Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (107)

75
Горе

Бурните ветрове почнаха да блъскат сградите в лагера на Далинар. Бяха толкова мощни, че камъните застенаха. Навани се притисна по-силно до Далинар. Ухаеше прекрасно. Беше някак… смиряващо да знае колко се е бояла тя за него.

Радостта й от връщането му беше достатъчно голяма, та — засега — да потуши гнева й от отношението му към Елокар. Щеше да го превъзмогне. Нужно бе да го стори.

Когато бурята връхлетя с пълна сила, Далинар усети, че видението идва. Затвори очи и се остави да го погълне. Трябваше да вземе решение и да поеме отговорност. Какво да прави? Виденията го бяха излъгали, най-малкото го бяха подвели. Струваше му се, че не може да им се доверява или поне не толкова подчертано, колкото в началото.

Пое дълбоко дъх, отвори очи и се озова на някакво изпълнено с дим място.

Обърна се тревожно. Небето бе тъмно. Той стоеше насред равнина, покрита с еднообразни, бели като кост камъни. Неравното поле се простираше във всички посоки. Чак до безкрайността. Смътни образувания от дим се надигаха от земята. Подобно на колелца от пушек, но в други форми. Тук стол. Там скална пъпка с извадени ластари, които се усукват настрани и изчезват. До него се появи фигурата на мъж в униформа, който мълчаливо, но със зинала уста, се заиздига лениво към небето. Формите се размиваха и изкривяваха по пътя си нагоре, макар да му се стори, че запазват очертанията си по-дълго от очакваното. Беше дразнещо да стои така сред безпределната равнина, под чистия мрак, обграден от димните силуети.

Не приличаше на нито едно от досегашните видения. Беше…

Не, почакай. Далинар се свъси и отстъпи, когато едно дърво от дим изскочи от земята до него. Виждал съм това място и преди. В първото видение, преди много месеци. Споменът за него бе смътен. Тогава беше объркан, видението беше смътно, като че умът му не се бе научил да приема видяното. Всъщност ясно си спомняше само…

— Трябва да ги обединиш — прогърмя мощен глас.

… гласа. Донасяше се до него отвсякъде и караше фигурите от дим да се размазват и разкривяват.

— Защо ме излъга? — попита Далинар в мрака. — Направих каквото ми каза и бях предаден!

— Обедини ги. Слънцето клони към хоризонта. Иде Вечната Буря. Истинското Опустошение. Нощта на Скърбите. Трябва да сте готови. Съградете от своя народ крепост могъща и мирна, стена срещу вятъра. Спрете да спорите и се обединете.

— Трябват ми отговори! — каза Далинар. — Вече не ти вярвам. Ако искаш да те слушам, трябва да…

Видението се промени. Далинар се завъртя и видя, че още е на откритата каменна равнина, но в небето свети познатото слънце. Ала сега за пръв път беше в своите дрехи. Яркосинята униформа на дома Колин.

Случвало ли се беше и преди? Първия път, когато беше на това задимено място? Да… Досега не беше отвеждан на място, където е бил по-рано. Защо?

Внимателно огледа пейзажа. Гласът не проговори повече и Далинар тръгна сред напукани камъни, шисти, чакъл и скали. Нямаше растения, нямаше дори скални пъпки. Пуста земя, осеяна с натрошени камъни.

Най-сетне забеляза някакво възвишение. Стори му се разумно да се изкачи, въпреки че ходенето дотам му се стори дълго цели часове. Видението не свършваше. Във виденията времето често вървеше странно. Продължи да се катери, недоволен, че няма Броня, която да го подсили. Най-сетне се добра до върха и погледна надолу.

И видя Колинар, своя дом, столичния град на Алеткар.

Беше разрушен.

Красивите сгради бяха срутени. Вятърните остриета бяха повалени. Нямаше трупове. Само камъни. Не беше като предишното видение, с Нохадон. Това не беше Колинар в далечното минало. Далинар виждаше руините на своя дворец. Но липсваше скалата, която се издигаше до града в истинския живот. Винаги досега виденията му бяха показвали миналото. Това бъдещето ли беше?

— Не мога повече да се боря с него — продума гласът.

Далинар подскочи и се обърна по посока на гласа. До него стоеше един мъж. Беше с тъмна кожа и чисто бяла коса. Висок, с широки гърди, но не твърде як. Облеклото му беше странно — свободни торбести панталони и горна дреха до кръста. И двете изглеждаха като направени от чисто злато.

Да… същото стана и в първото видение. Сега Далинар успя да си го спомни.

— Кой си ти? — попита Далинар. — Защо ми пращаш тези видения?

— Можеш да го видиш там — отвърна мъжът и посочи. — Ако се вгледаш внимателно. Започва в далечината.

Далинар раздразнено погледна нататък. Не можа да види нищо определено.

— Бурята да го отнесе дано! Няма ли поне веднъж да отговориш на въпросите ми? Какъв е смисълът на всичко това, ако ми говориш само с гатанки?

Мъжът не отговори. Само продължаваше да сочи. И… да, нещо ставаше. Във въздуха имаше някаква сянка, която приближаваше. Стена от мрак. Приличаше на буря, но не беше.

— Поне едно ми кажи. Кое време виждам? Това миналото ли е, бъдещето ли, или нещо съвсем друго?

Мъжът не отговори веднага. После рече:

— Може би се питаш дали това не е видение за бъдещето.

Далинар се сепна.

— Аз само… аз само попитах…

Познато. Твърде познато.

Каза същото и предния път, осъзна Далинар и изпита хлад. Всичко се повтаря. Видението е същото.

Мъжът погледна към хоризонта.

— Не мога съвсем да видя бъдещето. Знанието. По-добро е от мен във виждането на бъдещето. Като че бъдещето е прозорец, който се чупи. Колкото по-далеч гледаш, на толкова по-ситни парченца се чупи. Близкото бъдеще може да се предвиди, но далечното… Мога само да предполагам.

— Не можеш да ме чуеш, нали? — попита Далинар и най-сетне с ужас започна да разбира. — Никога не си могъл да ме чуеш.

Кръв на праотците… той не ме пренебрегва. Той не може да ме види! Не говори с гатанки. Само така изглежда, защото приемах думите му като метафорични отговори на моите въпроси.

Той не ми каза да вярвам на Садеас. Аз… аз предположих…

Около Далинар всичко се разтърси. Разбиранията му, нещата, които мислеше, че знае. Самата земя.

— Това би могло да се случи — каза мъжът и кимна към далечината. — Това, боя се, ще се случи. Той го иска. Истинското Опустошение.

Не, онази стена във въздуха не беше буря. Не дъждът хвърляше огромната сянка. Беше прах. Далинар вече си спомни цялото видение. Преди беше свършило на това място — Далинар объркано гледа как се приближава една стена от прах. Този път обаче видението продължи.

Мъжът се обърна към него.

— Съжалявам, че ти причинявам това. Сега вече се надявам, че видяното ти дава основата да разбереш. Но не мога да съм сигурен. Не знам кой си ти, нито как си попаднал тук.

— Аз… — Какво да каже? Има ли някакво значение?

— Повечето от нещата, които ти показах, съм наблюдавал лично. Други обаче, като тази картина, са плод на моите страхове. А щом аз се боя от нещо и ти би трябвало да се боиш от него.

Земята се тресеше. Стената от прах беше причинена от нещо. И то се приближаваше.

Земята се ронеше.

Далинар пое дълбоко дъх. Самите скали се раздробяваха, разпадаха се, превръщаха се в прах. Той отстъпи, когато всичко почна да се тресе — страшен земетръс, придружен от ужасния рев на умиращите скали. Далинар падна.

Последва ужасен, премазващ, страховит и кошмарен миг. Разтрисането, разрушението, звуците на самата земя, която сякаш умираше.

Сетне свърши. Далинар вдиша и издиша, изправи се нестабилно на крака. Двамата с фигурата на мъжа стояха на самотен къс скала. Парче, което по някаква причина беше пощадено. Приличаше на издигаща се високо в небето колона, широка няколко стъпки.

Около нея земята беше изчезнала. Колинар беше изчезнал. Всичко бе паднало в непроницаемия мрак. Главата му се завъртя от стоенето върху това късче скала, което — невъзможно — бе оцеляло.

— Какво е това? — поиска да узнае Далинар, макар да разбираше, че онзи не може да го чуе.

Мъжът се озърна тъжно.

— Не мога да ти оставя много. Давам ти само тези няколко образа. Който и да си ти.

— Виденията… те са като дневник, нали? Написана от теб история, книга, която не чета, а виждам.

Мъжът погледна в небето.

— Даже не знам дали някой някога ще види това. Свършено е с мен, нали разбираш.

Далинар не отговори. Изпълнен с ужас, надзърна от острия ръб на скалата.

— Не е свързано само с теб — продължи фигурата и вдигна ръка към небето. Там проблесна светлинка, която Далинар не беше забелязал досега. После още една. Слънцето като че помръкваше. — Свързано е с всички тях. Трябваше да осъзная, че той ще дойде за мен.

— Кой си ти? — попита Далинар в ума си.

Мъжът продължаваше да се взира в небето.

— Давам това, защото трябва да има нещо. Надежда за откриване. Възможност някой да намери какво да прави. Ти искаш ли да се бориш с него?

— Да — усети, че произнася Далинар, макар да знаеше, че е без значение. — Не знам кой е той, но щом иска да направи това, то тогава ще се боря с него.

— Някой трябва да ги поведе.

— Аз ще го направя — рече Далинар. Просто произнесе думите.

— Някой трябва да ги обедини.

— Аз ще го направя.

— Някой трябва да ги защити.

— Аз ще го направя?

Мъжът помълча. После проговори с ясен и твърд глас.

— Животът преди смъртта. Силата преди слабостта. Пътят преди целта. Изговори отново древните клетви и върни на хората Броните и Мечовете, които някога те имаха. — Обърна се към Далинар и срещна погледа му. — Сияйните Рицари трябва отново да се възправят.

— Не разбирам как това може да се постигне — тихо рече Далинар. — Но ще опитам.

— Хората трябва заедно да се изправят срещу това — продължи мъжът и отпусна ръка на рамото на Далинар. — Не може повече да се делите, както в миналото. Той е разбрал, че ако разполагате с време, ще станете врагове помежду си. Че няма нужда той да се сражава с вас. Не и ако може да ви накара да забравите, да се обърнете един срещу друг. Вашите легенди разказват, че вие сте победили. Ала истината е, че ние загубихме. И продължаваме да губим.

— Кой си ти? — попита Далинар с още по-тих глас. Макар да смяташе, че вече знае.

— Аз съм… аз бях… Бог. Онзи, когото вие наричате Всемогъщия, твореца на човешкия род. — Той затвори очи. — А сега вече съм мъртъв. Злото ме уби. Съжалявам.