Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (12)

11

Тамир, първият от девет: Ал Муалим поглеждаше доволно от кървавото перо на бюрото си към Алтаир, после го похвали, а накрая му даде новата задача.

Алтаир наведе глава в знак на съгласие, след което остави Учителя. На следващия ден взе провизии и отново пое на път, този път за Акра — град, пазен също толкова ревниво от кръстоносците, колкото Дамаск от хората на Салах Ал’дин. Градът беше белязан от войната.

Акра бе извоюван с много кръв. Християните го бяха превзели отново след дълга, кървава обсада, продължила почти две години. Алтаир беше изиграл своята роля, като помогна да бъде спрян притокът на вода към града, след като тамплиерите я отровиха.

Не можа да направи нищо, когато хората започнаха да се тровят, а труповете във водата разпространиха болестта както сред мюсюлманите, така и сред християните, както зад стените на града, така и отвъд. Провизиите бяха свършили и хиляди умираха от глад. Тогава пристигнаха още кръстоносци, направиха нови машини, с които пробиха дупки в стените на града. Сарацините се биеха, някои запушваха пробойните, докато армията на Ричард Лъвското сърце не изтощи докрай мюсюлманите и те не се предадоха. Кръстоносците завзеха града и взеха като заложници целия му гарнизон.

Започнаха преговори между Салах Ал’дин и Ричард за освобождаването на заложниците, но бяха провалени от разногласията между Ричард и французина Конрад дьо Монферат, който не пожела да предаде заложниците.

Конрад се беше върнал в Тир; Ричард бе на път за Яфа, където войската му щеше да се срещне с войската на Салах Ал’дин. Братът на Конрад, Уилям, остана да командва.

Уилям дьо Монферат се бе разпоредил мюсюлманските заложници да бъдат убити и почти три хиляди бяха обезглавени.

И така Алтаир започна проучването в град, който все още носеше белезите на новата си история: обсада, болест, глад, жестокост и кръвопролитие. Гражданите познаваха добре страданието, в очите им беше стаена мъка, раменете им тежаха от бремето на тъгата. В бедняшките квартали се натъкна на най-ужасното страдание. Тела, увити в муселин, бяха подредени отстрани на улиците, а пиянството и насилието властваха по пристанищата. Единственото място в града, където не се носеше задушливата воня на отчаяние, беше в квартала „Шаин“, където се бяха настанили кръстоносците — където се намираха цитаделата на Ричард и покоите на Уилям. Оттам кръстоносците провъзгласиха Акра за столица на кралство Йерусалим и започнаха да трупат запаси, преди Ричард да поеме на поход към Яфа и да остави Уилям да се разпорежда вместо него. Досега господството му само влоши положението в града. Алтаир се нагледа на какво ли не, докато крачеше по улиците. Най-добре щеше да бъде час по-скоро да приключи с проучването си и да открие местното Братство. Тукашният водач, Джабал, седеше и гукаше нежно на гълъба в ръката си. Вдигна поглед, когато Алтаир влезе в стаята.

— А, Алтаир — започна любезно той. — Едно птиченце ми каза, че ще ме посетиш.

Усмихна се на шегата си, след това разтвори длан и пусна гълъба. Птицата подхвръкна на плота и запристъпва като пернат страж. Джабал го наблюдаваше развеселен, след това се настани удобно и погледна госта.

— И кой е нещастникът, когото Ал Муалим е избрал да усети остротата на меча ти, Алтаир? — попита.

— Ал Муалим нареди да екзекутирам Гарние дьо Наплуз.

Джабал трепна.

— Великият магистър на рицарите хоспиталиери?

Алтаир кимна.

— Точно така. Вече реших кога и къде ще нанеса удара си.

— Сподели с мен — помоли впечатленият Джабал.

Той започна:

— Живее и работи в болницата на ордена, на северозапад оттук. Според слуховете зад стените се вършат чудовищни неща.

Докато Алтаир му разказваше какво знае, мъжът кимаше замислено, обмисляше чутото и най-сетне попита:

— Какъв е планът ти?

— През повечето време Гарние стои затворен в покоите си в болницата, въпреки че понякога излиза, за да обиколи пациентите си. Ще ударя по време на някоя от тези обиколки.

— Виждам, че си обмислил всичко. Действай. — След тези думи той му подаде маркера на Ал Муалим. — Заличи това петно от Акра, Алтаир. Може би това ще ти помогне да изчистиш своето.

Алтаир взе маркера и погледна злобно Джабал — нима всички асасини знаеха за срама му? — след това излезе, придвижи се по покривите, докато най-сетне зърна болницата. Там спря, пое си дъх, съсредоточи се и погледна към нея.

Алтаир беше поднесъл на Джабал съкратена версия на онова, което беше открил, и скри изгарящото чувство на отвращение от водача на местното Братство. Беше научил, че Дьо Наплуз е Велик магистър от Ордена на рицарите хоспиталиери. Базата на създадения в Йерусалим орден — целта беше да се грижат за болните пилигрими — се намираше в един от най-мизерните квартали на Акра.

Там според онова, което беше научил Алтаир, Дьо Наплуз се занимаваше с всичко друго, но не и да осигурява помощ.

В района на хоспиталиерите той подслуша двама от членовете на ордена, докато обсъждаха как Великият магистър отпращал обикновените граждани от болницата и поради това хората били готови да се вдигнат на бунт. Единият каза, че се страхувал, да не би да се повтори скандалът от Тир.

— Какъв скандал? — попита приятелят му.

Мъжът се приведе напред и зашушна, а Алтаир трябваше да наостри уши.

— Веднъж Гарние нарече града свой дом — подчерта човекът, — но беше пратен в изгнание. Разправят, че правел експерименти с гражданите.

Приятелят му го погледна недоумяващо.

— Какви експерименти?

— Не знам подробности, но ме е страх, че… Може пак да е започнал. Сигурно затова се затваря в крепостта на хоспиталиерите.

По-късно Алтаир прочете свитък, който задигна от сътрудник на Дьо Наплуз. Прочете, че хоспиталиерът няма намерение да лекува пациентите си. Щом имал на разположение пациенти от Йерусалим, той провеждал опити — за неизвестен магистър — които имали за цел да предизвикат определено състояние при пациентите. А Тамир — от съвсем скоро мъртвият Тамир — доставял необходимото за операцията.

Една фраза от писмото привлече погледа му. „Трябва да си върнем отнетото“. Какво ли означаваше? Докато обмисляше прочетеното, той продължи да проучва. Великият магистър беше позволил „луди“ да се разхождат из болницата. Откри по кое време лъконосците по пасажите над сградата напускаха постовете си. Научи, че Дьо Наплуз обича да прави обиколките си без охрана и че единствено монаси се допускат по пасажите.

След като вече разполагаше с цялата информация, от която се нуждаеше, той посети Джабал, за да вземе маркера на Ал Муалим.