглеждат, но просто аз не бях като тях. Освен това повечето бяха румънки, беларуски, украинки, тоест идваха от ония абсурдни страни, възникнали след разпадането на Източния блок, а не може да се твърди, че комунизмът особено е развил сантименталността в човешките отношения; общо взето, у бившите комунисти господства грубостта — в сравнение с тях Балзаковото общество, родено от разпадането на монархията, изглежда чудо на милосърдието и кротостта. Добре е да не се доверяваме на доктрините за всеобщо братство.

Едва след като Изабел си отиде, открих истинския свят на мъжете по време на патетични странствания по почти пустите магистрали на Южна и Централна Испания. Освен през уикенда и в началото на сезона на отпуските, когато се срещат семейства и двойки, магистралите са най-вече мъжки свят, населен с търговски представители и шофьори, груб и тъжен свят, в който единствените достъпни издания са порно и автосписанията, където пластмасовата поставка, предлагаща DVD на клиентите, с надпис „Tu mejores peliculas“^[2], обикновено само дава възможност да попълниш колекцията си с Dirty debutantes^[3]. Малко се говори за този свят и е истина, че няма кой знае какво да се каже; там не се експериментира никакво ново поведение, той не може да предостави никаква свястна тема на светските списания, с една дума, той е неизвестен и никак не губи от това. През тези няколко седмици не завързах никакво мъжко приятелство и дори не се почувствах близък с някого, но няма значение, в този свят никой не е близък с никого и дори намусеното съучастие на уморените сервитьорки със залепнали към увисналите им гърди тениски с надпис „Naughty girl“ можеше, знаех го много добре, само по изключение да доведе до някое платено и винаги твърдо бързо чукане. Евентуално можех да вляза в спор с някой тираджия и да остана без преден зъб на някой паркинг сред газьолни изпарения; май че това беше единствената възможна авантюра, която ми се предлагаше в този свят. Живях по този начин малко повече от месец, изпотроших хиляди евро, за да плащам чаши с френско шампанско на тъпи румънки, които само след десет минути бяха готови да ми правят свирка без презерватив. На Средиземноморската магистрала, и по-точно на южния изход от Тотана, реших да сложа край на тягостната си екскурзия. Бях оставил колата си на последното свободно място в паркинга на хотел-ресторанта, където влязох да пийна една бира; обстановката с нищо не се отличаваше от всичко, което бях видял през последните седмици; постоях десетина минути, без истински да спра вниманието си на каквото и да е, като чувствах само глуха, обща умора, от която движенията ми ставаха по-несигурни и по-мудни, както и някаква тежест в стомаха. Като излязох, разбрах, че един „Шевролет Корвет“, паркиран напреко, ми пречеше да маневрирам с колата си. Перспективата да се върна на бара, за да търся собственика, ме отчая; облегнах се на бетонния парапет, опитвайки се да схвана цялата ситуация и най-вече пушейки цигара след цигара. Сред всички спортни коли на пазара „Шевролет Корвет“-ът с безполезно и агресивно мъжествените си линии, с липсата на истинско техническо благородство и с умерената си цена несъмнено отговаря най-добре на понятието „гъзарска кола“. Кой знае на какъв як андалуски мачо щях да попадна? Като всички от своята порода тоя тип навярно разбираше от коли и значи прекрасно си даваше сметка, че моята кола, макар и по-незабележима от неговата, беше три пъти по-скъпа. Паркирайки така, че да ми попречи да изляза, той беше демонстрирал не само мъжествеността си, но и голяма доза социална ненавист и можех с право да очаквам най-лошото. Бяха ми нужни четирийсет и пет минути и половин пакет „Кемъл“, за да събера кураж и да се върна в заведението.

Веднага открих собственика на колата, свит в края на бара пред купичка с фъстъци; бирата му се топлеше, докато той хвърляше отчаян поглед към екрана на гигантския телевизор, където момичета с минишорти извиваха ханш под звуците на бавен „гроув“; очевидно ставаше дума за мокро парти и дупетата на момичетата все повече изпъкваха под минишортите, а отчаянието на мъжа нарастваше. Беше дребен, с коремче, плешив, вероятно петдесетгодишен, с костюм и вратовръзка и почувствах как ме обзема тъжно съчувствие; със сигурност неговият „Шевролет Корвет“ нямаше да му помогне да забърсва мадами, заради него най-много щеше да мине за „дърт мухльо“, и аз се възхитих на всекидневната му смелост, която въпреки всичко му позволяваше да кара „Шевролет Корвет“. Кое достатъчно младо и секси момиче нямаше да се изхили при вида на тоя чичка, излизащ от своя „Шевролет Корвет“? Но трябваше да приключа с тази работа и го направих с цялата усмихната благост, на която бях способен. Както се опасявах, отначало той се показа твърде войнствен, опита се да привлече за свидетел сервитьорката, която дори не вдигна очи от мивката, където миеше чашите си. После ме погледна пак и това, което видя, го поуспокои — аз самият се чувствах толкова стар, уморен, нещастен и жалък — по неясни причини, заключи той, собственикът на мерцедеса също беше неудачник, почти събрат по нещастие, и в този момент той се опита да установи някаква мъжка солидарност, почерпи ме с бира, после с още една и ми предложи да довършим вечерта в „New Orleans“. За да се отърва от него, се извиних, че ми остава още много път — аргумент, който мъжете обикновено уважават. Всъщност бях само на петдесет километра от вкъщи, но току-що си бях дал сметка, че можех да продължа моето road-movy^[4] и у дома.

Всъщност на няколко километра от вилата ми минаваше магистрала и там имаше подобно заведение. Имах навик на излизане от „Diamond Nights“ да се отбивам на плажа на Родалквилар. Моят мерцедес купе се носеше по пясъка; включвах командата за отваряне на гюрука и за двайсет секунди той ставаше кабриолет. Плажът беше великолепен, почти винаги пуст, геометрично равен, с непокътнат пясък, обграден от черни, абсолютно отвесни скали; човек, надарен с истински артистичен темперамент, несъмнено би могъл да създаде нещо от тази самота и красота. Лично аз, изправен срещу безкрая, се чувствах като мушица върху мушамата на масата. В края на краищата не ми пукаше за тази красота и геологична възвишеност, дори ги намирах някак застрашителни. „Светът не е панорамна гледка“ — сухо отбелязва Шопенхауер. Вероятно бях придавал твърде голямо значение на секса, спор няма; единственото място на света обаче, където се бях чувствал добре, беше, когато съм сгушен в прегръдките на жена, сгушен във вагината й, а на моята възраст не виждах защо това трябваше да се промени. Съществуването на котето само по себе си е благодат, си казвах аз, самият факт, че мога да съм в него и да се чувствам добре, вече беше достатъчна причина да продължа това мъчително странстване. Други не бяха имали този късмет. „Истината е, че на тази земя нищо не беше подходящо за мен“ — отбелязва Клайст в дневника си малко преди да се самоубие на брега на Ванзее. Често мислех за Клайст по онова време; на гроба му бяха издълбани негови стихове:

Nun

O Unsterblichkeit

Bist du ganz mein.^[5]

Бях отишъл там през февруари, бях направил поклонническо пътуване. Имаше двайсет сантиметра сняг, клоните се огъваха под сивото небе, голи и черни, сякаш във въздуха нещо пълзеше. Всеки ден на гроба му поставяха букет свежи цветя; нито веднъж не срещнах лицето, което ги слагаше. Гьоте се беше срещал с Шопенхауер, беше срещнал и Клайст, без истински да го разбере. Пруски песимисти, ето какво си беше помислил и в двата случая. Винаги ми се е повдигало от италианските стихове на Гьоте. Нима трябва да си роден под еднообразно сиво небе, за да разбереш? Едва ли — небето беше яркосиньо и по крайбрежните скали на Кордова нямаше никаква растителност, но това не променяше нищо. Не, определено не преувеличавах значението на жената. И освен това съвкуплението… очевидната му геометричност.

Бях казал на Хари, че Изабел „пътува“; вече бяха изминали шест месеца, но той като че ли не се учудваше, изглежда, не се интересуваше много от човешките същества. Присъствах на нов спор с Робер Белгиеца почти в същата обстановка както първия път, после на трети, но този път белгийците бяха придружени от сина им Патрик, дошъл да си почине за една седмица, и приятелката му Фадиах, негърка със страхотно тяло. Патрик беше на около четирийсет и пет години и работеше в люксембургска банка. Веднага ми направи добро впечатление, във всеки случай не изглеждаше толкова тъп, колкото родителите си — впоследствие разбрах, че заема отговорен пост и борави с много пари. Фадиах не беше на повече от двайсет и пет години и оценката за нея можеше да бъде само стриктно еротична; впрочем това сякаш не я вълнуваше много. Гърдите й бяха частично скрити зад бяла лента, носеше прилепнал бял минижуп и май това беше всичко. Винаги по-скоро съм одобрявал този вид неща; обаче не ми ставаше.

Те двамата бяха елоимити, тоест членуваха в секта, която почиташе и очакваше завръщането на Елоимите, извънземни създатели на човечеството. Никога не бях чувал за тези тъпотии и затова по време на вечерята не слушах с особено внимание. В общи линии според тях всичко се дължало на правописна грешка в книга Битие. Създателят Елоим не трябвало да се възприема в единствено, а в множествено число. У нашите Творци нямало нищо божествено, нито свръхестествено; те били просто материални същества, много по-напреднали от нас в еволюцията си, били овладели космическите пътувания и създаването на живот; също така били победили стареенето и смъртта и единственото им желание било да споделят тайните си с най-достойните от нас. Ах, ах, казах си, ей го ѐ сиренцето.

За да можели да се върнат и да ни разкрият как да избегнем смъртта, ние (тоест човечеството) трябвало предварително да им построим посолство. Не кристален палат с хиацинтови или берилови стени, не, нещо просто, модерно и cool, но все пак комфортно; според пророка (защото имаше и пророк, родом от Клермон-Феран) те обичали джакузи. Отначало той съвсем традиционно се канел да построи посолството в Йерусалим; но имало проблеми, междусъседски разпри, с една дума, моментът не бил удачен. Един непринуден разговор с някакъв равин от Комисията по Месиите (специализирана израелска организация, която се занимава с този вид проблеми) го насочил към нова възможност. Очевидно евреите не случили на добро географско положение. При създаването на Израел, естествено, мислели за Палестина, но и за други места като Тексас или Уганда — също опасно място, но не до такава степен; накратко, заключил равинът, не трябвало прекалено да се вторачваме в географските аспекти. Бог е навсякъде, възкликнал той, присъствието Му изпълва мирозданието (искам да кажа, извинил се той, присъствието на Елоимите според вас).

Но според пророка, не, не било така, Елоимите живеели на планетата на Елоимите, от време на време пътували и толкова; но той се въздържал от нов географски спор, защото разговорът го просветлил. Ако Елоимите са могли да дойдат до Клермон-Феран, си казал той, вероятно има някаква причина, свързана с геоложкия характер на това място — във вулканичните зони земята здравата се тресе, всички знаят това. Ето защо, каза ми Патрик, пророкът след кратко разследване избрал остров Ланзароте в Канарския архипелаг. Вече купили терена, строежът щял да започне всеки момент.

Дали случайно не искаше да ми внуши, че е време да направя инвестиции? Не, успокои ме той, от тази гледна точка всичко е ясно, членският внос е минимален, всеки може да провери сметките, когато си поиска. Ако знаеше какво правя понякога в Люксембург за други клиенти… (много бързо бяхме минали на ти), не, наистина, ако има нещо, за което не могат да ни нападат, то е точно това.

Довършвайки чашата с кирш, си казах, че Патрик е избрал оригинален синтез между материалистичните убеждения на баща си и астралните мании на майка си. Последва традиционният сеанс арфа-звезди. „Уаауу! Върхът!“… — възкликна Фадиах, когато зърна пръстените на Сатурн и после се излегна на шезлонга. Определено, определено небето над тази област беше много чисто. Обръщайки се, за да взема бутилката с кирш, забелязах, че краката й са разтворени и в тъмното ми се стори, че пъхна ръка под полата си. След малко чух тежкото й дишане. И така, докато наблюдаваше звездите, Хари мислеше за Христос, Робер Белгиеца, не зная, може би за топящия се хелий или за чревните си проблеми, а Фадиах мастурбираше. Всеки според харизмата си.