Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (58)

57

На следващата сутрин, на зазоряване, Муклис, Алия и Нада обиколиха къщите и информираха хората, че Учителят щял да се качи по хълма. Тръпнещи от нетърпение, хората се събраха на пазара, разделиха се на групи или насядаха по ниската стена. След известно време Алтаир отиде при тях. Беше в бял плащ и пояс. Онези, които се вгледаха внимателно, забелязаха пръстения механизъм. Той застана в средата на площада, Муклис малко настрани, като верен помощник, и зачака.

Какво ли щеше да му каже Мария, питаше се Алтаир, докато чакаше. Той се беше доверил на момчето Малик веднага. Ако се окажеше измамник, Алтаир щеше да загине и плановете му да си върне Ордена щяха да се окажат фантазиите на старец. Замисли се за онези, на които бе имал доверие преди и го бяха предали. Дали Мария щеше да го посъветва да бъде внимателен? Дали щеше да му каже, че е глупак, след като прояви доверие при толкова малко доказателства! Може би щеше да му каже: „Довери се на инстинктите си, Алтаир. Уроците на Ал Муалим са ти дали мъдрост, насочили са те по пътя на зрелостта.“

„Сега вече съм много по-мъдър, любов моя“ — помисли си той. Пазеше образа й в спомените си.

Знаеше, че тя ще одобри какво е направил с Ябълката, годините, в които се беше учил от нея. Нямаше да одобри вината, която изпитваше за смъртта й, срама, който го измъчваше, че е позволил да бъде воден от гнева. Не, нямаше да одобри. Какво ли щеше да каже? Като англичанка често му повтаряше: „Овладей се.“

Едва не се изсмя. Овладей се. Накрая се беше овладял, но му отне години. През тези години мразеше Ябълката, ненавиждаше дори мисълта за нея, злите сили, които дремеха под гладката обвивка. Гледаше я дълго, замислен часове наред, преживяваше отново болката, която му беше донесла.

Изоставена, неспособна да понесе страданията на Алтаир, съпругата на Сеф и двете й дъщери бяха заминали. Научи, че са се установили в Александрия. Година по-късно замина и Дарим, прогонен от угризенията на баща си и манията му по Ябълката. Беше пътувал във франция и Англия, от тамошните лидери беше научил, че монголите са поели на боен поход. Когато остана сам, Алтаир започна да се самоизмъчва още повече. Дълги нощи се взираше в Ябълката, сякаш бяха бойци, готови да се сблъскат. Имаше чувството, че ако откъсне очи от нея, тя ще му се нахвърли.

Накрая се замисли за онази нощ в градината на Масиаф, когато Ал Муалим лежеше убит на мраморната тераса, а водопадът ромолеше зад тях. Спомни си как пое Ябълката за пръв път, как усети благородството в нея, в което нямаше и следа от зло. Спомни си образите в нея, странните футуристични картини за култури, отдалечени от неговото време, съвсем различни, напълно непонятни. Онази нощ в градината той инстинктивно усети капацитета й за добро. Оттогава бе показвала единствено злото, на което беше способна, но дълбоката й мъдрост беше някъде вътре. Просто трябваше да я убеди да му я покаже. Тя имаше нужда от агент, за да освободи знанията си, а Алтаир веднъж бе успял да овладее силата й.

След това усети как го притиска мъка по Ал Муалим. Сега пък му домъчня за семейството. Може би Ябълката първо трябваше да отнеме, чак след това даваше.

Какъвто и да беше отговорът, той започна да я проучва и изпълваше дневник след дневник, страница след страница с размисли, идеологии, различни видове дизайн, рисунки, графики и спомени. Безброй свещи догаряха, докато той пишеше трескаво и спираше колкото да отиде да се облекчи. Дни наред пишеше, след това ставаше и дни наред яздеше до Аламут заради неща, които беше научил от Ябълката. Събираше съставки, трупаше провизии. Веднъж Ябълката го насочи към серия артефакти, които той откри и скри, но не каза на никого за местонахождението им.

През всичкото това време скърбеше. Все още се обвиняваше за смъртта на Мария, но се поучи от нея. Сега вече мъката му беше по-чиста: копнеж за Мария и Сеф, болка, която така и не го изостави. Един ден беше остра, пронизваща като острие, забило се хиляди пъти в сърцето му, а на следващия оставяше празнота, в която сякаш болна птица се опитваше да изпърха с криле.

Понякога се усмихваше, защото мислеше, че Мария ще одобри, че скърби за нея. Щеше да се хареса на глезената английска благородничка, която умееше да погледне мъжа отвисоко, все едно го сразяваше в битка. Тя определено щеше да одобри, ако той се владееше, но най-много щеше да одобри сегашните му действия: да отнесе натрупаните знания в Ордена. Когато сложи край на изгнанието си, той знаеше, че има причина да се върне в Масиаф. Сега обаче не беше сигурен. Знаеше единствено, че няма друга възможност. Отиде на гроба й; наблизо беше погребан Малик. Алтаир беше осъзнал, че Мария, Сеф и Малик, майка му и баща му, дори Ал Муалим завинаги са изгубени за него. Обаче можеше да си върне Братството.

Щеше да успее единствено ако младият Малик удържеше на думата си. Докато стоеше на площада, той усещаше вълнението и нетърпението на насъбралите се също като тежък товар. Мярна Муклис и започна да се пита дали ще успее. Погледна цитаделата, зачака портата да се отвори и да наизлизат хора. Малик каза, че щели да бъдат поне двайсет и щели да подкрепят Алтаир. С двайсет воини и хората от селото, помисли си Алтаир, щяха да победят трийсет, дори четирийсет асасини, все още лоялни на Абас.

Запита се дали Абас е в кулата на Учителя, дали присвива очи, за да разбере какво се случва долу. Надяваше се да е така.

През целия си живот се беше старал да не изпитва радост от смъртта на други, но когато ставаше въпрос за Абас…

Въпреки че го съжаляваше, той трябваше да отговаря за смъртта на Сеф, Малик и Мария, освен това беше съсипал Ордена. Алтаир си беше обещал да не се радва — да не изпитва дори облекчение — от смъртта на Абас.

Само че той щеше да се зарадва и да изпита облекчение, че Абас го няма, след като го убиеше. Поне това можеше да си позволи.

Това щеше да стане единствено ако портата се отвореше и съюзниците му дойдеха. Хората около него станаха неспокойни. Той усети как досегашната им увереност започва да се топи.

И тогава усети вълнението на селяните, и вдигна поглед към портата на замъка, все още затворена. Мъж в бяло се беше появил сред тълпата. Той пристъпи към Алтаир с наведена глава, след това свали качулката и се усмихна. Беше младият Малик. Зад него имаше и други. Всички се появиха изневиделица. Муклис ахна. Неочаквано площадът се напълни с мъже в бели плащове. Алтаир се разсмя. Изненада, облекчение и радост прозвучаха в смеха му. Асасините пристъпваха към него, скланяха глави в знак на уважение и му показваха или меч, или лък, или нож. Засвидетелстваха верността си.

Алтаир стисна младия Малик за раменете. Очите му грееха.

— Вземам си думите обратно — рече той. — И твоите умения, и уменията на хората ти са забележителни.

Малик се ухили и сведе глава.

— Учителю, тръгваме веднага. Абас много скоро ще усети, че ни няма.

— Добре — съгласи се Алтаир и се качи на ниската стена край чешмата. Муклис пристъпи напред, за да му помогне, но той му махна с ръка. Обърна се към множеството:

— Замъкът на хълма от много отдавна е тъмен и застрашителен, но днес се надявам отново да се превърне в място на светлината — с ваша помощ. — Разнесе се тих шепот и Алтаир накара хората да замълчат. — Не бива обаче да посрещаме зората през мъглата на пролятата кръв на асасини. Онези, които изберат да останат верни на Абас, са наши врагове днес, но утре ще ни бъдат приятели. Тяхното приятелство може да бъде спечелено само ако с победата проявим милост. Убивайте единствено ако е абсолютно наложително. Искаме да донесем мир в Масиаф, не смърт.

След тези думи скочи от стената и тръгна през площада, а асасините и селяните поеха след него. Асасините вдигнаха качулките си. До един изглеждаха решителни. Селяните вървяха малко по-назад: развълнувани, нервни, уплашени. Колко много зависеше от изхода на днешните събития.

Алтаир се заизкачва по склона, по който като дете беше тичал заедно с Абас. Като асасин беше тичал нагоре и надолу по време на тренировките, когато изпълняваше поръчки на Учителя, когато заминаваше на мисия или се връщаше от мисия. Сега усещаше тежестта на годините и в костите, и в мускулите си; изкачваше се с усилие по склона, но не спря нито за миг.

Малка група верни на Абас воини ги пресрещна на хълма. Бяха разузнавачи, изпратени да изпробват силата им. Отначало хората на Алтаир нямаха желание да се бият с тях. Та нали бяха техни другари, с които бяха живели, с които се бяха обучавали. Приятели се изправиха едни срещу други и ако боят продължеше, роднините също щяха да застанат едни срещу други. Разузнавачите и много по-многобройните хора на Алтаир се наблюдаваха. Разузнавачите имаха предимство, защото бяха заели позиция на високо, но откъм сили бяха като агнета, изпратени на заколение.

Алтаир вдигна поглед към кулата на Учителя. Абас сигурно го беше видял. Не може да не бе забелязал хората, които се качваха по хълма. От цитаделата премести поглед към разузнавачите, изпратени да се бият в името на корумпирания си предводител.

— Никакви убийства — повтори Алтаир на хората си и Малик кимна.

Един от разузнавачите се ухили грозно.

— Значи няма да стигнеш далече, старче. — Той се втурна напред и замахна с меча към Алтаир, вероятно решил да пререже корена на злото, да убие Алтаир и по този начин да попречи на въстанието.

За частица от секундата асасинът се отдръпна от останалите, завъртя се и прихвана нападателя отзад, за да го спре.

Мечът на разузнавача издрънча на земята, когато усети камата на Алтаир притисната до врата си и захленчи.

— Няма да има никакви убийства в името на този старец — прошепна Алтаир на ухото на разузнавача и го блъсна към Малик, който го прихвана и го събори на земята. Останалите разузнавачи пристъпиха напред, но с много по-малко ентусиазъм; нямаха желание да се бият. Всички до един се оставиха да бъдат заловени и след малко бяха или пленници, или в безсъзнание.

Алтаир наблюдаваше схватката отстрани. Погледна ръката си, порязана от меча на разузнавача, и тайно избърса кръвта. „Действаш бавно — порица се той. — Следващия път остави битките на младите.“

Въпреки това се надяваше Абас да гледа. По бойниците започнаха да се събират асасини. Надяваше се и те да са видели събитията на хълма, и да са разбрали, че към тях ще се отнесат милостиво.

Продължиха нагоре по хълма и стигнаха на равното тъкмо когато портата на крепостта най-сетне се отвори. Оттам се изсипаха нови асасини, крещяха и бяха готови за битка.

Селяните зад него се разпищяха и побягнаха, въпреки че Муклис се опитваше да ги спре. Алтаир се обърна и видя как той вдигна ръце, но не можеше да вини хората, че са изгубили решителността си. Всички знаеха колко безмилостни и жестоки могат да бъдат асасините. Нищо чудно досега да не бяха виждали асасини да се срещат като противници и да нямаха никакво желание да присъстват. Те видяха озверели асасини, които излязоха с крясъци, оголили зъби, размахали мечове, а земята трепереше под краката им. Поддръжниците на Алтаир се снишиха, напрегнаха, готови да дадат отпор. Някои от селяните хукнаха да търсят къде да се скрият, други се втурнаха надолу по хълма. Чу се мощен вик, зазвънтяха оръжия, когато противниците се сблъскаха. Малик охраняваше Алтаир и следеше движението по бойниците, докато битката вилнееше. Там бяха застанали стрелци — десет човека. Ако започнеха да стрелят, битката със сигурност щеше да бъде изгубена.

Едва сега видя Абас.

И той го видя.

За момент двамата водачи останаха загледани един в друг. Абас се беше изправил на бойниците, а Алтаир беше вдигнал глава долу, в ниското — силен, непоклатим като скала, докато битката бушуваше около него. Най-добрите приятели от детството се бяха превърнали в смъртни врагове. След това моментът премина, тъй като Абас изкрещя на стрелците да се прицелят. Алтаир забеляза несигурността по лицата им, когато вдигнаха лъковете.

— Никой не бива да умира — провикна се Алтаир на своите хора, убеден, че ще спечели стрелците на своя страна, като им даде пример. Абас беше готов да жертва асасини, докато той нямаше подобно намерение и единствената му надежда беше, че сърцата на стрелците са искрени. Молеше се поддръжниците му да се въздържат, да не дадат повод на лъконосците да открият огън. Забеляза, че един от хората му падна с вик, гърлото му беше прерязано и асасинът, отговорен за това, нападна друг.

— Този — посочи той на Малик. — Заеми се с него, Малик, но, моля те, бъди милостив.

Малик се присъедини към битката и лоялистът беше спрян, когато Малик замахна към краката му. Щом противникът падна, той го възседна и не нанесе смъртоносен удар, ами го порази с ефеса и той изпадна в безсъзнание.

Алтаир отново вдигна поглед към бойниците. Забеляза двама от стрелците да отпускат лъковете и да клатят глави. Видя, че Абас вади кама — камата на баща му — и заплашва хората си с нея. Въпреки това те отпускаха лъковете един след друг и се подпираха на ефесите. Абас се завъртя, разкрещя се на лъконосците по бойницата зад него, нареди им да поразят предателите. Те също свалиха лъковете и сърцето на Алтаир запя. Той подкани своите хора да тръгнат към портата. Битката продължаваше, но лоялистите постепенно разбираха какво се случва. Докато се биеха, се споглеждаха несигурно и един по един се отказваха от битката, хвърляха мечовете, протягаха ръце, готови да се предадат. Пътят беше чист, когато хората на Алтаир тръгнаха към замъка.

Той поведе хората си до портата и почука силно с юмрук. Зад него се бяха скупчили асасините и селяните — бяха се върнали — така че беше пълно с хора. От другата страна на портата също се беше събрала тълпа, но там цареше небивала тишина. Хората на Алтаир също замълчаха, въздухът тръпнеше от напрежение и очакване, докато най-неочаквано резетата бяха дръпнати и тежката порта на замъка се отвори широко, а стражите хвърлиха оръжията си и сведоха глави пред Алтаир.

Той кимна, прекрачи прага, мина под арката, пресече двора и се отправи към кулата на Учителя. Зад него вървяха хората му, разгърнаха редици и заеха позиции в двора; лъконосците слязоха от бойниците при тях, а лицата на семейства и слуги бяха притиснати към прозорците на кулата. Всички искаха да видят завръщането на Алтаир и срещата му с Абас.

Той слезе по стълбите до площадката, след това влезе във фоайето. Абас стоеше на стълбите, точно пред него, лицето му беше помръкнало, изопнато, обзет от трескаво отчаяние.

— Всичко свърши, Абас — провикна се Алтаир. — Нареди на онези, които са ти все още верни, да се предадат.

Абас се изсмя.

— Никога.

В този момент вратите на кулата се отвориха и последните лоялисти излязоха. Бяха десетина — асасини и слуги. Някои бяха уплашени. Израженията на други обаче издаваха, че няма да се дадат лесно. Битката все още не беше приключила.

— Кажи на хората си да мируват — нареди Алтаир. Обърна се и посочи двора, където се беше събрала тълпа. — Не можеш да победиш.

— Аз защитавам цитаделата, Алтаир — отвърна Абас, — и ще я защитавам до последния човек. Ти не би ли сторил същото?

— Аз щях да защитавам Ордена, Абас. Вместо това ти пожертва всичко, за което някога сме се борили. Ти пожертва съпругата ми и сина ми на олтара на злобата си, и то заради отказа си да приемеш истината.

— За баща ми ли говориш? Ясно, пак лъжите, които разпространяваше за него.

— Нали затова сме тук? Нали затова ме мразиш от толкова години и тази омраза отрови всички ни.

Абас трепереше.

— Баща ми напусна Ордена. Никога не би се самоубил.

— Той се самоуби, Абас. Самоуби се с камата, която криеш под плаща си. Самоуби се, защото имаше повече чест, отколкото ти някога ще имаш, и защото не искаше никой да го съжалява. Той не търсеше съжаление, защото това те чака, докато гниеш в тъмницата на цитаделата.

— Никога! — изрева Абас. Насочи разтреперан пръст към Алтаир. — Нали твърдиш, че ще превземеш Ордена, без да отнемеш живота на нито един асасин. Да те видя как ще го направиш. Убийте го!

Неочаквано мъжете във фоайето се втурнаха напред и…

Във фоайето прозвуча експлозия и тя накара всички да замлъкнат — и тълпата в двора, и асасините, и лоялистите. Всички погледнаха изумено Алтаир, който беше вдигнал ръка, сякаш сочеше Абас — сякаш сочеше с оръжието си към стълбите. Само че вместо острие от китката му се виеше дим.

Откъм стълбите се чу приглушен вик и всички погледнаха към Абас, който беше навел глава над гърдите си към ивицата кръв, която се разливаше по плаща. Устата му мърдаше, докато се опитваше да произнесе думите, но така и не успя да ги изрече.

Асасините лоялисти се бяха заковали по местата си. Зяпаха Алтаир, който беше насочил протегнатата си ръка към тях, за да видят механизма на китката.

Изстрелът беше само един и той го беше използвал, но те не знаеха това. Нито един не беше виждал подобно оръжие досега. Малцина знаеха за съществуването му. Щом видяха, че старият асасин го е насочил към тях, лоялистите изгубиха куража си. Отпуснаха мечовете. Заслизаха покрай Алтаир към вратата на кулата, за да се слеят с тълпата, вдигнали ръце, готови да се предадат. Абас пристъпи напред, свлече се на стълбите и се изтъркаля тежко във фоайето.

Алтаир коленичи до него. Старият му враг дишаше тежко, едната му ръка беше извита под странен ъгъл, сякаш се беше счупила при падането. Плащът отпред беше мокър от кръв. Оставаха му минути живот.

— Да не би да очакваш да те моля за прошка — обърна се той към Алтаир, ухили се неочаквано и заприлича на жив скелет, — задето отнех сина ти и съпругата ти?

— Абас, моля те, нека последните ти думи не бъдат наситени със злоба.

Абас изсумтя пренебрежително.

— Той пак се опитва да бъде достоен. — Повдигна малко глава. — Ти нанесе първия удар, Алтаир. Аз отнех съпругата ти и сина ти, но едва след като лъжите ти отнеха много повече от мен.

— Не бяха лъжи — рече Алтаир простичко. — През всичките тези години нито веднъж ли не се усъмни?

Абас трепна и затвори очи, разкъсван от болка. След малко заговори:

— Някога питал ли си се дали има отвъдно, Алтаир? След малко ще знам със сигурност. Ако има, ще видя татко и двамата с него ще те посрещнем, когато дойде твоето време. След това няма да има място за съмнения.

Той се закашля, задъха се и на устата му се образуваха кървави мехурчета. Алтаир се вгледа в очите му и не откри и следа от сирачето, което бе познавал навремето, нямаше и следа от най-добрия му приятел. Пред него лежеше изкривено от злоба същество, което му беше отнело твърде много.

Докато Абас издъхваше, той осъзна, че нито го мрази, нито го съжалява. Не почувства нищо друго, освен облекчение, че Абас вече не е на този свят.

 

 

Два дни по-късно бандитът Фахад пристигна със седем от хората си и бе посрещнат на входа на селото от отряд асасини, предвождани от Алтаир.

Неканените гости спряха в самия край на пазара, пресрещнати от редица мъже в бели плащове. Някои бяха застанали със скръстени ръце, други бяха отпуснали пръсти върху ефесите на мечовете.

— Истина е значи. Великият Алтаир Ибн-Ла’Ахад си е върнал контрола над Масиаф — рече Фахад. Изглеждаше уморен, но бдителен.

Алтаир кимна за потвърждение.

Фахад също кимна, бавно, сякаш мислеше над наученото.

— Бях се разбрал с предшественика ти — рече най-сетне. — Платих му скъпо и прескъпо, за да ми позволи да вляза в Масиаф.

— Ето, влезе — отвърна любезно асасинът.

— Исках да вляза с цел — отвърна с подобие на усмивка Фахад: Намести се на седлото. — Тук съм, за да открия убиеца на сина си.

— Откри го — отвърна все така любезно Алтаир.

— Така значи — отвърна бандитът. Приведе се напред. — Кой от вас е? — Погледна редицата асасини.

— Нямаш ли свидетел, който да разпознае убиеца на сина ти? — попита Алтаир. — Той не е ли в състояние да посочи виновника?

— Имах свидетел — отвърна ядно Фахад, — но майката на сина ми му избоде очите.

— Ясно — отвърна Алтаир. — Е, той беше гнусна невестулка. Утеши се с това, че не направи нищичко, за да защити сина ти, нито пък да отмъсти за него, след като издъхна. Щом пред него се изправиха двама старци вместо един, той хукна да бяга презглава.

Фахад помръкна.

— Ти ли си бил?

Алтаир кимна.

— Синът ти умря, както и живя, Фахад. Обичаше да причинява болка.

— Наследил го е от майка си.

— Виж ти.

— Тя обаче настоява да отмъстя за него.

— Значи няма какво повече да си кажем — отвърна Алтаир, — освен ако не решиш да действаш веднага. В противен случай ще те чакам да се върнеш с армията си.

Фахад го погледна неуверено.

— Ще ме пуснеш да си ходя? Стрелците няма ли да ме спрат? Знаеш, че ще се върна, за да те смажа.

— Ако те убия, ще трябва да се изправя срещу побеснялата ти съпруга — усмихна се асасинът, — освен това ми се струва, че ще си промениш мнението и няма да нападнеш Масиаф.

— Защо реши така?

Алтаир се усмихна.

— Фахад, ако започне битка между нас, нито един няма да отстъпи. И двамата сме заложили много повече, отколкото показваме. Моята общност ще бъде съсипана, може би непоправимо, но също и твоята.

Фахад се замисли.

— Аз съм този, който трябва да реши дали сме заложили чак толкова много.

— Неотдавна и аз изгубих сина си — започна да обяснява Алтаир, — затова едва не изгубих останалите си хора. Разбрах, че цената е твърде висока, макар да ставаше въпрос за сина ми. Ако вдигнете оръжие срещу нас, рискувате прекалено много. Сигурен съм, че ценностите на вашата общност са корено различни от тези на моята, но също така съм сигурен, че ги цените не по-малко и държите на тях.

Фахад кимна.

— Доста по-умен си от предшественика си, Алтаир. Повечето от приказките ти са смислени, затова ще ги обмисля, докато се връщаме. Също така ще се опитам да обясня всичко на съпругата си. — Той дръпна юздите и обърна коня. — Успех, асасин — рече той.

— На теб ще ти е нужен повече.

Престъпникът отправи една от редките си усмивки и тръгна. Алтаир се засмя и погледна към цитаделата.

Очакваше го много работа.