Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (96)

65
Кулата

„Виждам ги. Те са скалите. Те са мъстящите духове. Червени очи.“

Какакес 1173 г., осем секунди преди смъртта. Обект: тъмноока девойка на петнадесет години. Съобщава се, че е била умствено разстроена от детските си години.

Няколко часа по-късно Далинар и Садеас бяха застанали на скала, която откриваше гледка към самата Кула. Походът бе труден и дълъг. Платото беше далечно; по-нататък на изток не бяха удряли. Следващите плата не можеха да бъдат завзети. Паршендите можеха да дойдат толкова бързо, че вземаха ядрото преди идването на алетите. Понякога това ставаше и на Кулата.

Далинар се загледа.

— Виждам я — посочи той. — Още не са извадили ядрото!

Паршендите бяха обкръжили какавидата и я блъскаха с чукове. Черупката й обаче бе като дебел камък. Още удържаше.

— Трябва да си щастлив, че използваш мостовете ми, стари приятелю — Садеас засенчи лице с Бронираната си ръка. — Тези пропасти може би са твърде широки, за да ги прескочи един Броненосец.

Далинар кимна. Кулата бе огромна; дори изображенията й на картите не даваха добра представа за това. За разлика от другите плата не беше равна — приличаше на огромен, наклонен на запад клин, с огромна скала, стърчаща в подветрената посока. Бе твърде стръмна — а и пропастите там бяха прекалено широки — за да може да бъде приближена от изток или от юг. Само три близки плата можеха да служат като място за нападение; и трите бяха откъм западната или югозападната страна.

Пропастите между тези плата обикновено бяха големи, твърде широки, за да могат да бъдат покрити от мостовете. На двете съседни плата бяха събрани хиляди войници в синьо и зелено, по един цвят на всяко плато. Далинар никога не бе виждал по-голяма войска, изкарана срещу паршендите.

Броят им беше според очакваното. Бяха строени поне десет хиляди. Това щеше да е истинска битка, на каквато Далинар се бе надявал; битка, която да позволи да извадят голям брой алети срещу голяма сила на паршендите.

Може би бе настъпила. Повратната точка във войната. Да спечелят днес, и всичко ще се промени.

И Далинар засенчи лице, с шлем под мишницата. Със задоволство забеляза как разузнавателните отряди на Садеас пресичат на съседните плата, за да следят за идването на подкрепления за паршендите. Само защото бяха докарали толкова много в началото не означаваше, че няма други части на паршендите, които чакат да ги ударят по фланговете. Далинар и Садеас нямаше да бъдат изненадани отново.

— Ела с мен! — каза Садеас. — Да нападаме заедно! Една голяма атака по четиридесет моста!

Далинар погледна към мостовите отряди; много от хората лежаха изтощени на платото. Очакваха следващата си работа и най-вероятно се страхуваха от нея. Много малко носеха бронята, която Садеас бе споменал. Нападнеха ли двамата заедно, стотици от тези хора щяха да бъдат избити при щурма. Беше ли обаче това много различно от вършеното от Далинар, който нареждаше хората му да влязат в битка и да завземат платото? Не бяха ли и те част от същата армия?

Пукнатините. Не можеше да ги остави да се разширяват. Ако искаше да бъде заедно с Навани, трябваше да си докаже, че може да бъде твърд за другите неща.

— Не — каза той. — Аз ще нападна, но само след като си разчистил място за преминаването на моите мостови отряди. Дори това е повече, отколкото мога да си позволя. Никога не карай хората си да вършат нещо, което ти самият няма да свършиш.

— Ти нападаш паршендите!

— Никога няма да го направя, носейки един от онези мостове — отговори Далинар. — Съжалявам, стари приятелю. Не те осъждам. Така трябва да постъпвам.

Садеас поклати глава и сложи шлема си.

— Добре, ще трябва да стане така. Още ли смятаме да вечеряме заедно днес и да обсъждаме стратегията?

— Предполагам. Освен ако Елокар не получи припадък, задето и двамата сме пропуснали увеселението му.

Садеас изсумтя.

— Трябва да започне да свиква. Шест години увеселения всяка вечер започват да стават досадни. Освен това, съмнявам се да изпита друго освен ликуване, след като спечелим и лишим паршендите от една трета от войниците им. Ще се видим на бойното поле.

Далинар кимна, Садеас скочи от скалата, стъпи на земята долу и се присъедини към офицерите си. Далинар остана и се загледа в Кулата. Не само беше по-голяма от повечето плата, но беше и по-грапава, покрита с буцести образувания от втвърден крем. Формите им бяха обли и плавни, но много неравни — като поле, изпълнено с малки, завити от сняг стени.

Източният край на платото се издигаше в надвиснало над Равнините възвишение. Двете плата, които щяха да използват, бяха по средата на западната страна; Садеас щеше да заеме северното, а Далинар — да настъпи от другото под него, след като Садеас му отвори място за прехвърляне.

Трябва да изтикаме паршендите към югоизтока и да ги приклещим там, помисли си Далинар и разтри брадичката си. Всичко зависеше от това. Какавидата беше близо до върха, тъй че той и Садеас бяха в отлична позиция, за да изтласкат паршендите към ръба на скалата. Вероятно те щяха да го допуснат, защото щеше да им даде високата част на платото.

Ако се появеше втора войска на паршендите, тя щеше да е разделена от другите. Алетите можеха да се концентрират срещу обкръжените на върха на Кулата паршенди и едновременно да се отбраняват срещу новодошлите. Щеше да стане.

Усети, че става нетърпелив. Скочи на една по-малка издатина, после слезе по няколко стъпаловидни цепнатини на самото плато, където офицерите му го чакаха. След това обиколи скалата и провери Адолин. Младият мъж стоеше в Бронята си и направляваше ротите, които минаваха по подвижните мостове на Садеас на южното плато. Съвсем наблизо, хората на Садеас се приготвяха за щурма.

Групата облечени в брони мостови стоеше напред и се приготвяше в самия център на формацията на мостовите отряди. Защо им бе разрешено носенето на броня? Защо не и на останалите? Приличаше на черупката на паршендите. Далинар поклати глава. Нападението започна, мостовите отряди се затичаха пред армията на Садеас и първи приближиха Кулата.

— Къде искаш да нападнем, татко? — попита го Адолин, призова Меча си и го опря на рамо с острието нагоре.

— Там — посочи Далинар едно място на платото. — Приготви хората.

Адолин кимна и изкрещя заповедите.

По-напред мостовите започнаха да гинат.

Нека Вестителите ви насочват по пътя ви, нещастни хора, помисли си Далинар. Нека ме насочват и по моя.

* * *

Каладин танцуваше с вятъра.

Стрелите хвърчаха покрай него, минаваха близко, почти го целуваха с оцветените си стабилизатори от щърбокор. Трябваше да ги остави да минат близо и да накара паршендите да смятат, че почти са го убили.

Въпреки че още четирима мостови привличаха вниманието им, въпреки че и останалите хора от Мост Четири бяха украсени с костите на загинали паршенди, повечето от стрелците им се целеха в Каладин. Той беше символ. Живо знаме, което трябва да бъде унищожено.

Каладин се завъртя между стрелите и ги отблъсна с щита си. В него бушуваше буря; сякаш кръвта му бе заменена от ураганни ветрове. Затова връхчетата на пръстите му трептяха от енергия. По-нататък паршендите запяха гневната си напевна песен. Песента за онзи, който оскверняваше мъртвите им.

Каладин застана начело на примамките и остави стрелите да падат близо. Предизвикваше ги. Дразнеше ги. Канеше ги да го убият, докато не се свършат и вятърът не утихне.

Каладин спря и задържа дъх, за да удържи бурята вътре в себе си. Паршендите се принудиха да отстъпят пред частите на Садеас. Огромна армия, поне като за щурмовете на платата. Хиляди хора и тридесет и два моста. Въпреки Каладин, пет моста бяха паднали; хората им бяха избити.

Войниците не се бяха насочили през пропастта точно срещу стрелците, прицелили се в Каладин, но големият им брой принуди паршендите да се оттеглят. Неколцина отправиха изпълнени с омраза погледи към Каладин и направиха странен жест — доближиха ръка до дясното си ухо и го посочиха с пръст, преди окончателно да се отдръпнат.

Каладин изпусна дъх и от него излезе на тласъци Светлина на Бурята. Трябваше да действа много внимателно — да взема достатъчно Светлина, за да остава жив, но не толкова много, че да бъде забелязана от войниците.

Пред него изникна Кулата, наклонено на запад парче камък. Пропастта бе толкова широка, че се бе притеснил дали мостовите няма да изпуснат моста в нея, докато се опитват да го поставят. От другата страна Садеас бе наредил силите си като дъга, изтикваше паршендите обратно и опитваше да отвори път за Далинар.

Може би настъпването по такъв начин пазеше неопетнения образ на Далинар. Той нямаше да допусне загиването на мостови. Поне не лично. Нямаше значение, че стои върху телата на мъжете, загинали, за да прехвърлят Садеас отсреща. Труповете им бяха неговият истински мост.

— Каладин! — чу се вик отзад.

Той се завъртя. Един от хората му бе ранен. Бурята да го отнесе!, помисли той и се завтече към Мост Четири. Във вените му все още пулсираше достатъчно светлина, за да забави изтощението. Бе станал безгрижен. Шест пробега без нито една жертва. Трябваше да е наясно, че не може да продължи така. Разблъска мостовите и видя Белязания на земята; държеше се за крака, а между пръстите му се процеждаше червена кръв.

— Стрела в крака — изрече той през стиснати зъби. — В проклетия крак! Кой го раняват в крака?

— Каладин! — повика го Моаш разтревожено. Хората отвориха път и Моаш донесе Тефт; от рамото му, между нагръдната броня и черупката върху ръката, стърчеше стрела.

— Бурята да го отнесе дано! — каза Каладин и помогна на Моаш да положи Тефт на земята. По-възрастният мъж изглеждаше замаян. Стрелата се бе забила дълбоко в мускула.

— Някой да притисне крака на Белязания и да го превърже, докато мога да го погледна. Тефт, чуваш ли ме?

— Съжалявам, момко — промърмори той с невиждащи очи. — Аз…

— Добре си — прекъсна го Каладин, бързо взе превръзки от Лопен и кимна мрачно. Лопен щеше да нажежи нож за обгаряне. — Още някой?

— Всички останали са налице — каза Дрей. — Тефт опитваше да скрие раната си. Трябва да са го уцелили, когато избутвахме моста над пропастта.

Каладин притисна парче марля към раната и махна на Лопен да побърза с нагорещения нож.

— Искам патрулите ни да гледат. Внимавайте паршендите да не направят нещо както преди няколко седмици! Ако скочат на това плато, за да достигнат Мост Четири, мъртви сме.

— Всичко е наред — обади се Скалата и засенчи погледа си. — Садеас държи хората си тук. Паршендите няма да се промъкнат.

Ножът дойде и Каладин го задържа; от острието се издигаше кълбо пушек. Тефт бе загубил твърде много кръв; не биваше да рискува с шиене. Но с ножа имаше опасност Каладин да му остави лош белег. Това можеше да докара схващане, което да му пречи да върти копието.

Каладин неохотно притисна ножа към раната; плътта изцвърча и кръвта изсъхна на черни люспички. От земята се заизвиваха духчета на болката, възлести и оранжеви. В лекарската стая можеше да се правят шевове. На бойното поле това често бе единственият начин.

— Съжалявам, Тефт — Каладин поклати глава и продължи да работи.

* * *

Хората започнаха да крещят. Стрелите удряха дървото и плътта; звучеше като дървосекачи, които въртят брадвите си някъде надалеч.

Далинар чакаше край хората си и гледаше как войниците на Садеас се бият. По-добре да ни отвори път, рече си той. Вече започвам много да искам това плато.

За щастие, Садеас бързо спечели предмостие на Кулата и изпрати прикриващ отряд, който да приготви участък за Далинар. Хората не се настаниха, докато Далинар не започна да се движи.

— Един от мостовете да дойде с мен! — изрева той и се понесе към предната линия. Последва го един от осемте мостови отряда, предоставени от Садеас.

Далинар трябваше да се озове на платото. Паршендите бяха забелязали какво става и започнаха да притискат малкия отряд в бяло и зелено, изпратен от Садеас да отбранява мястото на прехвърлянето му.

— Мостови отряд, там! — посочи Далинар.

Мостовите заеха местата си и изглеждаха облекчени, че от тях няма да се иска да поставят моста си под обстрела на лъковете. Веднага щом го наместиха, Далинар препусна напред и Синята гвардия го последва. Пред тях, войниците на Садеас не издържаха.

Далинар извика, стисна двете си бронирани ръце около дръжката на Заклеващ и мечът се появи от мъглата. Вряза се в редицата на паршендите с широк двуръчен замах, който повали четирима. Паршендите запяха бойна песен на странния си език. Далинар подритна един труп настрани и се впусна в истинска атака; отбраняваше като луд извоюваното от хората на Садеас предмостие. За мигове войниците му се озоваха около него.

Синята гвардия пазеше гърба му, Далинар се впусна в битката и разбиваше неприятелските редици така, както само един Броненосец може да го направи. Отваряше пролуки през предната им линия, удряше отпред и отзад и ги държеше объркани. Зад него имаше пътека от трупове с изгорели очи и прерязани дрехи. През пролуките навлизаха още и още алетски войници. Адолин прегази един отряд паршенди наблизо, а Сините му гвардейци го следваха на безопасно разстояние. Той преведе цялата си армия — трябваше бързо да се прехвърли и да прикове паршендите, така че да не могат да се измъкнат. Садеас трябваше да пази северния и западния ръб на Кулата.

Ритъмът на боя пееше на Далинар. Паршендите припяваха, войниците ръмжаха и крещяха, Мечът беше в ръцете му, а Бронята го правеше по-силен. В него се надигна Вълнението. Понеже не го обзе погнусата, внимателно пусна Тоягата на свобода и усети радостта да господства на бойното поле и разочарованието, че няма достоен противник.

Къде бяха Броненосците на паршендите? Бе видял един по време на битката преди седмици. Защо не се появи отново? Щяха ли да изпратят толкова много войници на Кулата, без да пратят и един Броненосец?

Нещо тежко удари бронята му, отскочи от нея и измежду сглобките на ръката му изтече малко Светлина на Бурята. Далинар изруга и вдигна ръка да предпази лицето си, докато проучваше наоколо. Там — на една скала наблизо забеляза паршенди, които въртяха огромни прашки с две ръце. Големите колкото човешка глава камъни удряха и алети, и паршенди, но явно Далинар бе целта.

Изръмжа от още един удар по ръката, който леко разтърси Бронята му. Беше достатъчно силен, за да направи малки пукнатини на метала върху дясната ръка.

Далинар отново изръмжа и се понесе напред, в подсилен от Бронята бяг. Вълнението се надигна още повече в него, и той навлезе с рамото си напред в един отряд паршенди, разпръсна ги, завъртя се с меча и посече онези, които бяха твърде бавни да се отстранят от пътя му. Дръпна се, когато дъжд от камъни се посипа точно на мястото му, и после скочи на един нисък камък. Направи две крачки и скокна към издатината, където стояха каменохвъргачите.

Хвана единия й край с една ръка, докато с другата държеше меча. Мъжете на малката издатина се дръпнаха, но Далинар се набра на ръката си достатъчно високо, за да замахне. Заклеващият пресече краката им и четирима паднаха на земята с парализирани нозе. Далинар остави меча — той се стопи — и се вдигна с двете си ръце на върха.

Приземи се приведен и Бронята иззвънтя. Няколко от останалите паршенди опитаха да развъртят прашките си, но Далинар грабна два камъка от купчината — те леко се наместиха в бронираните му длани — и ги запрати към паршендите. Камъните удариха достатъчно силно, събориха прашкарите от скалата и премазаха гърдите им.

Далинар се усмихна и започна да хвърля още камъни. Когато последните паршенди паднаха от козирката, той се обърна, призова Заклеващия и огледа бойното поле. Стена от копия в синьо и стомана се бореше с червеното и черното на паршендите. Хората на Далинар се справяха добре и притискаха паршендите към югоизтока, където щяха да ги хванат в капан. Адолин беше начело; Бронята му блестеше.

Далинар дишаше дълбоко от Вълнението, вдигна Меча високо над главата си и той отрази светлината на слънцето. Долу войниците му извикаха и възгласите им заглушиха бойната песен на неприятеля. Около него се носеха духчета на славата.

В името на Отеца на Бурите, чувстваше се добре, когато побеждаваше отново. Скочи от скалата, вместо да избере бавния и внимателен път надолу. Озова се сред паршендите и с трясък стъпи на камъните. От Бронята му се издигаше синя Светлина на Бурята. Завъртя се и започна да убива, като си припомняше годините, прекарани в битки заедно с Гавилар — победи и завоевания.

Той и Гавилар бяха създали нещо през тези години. Заздравен, обединен народ на мястото на нещо разпокъсано. Бяха като майстори-грънчари, които възстановяват разбита хубава съдина. Далинар с рев се вряза в линията на паршендите, където Синята гвардия се сражаваше, за да го настигне.

— Притискаме ги! — викна той. — Предайте! Всички роти нагоре към страната на Кулата!

Войниците вдигнаха копия и куриерите тръгнаха да предадат заповедите му. Далинар се завъртя, нападна паршендите, настъпи и увлече напред армията си. На север, частите на Садеас не мърдаха. Е, силите на Далинар щяха да свършат работата вместо него. Ако можеше да напредне тук, щеше да разсече паршендите на две, след това да смаже северната половина във войската на Садеас и да притисне южната към ръба на скалата.

Армията му го последва и Вълнението отново закипя. Той беше мощ; сила, по-голяма от Бронята; жизненост, по-голяма от младостта; умение, надхвърлящо цял житейски опит. Беше вихър от могъщество. Паршендите падаха под Острието му. Не можеше да сече плътта им, но косеше редовете им. Устремът им често караше мъртвите тела да падат покрай него напред, дори когато очите им горяха. Паршендите започнаха да развалят строя си, да бягат или да отстъпват. Той се усмихна под почти прозрачния си визьор.

Това бе животът; това бе контрол. Гавилар бе водачът, силата и същността на завоеванията им. Ала воинът бе Далинар. Враговете им се бяха покорили на властта на Гавилар, но Тоягата — ето кой ги бе разгромил, този, който се бе дуелирал с главатарите им и бе убил най-добрите им Броненосци.

Далинар изкрещя към паршендите и цялата им линия се огъна, после се разпадна. Алетите се втурнаха напред с радостни викове. Далинар се присъедини към хората си и настъпваше начело, за да застигне бягащите бойни двойки на паршендите, които бягаха на север или на юг и опитваха да се обединят с по-големи отряди.

Застигна една двойка; единият се обърна да го задържи с чук, но Далинар го посече, после хвана другия и го събори с едно движение на ръката. Усмихнат, той вдигна Меча си над главата и се надвеси над войника.

Онзи се търкулна неумело и държеше ръката си, несъмнено счупена при падането му. С ужас погледна Далинар и около него се понесоха духчета на страха.

Той бе само юноша.

Далинар замръзна; Мечът му бе издигнат над главата, мускулите стегнати. Тези очи… това лице… Паршендите може и да не бяха хора, но чертите и изражението им бяха същите. Като оставим шарената кожа и странните черупчести израстъци, това момче можеше да бъде коняр в конюшните на Далинар. Какво виждаше той над себе си? Безлико чудовище в непробиваема броня? Каква бе историята на младостта му? Трябва да е бил дете, когато Гавилар бе убит.

Далинар отстъпи и Вълнението изчезна. Един Син гвардеец мина край него и стовари меча си върху врата на момчето. Далинар вдигна ръка, но всичко бе прекалено бързо, за да може да го спре. Войникът не забеляза движението му.

Той свали ръка. Хората му тичаха около него и преследваха бягащите паршенди. Повечето от неприятелите все още се биеха и отблъскваха Садеас от едната страна и Далинар от другата. Източният край на платото бе близо до дясната страна на Далинар — той бе излязъл срещу паршендите като копие, бе пробил центъра им и ги бе разсякъл на север и на юг.

Около него лежаха мъртвите. Много от тях лежаха върху лицата си, ударени в гърба от копията или стрелите на далинаровата войска. Някои бяха още живи, макар и умиращи. Те си тананикаха или нашепваха странна натрапчива песен. Песента, която си припяваха, когато очакваха смъртта си.

Песента-шепот се издигаше като проклятията на духовете при Похода на душите. Далинар винаги смяташе смъртната песен за най-хубавата от всички песни на паршендите. Издигаше се над ръмженето, звънтежа и крясъците на битката. Както винаги, всеки от тях пееше в пълна хармония с останалите. Като че ли можеха да чуят същата мелодия някъде отдалеч и да я пеят със стържещо дихание през окървавените си, покрити с пяна устни.

Кодексът — мина през ума на Далинар, когато се обърна към сражаващите се войници. Не искай от хората си жертва, която ти самият не би направил. Не ги карай да се бият при условия, в които ти самият не би се сражавал. Не нареждай на никого да върши нещо, което ти самият не би извършил.

Призля му. Това не бе хубаво. Не бе славно. Не беше сила, мощ или живот. То бе противно, отблъскващо и долно.

Но те убиха Гавилар, помисли си той; търсеше как да превъзмогне внезапно появилото се призляване.

Обедини ги…

Някога Рошар е бил обединен. Това включвало ли е паршендите?

Не знаеш дали можеш да вярваш на виденията или не, продължи той да беседва със себе си, а почетната му гвардия се строяваше зад него. Могат да идват от Нощната пазителка или Пустоносните. Или могат да са нещо съвършено различно.

В този миг усети, че възраженията му са слаби. Какво искаха виденията от него? Да донесе мир в Алеткар, да обедини народа му и да действа справедливо и почтено. Не можеше ли да съди за виденията по тези резултати?

Нарами Меча си и тържествено закрачи между падналите към северната линия, където паршендите бяха обкръжени между неговите хора и тези на Садеас. Призляваше му все повече.

Какво ставаше с него?

— Татко! — гласът на Адолин бе притеснен.

Далинар се обърна към сина си, който тичаше към него. Бронята на младия човек беше опръскана с кръвта на паршендите, но Мечът му блестеше както винаги.

— Какво правим? — задъхано попита Адолин.

— За какво? — попита го Далинар.

Адолин се обърна и посочи на запад, към платото, разположено на юг от мястото, където армията им бе започнала щурма преди повече от час. Там през пропастта прескачаше втора огромна войска от паршенди.

Далинар вдигна забралото си и свежият въздух мина през запотеното му лице. Пристъпи напред. Бе предвидил тази възможност, но някой трябваше да даде сигнал. Къде бяха разузнавачите? Какво беше…

Замръзна.

Разтреперан, той се запъти към една от загладените, издути скални бабуни, разпилени навсякъде по Кулата.

— Татко? — извика Адолин и се затича след него.

Далинар се изкачи, насочи се към върха на скалата и остави Меча си. Изкачи издатината, застана и се загледа над своите войски и паршендите. На север, към Садеас. Адолин се изкачи до него и вдигна наличника си с облечената в желязо ръка.

— О, не… — прошепна той.

Армията на Садеас се оттегляше през пропастта на северното странично плато. Половината от нея вече бе минала оттатък. Осемте мостови отряда, които бе дал на Далинар, се бяха изтеглили.

Садеас изоставяше Далинар и войските му, обкръжени от трите страни от паршендите, сами на Пустите равнини. И вземаше всичките мостове със себе си.