Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (25)

13
Десет удара на сърцето

„Давам си сметка, че може би още си ядосан. Приятно ми е да знам това. Също като с твоето вечно здраве, навикнах да съм сигурен, че си недоволен от мен. Мога да мисля, че това е една от важните постоянни величини във всемира.“

Десет удара на сърцето.

Един.

Толкова време отнемаше призоваването на Вълшебния меч. Ако сърцето на Далинар препускаше, времето беше по-кратко. Ако беше спокоен — по-дълго.

Два.

На бойното поле минаването на десетте удара се точеше цяла вечност. Далинар наложи шлема си, докато тичаше.

Три.

Чудовището от бездната стовари единия от предните си крайници и смаза моста, пълен с адютанти и войници. Далинар се втурна напред с добавеното от Вълшебната броня ускорение и последва краля.

Четири.

Чудовището се извисяваше като планина от припокриващи се черупки в цвета на тъмновиолетово мастило. Далинар разбираше защо паршендите наричат тези същества богове. Чудовището имаше криво стреловидно лице, а пастта му беше пълна със зъбати мандибули. Макар смътно да напомняше ракообразните животни, нямаше нищо общо с тромавите кротки чули. Имаше четири зловещи предни щипци, които излизаха от широки рамене; всеки от предните му крайници беше с размерите на цял кон, а дузина по-дребни крака стискаха страната на платото.

Пет.

Хитиновата обвивка дращеше по камъка, докато съществото привърши изтеглянето си на повърхността на платото и грабна с една от ловките си щипки впрегатен чул.

Шест.

— На оръжие! На оръжие! — ревеше Елокар някъде пред Далинар. — Стрелци, огън!

Седем.

— Отклонете го от невъоръжените хора! — викна Далинар на своите войници.

Чудовището строши черупката на чула, по платото затракаха плочки с размерите на тепсия, после смаза корема му и сведе поглед към разбягалите се адютанти и писари. Чулът спря да мучи, когато чудовището стъпи отгоре му.

Осем.

Далинар прескочи един зъбер и прелетя пет ярда, преди да се стовари на земята и да разпилее парченца камъни.

Девет.

Чудовището от пропастта изрева със страшен скърцащ звук. Тръбеше почти едновременно с четири гласа.

Стрелците пускаха стрели. Елокар крещеше заповеди току пред Далинар; синият му плащ плющеше.

Ръката на Далинар гореше в очакване.

Десет!

Неговият Вълшебен меч — Заклеващият — се образува в ръката му от мъглата, стана видим при десетото избумтяване на сърцето в гърдите му. Шест стъпки дълъг от острието до ефеса, мечът не беше пригоден за човек без Броня. На Далинар обаче прилягаше съвършено. Носеше го от младини, беше се Обвързал с него през двадесетия си дъждовен сезон. Оръжието беше дълго и леко извито, широко педя и с вълнообразни зъбци близо до ефеса. На върха беше закривено като рибарска кука. Покриваше го студена роса.

Този меч беше част от Далинар. Можеше да усети как по острието му пробягва енергия, като че самото оръжие е нетърпеливо. Един мъж не познаваше истински живота, докато не влезеше в бой с Вълшебен меч и Вълшебна броня.

— Ядосайте го! — извика Елокар. Неговият меч — Пробуждащият слънцето — изскочи от мъглата и се озова в ръката му. Беше дълъг и тънък, с голям предпазник, а по страните му бяха гравирани десетте основни глифа. Елокар не искаше чудовището да избяга; Далинар усети това в гласа му. Далинар повече се тревожеше за войниците и адютантите; този лов вече беше тръгнал ужасно зле. Може би щяха да съумеят да разсейват звяра достатъчно дълго, та всички да избягат, и после да се отдръпнат и да го оставят да се храни с чули и прасета.

Съществото отново нададе многогласния си рев и стовари клещи между войниците. Мъжете закрещяха; трошаха се кости и се мачкаха тела.

Стрелците с лък се целеха в главата. Сто стрели изсвистяха във въздуха, но само няколко попаднаха в мекия мускул между хитиновите плочки. Зад стрелците Садеас викаше да му донесат големия лък. Далинар не можеше да чака — съществото беше тук, беше опасно и избиваше неговите хора. Лъкът беше твърде бавен. Това беше работа за Вълшебен меч.

На гърба на своя жребец — на име Чистокръвен — Адолин профуча край Далинар. За разлика от Елокар, който се беше втурнал напред, младежът беше изтичал да вземе коня си. Далинар беше принуден да остане с краля. Останалите коне — дори и бойните — бяха изпаднали в паника, но ришадийският жребец на Адолин се държеше. Само след миг се появи и Храбрец и затича до Далинар. Далинар грабна юздите и се хвърли на седлото с усилен от Бронята скок. Тежестта му би претоварила гръбнака на обикновен кон, но, както се казва, Храбрец беше от по-як камък.

Елокар затвори шлема си и страните му се замъглиха.

— Стойте назад, Ваше Величество — извика Далинар, когато премина край него. — Изчакайте, докато Адолин и аз го отслабим. — Далинар се пресегна и захлопна визьора на шлема си. Страните се замъглиха, визьорът се намести и страните на шлема станаха прозрачни. Все пак процепът за очите си оставаше необходим — през страните на шлема видимостта беше като през мръсно стъкло — но прозрачността беше едно от най-прекрасните качества на Вълшебната броня.

На гърба на Храбрец Далинар стигна под сянката на чудовището. Наоколо войниците се хлъзгаха, стиснали копията си. Не бяха обучени да се справят с високи по тридесет стъпки зверове и това, че все пак успяха да се строят в опит да отвлекат вниманието му от стрелците и от бягащите адютанти, свидетелстваше за тяхната доблест.

Валяха стрели, които отскачаха от черупката и ставаха по-смъртоносни за войниците долу, отколкото за чудовището от пропастта. Далинар заслони процепа в шлема си, когато една стрела го удари.

Адолин отстъпи, когато съществото помете и смаза с щипката си група стрелци.

— Ще поема лявата страна — извика Адолин с поприглушен от шлема глас.

Далинар кимна, сви надясно, препусна покрай група зашеметени войници и отново попадна под слънчевите лъчи, когато пропастното чудовище вдигна един от предните си крайници за нов удар. Далинар се стрелна под него, премести Заклеващия в лявата ръка, протегна го настрани и го прекара през един от приличните на дънери крака на съществото.

Острието премина през дебелата хитинова обвивка на крайника почти без да срещне съпротивление. Както винаги, не сряза живата плът, но уби крака също толкова сигурно, колкото ако го беше откъснал от тялото. Грамадният крайник се плъзна и провлачи, безчувствен и непотребен.

Чудовището нададе своя многогласен тръбящ рев. Далинар видя как от другата му страна Адолин преряза още един крак.

Съществото потрепери и се обърна към Далинар. Прерязаните крака се влачеха безжизнено. Чудовището беше длъгнесто и тясно като рак и имаше плоска опашка. Придвижваше се с помощта на четиринадесет крака. Колко от тях трябваше да загуби, за да падне?

Далинар смуши Храбрец и зави да пресрещне Адолин. Синята Броня на младежа блестеше, плащът се вееше подире му. Двамата размениха местата си и заобиколиха отдалеч, за да се насочат към следващите крака.

— Посрещни своя враг, чудовище! — изрева Елокар.

Далинар се обърна. Кралят беше успял да намери коня си и да го овладее. Мъст не беше ришадиец, но беше животно от най-добра шинска порода. Възседналият го Елокар нападна с вдигнат над главата меч.

Е, нямаше как да му се забрани да се бие. Щеше да е добре в Бронята, докато е непрестанно в движение.

— Елокар, краката! — извика Далинар.

Елокар не му обърна внимание и се насочи право към гърдите на звяра. Далинар изруга и заби пети в хълбоците на Храбрец, когато чудовището се извъртя. Елокар зави в последния момент, приведе се и ударът мина над него. Щипката на чудовището удари камъка с тракане. То изрева от яд, че е изпуснало Елокар, и звукът отекна из пропастите.

Кралят обърна към Далинар и бързо профуча край него.

— Разсейвам го, глупак такъв. Продължавай да нападаш!

— Аз съм с ришадиеца! — отвърна Далинар. — Аз ще го разсейвам — по-бърз съм.

Елокар отново го пренебрегна. Далинар въздъхна. Елокар, както беше типично за него, не можеше да се въздържи. Споровете само щяха да загубят още време и да доведат до още жертви, така че Далинар направи каквото му беше казано. Свърна и се приближи отново, подковите на Храбрец чаткаха по камъка. Кралят привлече прякото внимание на чудовището и Далинар съумя да доближи и да прокара Меча през още един крак.

Звярът нададе четиригласен рев и се извърна към Далинар. Но щом направи това, Адолин препусна от другата страна и умело преряза друг крак. Крайникът се провлачи. Стрелите от лъковете продължаваха да валят.

Съществото се разтрепери, объркано от нападенията от всички посоки. То отслабваше и Далинар вдигна ръка и направи някакъв знак. Това беше заповед за останалите пехотинци да се изтеглят към павилиона. След като даде нареждането, той отново мина отдолу и уби поредния крак. Вече пет крайника бяха поразени. Може би беше време да оставят звяра да се оттегли; убиването му вече не струваше застрашаването на още животи.

Далинар извика на краля, който яздеше с протегнат встрани меч недалеч от него. Кралят го изгледа, но явно не го чу. Пред заплашително надвисналото чудовище Елокар подкара Мъст остро надясно към Далинар.

Чу се тихо пук и изведнъж кралят — и седлото му — се завъртяха във въздуха. Бързото обръщане на коня беше довело до скъсване на подпръга. Ездачът в Броня бе тежък и напрягаше много и коня, и седлото.

Страх прониза Далинар и той спря Храбрец. Елокар се строполи на земята и изтърва Меча си. Оръжието се превърна в мъгла и изчезна. Това беше защита Мечът да не бъде откраднат от противника. Мечът изчезваше, ако човек не му заповядаше да остане след изпускане.

— Елокар! — изкрещя Далинар. Кралят се изтъркаля с омотан около тялото плащ и спря. Полежа зашеметен за миг; Бронята му беше пукната на едното рамо и изпускаше Светлина на Бурята. Би трябвало да е омекотила удара. Кралят щеше да се оправи.

Освен ако…

Над него надвисна една от щипките на звяра.

За миг Далинар изпадна в паника; обърна Храбрец и се спусна към краля. Щеше да е твърде бавен! Звярът щеше…

Една огромна стрела се заби в главата на чудовището и пропука хитина. Появиха се пурпурни съсиреци и звярът затръби от болка. Далинар се завъртя на седлото.

Садеас стоеше прав в червената си Броня и вземаше следващата яка стрела от адютанта. Стреля и запрати дебелата стрела в рамото на звяра с остро пропукване.

Далинар вдигна Заклеващия за поздрав. Садеас отвърна с вдигане на лъка си. Те не бяха приятели и не се харесваха.

Но щяха да защитят краля. Това беше връзката между тях.

— Измъквай се! — викна Далинар на краля, минавайки край него. Елокар се изправи с олюляване и кимна.

Далинар приближи звяра. Трябваше да го отвлича достатъчно дълго, та Елокар да може да се отдалечи. Повечето от стрелите на Садеас не пропускаха, ала чудовището престана да ги забелязва. Инертността му изчезна, ревовете му станаха ядни, диви, бесни. Наистина се разгневи.

Това беше най-опасната част; отстъплението стана невъзможно. Звярът щеше да ги преследва, докато или той ги погубеше, или те него.

Една от клещите се стовари до Храбрец и вдигна късчета скала във въздуха. Далинар се приведе и се постара да опази Меча си. Преряза още един крак. Адолин стори същото от другата страна. Бяха поразени половината крака — седем. Колко остана до рухването на звяра? Както беше нормално за този етап на лова, вече няколко десетки стрели бяха уцелили животното. Трудно беше да се узнае какво би правил човек без това предварително омаломощаване. Освен това, Далинар никога не се беше сблъсквал с толкова едър екземпляр.

Той обърна Храбрец и опита да привлече вниманието на съществото. Надяваше се Елокар да…

— Ти бог ли си! — ревна Елокар.

Далинар изпъшка и се озърна през рамо. Кралят не беше избягал. Крачеше към звяра с ръка, простряна встрани.

— Аз те предизвиквам, създание! — крещеше Елокар. — Искам живота ти! Те ще видят как боговете им падат сразени, ще видят как кралят им лежи мъртъв в краката ми! Предизвиквам те!

Проклет глупак!, помисли Далинар и обърна Храбрец.

Вълшебният меч на Елокар се появи отново в ръцете му и той се втурна към гърдите на чудовището. Приближи и замахна към торса на звяра, откъсвайки парче от хитиновата обвивка — тя можеше да се реже с Вълшебния меч, подобно на човешката коса или нокти. После Елокар заби оръжието си в гърдите на чудовището и затърси сърцето му.

Звярът изрева, потръпна и се отърси от Елокар. Кралят едва удържа Меча си. Звярът се обърна. За нещастие, това движение приближи опашката му към Далинар. Той изруга и зави остро с Храбрец, но опашката дойде твърде бързо. Удари Храбрец и в миг Далинар се затъркаля, Заклеващият се изплъзна от пръстите му и проряза камъка, преди да се превърне в мъгла.

— Татко! — чу се глас отдалеч.

Далинар замаян спря върху камъните. Вдигна глава и видя, че Храбрец с мъка се изправя на крака. Прекрасно беше, че нямаше нищо счупено, макар да кървеше от няколко драскотини и да пазеше единия си крак.

— Махни се! — каза Далинар. Заповедта щеше да проводи коня в безопасност. За разлика от Елокар, той щеше да се подчини.

Далинар нестабилно се изправи. Отляво се чу дращене и той се извърна тъкмо навреме да поеме с гърди удар от опашката на чудовището.

Отново целият свят се олюля и металът с трясък удари камъка, когато Далинар се подхлъзна.

Не!, помисли той, подложи ръка под себе си, изтегли се и използва ускорението от подхлъзването да се хвърли нагоре. Докато небето се въртеше, нещо сякаш го изправи, като че ли Бронята сама знаеше накъде е горе. В движение той се приземи и краката му остъргаха камъка.

Възстанови равновесието си и се затича към краля, като отново започна да призовава Меча си. Десет удара на сърцето. Цяла вечност.

Стрелците с лък продължиха обстрела и вече доста стрели стърчаха от лицето на пропастното чудовище. То не им обръщаше внимание, макар че по-големите стрели на Садеас все още явно го разсейваха. Адолин беше поразил още един крак и създанието се клатушкаше несигурно, влачейки осем непотребни крака.

— Татко!

Далинар се обърна и съгледа Ренарин, облечен в колосаната синя униформа на дома Колин с дълга, закопчана до врата дреха. Младежът препускаше по скалата.

— Татко, добре ли си? Мога ли да помогна?

— Безразсъдно момче! — заръкомаха Далинар. — Отивай си!

— Ама…

— Ти си без броня и без оръжие! — изкрещя Далинар. — Върни се, преди да си причинил собствената си гибел!

Ренарин спря своя дорест кон.

— ВЪРВИ!

Ренарин се отдалечи в галоп. Далинар се обърна и затича към Елокар, а Заклеващият се материализира от мъглата в протегнатата му в очакване ръка. Елокар продължаваше да дълбае долната част на торса на звяра и парчета от плътта почерняваха и умираха от ударите на Вълшебния меч. Ако забиеше оръжието на точното място, можеше да спре сърцето или белите дробове, но това беше трудно, когато звярът стоеше прав.

Адолин — непоколебим както винаги — беше слязъл от коня си близо до краля. Опитваше да спре щипците на чудовището, сечейки ги, докато се спускат. За съжаление, клещите бяха четири, а Адолин — само един. Две от тях извиха едновременно към него и макар да успя да отсече част от едната, той не видя другата, която се стовари в гърба му.

Далинар извика прекалено късно. Бронята изпука, когато щипката хвърли Адолин във въздуха. Той се обърна и извъртя докато падаше. Бронята не се счупи, слава на Вестителите, но гръдната и страничната й част се покриха с широка мрежа пукнатини, които почнаха да изпускат вълма бял дим.

Адолин вяло се търкулна и ръцете му помръднаха. Беше жив.

Далинар сега нямаше време да мисли за него. Елокар беше сам.

Звярът нападна, удари земята до краля и го събори. Мечът му изчезна и той се строполи по лице върху камъните.

Нещо вътре в Далинар се промени. Задръжките му изчезнаха. Всички останали грижи загубиха смисъл. Синът на брат му беше в опасност.

Той беше изоставил Гавилар — лежеше пиян от вино, докато брат му се бореше за живота си. Далинар трябваше да е с него и да го пази. Само две неща останаха от обичния му брат — две неща, които Далинар можеше да брани с надеждата да получи опрощение: кралството на Гавилар и синът на Гавилар.

Елокар беше сам и в опасност.

Нищо друго нямаше значение.

* * *

Адолин замаяно разтърси глава. Рязко вдигна визьора на шлема си и вдъхна свеж въздух, за да проясни ума си.

Биеха се. Те се биеха. Можеше да чуе крясъците на мъжете, трясъка на камъните, гръмкото мучене. Подуши нещо като плесен. Кръв на пропастно чудовище.

Звярът!, помисли той. Умът му още не се беше избистрил напълно, ала Адолин вече призоваваше Меча си и с труд се надигна на ръце и колене.

Чудовището стоеше заплашително недалеч от него, тъмна сянка на фона на небето. Адолин беше паднал близо до дясната му страна. Когато зрението му се проясни, той видя, че кралят е паднал и бронята му е счупена от понесения по-рано удар.

Чудовището от пропастта вдигна масивната си щипка и се приготви да я стовари. Адолин изведнъж разбра, че над тях е надвиснало бедствие. Кралят щеше да падне убит по време на най-обикновен лов. Кралството щеше да се разтърси, върховните принцове — да се разделят, когато тъничката връзка между тях се прекъснеше.

Не!, рече си Адолин, вцепенен и още замаян, докато с препъване опитваше да стигне по-напред.

И тогава видя своя баща.

Далинар се втурна към краля. Движеше се със сила и ловкост, която нито един мъж — дори и Броненосец — не беше способен да постигне. Той прескочи един скален рид, после се приведе и се шмугна под щипката на звяра, която се беше обърнала към него. Някои други мъже мислеха, че разбират Меча и Бронята, ала Далинар Колин… понякога всички те изглеждаха като деца пред него.

Далинар се изправи и скочи напред, прехвърляйки се само на няколко пръста над втората щипка на звяра, която натроши скалата зад него.

Всичко стана само за миг. На един дъх. Третата щипка падаше към краля и Далинар с рев скочи напред. Захвърли Меча си — той удари земята и изчезна в дим — и се плъзна под падащата щипка. Вдигна ръце и…

И я хвана. Огъна се от удара, падна на коляно, а във въздуха отекна сблъсъкът между черупката и Бронята.

Но я хвана.

Отче на Бурята!, мислеше Адолин, когато гледаше как баща му стои над краля, превит под огромната тежест на чудовището, многократно по-голямо от него. Изумените стрелци се бавеха. Садеас сведе лъка си. Дъхът на Адолин замря в гърдите му.

Далинар удържаше щипката с равностойна сила. Той представляваше фигура в тъмен сив метал, който почти сияеше. Над него звярът започна да тръби и Далинар му отвърна с мощен предизвикателен глас.

В този миг Адолин знаеше, че вижда него. Тоягата — онзи мъж, до когото беше мечтал да се сражава. Бронята на ръкавиците и раменете на Далинар започна да се пука, по древния метал започнаха да се стичат паяжинки от светлина. Адолин най-сетне трепна и се раздвижи. Трябва да помогна!

Вълшебният меч се появи в ръката му, той се придвижи към страната на звяра и проряза най-близкия му крак. Чу се хрущене. Лишено от толкова много крака, чудовището не можеше да се крепи на останалите, особено сега, когато така упорито се мъчеше да смаже Далинар. Останалите от дясната му страна крака се прекършиха с болезнено хрущене, пръсна се виолетов ихор и звярът се катурна на една страна.

Земята се разтърси и Адолин едва не падна на колене. Далинар отхвърли настрана вече неподвижния крайник. Над него се носеше Светлина на Бурята от множеството пукнатини. Край него кралят се надигна от земята — от падането му бяха минали едва няколко секунди.

Елокар стана и погледна падналия звяр. После се обърна към чичо си, Тоягата.

Далинар кимна на Адолин в знак на благодарност, после рязко посочи към онази телесна част, която у чудовището можеше да мине за врат. Елокар кимна, призова своя Вълшебен меч и го заби дълбоко в плътта на звяра. Изцяло зелените му очи почерняха и се сбръчкаха, а във въздуха се издигна дим.

Адолин отиде при баща си. Наблюдаваха как Елокар забива своя Меч в гърдите на чудовището от пропастта. То вече беше мъртво и Острието можеше да реже от плътта му. Потече виолетов ихор, Елокар пусна Меча си, бръкна в раната и затърси с подсилените си от Бронята ръце, грабна нещо.

Откъсна скъпоценното ядро на звяра — огромният скъпоценен камък, който растеше вътре във всички пропастни чудовища. Беше груб и нешлифован — чист изумруд с големината на глава на мъж. Това беше най-голямото скъпоценно ядро, видяно някога от Адолин. Дори и по-дребните от него струваха цяло състояние.

Елокар вдигна високо страховития трофей, около него се появиха златни духчета на славата, а войниците завикаха победоносно.