Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (59)

58

12 август 1257 година

Оказа се, че сме закъснели с бягството от Масиаф и няма как да се махнем преди пристигането на монголите. А те наближаваха. Затова се подготвихме за заминаване за Константинопол за няколко часа и аз пиша тези думи, докато товарят каруците. Ако Мафео си мисли, че погледите, които ми хвърля, са достатъчни, за да оставя перото и да помогна, значи много греши. Знам, че тези думи ще бъдат от жизненоважно значение за бъдещите асасини, затова трябва да бъдат записани незабавно.

Нападна ни малък отряд, поне така ни казаха, но главните сили на врага не са далече. Междувременно отрядът е решил да се прослави, като атакува с ожесточение стените на селото и бойниците и се оттегля. Не разбирам много от военни действия и слава богу, но ми се струва, че с тези нападения просто изпитват силите ни или по-скоро липсата на такива. Питам се дали Учителят съжалява за решението си да остави цитаделата слаба, като разпусна асасините. Само допреди две години нито един вражески отряд не би доближил замъка, защото стрелците по бойниците щяха да ги ликвидират.

След като отне контрола на Ордена от Абас, първата задача на Алтаир беше да изпрати да донесат дневниците му. Творбите на Учителя щяха да се превърнат в основата, която нямаше да позволи Масиаф да потъне. Под корумпираното управление на Абас бойците вече не разчитаха на стария опит. От Братството на асасините беше останало единствено името. Първата задача на Алтаир беше да възстанови дисциплината. Тренировъчният плац отново си припомни звънтенето на стомана, чуваха се виковете и ругатните на инструкторите. Нито един монгол не би посмял да изпрати отряд.

Само че тъкмо когато братството бе възстановено — и като име, и като слава — Алтаир реши, че базата в Масиаф повече няма да съществува, и свали знамето на асасините. Той си представяше как асасините разпространяват славата на Ордена по цял свят. Трябвало да се смесят с хората, а не да са над тях. Когато синът на Алтаир, Дарим, се върна в Масиаф, повечето асасини бяха заминали, а малкото останали строяха библиотеката на Учителя. Когато бе завършена, Дарим повика нас двамата с брат ми от Константинопол.

Това ни връща към началото на разказа, осемдесет години след като е започнала историята.

— Това не е краят — рече Мафео. Вече не ме чакаше. Трябваше да се видим с Учителя в двора. За последен път минахме през крепостта, за да излезем, водени от верния иконом Муклис.

Когато пристигнахме, си помислих, че този двор е бил свидетел на какво ли не. Тук Алтаир е видял Абас за пръв път, изправил се в тъмата на нощта, разкъсван от болка заради пребития си баща. Тук двамата са се били и станали врагове, тук Алтаир е бил призован пред Ордена от Ал Муалим, тук е загинала Мария, също и Абас.

Асасините щяха да научат всичко, защото той беше повикал и тях. Дарим също беше сред тях, стиснал лъка си, също и младият Малик, и Муклис, който бе застанал до Учителя. Усещах как стомахът ми се свива нервно, как си поемам въздух, а шумът от битката навън ме разсейваше. Изглежда, монголите избраха точно този момент, за да организират поредната атака над замъка, може би усетили, че защитата е твърде слаба.

— Братя — рече Алтаир, когато се изправи пред нас, — времето ни заедно беше кратко, но съм сигурен, че този дневник ще бъде отговорът на всички въпроси, които искате да зададете.

Поех дневника, прехвърлих го от едната в другата ръка, изпълнен със страхопочитание. В него бяха записани мислите на Учителя, най-важното от годините, в които беше изучавал Ябълката.

— Алтаир — рекох аз. Едва намерих сили да говоря. — Това е безценен дар… Grazie.

Алтаир въздъхна, а Муклис пристъпи напред с малка торба, която подаде на Учителя.

— Накъде ще се отправите? — попита Алтаир.

— Засега към Константинопол. Там ще създадем гилдия, преди да се върнем във Венеция.

Той се разсмя:

— Синът ти Марко сигурно няма търпение да чуе разказите на баща си.

— Още е малък за тези разкази. Но един ден и това ще стане — усмихнах се аз.

Той ми подаде торбата и аз усетих, че в нея има тежки предмети.

— Ще те помоля и за една последна услуга, Николо. Вземи ги със себе си и ги пази добре. Ако се налага, ги скрий.

Извих вежди, сякаш молех за разрешението му да отворя чантата, и той кимна. Надникнах вътре, след това бръкнах и извадих камък, един от общо пет. И този в ръката ми, също както и другите, имаше дупка в средата.

— Артефакти? — попитах аз. Запитах се дали това бяха артефактите, които беше открил през годините в Аламут.

— Може и така да се каже — отвърна Учителят. — Те са ключове, всеки един от тях носи послание.

— От кого е това послание?

— Де да знаех — отвърна Алтаир.

Един асасин влезе запъхтяно в двора и заговори с Дарим, който пристъпи напред.

— Татко, предните отряди на монголите са пробили. Селото е превзето.

Алтаир кимна.

— Николо, Мафео, синът ми ще ви преведе през боя. Щом стигнете в долината, вървете през нея до едно малко селце. Там ще ви чакат коне и провизии. Бъдете здрави и стойте нащрек.

— И ти, Учителю. Пази се.

Той се усмихна.

— Разбира се.

След тези думи Учителя ни остави и даде заповедите си на асасините. Докато прехвърлях торбата със странните камъни през рамо и притиснах безценния дневник към гърдите си, се запитах дали ще го видим отново. От онзи ден помня убитите, крясъците, звънтенето на стомана, докато бързахме към една от къщите, където се свих, за да надраскам тези думи, въпреки че навън бушуваше битка. Можех само да се моля да успеем да избягаме невредими.

Незнайно защо бях убеден, че ще стане. Имам пълно доверие на асасините. Надявам се само да оправдая доверието на Алтаир. Само времето ще покаже.

1 януари 1258 година

Първият ден на новата година. Чувствата ми са смесени, докато бърша праха от корицата на дневника си и отгръщам на празна страница, без да съм сигурен дали това е ново начало или послеслов към досегашния разказ. Нека читателят реши.

От първата новина, която трябва да съобщя, ми се свива сърцето. Изгубихме дневника. Същият дневник, който ни даде Алтаир в деня на заминаването ни, който ни повери, се намира в ръцете на врага. Вечно ще ме измъчва моментът, в която лежах окървавен и разплакан в пясъка и наблюдавах как копитата на конете на нападащите монголи профучават покрай нас, след като един от тях сряза дръжката на кожената торба, в която бях прибрал дневника. Бяхме на два дни път от Масиаф, в пълна безопасност — поне така си мислехме — когато ни нападнаха.

Двамата с Мафео едва се спасихме и се утешавахме, че сме имали възможност да прекараме известно време с Учителя, да научим много за онова, което е описал в дневника си, и сме се научили да търсим знания и да извличаме най-ценното от тях. Решихме в най-скоро време да тръгнем на изток и да си върнем дневника (което за съжаление отлагаше завръщането ми във Венеция, за да видя сина си Марко), но преди това трябваше да свършим някои неотложни дела в Константинопол. Чакаха ни поне две години работа, която щеше да ни се стори още по-трудна без записаното в дневника. Независимо от това ние решихме, че дори да сме изгубили дневника, сърцата и душите ни са предани на асасините и ще приложим всички натрупани знания. Избрахме място за търговската си дейност на северозапад от „Света София“, където ще предлагаме най-висококачествени стоки (разбира се!). Междувременно ще започнем да популяризираме кредото на асасините, точно както бе замислено.

Ще сложим началото и на нова гилдия и ще решим къде да скрием петте камъка, които ни даде Алтаир. Ключовете. Беше казал или да ги пазим добре, или да ги скрием. След преживяното с монголите, решихме да скрием ключовете, затова ги сложихме на тайни места в Константинопол. Днес предстои да скрием последния, така че когато четете тези редове, и петте ще бъдат на сигурно място, в безопасност от тамплиерите, а бъдещите поколения асасини ще могат да ги открият.

Които и да са те.