Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (46)

45

Поканиха Мария на широкия балкон, облян от лъчите на палещото слънце. Предстоеше й да се запознае със собственика на замъка „Свети Иларион“. Поне с един от тях. Алтаир не знаеше, но Шалим имаше брат близнак, Шахар. Асасинът беше видял Шахар да говори и това бе отговорът на въпроса му как е възможно, след като един човек цял следобед се налива с алкохол и обикаля по курви, да изглежда толкова жизнен и свеж.

Мария обаче се познаваше с близнаците и макар да си приличаха като две капки вода, тя умееше да ги различава. Шалим беше тъмноок и по вида му личеше, че държи на начина на живот, с който беше свикнал, докато Шахар изглеждаше значително по-млад. Сега й предстоеше среща с него. Той се обърна към нея и щом я видя, грейна, усмихна се, а тя прекоси балкона към него, великолепна в дрехите на куртизанка.

— Не очаквах да те видя отново — погледна я похотливо той. — С какво да ти помогна, малка лисичке?

— Не съм дошла, за да слушам ласкателствата ти — сопна му се Мария, макар да личеше, че няма нищо против комплиментите. — Искам отговори.

Вървеше плътно зад него и когато стигнаха в коридора, той я погледна развеселено и жадно. Тя не му обърна абсолютно никакво внимание. Трябваше да чуе потвърждението на онова, което вече знаеше от Алтаир.

— Виж ти! — отвърна Шахар.

— Истина ли е онова, което чух — настоя тя, — че тамплиерите искат да използват Ябълката, късчето от Едем за злини? Нямало да дадат светлина на хората, ами да ги подчинят?

Той се усмихна снизходително, сякаш обясняваше всичко на очарователно, но глупаво дете.

— Хората са объркани, Мария. Те са просто агънца, които молят някой да ги поведе. Ние тъкмо това предлагаме — прост живот, без никакви грижи.

— Орденът ни е създаден да защитава хората — настоя тя, — а не да ги лишава от свободата им.

Шахар изви устни.

— Тамплиерите не се интересуват от свободата, Мария. Ние искаме ред, нищо повече.

Той тръгна към нея. Тя отстъпи крачка назад.

— За ред ли говориш или за робство?

Гласът му стана по-дълбок и застрашителен, когато отговори:

— Наречи го както искаш, скъпа моя…

Посегна към нея, но намеренията му — напълно очевидни — бяха прекъснати от Алтаир, който влетя в стаята. Шахар се завъртя към неканения гост и възкликна:

— Асасин! — Сграбчи Мария за раменете и я захвърли на пода. Тя падна тежко. Алтаир реши, че грубиянинът ще плати за това.

— Извини ме, Шалим, че влизам без покана — рече той.

Шахар се ухили.

— Шалим ли търсиш? Сигурен съм, че брат ми с радост ще се присъедини към нас.

Над тях се разнесе шум и Алтаир вдигна поглед към галерията, откъдето приближаваше усмихнатият Шалим. Двама стражи нахлуха през отворената врата, готови да се нахвърлят върху Мария, която вече се беше изправила, завъртя се рязко, сграбчи меча на единия войник, изтегли го и го заби в него.

Той изкрещя и се сгърчи на пода, а тя се завъртя, отпусна се на коляно, замахна отново и се отърва и от другия. В същия момент Шалим скочи от галерията точно до брат си. Алтаир разполагаше със секунда, в която да се удивлява колко много си приличат. В следващия момент се изправи до Мария. От меча й капеше кръв, раменете й се повдигаха. Двамата се изправиха срещу близнаците. Алтаир усети как гърдите му се изпълват с нещо, което беше отчасти гордост, отчасти друго чувство, което предпочете да не назовава.

— Те двамата — рече — срещу нас двамата.

Мария успя да го изненада отново. Вместо да се бие редом с него, тя изсумтя презрително и се втурна към вратата, оставена отворена от стражите. Алтаир разполагаше със секунда да се пита какво става, след това близнаците му се нахвърлиха и той започна битка на живот и смърт срещу двама опитни бойци.

Битката продължи дълго, беше жестока и близнаците я започнаха самоуверено, убедени, че много бързо ще повалят асасина. Все пак те бяха двама, при това изключително опитни с меча и очакваха бързо да го изтощят. Само че Алтаир се биеше, обладан от гняв и недоволство. Вече не знаеше кой му е враг и кой — приятел. Беше предаден — мъже, за които бе предполагал, че са му приятели, се бяха оказали врагове. Онези, за които вярваше, че ще му станат приятели — дори повече от приятели — бяха отблъснали ръката, която той предлагаше. Знаеше единствено, че води война, в която е заложено много повече, отколкото предполагаше, в която участваха сили и идеологии, които все още не разбираше. Налагаше му се да продължи борбата, да не се отказва, докато не стигнеше до самия край.

Когато пронизаните тела на близнаците лежаха в краката му с преплетени ръце и крака, той не усети никакво удоволствие от постигнатата победа. Просто почисти кръвта от меча, прибра го и тръгна към балкона. Чу пристигането на нови стражи, докато стоеше на балюстрадата с протегнати ръце. Под него имаше каруца и той скочи в нея, след това изчезна в града.

По-късно Маркос го посрещна в склада, нетърпелив да чуе разказа му за измамата на братята. Хората от съпротивата не можеха да се нарадват на новината. Най-сетне силите на съпротивата можеха да поемат контрола над Кирения. След като за Кирения имаше надежда, значи имаше надежда и за целия остров.

Маркос му се усмихна широко.

— Ето че се получава, Алтаир. Тамплиерските кораби се изтеглят от пристанищата. Кирения ще бъде свободна. Може би дори цял Кипър.

Алтаир се усмихна, окуражен от радостта в очите му.

— Бъдете предпазливи — предупреди той.

Спомни си, че така и не бе успял да открие местонахождението на архива. Заминаването на тамплиерите му подсказваше нещо.

— Те не биха оставила архива просто така — рече, — следователно не е тук.

Маркос се замисли.

— Повечето от корабите са се насочили към Лимасол. Възможно е да е там.

Алтаир кимна.

— Благодаря ти, Маркос. Ти служиш добре на страната си.

— Господ да е с теб, Алтаир.

По-късно Алтаир успя да си уреди превоз на кораб, който отплаваше за Лимасол. Надяваше се там да разбули загадката на тамплиерите и техните намерения, да разкрие истината за Александър.

Мисли по тези въпроси по време на плаването и записа в дневника си:

Спомням си момента на слабост, как самоувереността ми беше разклатена от думите на Ал Муалим. Човекът, който ми беше като баща, се оказа най-големият ми враг. Трябваше да посее зрънце съмнение у мен с артефакта. Само че аз победих този фантом, върнах си самоуважението и увереността и го заличих от този свят.