Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (41)

26
Тишина

„Преследван съм. Предполагам, от твоите приятели от Седемнадесетото Острие. Вярвам, че още са в заблуда, подведени от лъжливата диря, която им оставих. Така ще са по-щастливи. Съмнявам се, че имат и най-смътна представа какво да правят с мен, ако действително ме заловят.“

„Стоях в тъмната манастирска килия — четеше Литима, изправена пред катедрата с отворен пред нея том, — далечните й ъгли бяха обагрени в черно, светлината не стигаше дотам. Седнах на пода и се замислих за това тъмно, за това Невиждано. Не можех да знам със сигурност какво се крие в нощта. Подозирах, че има стени, груби и дебели, но можех ли да знам това, без да го видя? Когато всичко е скрито, на какво Истинско могат да разчитат хората?“

Литима — една от писарите на Далинар — беше висока и закръглена и носеше виолетова рокля, поръбена с жълто. Четеше на Далинар, който стоеше прав и гледаше картите по стената в дневната. Стаята беше обзаведена с красиви дървени мебели и фини килими, внос от Марат. Кристална гарафа със следобедното вино — оранжево, не упойващо — стоеше на висока масичка за сервиране в ъгъла и проблясваше в светлината на диамантените сфери в полилеите.

„Пламъци на свещи“ — продължи Литима. Откъсът беше от Пътят на кралете. Тя четеше от книгата на Гавилар. — „Десетки свещи горяха и умираха на лавицата пред мен. Всяко мое дихание ги караше да потрепват. За тях аз бях грамадно чудовище, което плаши и руши. И все пак, приближах ли се твърде, те можеха да ме наранят. Невидимият ми дъх, потокът на живота, който течеше навътре и навън, можеше лесно да ги убие, ала пръстите ми не можеха да сторят същото, без в замяна да получат болка.“

Далинар разсеяно въртеше пръстена си с печата и размишляваше. Пръстенът беше сапфирен с изображение на двойката глифи на дома Колин. До Далинар стоеше Ренарин в куртка в синьо и сребристо, със златни възли на раменете, които обозначаваха, че е принц. Адолин не беше тук. Двамата с Далинар бяха предпазливи в отношенията си след спора в Галерията с картите.

„В един миг на тишина аз разбрах“ — прочете Литима. — „Тези пламъчета бяха като живота на хората. Толкова крехки. Толкова смъртоносни. Оставени сами на себе си, светеха и топлеха. Пуснати на воля, можеха да унищожат самите неща, които трябваше да осветяват. Огньове в зародиш, всеки носещ семето на разрухата, толкова мощно, че можеше да събори градове и да накара кралете да паднат на колене. В следващите години умът ми се връщаше към тази спокойна тиха вечер, когато се взирах в редиците живи светлинки. И разбрах. Да получиш вярност е да станеш като зареден със светлина скъпоценен камък, да получиш страховитото право да разрушиш не само себе си, а и всички, които са ти поверени.“

Литима замълча. Това беше краят на откъса.

— Благодаря, Сиятелна Литима. Достатъчно.

Жената почтително сведе глава. Подкани младата си ученичка от ъгъла на стаята и двете се оттеглиха, а книгата остана на катедрата.

Този откъс беше сред любимите на Далинар. Често се успокояваше, докато му го четяха. Някой друг знаеше и разбираше как се чувства той. Ала днес четенето не му донесе обичайния покой. Само му припомни доводите на Адолин. Самият Далинар беше обмислял всеки един от тях, но се потресе, когато ги чу от някого, комуто вярваше. Установи, че се е втренчил в картите — умалени копия на онези от Галерията. Кралският картограф Исасик Шулин ги беше пречертал за него.

А ако виденията на Далинар наистина бяха само фантазии? Често копнееше за славните дни от миналото на Алеткар. Дали виденията не бяха отговор на неговия ум, начин да си позволи да е герой, да обоснове сляпото преследване на целите му?

Обезпокоителна мисъл. Погледнато под друг ъгъл, тези призрачни заповеди да „обедини“ приличаха доста на думите на Йерокрацията преди пет века, когато църквата беше опитала да завладее света.

Далинар се извърна от картите и тръгна през стаята. Ботушите му потъваха в мекия килим. Твърде хубав килим. Далинар беше прекарал по-голямата част от живота си по военните лагери; спал беше в каруци, каменни казарми и палатки, побити здраво на подветрената страна на скалите. В сравнение с това, сегашното му жилище бе направо господарско имение. Чувстваше, че е способен с лекота да изхвърли тези прелести. Но какво би постигнал по този начин?

Спря пред катедрата и прокара пръсти по дебелите страници, изпълнени с редове с лилаво мастило. Не можеше да прочете думите, но можеше почти да ги почувства — излъчваха се от страницата като Светлина от сфера. Дали думите в тази книга не бяха причината за неговите проблеми? Виденията започнаха няколко месеца след като за пръв път му четоха от нея.

Положи ръка на хладните, изписани с мастило, страници. Родината им беше напрегната почти до разпад, войната беше в застой, а той изведнъж се оказа запленен от същите идеали и митове, които доведоха до падението на неговия брат. Сега алетите имаха нужда от Тоягата, не от стария уморен войник, който се забавлява с философии.

Гръм да удари всичко, рече си Далинар. Мислех, че съм разбрал това! Затвори подвързания с кожа том и гръбчето му изпука. Отнесе го до лавицата с книги и го върна на място.

— Татко? — продума Ренарин. — Има ли нещо, което мога да направя за теб?

— Ще ми се да имаше, синко. — Далинар потупа лекичко гръбчето на книгата. — Каква ирония. Навремето са смятали тази книга за един от големите шедьоври на политическата философия. Знаеше ли това? Ясна ми каза, че в цял свят кралете са я изучавали ежедневно. А днес се смята едва ли не за богохулна.

Ренарин не отговори.

— Все едно — продължи Далинар и се върна към стенната карта. — Върховният принц Аладар отхвърли предложението ми за съюз, също като Роион. Идва ли ти на ум към кого да се обърна?

— Адолин казва, че трябва да сме много по-притеснени от заговора на Садеас, насочен към нашето унищожаване.

Настана мълчание. Ренарин имаше навика да поваля разговорите както стрелецът с лък се прицелва в противниковите офицери на бойното поле.

— Брат ти е прав да се тревожи. Но тръгнем ли срещу Садеас, това ще разклати Алеткар като кралство. По същата причина Садеас няма да рискува да действа против нас. Той ще разбере.

Надявам се да разбере.

Навън внезапно прозвучаха тръби. Дълбокият им звучен глас отекна. Далинар и Ренарин застинаха. Забелязани са паршенди. Последва още един сигнал. Двадесет и трето плато във втори квадрант. Съгледвачите на Далинар бяха преценили, че спорното плато е достатъчно близко и техните войски могат да го достигнат първи.

Далинар се завтече през стаята, загърбил всяка друга мисъл. Ботушите му тупкаха по дебелия килим. Отвори вратата със замах и се втурна по обляния в Светлина коридор.

Вратата на щаба беше отворена и Телеб, дежурният офицер, отдаде чест при влизането на Далинар. Телеб имаше изправена стойка и светлозелени очи. Носеше дългата си коса на плитка, а на бузата му имаше синя татуировка, която показваше, че той е от Старата кръв. По-настрани в стаята на столче пред високо писалище седеше съпругата му Калами. Тъмната й коса падаше чак до ръба на столчето, само две малки плитки отстрани на главата бяха вдигнати нагоре. Роклята й беше виолетова. Калами беше изтъкнат историк и беше помолила за разрешение да записва срещи като днешната; планираше история на тази война.

— Господарю — рече Телеб. — Едно чудовище изпълзя на това плато преди по-малко от четвърт час. — Той посочи мястото на щабната карта, където всяко от платата беше отбелязано с глифи. Далинар приближи картата и група от офицерите му се събра около него.

— На какво разстояние казахте, че се намира? — попита той и се почеса по брадичката.

— Може би на около два часа път — отговори Телеб и посочи трасето, начертано на картата от един от хората му. — Господарю, смятам, че тук имаме добра възможност. Сиятелният господар Аладар ще трябва да прекоси шест ничии плата, за да стигне до спорния район, докато ние разполагаме с почти пряк достъп. Сиятелният господар Садеас би имал затруднения, защото ще се наложи да заобиколи няколко пропасти, които са прекалено широки за мостовете. Обзалагам се, че даже няма и да опита.

Далинар наистина имаше най-непосредствен достъп. Той обаче се поколеба. От месеци не беше щурмувал плато. Вниманието му се отклоняваше, войските му трябваха за охрана на пътищата и за патрули из големите пазарища, които бяха изникнали извън военните лагери. Пък и сега въпросите на Адолин тегнеха над него и го смазваха. Струваше му се, че времето е ужасно за сражение.

Не, каза си той. Не, имам нужда да направя това. Победата в такава битка ще е много полезна за духа на армията и ще помогне за оборването на слуховете из лагера.

— Нападаме! — обяви Далинар.

Неколцина от офицерите развълнувано подвикнаха, което беше крайна проява на чувства за обикновено сдържаните алети.

— А синът Ви, господарю? — попита Телеб. Беше чул за сблъсъка между двамата. Далинар се съмняваше, че има някой в десетте лагера, който да не е чул за него.

— Пратете да го повикат — твърдо отговори той. Адолин вероятно имаше по-голяма потребност дори от него самия от това сражение.

Офицерите се пръснаха. След миг влязоха оръженосците на Далинар. Бяха минали едва няколко минути от сигнала, ала след шест години сражения военната машина заработваше гладко, дойдеше ли призив за битка. Далинар чу, че навън прозвучава третият сигнал, който свиква войските му.

Оръженосците провериха дали връзките на далинаровите ботуши са здраво затегнати, после донесоха дълъг подплатен елек за обличане върху униформата. После положиха сабатоните — бронята за ботушите — на пода пред него. Сабатоните плътно обгръщаха ботушите, а подметката им беше грапава и сякаш се закачаше за скалата. Отвътре светеха сапфирите, разположени в специални гнезда.

Далинар си спомни последното видение. Сияйният рицар с покритата със светещи глифи броня. Съвременните Бронечерупки не светеха така. Възможно ли беше да си е измислил тази подробност? Би ли го направил?

Сега няма време за подобни разсъждения, каза си той. Отхвърли съмненията и тревогите, както се беше научил още при първите си битки като младеж. Войникът трябва да е съсредоточен. Въпросите на Адолин щяха да го чакат и след сражението. Засега не можеше да си позволи да се съмнява в себе си и да изпитва несигурност. Време беше да стане Тоягата.

Стъпи в сабатоните и ремъците им сами се вързаха около ботушите. Последваха набедрениците и наколенниците, които се сключиха около сабатоните. Вълшебната броня не беше като обикновената броня; в свръзките нямаше стоманени мрежи и кожени ремъци. Шевовете бяха съставени от сложно припокриващи се малки плочици и не оставяха уязвими места. Триенето беше нищожно; всяка част от бронята прилягаше отлично, като че беше изработена нарочно за Далинар.

Бронята винаги се слагаше от краката нагоре. Беше изключително тежка; без увеличената от нея сила човек не би могъл да я носи в бой. Далинар стоеше неподвижен, докато оръженосците слагаха горните набедреници и ги прикрепваха към частите от бронята за кръста и долната част на гърба. После дойде полата от малки плочици с дължина до над коляното.

— Господарю — рече Телеб. — Обмислихте ли предложението ми за мостовете?

— Знаете отношението ми към пренасяните от хора мостове, Телеб — отговори Далинар, докато оръженосците му слагаха гръдната броня и предпазителите за ръцете. Той вече чувстваше как вътре в него препуска мощта на Бронята.

— Може да не ползваме малките мостове за щурма, а само за да стигнем до платото — каза Телеб.

— Все пак ще трябва да вземаме теглените от чули мостове за прехвърляне през последната пропаст — отвърна Далинар. — Не съм убеден, че мостовите отряди ще ни придвижат по-бързо. Не и когато се налага да чакаме добичетата.

Телеб въздъхна.

Далинар премисли. Добър беше офицерът, който приемаше заповедите и ги изпълняваше, дори и да не е съгласен с тях. Но отличният офицер освен това опитваше новости и правеше уместни предложения.

— Можете да наберете и да обучите един отряд — каза Далинар. — Ще видим. При тези надбягвания и няколко минути могат да са от значение.

Телеб се усмихна.

— Благодаря, сър.

Далинар раздвижи лявата си ръка, докато оръженосците слагаха ръкавицата на дясната. Сви юмрук, а малките плочици се извиха отлично. Последва лявата ръкавица. Сетне сложиха бронята за шията, паулдроните на раменете и шлема на главата. Най-накрая прикрепиха плаща към паулдроните.

Далинар пое дълбоко дъх и усети как от предстоящата битка у него се надига Вълнението. Излезе от помещението с уверени и твърди стъпки. Пред него адютантите и слугите се отдръпваха и даваха път. След толкова време без Броня сякаш се пробуждаше след изнурителна или объркваща нощ. Пружинирането на стъпките, тласъкът, който Бронята му даваше, го накара да пожелае да се втурне по коридора и…

И защо не?

Той затича. Телеб и останалите викнаха от изненада и се завтекоха да го настигнат. Далинар лесно ги изпревари, стигна до предните врати на комплекса и прескочи дългото стълбище, което извеждаше от покоите му. Той скочи, усмихна се, докато беше във въздуха, и се стовари на земята. Силата му напука скалата под него, а той се приземи с присвити колене.

Пред него бяха спретнатите редици на казармите, които вървяха радиално, със сборен пункт и столова в средата на всеки батальон. Офицерите му излязоха на стълбите и погледнаха удивени надолу. С тях беше и Ренарин, облечен в униформата, която никога не беше виждала сражение. Беше вдигнал ръка да се предпази от слънцето.

Далинар се почувства глупаво. Да не беше някой младеж, сложил Броня за пръв път? Залавяй се за работа. Престани да си играеш.

Перетом, началникът на пехотата, отдаде чест.

— Днес дежурни са Втори и Трети батальон, господарю. Строяват се за марш.

— Първи мостови отряд е събран, господарю — рече и Авара, началникът на мостовете. Той беше нисък, в жилите му течеше и хердазийска кръв, както личеше от тъмните му кристални нокти. Не носеше остен. — Имам вест от Ашелем, че стрелците са готови.

— Конницата? — попита Далинар. — И къде е синът ми?

— Тук съм, татко — отговори познат глас. Адолин, чиято Броня беше оцветена в колинско тъмносиньо, си проправи път през хората. Забралото му беше вдигнато и той изглеждаше нетърпелив, ала когато срещна погледа на Далинар, начаса извърна очи.

Далинар вдигна ръка да смълчи неколцина офицери, които опитваха да му докладват. Приближи Адолин и сега младежът вдигна поглед към него.

— Каза каквото чувстваше, че трябва да кажеш — рече Далинар.

— И не съжалявам, че го направих — отговори Адолин. — Но съжалявам за начина и мястото. Няма да се повтори.

Далинар кимна и това беше достатъчно. Адолин явно си отдъхна, от плещите му се смъкна едно бреме. Далинар се върна при офицерите си. Само след няколко мига двамата с Адолин поведоха бързо групата си към сборния пункт. Далинар забеляза, че синът му маха на някаква млада жена край пътя. Облечена беше в червена рокля, а косите й бяха вдигнати в много красива плитка.

— Това ли е…

— Малаша ли? Да.

— Красива изглежда.

— През повечето време е такава, но сега нещо е раздразнена, задето не й позволих да дойде с мен днес.

— Искаше да дойде в битката?

Адолин вдигна рамене.

— Казва, че й е любопитно.

Далинар замълча. Битката беше мъжко изкуство. Жена да пожелае да дойде на бойното поле беше като… е, като мъж да пожелае да чете. Противоестествено.

В сборния пункт пред тях батальоните се строяваха и един набит светлоок офицер дотича при Далинар. Тук-там в черната му алетска коса имаше червени кичури. Офицерът имаше и дълги червени мустаци. Това беше Иламар, началникът на кавалерията.

— Сиятелни господарю — подзе той. — Приемете извиненията ми за забавянето. Хората ми са по конете и в готовност.

— Да тръгваме тогава — отговори Далинар. — Всички…

— Господарю! — рече някой.

Далинар се обърна и видя да приближава един от вестоносците. Тъмноокият мъж беше в кожени дрехи със сини ленти на ръцете. Отдаде чест и каза:

— Върховният принц Садеас поиска достъп до лагера!

Далинар хвърли поглед на сина си. Лицето на Адолин помръкна.

— Твърди, че кралската заповед за разследването му дава право — додаде вестоносецът.

— Пуснете го — отговори Далинар.

— Слушам, господарю — каза вестоносецът и се обърна. Един от младшите офицери, Морател, тръгна с него, за да може Садеас да се посрещне и придружава от светлоок, както подобава на ранга му. Морател беше с най-нисък чин сред присъстващите; всеки разбираше, че Далинар ще прати него.

— Какво според теб иска Садеас сега? — каза тихо Далинар на Адолин.

— Нашата кръв. За предпочитане топла, може и подсладена с малко ракия от Талев.

Далинар се смръщи и двамата забързаха край строените войници. Около мъжете витаеше настроение на очакване, копията бяха високо вдигнати, тъмнооките офицери-граждани стояха отстрани с брадви на раменете. Пред войниците няколко чули пръхтяха и пасяха нещо от камънака в краката си; бяха запрегнати в огромни подвижни мостове.

Храбрец и адолиновият бял жребец Чистокръвен чакаха, а конярите държаха юздите им. Ришадиецът надали имаше нужда от гледачи. Веднъж беше отворил сам конюшнята и беше отишъл на сборния пункт, защото конярят се беше забавил. Далинар потупа черния като нощта боен кон по шията и се метна на седлото.

Огледа събраната войска и вдигна ръка, за да нареди да тръгват. Забеляза обаче няколко конника, които приближаваха сборния пункт, водени от мъж в тъмночервена Броня. Садеас.

Далинар потисна въздишката си и нареди на хората да потеглят, а той самият остана да изчака Върховния принц на осведомяването. Адолин, възседнал Чистокръвен, дойде при баща си. Погледът му сякаш казваше „Не се тревожи, ще се държа прилично.“

Както винаги, Садеас изглеждаше безукорно. Бронята му беше боядисана, шлемът му беше украсен със съвсем нов метален модел. Този беше като стилизирани слънчеви лъчи. Украшението изглеждаше почти като корона.

— Сиятелни господарю Садеас — продума Далинар. — Моментът е неподходящ за твоето разследване.

— За съжаление — отговори Садеас и дръпна поводите на коня си. — Негово величество е много нетърпелив да получи отговорите на въпросите си и аз не мога да спра моето разследване, даже и заради щурм на плато. Трябва да разпитам няколко от твоите войници. Ще свърша това по пътя.

— Искаш да дойдеш с нас?

— Защо не? Няма да ви забавя. — Погледна чулите, които тъкмо тръгваха, повлекли масивните мостове. — Съмнявам се, че бих ви забавил повече, дори ако ми беше хрумнало да пълзя.

— Войниците ни трябва да се съсредоточат върху предстоящото сражение, Сиятелни господарю — каза Адолин. — Не трябва да бъдат разсейвани.

— Волята на краля трябва да се изпълнява — отвърна Садеас и вдигна рамене, без да си направи труда да погледне Адолин. — Налага ли се да представя кралската заповед? Сигурен съм, че не възнамерявате да ми попречите.

Далинар огледа своя някогашен приятел, взря се в очите му, опита се да проникне в душата му. Нямаше я типичната за Садеас усмивчица. Тя се появяваше обикновено, когато принцът беше доволен от развитието на някой свой кроеж. Дали не си даваше сметка, че Далинар умее да чете израженията на лицето му и затова криеше чувствата си?

— Не е нужно да представяш нищо, Садеас. Хората ми са на твое разположение. Ако ти трябва нещо, просто поискай. Адолин, с мен.

Далинар обърна Храбрец и препусна, за да стигне пред войската. Адолин неохотно го последва и Садеас остана назад с адютантите си.

Започна дългото препускане. Постоянните мостове тук бяха на Далинар, поддържани и охранявани от неговите войници и съгледвачи, свързващи контролирани от него плата. През цялото време Садеас се движеше близо до средата на колоната от две хиляди войници. От време на време пращаше по някой адютант да изтегли от строя един или друг войник.

Далинар умствено се подготвяше за битката. Говори с офицерите за разположението на платото, получи доклад къде по-точно чудовището е избрало да направи какавидата и прати напред съгледвачи да следят за идването на паршендите. Те носеха дълги пръти, за да се придвижват от плато на плато без мостове.

Войската на Далинар стигна края на постоянните мостове и трябваше да спре и да чака чулите. Грамадните машини бяха построени като обсадни кули, с огромни колела и бронирани страни, където войниците могат да ги бутат. Когато стигнеха до пропастта, разпрягаха добичетата, избутваха машината на ръка и с помощта на зъбчати колела спущаха моста. Когато мостът легнеше, машината се отключваше и издърпваше напред. Механизмът позволяваше заключване от другата страна, вдигане на моста, обръщане и впрягане на чулите.

Работата беше бавна. Далинар наблюдаваше от гърба на коня си прехвърлянето на първата пропаст и почукваше с пръсти по седлото от свинска кожа. Може би Телеб имаше право. Дали не можеха да използват по-леки и удобни за пренасяне мостове, за да се прехвърлят през първите пропасти, а само за последния щурм да се върнат към обсадните мостове?

Чаткането на подкови по скалата извести, че някой язди встрани от колоната. Далинар се обърна с очакването да види Адолин, ала съгледа Садеас.

Защо Садеас беше поискал да стане Върховен принц на Осведомяването и защо така упорито преследваше тази работа със скъсания ремък? Ако наистина беше решил да изгради някакви лъжливи намеци за вина на Далинар…

Виденията ми казаха да му вярвам, твърдо си рече Далинар. Но той вече не беше толкова уверен във виденията. Колко би дръзнал да заложи на тях?

— Войниците ти са напълно верни — отбеляза Садеас.

— Верността е първото, което войникът научава — отговори Далинар. — Бих се разтревожил, ако тези хора още не са се усъвършенствали в това.

Садеас въздъхна.

— Наистина, Далинар. Налага ли се винаги да си толкова видимо благочестив?

Далинар не отговори.

— Странно е как водачът влияе на хората си — продължи Садеас. — Толкова много от войниците са твои умалени копия. Възел от чувства, завит и стегнат до втвърдяване. Толкова сигурни в някои отношения и толкова несигурни в други.

Далинар стисна зъби. Що за игра играеш, Садеас?

Садеас с усмивка се приведе напред и заговори тихо.

— Толкова ти се иска да ми отвърнеш, нали? Дори когато бяхме млади, не търпеше някой да намекне, че си несигурен. По онова време недоволството ти често завършваше с една-две отсечени глави.

— Убих много хора, които не заслужаваха да умрат — каза Далинар. — Човек не бива да се бои, че ще си загуби главата, ако пийне една глътка вино в повече.

— Може би — безгрижно рече Садеас. — Но никога ли не ти се иска да изпуснеш гнева си, както правеше някога? Не те ли притиска отвътре, все едно някой е затворен в барабан? И той удря, блъска, мъчи се да се освободи.

— Да — отговори Далинар.

Признанието сякаш изненада Садеас.

— Ами Вълнението, Далинар? Усещаш ли го още?

Хората рядко говореха за Вълнението, радостта от битката, жаждата за сражение. Това беше нещо лично.

— Изпитвам всичко онова, което ти спомена — каза Далинар, вперил поглед пред себе си. — Но не винаги му позволявам да се прояви. Чувствата на човека определят какъв е той, а контролът е белег за истинска сила. Ако нямаш чувства, то ти си като мъртвец, но да се подчиняваш на всеки порив е детинщина.

— Прилича ми на цитат отнякъде, Далинар. Предполагам, че е от гавиларовото книжле за добродетелите.

— Да.

— Не те ли притеснява поне малко, че Сияйните са ни изоставили?

— Легенди. Измяната е толкова древно събитие, че е като от дните на сянката. Какво всъщност са направили Сияйните? Защо са го направили? Не знаем.

— Знаем достатъчно. Използвали са разни засукани хитрини, за да покажат, че имат големи сили и че призванието им е свято. Когато измамите им били разкрити, те избягали.

— Силите им не са били измамни, а истински.

— Нима? — поразвесели се Садеас. — Знаеш това? Не каза ли току-що, че събитието е толкова древно, че е като от дните на сянката? Ако Сияйните са имали такива чудни сили, защо никой не може да ги възпроизведе? Къде се дянаха тези невероятни умения?

— Не знам — меко отговори Далинар. — Може би просто вече не сме достойни за тях.

Садеас изсумтя, а на Далинар му се прииска да си прехапе езика. Единственото доказателство за думите му бяха неговите видения. Въпреки това, винаги щом Садеас почнеше да омаловажава нещо, на Далинар му се приискваше да защитава това нещо.

Не мога да си позволя спорове. Трябва да се съсредоточа върху предстоящата битка.

— Садеас — подхвана той с намерението да смени темата. — Трябва да поработим повече за обединяването на военните лагери. Искам помощта ти като Върховен принц на осведомяването.

— За да направиш какво?

— За да направя каквото трябва. За доброто на Алеткар.

— Че аз тъкмо това правя, стари приятелю. Избивам паршендите. Печеля слава и богатство за нашето кралство. Търся отмъщение. Най-добре за Алеткар ще бъде, ако престанеш да губиш толкова време в лагера и спреш да говориш, че трябва да избягаме като някакви страхливци. Най-добре за Алеткар ще бъде, ако отново започнеш да действаш като мъж.

— Достатъчно, Садеас! — отговори Далинар, по-високо, отколкото му се щеше. — Позволих ти да дойдеш с нас заради твоето разследване, а не за да ми се подиграваш!

Садеас изсумтя.

— Тази книга съсипа Гавилар. Сега прави същото и с теб. Така си се наслушал на историите в нея, че главата ти е пълна с лъжливи идеали. Никой никога не е живял според Кодекса.

— Ами! — възкликна Далинар и махна с ръка, после обърна Храбрец. — Днес нямам време за недостойните ти намеци, Садеас.

Яхна коня, ядосан на Садеас и още по-ядосан на себе си, задето не можа да се овладее.

Прекоси моста, кипящ от гняв и замислен за думите на Садеас. Припомни си деня, когато двамата с Гавилар стояха пред Невъзможния водопад в Колинар.

Сега е различно, Далинар, рече му тогава неговият брат. Виждам нещата така, като никога не съм ги виждал преди. Иска ми се да можех да ти покажа какво имам предвид.

Това стана три дни преди смъртта на Гавилар.

* * *

Десет удара на сърцето.

Далинар затвори очи и задиша, бавно и успокояващо, докато зад обсадния мост хората му се подготвяха да прехвърлят последната пропаст. Забрави Садеас. Забрави виденията. Забрави тревогите и страховете. Просто се съсредоточи върху ударите на сърцето.

Наблизо чулите дращеха по скалата с твърдите си черупчести нозе. Далинар усети вятъра върху лицето си. Миришеше на влага. Винаги миришеше така в тези брулени от бурите земи.

Оръжията потракваха, кожите скърцаха. Далинар вдигна глава към небето. Сърцето бумтеше дълбоко в него. Блестящото бяло слънце опари клепачите му.

Мъжете се въртяха, викаха, ругаеха, разхлабваха мечовете в ножниците, проверяваха тетивите на лъковете. Усещаше напрежението им, нетърпението, примесено с вълнение. Сред войниците от земята започнаха да излизат духчета на очакването, прилични на дълги тесни знамена с един край, закрепен за скалата и друг — развяващ се на вятъра. Между тях извираха и малко духчета на страха.

— Готов ли си? — тихо попита Далинар. Вълнението се надигаше в него.

— Да — гласът на Адолин издаваше нетърпение.

— Никога не се оплакваш от начина, по който атакуваме — продължи Далинар, все още със затворени очи. — Никога не спориш с мен за това.

— Това е най-добрият начин. Войниците са и мои. Какъв е смисълът да сме Броненосци, ако не можем да поведем хората си в нападение?

Десетият удар на сърцето прозвуча в гърдите на Далинар. Колкото и шумно да беше наоколо, той винаги чуваше ударите, когато призоваваше своя Меч. Колкото по-бързо минаваха десетте удара, толкова по-скоро идваше Мечът. Следователно, колкото по-належаща беше нуждата, толкова по-скоро човек се оказваше въоръжен. Преднамерено ли беше това, или просто някакъв каприз на самия Меч?

Усети в ръката си познатата тежест на Заклеващия.

— Напред — рече Далинар и рязко отвори очи. Двамата с Адолин едновременно пуснаха забралата на шлемовете си. Докато се затваряха и ставаха прозрачни, шлемовете изпуснаха Светлина. Двамата изскочиха иззад грамадния мост — по един Броненосец от всяка страна, синя и сива фигура.

Силата от Бронята пулсираше в Далинар, когато той се понесе през скалистата земя. Ръцете му се надигаха съгласувано с краката. Незабавно долетя вълната от стрели, пуснати от приклекналите от другата страна на пропастта паршенди. Далинар вдигна ръка пред визьора на шлема си, когато пред него се разделиха няколко стрели, одраскаха метала на бронята му и някои се пречупиха. Сякаш тичаше срещу бурята.

Чу как вдясно от него Адолин надава боен вик, а шлемът приглушава гласа му. Когато стигнаха ръба на пропастта, Далинар свали ръка, макар че стрелите не спираха да валят. Трябваше да прецени как да скочи. Бездната беше само на стъпка пред него. Щом достигна ръба, Бронята му вля сили.

Скочи.

За миг се понесе над мастиленочерната пропаст, плащът му се вееше, стрелите изпълниха въздуха наоколо. Спомни си как летеше Сияйният рицар от видението му. Но сега не се случваше нищо мистично. Просто подсилен от Вълшебната броня скок. Далинар прехвърли пропастта и се стовари на земята от другата страна. Същевременно замахна надолу и настрани с меча и с един удар покоси трима паршенди.

Очите им изгоряха и почерняха. Когато телата им рухнаха, от тях почна да се издига дим. Далинар замахна отново. Отсечени с Меча, късчета от броните и оръжията се понесоха из въздуха, където до преди малко свистяха стрелите. Както винаги, Мечът режеше всичко неживо, ала помътняваше и сякаш чезнеше в мъгла, докоснеше ли жива плът.

Заради това и заради лекотата, с която Вълшебният меч прерязваше стомана, понякога Далинар имаше чувството, че държи оръжие от чист дим. Докато беше в движение, то не се запъваше в пукнатини, нито пък плътността на предмета можеше да го спре.

Далинар се завъртя и отново донесе смърт. Мечът му поразяваше самата душа и паршендите падаха мъртви на земята. После Далинар ритна и запрати един труп в лицата на застаналите наблизо противници. Още няколко ритника и телата се разлетяха — с добавената от Бронята сила можеше да запрати всеки труп на разстояние от тридесетина стъпки. Така прочисти земята наоколо, за да застане по-добре.

Недалеч от него се приземи и Адолин, завъртя се и зае Вятърна позиция. Адолин налетя с рамо в група стрелци, отхвърли ги назад. Няколко паднаха в бездната. Адолин хвана меча си с две ръце и, също като Далинар, нанесе начален удар и порази шестима противници.

Паршендите пееха. Много от тях имаха бради, в които проблясваха необработени камъни. В бой паршендите винаги пееха. Песента се смени, когато захвърлиха лъковете, измъкнаха брадви, мечове и боздугани и се хвърлиха срещу двамата Броненосци.

Далинар застана на подходящо разстояние от Адолин, като така позволи на младежа да покрива слепите места, без да се приближава прекалено. Двамата все още се биеха близо до ръба на пропастта, посичаха паршендите, които се мъчеха отчаяно да ги надвият заради численото си превъзходство и да ги изтласкат назад. Сега беше най-подходящият момент да победят Броненосците. Далинар и Адолин бяха сами, без почетната гвардия. А падането от такава голяма височина със сигурност би погубило дори човек в Броня.

Сладкото Вълнение се надигаше в Далинар. Той изрита още един труп, въпреки че не му трябваше повече свободно място. С времето бяха забелязали, че паршендите се гневят, когато някой мести техните мъртви. Така че той изрита още едно тяло, за да ги дразни и да ги привлече в по-близък бой, по двойки, както беше обичайно за тях.

Съсече паршендите, които дойдоха при него, пеейки гневно заради отношението му към техните мъртви. Адолин пък започна да налага с юмруци своите противници, които бяха дошли твърде близо. Адолин обичаше често да сменя захвата на Меча. Телата на паршендите летяха насам-нататък, костите и броните им бяха натрошени от ударите, оранжевата им кръв шуртеше по земята. Съвсем скоро Адолин се върна към Меча си и изрита надалеч едно тяло.

Вълнението погълна Далинар. Даде му сила, съсредоточи го, той стана по-мощен. Славата на битката беше величествена. Твърде дълго той се беше държал настрани. Сега виждаше ясно. Наистина трябваше да окажат по-голям натиск, да нападат повече плата, да печелят още скъпоценни ядра.

Далинар беше Тоягата. Той беше като природна стихия, която не може да се спре. Той беше самата смърт. Той…

Внезапно усети силно отвращение, силна болка, от която се задъха. Подхлъзна се — на земята имаше кръв, но по-скоро защото коленете му изведнъж отслабнаха.

Телата пред него му се видяха ужасяващи. Изгорели като въглени очи. Осакатени и ранени тела, строшени от ударите на Адолин кости. Разбити глави. Кръв, мозък и вътрешности по земята. Клане. Смърт. Вълнението изчезна.

Как можеше човек да се наслаждава на това?

Паршендите се завтекоха към него. Адолин се появи след миг и ги нападна по-умело от всеки друг човек, когото Далинар познаваше. Младежът беше гений с Меча, художник, който рисува само с един цвят. Удари ловко и изтласка паршендите. Далинар тръсна глава и отново зае позиция.

Насили се да поднови борбата и когато Вълнението пак се надигна, той се насили да го приеме. Странната болка избледня, победена от бойните му рефлекси. Обърна се и се вряза в нападащите паршенди. Нанасяше мощни и агресивни удари с Меча.

Имаше нужда от тази победа. Заради себе си, заради Адолин и заради войниците. Защо се беше ужасил така? Паршендите убиха Гавилар. Той имаше право да ги срази в боя.

Беше войник. Войната беше неговата работа. И беше добър в това.

Предният отряд на паршендите се разпиля от неговото нападение. Бойците се върнаха при по-многочислените си другари, които припряно се строяваха. Далинар отстъпи леко и се вгледа в телата на убитите и в почернелите им очи. От някои още се издигаше дим.

Болезненото чувство се върна.

Животът свършваше така бързо. Вълшебният меч беше въплътеното унищожение, най-могъщата сила на бойното поле. Някога тези оръжия защитаваха, прошепна един глас в ума му.

На няколко стъпки от него се спуснаха три моста. След миг по тях препуснаха конниците начело с дребния Иламар. Във въздуха се понесоха почти невидимите вятърни духчета. Адолин извика да доведат коня му. А Далинар просто стоеше и гледаше убитите. Кръвта на паршендите беше оранжева и миришеше на плесен. Ала лицата им с тяхната черно-червена или бяло-червена шарка изглеждаха толкова човешки. Самият Далинар беше отгледан от бавачка от паршите.

Животът преди смъртта.

Какъв беше този глас?

Погледна назад, оттатък пропастта, към Садеас, който седеше заедно с адютантите си, доволно далеч от обсега на стрелите. От самата поза на някогашния си приятел Далинар долавяше разочарованието му. Далинар и Адолин рискуваха живота си с този опасен скок над пропастта. Едно нападение като тези, които организираше Садеас, би довело до гибелта на повече хора. А колко ли от далинаровите войници щяха да загинат, ако един от Броненосците паднеше в пропастта?

Храбрец препусна по моста край колоната войници. Те приветстваха ришадиеца с викове. Той забави ход близо до Далинар, който грабна юздите. Сега той беше нужен. Хората му се сражаваха и умираха и не беше време за съжаления и съмнения.

С увеличени сили от Бронята, Далинар скочи на седлото. Вдигна високо Меча си и влетя в битката, за да убива заради своите хора. Не за това се бяха сражавали Сияйните. Ала поне беше нещо.

* * *

Спечелиха сражението.

Далинар отстъпи изтощен и остави на Адолин честта да извади скъпоценното ядро. Самата какавида беше като огромна продълговата скална пъпка, висока петнадесет стъпки и закрепена за неравната камениста земя с нещо като крем. Навсякъде около нея лежаха тела, някои човешки, други паршендски. Паршендите бяха опитали да се доберат до какавидата бързо и да се изтеглят, ала бяха успели само да понапукат черупката.

Тук, при какавидата, битката беше най-свирепа. Далинар се облегна на един камък и свали шлема си. Ветрецът разхлаждаше потното му чело. Слънцето беше високо в небето; битката беше продължила около два часа.

Адолин действаше ефикасно; внимателно отряза с Меча част от обвивката на какавидата. После ловко вкара меча вътре, уби съществото, но не засегна участъка със скъпоценното ядро.

Просто така, създанието беше мъртво. Сега мечът можеше да го реже. Адолин отряза части от плътта. Когато проби по-навътре и затърси ядрото, избълва лилав ихор. Войниците нададоха радостни викове, щом извади ядрото. Над цялата войска се понесоха духчета на славата, подобни на стотици светещи кълба.

Далинар се отдалечи, понесъл шлема си под мишница. Прекоси полесражението, подмина лекарите, които се грижеха за ранените, и отрядите, които отнасяха убитите при мостовете. За тях зад чулските каруци имаше привързани шейни, за да ги върнат в лагера и да ги кремират както подобава.

Имаше много трупове на паршенди. Сега Далинар не беше нито отвратен, нито развълнуван при вида им. Просто беше изтощен.

Беше влизал в сражение десетки, може би стотици пъти. Никога не се беше чувствал като през този ден. Отвращението го беше разсеяло и така той можеше да загине. Битката не беше време за размишления. Човек трябваше да мисли за това, което прави в момента.

През цялата битка Вълнението беше някак позаглушено и Далинар се справи далеч по-зле от преди. Това сражение трябваше да му донесе яснота. А всъщност сякаш умножи тревогите му. Той се покачи на едно хълмче и си рече: В името на праотците, какво става с мен?

Днешната слабост му се струваше като последен и най-силен довод в подкрепа на твърденията на Адолин и, всъщност, на мнозина други. Стоеше на хълма и се взираше на изток, към Първоизточника. Толкова често погледът му сам се насочваше нататък. Защо? Какво беше…

Застина, щом забеляза група паршенди на едно плато недалеч. Далинаровите съгледвачи ги наблюдаваха притеснено; това беше армията, която току-що бяха изтласкали. Макар да бяха убили много паршенди, по-голямата част от войската им успя да избяга. Оттеглиха се, щом прецениха, че ще изгубят сражението. Това беше една от причините войната да се проточи толкова дълго. Паршендите разбираха добре стратегическото отстъпление.

Армията им се строяваше в редици, в които войниците действаха по двойки. Начело стоеше внушителен воин в бляскава броня. Вълшебна броня. Дори отдалеч се забелязваше разликата с по-обикновените брони.

Този Броненосец не беше тук по време на битката. Защо дойде сега? Дали беше пристигнал твърде късно?

Броненосецът и останалите паршенди се обърнаха и си тръгнаха. Прескачаха пропастите и се изтегляха към невидимото си убежище в центъра на Равнините.