Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (4)

3

— Негово височество Салах Ал’дин получи съобщението ви и ви благодари искрено — провикна се пратеникът. — Неотложни дела го призоваха другаде и той си тръгна, като възложи на негово превъзходителство Шихаб Ал’дин да започне преговори.

Пратеникът стоеше до жребеца на Шихаб, свил длани пред устата си, за да извести Върховния учител и генералите му, които се бяха събрали на защитната кула.

Малка част, около двеста мъже — приблизително двеста — се беше изкачила по хълма заедно с група нубийци, един-единствен пазач за Шихаб, който остана на гърба на коня. Изражението му беше ведро, сякаш не се вълнуваше особено от изхода на разговорите. Беше с широки бели панталони, елек и червен усукан шарф. На огромния му ослепително бял тюрбан блестеше скъпоценен камък. „Този скъпоценен камък сигурно има славно име — помисли си Ал Муалим, докато го наблюдаваше от върха на кулата. — Вероятно го наричат Звездата на нещо или Розата на друго. Сарацините умират да кръщават дрънкулките си.“

— Слушам ви — провикна се Ал Муалим. „Неотложни дела другаде“ — помисли си с усмивка той и се върна няколко часа назад, когато един от асасините влезе в покоите му, събуди го и го повика в тронната зала.

— Добре дошъл, Умар — рече Ал Муалим и се загърна в робата си, когато усети как утринният хлад се просмуква в костите му.

— Учителю — отвърна приглушено Умар, свел глава.

— Дошъл си да ми разкажеш за мисията си ли? — заговори Ал Муалим. Той запали маслена лампа на верига, след това откри стол, на който да я постави. По пода затрепкаха сенки.

Умар кимна. Ал Муалим забеляза кръв по ръкава му.

— Точна ли беше информацията на агента ни?

— Да, Учителю. Промъкнах се в лагера им и точно както ни бяха предупредили, натруфеният павилион се оказа примамка. Шатрата на Салах Ал’дин беше съвсем наблизо, много по-скромна и незабележима.

Ал Муалим се усмихна.

— Отлично, отлично. Ти как успя да я разпознаеш?

— Беше добре защитена, точно както каза шпионинът ни, наоколо бяха пръснали вар и въглени, за да се чуе, ако някой се приближи.

— Но теб не те чуха, нали?

— Не, Учителю. Успях да се промъкна в палатката на султана и оставих перото, както ми беше наредено.

— Ами писмото?

— Забито с кама на сламеника му.

— После?

— После се измъкнах от шатрата му…

— И?

Последва мълчание.

— Султанът се събуди и наддаде вой. Едва успях да се спася.

Ал Муалим посочи окървавения ръкав на Умар.

— Ами това?

— Бях принуден да прережа гърлото на един, за да мога да избягам, Учителю.

— Пазач ли? — попита с надежда Ал Муалим.

Умар поклати тъжно глава.

— Беше с тюрбан и дрехи на благородник.

След като чу тези думи, Ал Муалим затвори тъжно уморените си очи.

— Нямаше ли друга възможност?

— Действах прибързано, Учителю.

— Във всяко друго отношение мисията ти беше успешна, нали?

— Да, Учителю.

— Да видим тогава какво ще се случи — рече той.

Случи се така, че Салах Ал’дин си замина, а Шихаб дойде на посещение. Изпънал гръб на кулата, Ал Муалим си позволи да повярва, че асасините са удържали надмощие, че планът му е успял. В съобщението султанът бе предупреден да прекрати кампанията срещу асасините, защото следващата кама ще стърчи не от тюфлека, ами от гениталиите му. Като бяха оставили незабелязано това предупреждение, те бяха показали на монарха, че е уязвим, че огромната му армия е едно нищо, след като самотен асасин е в състояние да премине незабелязан през клопките и охраната, за да се промъкне с лекота в шатрата, където той спеше.

Може би Салах Ал’дин държеше повече на гениталиите си, отколкото на воденето на дълга, скъпа и изтощителна война срещу враг, чиито интереси много рядко се сблъскваха с неговите. Вероятно бе точно така, защото той си замина.

— Негово височество Салах Ал’дин приема предложението ви за мир — заяви пратеникът.

Застаналият на кулата Ал Муалим погледна развеселено застаналия до него Умар. Отстрани стоеше Фахим, стиснал устни.

— Можем ли да разчитаме на думата му, че орденът ни може да действа, без да се натъква на нови прояви на враждебност? — попита Ал Муалим.

— Докато има интерес, вие имате сигурност.

— Тогава приемам предложението на Негово височество — провикна се доволният Ал Муалим. — Можете да се оттеглите заедно с хората си от Масиаф. Няма да е зле да поправите оградата ни от колове, преди да си заминете.

При тези думи Шихаб вдигна рязко поглед към кулата и макар да бе високо, Ал Муалим забеляза как гневът заблестя в очите му. Шихаб се приведе над шията на жребеца и заговори на пратеника, който го изслуша, кимна, след това сви длани около устата, за да заговори отново на хората на кулата.

— Когато съобщението е било оставено, един от доверените генерали на Салах Ал’дин е бил убит. Негово височество държи да получи обезщетение. Иска главата на виновника.

Усмивката на Ал Муалим се стопи. Застаналият до него Умар се напрегна.

Последва мълчание. Чуваше се единствено пръхтенето на конете. Звучаха птичи песни. Всички тръпнеха в очакване на отговора на Ал Муалим.

— Предайте на султана, че няма да удовлетворя това искане.

Шихаб сви рамене. Наведе се и отново заговори на пратеника, който на свой ред предаде чутото на Ал Муалим.

— Негово превъзходителство държи да ви уведоми, че ако не удовлетворите искането, в Масиаф ще остане военна част, а търпението ни е значително по-голямо от запасите ви. Нима мирното споразумение не означава нищо за вас? Нима ще позволите селяните и хората ви да гладуват? Ще причините всичко това, за да спасите главата на един асасин ли?

— Ще отида — изсъска Умар на Ал Муалим. — Аз допуснах грешката. Редно е да платя.

Ал Муалим не обърна никакво внимание на думите му.

— Няма да жертвам живота на нито един от хората си — провикна се към пратеника.

— Тогава негово превъзходителство съжалява за решението ви и моли да станете свидетели на въпрос, който ще бъде неотложно решен. Открихме в лагера си шпионин и трябва да го екзекутираме.

Ал Муалим притаи дъх, когато сарацините извлякоха напред агента асасин. Зад него двама нубийци пренесоха дръвник и го поставиха на земята пред жребеца на Шихаб.

Шпионинът се казваше Ахмад. Беше пребит. Главата му — окървавена и разранена — се полюшваше на гърдите, докато го блъскаха към дръвника, така че да застане на колене и да го нагласят за екзекуция. Палачът пристъпи напред. Беше турчин, понесъл лъскав ятаган. Подпря го на земята и стисна здраво обсипания със скъпоценни камъни ефес. Двама нубийци държаха ръцете на Ахмад; той изстена и звукът се понесе към слисаните асасини на крепостната кула.

— Нека вашият човек заеме мястото му и ще пощадим живота му, а мирното споразумение ще влезе в сила — провикна се пратеникът. — В противен случай той умира, обсадата започва и хората ви ще гладуват.

Неочаквано Шихаб вдигна глава и извика:

— Нима искаш тази смърт да лежи на съвестта ти, Умар Ибн-Ла’Ахад?

Асасините ахнаха едновременно. Ахмад бе проговорил. Бяха го измъчвали, разбира се. Заради това бе проговорил.

Ал Муалим отпусна рамене.

Умар не можеше да си намери място.

— Нека отида — настоя той пред Ал Муалим. — Моля те, Учителю.

Екзекуторът в ниското се намести. Вдигна меча над главата си с две ръце. Ахмад се опитваше немощно да се отскубне от ръцете, които го притискаха към дръвника. Вратът му беше опънат, готов да посрещне острието. Цареше тишина, чуваше се единствено неговият хленч.

— Последен шанс за асасина — провикна се Шихаб.

Острието заблестя.

— Учителю — продължи да се моли Умар, — нека отида.

Ал Муалим кимна.

— Спрете! — провикна се Умар. Той пристъпи към платформата на кулата и се обърна към Шихаб: — Аз съм Умар Ибн-Ла’Ахад. Моя живот трябва да отнемеш.

Редиците на сарацините се люшнаха от вълнение. Шихаб се усмихна и кимна. Даде знак на екзекутора, който отстъпи и подпря острието на меча на земята.

— Много добре — рече той на Умар. — Ела и заеми мястото си на дръвника.

Умар се обърна към Ал Муалим, който вдигна глава и го погледна със зачервени очи.

— Учителю — рече Умар, — трябва да помоля за една последна услуга. Погрижи се за Алтаир. Приеми го за свой ученик.

Той кимна:

— Разбира се, Умар. Разбира се.

Всички в цитаделата притихнаха, когато Умар заслиза по стълбите на кулата, след това се спусна по склона, мина под арката и пое към главната порта. Там го пресрещна страж, който пристъпи, за да отвори, и Умар се наведе, за да излезе.

Зад него се разнесе вик:

— Татко! — Чу се топуркане.

Той спря.

— Татко!

Долови страха в гласа на сина си и стисна очи, за да попречи на сълзите да рукнат, докато излизаше навън. Стражът затвори портата след него.

Изтеглиха Ахмад настрани от дръвника и Умар се опита да го погледне окуражително, но той отказа да срещне очите му, докато го извличаха настрани, за да го хвърлят пред портата. Тя се отвори и някой го дръпна вътре. Сграбчиха Умар. Завлякоха го при дръвника и го проснаха на мястото на Ахмад. Той проточи врат и погледна извисилия се над него палач. Зад екзекутора синееше небето.

— Татко! — чу той гласа, който долетя откъм цитаделата, докато блестящото острие се хлъзгаше надолу.

Два дни по-късно под прикритието на нощта Ахмад напусна крепостта. На следващата сутрин, когато откриха, че е изчезнал, някои се запитаха как му е дало сърце да изостави сина си — майка му беше починала от треска преди две години — докато други разправяха, че срамът го задушавал, затова бил принуден да замине.

Истината бе съвсем различна.